петък, март 31, 2006
сряда, март 29, 2006
Грух!
Добре е да ми се напомня от време на време. В случая благодарностите са към Заека.
Избачкай свое съобщение тук.
P.S. Наскоро установих, че на западен енкодинг думичката Прасе изглежда така - Ïðàñå. И макар че "о"-то не е точно "о", а някакво мутирало "д", тази знакова комбинация е почти идентична с името на познат субект. Ах >-)
The IT Crowd
Е супер свежо английско сериалче, представящо живота и работата на трима неудачници в отдела по компютърна поддръжка на голямо предприятие.
Рой и Мос са типичният комплект мърляви tech geeks; първият винаги носи кракерски тениски и нагъва пилешко от кофа, а вторият е уж по-спретнат и интелигентен, но пък и доста наивен. Мързеливото им ежедневие, представено главно от караници с технически некадърните колеги по телефона и "системна поддръжка" на машините в офисите, се разведрява, когато откаченият шеф на компанията назначава Джен - дружелюбна червенокоска с компютърни познания, сравними с тези на абориген - за ръководител на въпросния отдел.
Първоначалното несъгласие на двамата лешпери с нов член на "екипа", а камо ли техен началник, се губи почти мигновено сред супер комичните ситуации, в които тримата (поотделно и заедно) изпадат.
Актьорите определено са симпатични, а спорадичните изяви на шефа много напомнят милата идиотщина на Джак Гало от "Само за снимка".
Както всеки ситком, и тук темите са най-разнообразни, въпреки акцента в заглавието.
Хуморът е добре премерен, на малко места се преиграва. Шегите често са от ай-ти-сферата, но не задълбават в нея и са ядливи за незапознати, а диалозите кефят дори само заради бритиш инглиша. На четирите епизода, които гледах (от общо шест излезли досега), нерядко се смях с глас.
Препоръчва се.
Рой и Мос са типичният комплект мърляви tech geeks; първият винаги носи кракерски тениски и нагъва пилешко от кофа, а вторият е уж по-спретнат и интелигентен, но пък и доста наивен. Мързеливото им ежедневие, представено главно от караници с технически некадърните колеги по телефона и "системна поддръжка" на машините в офисите, се разведрява, когато откаченият шеф на компанията назначава Джен - дружелюбна червенокоска с компютърни познания, сравними с тези на абориген - за ръководител на въпросния отдел.
Първоначалното несъгласие на двамата лешпери с нов член на "екипа", а камо ли техен началник, се губи почти мигновено сред супер комичните ситуации, в които тримата (поотделно и заедно) изпадат.
Актьорите определено са симпатични, а спорадичните изяви на шефа много напомнят милата идиотщина на Джак Гало от "Само за снимка".
Както всеки ситком, и тук темите са най-разнообразни, въпреки акцента в заглавието.
Хуморът е добре премерен, на малко места се преиграва. Шегите често са от ай-ти-сферата, но не задълбават в нея и са ядливи за незапознати, а диалозите кефят дори само заради бритиш инглиша. На четирите епизода, които гледах (от общо шест излезли досега), нерядко се смях с глас.
Препоръчва се.
вторник, март 28, 2006
неделя, март 26, 2006
La Ville de Trèves: Дядо-мазо
Пред един от многобройните тематични обекти по Karl-Marx-Straße, на която липсват само червените фенери.
Какво ли се крие в раницата?
събота, март 25, 2006
ФАШън 2
Я, виж ти - точно четири дни след случая Quelle изненадващо преосмислят решението да отрежат Lonsdale! Убедили се, че немският вносител на марката още в миналото ясно се е разграничил от действията на десните и ще го прави и занапред, на господата явно им е дошъл акъл в кифлата.
Съвсем "unterdessen" и уж по други причини ръководителят на фирмата, лично отговорен за решението, е освободен от длъжност.
Хм, дали пък този блог няма и по-високопоставени читатели ;-)
Съвсем "unterdessen" и уж по други причини ръководителят на фирмата, лично отговорен за решението, е освободен от длъжност.
Хм, дали пък този блог няма и по-високопоставени читатели ;-)
сряда, март 22, 2006
Shinobi
- Безсмъртен ли си?
- Не. Не съм добър в умирането.
Тоя филм ми скри не просто шапката, ами целия гардероб. Чети за какво иде реч.
Историята формално се завърта около два от край време враждуващи клана нинджи по времето на шогуната, които самият шогун, подкукоросван от приближените си, се опитва тарикатски да ликвидира. Инак го грози опасност да се прости не само с властта, но и с изкуфялата си кратуна.
И нипонците - умни са, сещат се - организират батъл по двойки между петимата най-добри килъри от двата клана. Идеята е, докато въпросните се колят и бесят в двореца, където се провежда събитието, войската на шогуна да изоре де що види жив човек в планинските им укрепления.
Лайтмотив е обречената любов между младите водачи на двата лагера, които трябва да се изправят един срещу друг на живот и смърт.
Нека леко несериозният ми изказ не те заблуждава. Лентата е просто уникално яка и далеч не изисква от теб изразена привързаност към азиатската тематика, за да й се насладиш максимално. Говорим за екшън в най-чист вид, който е с класи над почти всичко познато от този жанр или както се казваше в един друг филм - "ако твоята класа неочаквано се взриви, дори гърмът няма да се чуе в моята". Спецефекти летят от всички страни, но са използвани с такова майсторство и вкус, че просто можеш да забравиш за всякакви Неовци, Блейдове и прочее героични персонажи, които на тоя фон ще ти изглеждат по-дървени и от Пинокио. Летежи по дърветата, нечовешки скокове и салта, ходене по вода, а по-малко от двайсет минути след началото пред очите ти се разиграват две такива one-man-army битки, че братя Уашовски могат да си направят позорно харакири.
Иначе претенциозните моменти на съзерцание, типични за източното кино, са сведени до широко поносимо ниво и определено няма да те дразнят ако друг път те. Музикално озвучение през повечето време липсва, с което максимално се набляга на визията. Впечатление ми направи, че за разлика от повечето японски/корейски/китайски филми, които съм гледал, в този имаше цели три дръпнати мадами, които да ми харесат.
Тотално изпълващ за мен беше моментът, в който старите предводители на клановете четяха имената на избраните от тях бойци. При споменаването на всяко име излиза кадър с близък план на дадения нинджа, йероглиф и превод на латиница; ако им бяха пуснали и power/speed/endurance профил, щях да се разплача от кеф, вярвай ми. Самите те бяха всичко друго, но не и обикновени - човек-вълк, странен субект с неопределим пол и дълги до земята ръкави, маскирано същество, зачоклен като бедуин слепец, изкусително красива девойка, малко момиче (може би единствената тривиална фигура), мистичен боец с дълга синьобяла коса, нахъсан bring-it-on тип с афинитет към шурикена и последни, но не и по значение, двамата влюбени - Геносуке (m) и Оборо (f).
Паралелно с общата драма, Геносуке преживява и своя собствена, като отказва да вземе участие в кръвопролитията, отхвърлил философията на Шиноби - живей, за да убиваш. Пацифистките му наклонности (за радост на зрителя) не се споделят от останалите тийммейтс и когато по негова заповед групата му извънредно тръгва към замъка, за да провери цялата история с битката между клановете, опонентите им също биват известени, за да се стигне до могъща патаклама по пътя.
Тук почнаха да се редят сцени, при които периодично трябваше да повдигам увисналата си долна челюст със свободната лява ръка, докато с дясната бършех замъглените от екшън очила. Екпириънсът ми (а такъв не е като да нямам) не помни толкова яка хореография на двубои досега. Споменатите sfx удряха право в целта, и то без самите битки да страдат от танцовата театралност на "Тигър и дракон", запазвайки адреналина на смъртоносния сблъсък.
Двете петорки буквално се надцакваха с уникалните си прийоми - мятане на остриета със скоростта на картечница, брутални въжета-пипала, телепортация и приемане на чужд образ, железни нокти, отровнa целувкa, пеперудена мъгла, "Очите на разрушението", регенерация, безшумно промъкване - всеки encounter беше просто наслада за очите. Скитащият се сам Геносуке пък зачатка обсадилите го бойци на шогуна като да бяха мухи-винарки. Нашият просто работеше в друг пространствено-времеви континуум, а движенията му бяха с моя любим ефект на пикселация, при който още виждаш остатъчната му фигура пред първия повален враг, докато той вече тръшка десетия труп. Когато един ден се преродя в майстор на меча, на всяка цена ще притежавам тая способност.
Оборо пък накрая направи ебаси дивата саможертва, направо ми стана жал за девойката.
За японска продукция филмът е ужасно достъпен откъм замисъл, а на няколко пъти просто логично отгатвах следващите реплики в диалозите. И въпреки че акцентът очевидно пада върху антигравитационния екшън (струващ си и последния фрейм), не липсват моменти, в които да удариш един екзистенциален размисъл за живота, любовта и смъртта. Задълже.
- Не. Не съм добър в умирането.
Тоя филм ми скри не просто шапката, ами целия гардероб. Чети за какво иде реч.
Историята формално се завърта около два от край време враждуващи клана нинджи по времето на шогуната, които самият шогун, подкукоросван от приближените си, се опитва тарикатски да ликвидира. Инак го грози опасност да се прости не само с властта, но и с изкуфялата си кратуна.
И нипонците - умни са, сещат се - организират батъл по двойки между петимата най-добри килъри от двата клана. Идеята е, докато въпросните се колят и бесят в двореца, където се провежда събитието, войската на шогуна да изоре де що види жив човек в планинските им укрепления.
Лайтмотив е обречената любов между младите водачи на двата лагера, които трябва да се изправят един срещу друг на живот и смърт.
Нека леко несериозният ми изказ не те заблуждава. Лентата е просто уникално яка и далеч не изисква от теб изразена привързаност към азиатската тематика, за да й се насладиш максимално. Говорим за екшън в най-чист вид, който е с класи над почти всичко познато от този жанр или както се казваше в един друг филм - "ако твоята класа неочаквано се взриви, дори гърмът няма да се чуе в моята". Спецефекти летят от всички страни, но са използвани с такова майсторство и вкус, че просто можеш да забравиш за всякакви Неовци, Блейдове и прочее героични персонажи, които на тоя фон ще ти изглеждат по-дървени и от Пинокио. Летежи по дърветата, нечовешки скокове и салта, ходене по вода, а по-малко от двайсет минути след началото пред очите ти се разиграват две такива one-man-army битки, че братя Уашовски могат да си направят позорно харакири.
Иначе претенциозните моменти на съзерцание, типични за източното кино, са сведени до широко поносимо ниво и определено няма да те дразнят ако друг път те. Музикално озвучение през повечето време липсва, с което максимално се набляга на визията. Впечатление ми направи, че за разлика от повечето японски/корейски/китайски филми, които съм гледал, в този имаше цели три дръпнати мадами, които да ми харесат.
Тотално изпълващ за мен беше моментът, в който старите предводители на клановете четяха имената на избраните от тях бойци. При споменаването на всяко име излиза кадър с близък план на дадения нинджа, йероглиф и превод на латиница; ако им бяха пуснали и power/speed/endurance профил, щях да се разплача от кеф, вярвай ми. Самите те бяха всичко друго, но не и обикновени - човек-вълк, странен субект с неопределим пол и дълги до земята ръкави, маскирано същество, зачоклен като бедуин слепец, изкусително красива девойка, малко момиче (може би единствената тривиална фигура), мистичен боец с дълга синьобяла коса, нахъсан bring-it-on тип с афинитет към шурикена и последни, но не и по значение, двамата влюбени - Геносуке (m) и Оборо (f).
Паралелно с общата драма, Геносуке преживява и своя собствена, като отказва да вземе участие в кръвопролитията, отхвърлил философията на Шиноби - живей, за да убиваш. Пацифистките му наклонности (за радост на зрителя) не се споделят от останалите тийммейтс и когато по негова заповед групата му извънредно тръгва към замъка, за да провери цялата история с битката между клановете, опонентите им също биват известени, за да се стигне до могъща патаклама по пътя.
Тук почнаха да се редят сцени, при които периодично трябваше да повдигам увисналата си долна челюст със свободната лява ръка, докато с дясната бършех замъглените от екшън очила. Екпириънсът ми (а такъв не е като да нямам) не помни толкова яка хореография на двубои досега. Споменатите sfx удряха право в целта, и то без самите битки да страдат от танцовата театралност на "Тигър и дракон", запазвайки адреналина на смъртоносния сблъсък.
Двете петорки буквално се надцакваха с уникалните си прийоми - мятане на остриета със скоростта на картечница, брутални въжета-пипала, телепортация и приемане на чужд образ, железни нокти, отровнa целувкa, пеперудена мъгла, "Очите на разрушението", регенерация, безшумно промъкване - всеки encounter беше просто наслада за очите. Скитащият се сам Геносуке пък зачатка обсадилите го бойци на шогуна като да бяха мухи-винарки. Нашият просто работеше в друг пространствено-времеви континуум, а движенията му бяха с моя любим ефект на пикселация, при който още виждаш остатъчната му фигура пред първия повален враг, докато той вече тръшка десетия труп. Когато един ден се преродя в майстор на меча, на всяка цена ще притежавам тая способност.
Оборо пък накрая направи ебаси дивата саможертва, направо ми стана жал за девойката.
За японска продукция филмът е ужасно достъпен откъм замисъл, а на няколко пъти просто логично отгатвах следващите реплики в диалозите. И въпреки че акцентът очевидно пада върху антигравитационния екшън (струващ си и последния фрейм), не липсват моменти, в които да удариш един екзистенциален размисъл за живота, любовта и смъртта. Задълже.
вторник, март 21, 2006
ФАШън
Quelle спира продажбата на Lonsdale. Причината е в гъза: със забраната на марката, която е нещо като униформа на десните радикали, търговецът се дистанцирал от действията на последните.
Страшен statement, господа. Че да спрем да продаваме и ножици, да ги видим как ще се бръснат, копеленцата, така ли?
Ама не, те немските неонацита разпознавали в името на марката съкращението NSDA. И кво от туй, деба! Ако ще да виждат пречупен кръст вместо лъв на емблемата, Лонсдейл произвеждат спортни стоки ЗА ВСЕКИ. Помислихте ли за другите потребители, които държат на марката? Те ще бъдат еднакво засегнати, а самите Вие признавате, че решението не е било лесно, защото брендът е известен с качеството си и премахването му от асортимента ще доведе до големи загуби. Аз ли Ви бих по главата да вземете това решение, господа?
След като таргетът сам е превърнал себе си в такъв, редно ли да се дамгосва производителят? Някой да е забранил Fred Perry? А Dr. Martens? Alpha Industries? Ако човек иска да направи нещо лошо, то той ще има еднакъв успех както със суичър на Lonsdale, така и с обикновен потник на дупки. Или гол.
Фактът, че идеята за тази акция не е заключена между стените на Вашия Versandhaus, а е отговор на предупредително писмо от страна на немските Jungsozialisten, не само не я оправдава, но и Ви прави жалки.
Още повече, че Jusos изобщо не би следвало да пишат до прост риселър в лицето на Quelle. Ако някой трябва да вземе отношение към екстремистките действия на част от клиентите си, то това са самите Lonsdale. Нека младите соцове пишат до тях.
Разберете ме правилно: не защитавам радикалните прояви. Аз защитавам Lonsdale.
Въпреки че сигурно сте си опекли работата в тая посока, господа Quelle-ри, искрено Ви пожелавам да почувствате масивния лондонски под формата на солидно финансово обезщетение към марката. Защото това, което правите, е най-малкото некоректно.
P.S. Кой крив, кой прав, кой пънк и кой скин, питайте батко си Ясински.
Страшен statement, господа. Че да спрем да продаваме и ножици, да ги видим как ще се бръснат, копеленцата, така ли?
Ама не, те немските неонацита разпознавали в името на марката съкращението NSDA. И кво от туй, деба! Ако ще да виждат пречупен кръст вместо лъв на емблемата, Лонсдейл произвеждат спортни стоки ЗА ВСЕКИ. Помислихте ли за другите потребители, които държат на марката? Те ще бъдат еднакво засегнати, а самите Вие признавате, че решението не е било лесно, защото брендът е известен с качеството си и премахването му от асортимента ще доведе до големи загуби. Аз ли Ви бих по главата да вземете това решение, господа?
След като таргетът сам е превърнал себе си в такъв, редно ли да се дамгосва производителят? Някой да е забранил Fred Perry? А Dr. Martens? Alpha Industries? Ако човек иска да направи нещо лошо, то той ще има еднакъв успех както със суичър на Lonsdale, така и с обикновен потник на дупки. Или гол.
Фактът, че идеята за тази акция не е заключена между стените на Вашия Versandhaus, а е отговор на предупредително писмо от страна на немските Jungsozialisten, не само не я оправдава, но и Ви прави жалки.
Още повече, че Jusos изобщо не би следвало да пишат до прост риселър в лицето на Quelle. Ако някой трябва да вземе отношение към екстремистките действия на част от клиентите си, то това са самите Lonsdale. Нека младите соцове пишат до тях.
Разберете ме правилно: не защитавам радикалните прояви. Аз защитавам Lonsdale.
Въпреки че сигурно сте си опекли работата в тая посока, господа Quelle-ри, искрено Ви пожелавам да почувствате масивния лондонски под формата на солидно финансово обезщетение към марката. Защото това, което правите, е най-малкото некоректно.
P.S. Кой крив, кой прав, кой пънк и кой скин, питайте батко си Ясински.
понеделник, март 20, 2006
House couture
Освен файлово разширение на снимките от цифровия ти фотоапарат, JPG е и абревиатура на име, което ако не си поне чувал, най-вероятно си живял в саксия през последните 30 години, да речем. Не твърдя, че аз съм особено запознат с живота и творческия му път, но в едно съм сигурен: Jean Paul Gaultier е моден дизайнер. Всъщност единствената ми по-непосредствена връзка с него(вата дейност) беше една черна тениска без ръкави с изродска щампа, изобразяваща някаква кървава тъмница и гигантски очни ябълки. Ама за 250 лъва - не, мерси.
Та фешън гуруто си е изградил име изключително като такъв и вчерашната ми среща с издаден от него музикален запис беше повече от изненадваща. Първо си помислих, че е фейк, понеже преди няколко години electroclash-вълната комерсиално спои тези две области на изкуството. Оказа се обаче, че продукцията е от '88, т.е. мосю Готие не си е губил времето между кройката и шева и наистина е направил кратък detour по още слабо отъпкания друм на хаус музиката.
Седемте инча поливинилхлорид носят заглавието How To Do That и са продуцирани от Tony Mansfield за Fontana - съществуващ и днес лейбъл с превратна история. Самият Мансфилд е продуцент на редица осемдесетарски записи със синти-привкус, сред които Take On Me на A-Ha и Promises, Promises на Naked Eyes. Дизайнерският трак oбаче е откровено хаус-ориентиран пачуърк от хаотични ритми и множество гласови семпли (с френски акцент, естествено), с което се доближава повече до 19 на Paul Hardcastle.
Парчето е издадено неколкократно в различни формати, а в повратната 1989 излиза дори цял албум с ремикси.
Плочата привлича и чисто визуално с релефното лого - ножица, игла и конец - на свободната заради едностранния запис странa и разперената ръка с напръстниците на обложката. Rétro mais frais.
Та фешън гуруто си е изградил име изключително като такъв и вчерашната ми среща с издаден от него музикален запис беше повече от изненадваща. Първо си помислих, че е фейк, понеже преди няколко години electroclash-вълната комерсиално спои тези две области на изкуството. Оказа се обаче, че продукцията е от '88, т.е. мосю Готие не си е губил времето между кройката и шева и наистина е направил кратък detour по още слабо отъпкания друм на хаус музиката.
Седемте инча поливинилхлорид носят заглавието How To Do That и са продуцирани от Tony Mansfield за Fontana - съществуващ и днес лейбъл с превратна история. Самият Мансфилд е продуцент на редица осемдесетарски записи със синти-привкус, сред които Take On Me на A-Ha и Promises, Promises на Naked Eyes. Дизайнерският трак oбаче е откровено хаус-ориентиран пачуърк от хаотични ритми и множество гласови семпли (с френски акцент, естествено), с което се доближава повече до 19 на Paul Hardcastle.
Парчето е издадено неколкократно в различни формати, а в повратната 1989 излиза дори цял албум с ремикси.
Плочата привлича и чисто визуално с релефното лого - ножица, игла и конец - на свободната заради едностранния запис странa и разперената ръка с напръстниците на обложката. Rétro mais frais.
неделя, март 19, 2006
A blast from the past
Наскоро, сам не зная как, се сетих за един отдавна забравен литературен герой, чието изведнъж породило носталгичен смях у мен име веднага потърсих в нета: Breitscheidt.
(Да, същия онзи Breitscheidt от "Im Tunnel" на Günter Grass - произведение, което любимият Herr Dörr превърна в централен обект на заниманията ни с жанра Kurzgeschichte в 11. клас. И докато сухо анализирахме формата на повествованието и какво-беше-там-за-позицията-на-разказвача, малко на заден план останаха мръснишките намеци в текста. А такива не е като да липсваха - южни дупки, сочни хълмове, локомотиви в тунели или дори само култовото "Der Zug stieg, man stieg.", дискретно намигащо към мистериозната издутина между краката на главния герой при вида на изкусителната кака (така и не постигнахме консенсус относно евентуалната й професия, но "секретарка" беше фаворит) в купето. Но какво друго да очакваш от бивш хипар, който в часовете по немски сладкодумно обяснява, че всеки оргазъм, видиш ли, е една малка смърт, а с тревата било най-добре да се прави кекс, за да се ускори въздействието й.)
И понеже имам навика да пускам спорадични сърчове в Google за каквото ми дойде на ума, нямаше как да не отразя това звучно име. За мое учудване се оказа, че в Rheinland-Pfalz (където се подвизава моя милост) живуркат ausgerechnet 999 човеци, обединени от него. Но не като адаши, а заради местоживеенето, защото точно така се казва някакво селце в областта.
Признавам добродушната си завист към възможността им да кажат, че живеят в Големо Вагино, без да излъжат. Колкото до нашия герой - перфектната му половинка се намира сред действащите лица в този филм. Оставям на теб да я откриеш.
(Да, същия онзи Breitscheidt от "Im Tunnel" на Günter Grass - произведение, което любимият Herr Dörr превърна в централен обект на заниманията ни с жанра Kurzgeschichte в 11. клас. И докато сухо анализирахме формата на повествованието и какво-беше-там-за-позицията-на-разказвача, малко на заден план останаха мръснишките намеци в текста. А такива не е като да липсваха - южни дупки, сочни хълмове, локомотиви в тунели или дори само култовото "Der Zug stieg, man stieg.", дискретно намигащо към мистериозната издутина между краката на главния герой при вида на изкусителната кака (така и не постигнахме консенсус относно евентуалната й професия, но "секретарка" беше фаворит) в купето. Но какво друго да очакваш от бивш хипар, който в часовете по немски сладкодумно обяснява, че всеки оргазъм, видиш ли, е една малка смърт, а с тревата било най-добре да се прави кекс, за да се ускори въздействието й.)
И понеже имам навика да пускам спорадични сърчове в Google за каквото ми дойде на ума, нямаше как да не отразя това звучно име. За мое учудване се оказа, че в Rheinland-Pfalz (където се подвизава моя милост) живуркат ausgerechnet 999 човеци, обединени от него. Но не като адаши, а заради местоживеенето, защото точно така се казва някакво селце в областта.
Признавам добродушната си завист към възможността им да кажат, че живеят в Големо Вагино, без да излъжат. Колкото до нашия герой - перфектната му половинка се намира сред действащите лица в този филм. Оставям на теб да я откриеш.
събота, март 18, 2006
петък, март 17, 2006
Шах и... нокаут
Ще откача! Шах-бокс каза! Ай сиктир, имаме дори и родна организация, а европейският щампион е варненец.
И преди да се опиташ да визуализираш десния прав на Веско в хинди-мутрата на Ананд, хвърли един поглед на основните положения в играта:
В Шах-Бокса двамата съперници играят последователни рундове от шахмат и бокс.
Състезателите започват четириминутна игра на шахматната дъска, последвана от двуминутен бокс.
Играе се бърз шах, като общото времетраене на шахматната среща е 12 минути. Съперниците могат да спечелят срещата чрез нокаут, мат или по решение на съдията.
Ако 12-те минути на единия състезател свършат, другият печели.
Ако играта на шахмат свършва в пат, опонентът с по-високият резултат в бокса печели. Ако има равен резултат, състезателят с черните фигури печели.
Е не, тез избиха рибата с тоя спорт, човече! Направо е нелепо да седнеш чинно пред квадратчетата, след като току-що са те намаризили човешки в тиквата. От друга страна обаче, е готино да знаеш, че винаги можеш да набиеш канчето на "ей тоз келеш дет ми зе офицера", особено ако шахматът е по-слабата ти страна. Представям си само как четирите минути позор на дъската се изливат под формата на бесни серии върху опонента, сломявайки здравото му тяло барабар със здравия дух в него.
От единствената снимка, която видях, ми се струва, че предразсъдъците относно подобна комбинация произхождат от това, че като си кораво копеле, ти личи отвън. А гросмайстор може да се крие в абсолютно произволен персонаж. Логично от тези съждения следва, че първото, което прави впечатление у практикуващите шах-бокс, е именно, че са здравеняци. Което автоматично дава превес на на втората половина от името на спорта, най-малкото в представите на някой като мен, който за първи път чува за това.
Иначе нашето шампионче твърди, че е побеждавал веднъж Гари Каспаров. Йе, йе, шуър... а после той те разсипа от бой, нали?
Пак: както си личи от правилата, ти стига да си добър в една от двете дисциплини, за да имаш шанс за победа. Обаче помисли си, четири минути Тайсън все ще съумее да си опази царя от Топалката. А после? После виждаш ли я каква се задава? "DIY Chessmaster - пъзел за напреднали".
Затова хич не се опитвай да ме убедиш, че шахчето тук е нещо повече от смешна псевдоинтелектуална добавка към контактния спорт, която да разсее малко напрежението около кървящите чела, счупените носове и натрошените зъби.
И преди да се опиташ да визуализираш десния прав на Веско в хинди-мутрата на Ананд, хвърли един поглед на основните положения в играта:
В Шах-Бокса двамата съперници играят последователни рундове от шахмат и бокс.
Състезателите започват четириминутна игра на шахматната дъска, последвана от двуминутен бокс.
Играе се бърз шах, като общото времетраене на шахматната среща е 12 минути. Съперниците могат да спечелят срещата чрез нокаут, мат или по решение на съдията.
Ако 12-те минути на единия състезател свършат, другият печели.
Ако играта на шахмат свършва в пат, опонентът с по-високият резултат в бокса печели. Ако има равен резултат, състезателят с черните фигури печели.
Е не, тез избиха рибата с тоя спорт, човече! Направо е нелепо да седнеш чинно пред квадратчетата, след като току-що са те намаризили човешки в тиквата. От друга страна обаче, е готино да знаеш, че винаги можеш да набиеш канчето на "ей тоз келеш дет ми зе офицера", особено ако шахматът е по-слабата ти страна. Представям си само как четирите минути позор на дъската се изливат под формата на бесни серии върху опонента, сломявайки здравото му тяло барабар със здравия дух в него.
От единствената снимка, която видях, ми се струва, че предразсъдъците относно подобна комбинация произхождат от това, че като си кораво копеле, ти личи отвън. А гросмайстор може да се крие в абсолютно произволен персонаж. Логично от тези съждения следва, че първото, което прави впечатление у практикуващите шах-бокс, е именно, че са здравеняци. Което автоматично дава превес на на втората половина от името на спорта, най-малкото в представите на някой като мен, който за първи път чува за това.
Иначе нашето шампионче твърди, че е побеждавал веднъж Гари Каспаров. Йе, йе, шуър... а после той те разсипа от бой, нали?
Пак: както си личи от правилата, ти стига да си добър в една от двете дисциплини, за да имаш шанс за победа. Обаче помисли си, четири минути Тайсън все ще съумее да си опази царя от Топалката. А после? После виждаш ли я каква се задава? "DIY Chessmaster - пъзел за напреднали".
Затова хич не се опитвай да ме убедиш, че шахчето тук е нещо повече от смешна псевдоинтелектуална добавка към контактния спорт, която да разсее малко напрежението около кървящите чела, счупените носове и натрошените зъби.
четвъртък, март 16, 2006
Слоганизирай това
Видях го във форума на YVOX и ми се стори забавно:
Sloganizer.net
Препоръчвам английската версия, немските лозунги звучат малко тромаво.
<<Katz loves you.>>
<<Dimi. Impossible is nothing.>>
<<Elektrö, the secret of women.>>
Ах, последното тутакси отива за подзаглавие на блога.
Sloganizer.net
Препоръчвам английската версия, немските лозунги звучат малко тромаво.
<<Katz loves you.>>
<<Dimi. Impossible is nothing.>>
<<Elektrö, the secret of women.>>
Ах, последното тутакси отива за подзаглавие на блога.
сряда, март 15, 2006
The Uncolas
Пил съм с Камора и на звездите отбора,
пил съм в движение на DJ Станчо на мотора,
пил съм на много места с много различни хора,
пия постоянно и не чувствам умора.
[...]
искам, Буда, да пия, така че кòла ми дай.
Вече не помня кога за последно пих кола. Coca-Cola де, само нея харчех. И то как. Жаден съм - кола, с обяда - кола, в голямото междучасие - кола, във Фен (Веско, умри!), Хенеси, Мистрал - кола, при Рачето в стола - кола. В McDonald's - голяма кола. Филм на компютъра - (пуканки и) кола. Само на вечеря удрях един сок за разнообразие и уж да не си наруша съня.
Двулитрово шише ми идваше в повече за един ден, но за два не стигаше. Вода сякаш не пиех, по дяволите. The Coke had me.
Неоспоримо е, че колата е универсално питие за всяка ситуация и нищо чудно, че Coca-Cola е най-скъпата марка на света. Докато Pepsi, виж, са яко зле. Ароматът на ако се носи както от умопомрачително бездарните им реклами - с изключение на шаолинските монаси, които си отпечатваха кутийката на челото -, така и от самия продукт, който не заслужава да се нарече кола. (Предполагам затова в края на спотовете често се чува "Това е кола. Пепси-кола.". Демек това не е пикня, разбираш ли, въпреки че подозрително напомня.) Пепсито е прекалено сладко и недостатъчно газирано, а Дейвид Бекъм е лузър. Ето защо предпочитание на синия етикет дават главно неговите (де)бели сънародници с чорапи Lacoste и маратонки Umbro.
Както и да е, вкъщи почти редовно се зареждаше с Кока-Кола и редките случаи, в които се оказваше, че липсва, ме хвърляха в паника и отчаяние, сравними с тези при сигнал за бомба в детска градина.
Дали заради баба ми, която постоянно циклеше, колко е вредна, заради брата, който ме психираше с разкритията на Mythbusters, как разгражда зъб, заради Многознайката и този уолпейпър, или заради преосмислянето на номерa с мръсната монета в чашата, но факт е, че спрях. Да пия. Кола.
Заместих я с минерална вода. А откакто съм в Германия - предимно с мляко и натурален сок, понеже от газиранaта уринада тук ми се повдига и, въпреки че продават и обикновена, вече имам трайна антипатия към немските извори. При наскоро зададения ми въпрос "Was möchtest du trinken - Cola oder Sprudel?", който ми прозвуча като "Да те подсека ли или сам ще си паднеш?", избрах второто, но само в името на по-малкото зло.
Sprite продължавам да пия, но него никога не съм приемал в съизмерими с колата количества. В тази връзка - 7UP, еквивалентът от страна на Pepsi, в края на 90-те е бил представян именно като The Uncola, един вид напитка-антагонист на колата. Кампанията тогава разбираемо ми е убягнала, но помня една игра за Sega Mega Drive с червената точка от логото, направена като човече с ръце, крака и черни очила, която се казваше "7UP - The Uncolas".
Честно казано, откакто взех решението колата изобщо не ми е липсвала и дори се гордея, че ежедневно спестявам на тялото си значително количество кофеин и фосфорна киселина. Напоследък обаче се случва да видя някой в мензата с чашка кола, при което да ми прищрака нещо, като лъва от "Madagascar".
Не бих го нарекъл лишение, но почвам да се замислям, дали си струва да избягвам черната вода, след като ми е вкусна. Пък.
пил съм в движение на DJ Станчо на мотора,
пил съм на много места с много различни хора,
пия постоянно и не чувствам умора.
[...]
искам, Буда, да пия, така че кòла ми дай.
Вече не помня кога за последно пих кола. Coca-Cola де, само нея харчех. И то как. Жаден съм - кола, с обяда - кола, в голямото междучасие - кола, във Фен (Веско, умри!), Хенеси, Мистрал - кола, при Рачето в стола - кола. В McDonald's - голяма кола. Филм на компютъра - (пуканки и) кола. Само на вечеря удрях един сок за разнообразие и уж да не си наруша съня.
Двулитрово шише ми идваше в повече за един ден, но за два не стигаше. Вода сякаш не пиех, по дяволите. The Coke had me.
Неоспоримо е, че колата е универсално питие за всяка ситуация и нищо чудно, че Coca-Cola е най-скъпата марка на света. Докато Pepsi, виж, са яко зле. Ароматът на ако се носи както от умопомрачително бездарните им реклами - с изключение на шаолинските монаси, които си отпечатваха кутийката на челото -, така и от самия продукт, който не заслужава да се нарече кола. (Предполагам затова в края на спотовете често се чува "Това е кола. Пепси-кола.". Демек това не е пикня, разбираш ли, въпреки че подозрително напомня.) Пепсито е прекалено сладко и недостатъчно газирано, а Дейвид Бекъм е лузър. Ето защо предпочитание на синия етикет дават главно неговите (де)бели сънародници с чорапи Lacoste и маратонки Umbro.
Както и да е, вкъщи почти редовно се зареждаше с Кока-Кола и редките случаи, в които се оказваше, че липсва, ме хвърляха в паника и отчаяние, сравними с тези при сигнал за бомба в детска градина.
Дали заради баба ми, която постоянно циклеше, колко е вредна, заради брата, който ме психираше с разкритията на Mythbusters, как разгражда зъб, заради Многознайката и този уолпейпър, или заради преосмислянето на номерa с мръсната монета в чашата, но факт е, че спрях. Да пия. Кола.
Заместих я с минерална вода. А откакто съм в Германия - предимно с мляко и натурален сок, понеже от газиранaта уринада тук ми се повдига и, въпреки че продават и обикновена, вече имам трайна антипатия към немските извори. При наскоро зададения ми въпрос "Was möchtest du trinken - Cola oder Sprudel?", който ми прозвуча като "Да те подсека ли или сам ще си паднеш?", избрах второто, но само в името на по-малкото зло.
Sprite продължавам да пия, но него никога не съм приемал в съизмерими с колата количества. В тази връзка - 7UP, еквивалентът от страна на Pepsi, в края на 90-те е бил представян именно като The Uncola, един вид напитка-антагонист на колата. Кампанията тогава разбираемо ми е убягнала, но помня една игра за Sega Mega Drive с червената точка от логото, направена като човече с ръце, крака и черни очила, която се казваше "7UP - The Uncolas".
Честно казано, откакто взех решението колата изобщо не ми е липсвала и дори се гордея, че ежедневно спестявам на тялото си значително количество кофеин и фосфорна киселина. Напоследък обаче се случва да видя някой в мензата с чашка кола, при което да ми прищрака нещо, като лъва от "Madagascar".
Не бих го нарекъл лишение, но почвам да се замислям, дали си струва да избягвам черната вода, след като ми е вкусна. Пък.
вторник, март 14, 2006
Smash TV
Българският Vip Brother официално е факт. Евентуалните развръзки в Колибата:
"Влизам в Къщата, за да се наспя" - признава половинката от дует "Каризма" пред в. "Труд". Глуповатата Галя обаче не подозира, че сънят ще е последното нещо, което ще я споходи през четирите й седмици вътре. Още първата нощ ще бъде брутално изнасилена от Митьо Пищова, заемайки 26260-то място в неговия списък. Като минимална компенсация потърпевшата ще издере лицето на фешън-съименничката си, която ще почине от омерзение и масивна кръвозагуба. Периодично и далеч несъобразено със собственото й (не)разположение, в гащите на първата ще се вихри купон, на който ще бъде канено цялото селячество от мъжки пол, като Долния Дичо ще има честта по-често, понеже са заедно в бизнеса. Когато види това по телевизията, Малоумния Миро ще прекръсти неродения албум на дуета на "Апокалипсис", след което ще извърши ритуално самоубийство, забивайки китайски клечки за хранене в слепоочията си. Преди това ще отиде на солариум.
Дрисливия Денди и Дим Духов естествено ще се затлачат като разгонени лосове в ефир при първа възможност, при което ще сефтосат и ментажното канапе Armani, заливайки го с многомилионната си челяд. По-късно същото ще отнесе обилни количества от стомашните сокове на Кирливия Киро, който ще се отреже с евтин алкохол и собственоюмручно ще затрие Куция Константин пред очите на възлюбената му Рехава Райна, която впоследствие ще опъне на гладиатора в партия с Долния и Пищова под звуците на И това е любов. Последният, от завист към дебелия ланец на Кирливия и ревност заради Вонящата Виолета, която ще му пусне само три пъти срещу седемте за опонента му (в подивялото мяткане при последния от които ще се прости с десния си имплант), ще удуши и двамата с канап, след което ще одере труповете, за да пришие няколко нови парчета към къстъмайзнатото си яке от Paruchev, а с остатъка ще направи пенсионерски кебапчета за следващата си предизборна кампания.
Комплексираният от нереализираната си мечта да бъде певец Дим Духов ще отправи молба за помощ към Лигавата Лили и Висналата Весела, отказа на която ще приеме лично. В кулминацията на любовния екстаз между двете (предходен от солова акция на лолитката в сауната, включваща крак от маса и машинно масло), тихо стенещи край басейна, Дим ще връхлети и ще оплиска цялата Колиба в кръв, пребивайки ги до смърт с токчетата на леопардовите си обувки. Дрисливия няма да понесе този обрат в житейските принципи на партньора си и ще се прониже с бастунчето през задника, така че топката да излезе от за последно цитиращата му Оскар Уайлд уста.
Глуповатата за първи път ще прояви съобразителност и ще отрови Пищова със стрихнин в манджата, за закупуването на който ще се подложи на едноседмичен глад. Но тя ще оправдае и прякора си като по погрешка сипе малко от веществото и в собственото си ядене, мислейки, че е магическата подправка на Ути Бъчваров. (Той, дотогава кротко наблюдаващ пред малкия екран, ще бъде приведен под съдебна отговорност, а евтиният адвокат, който ще си наеме, ще го провали и автоматично ще го прати да сади бамбук в Белене.)
The final showdown ще бъде официално уговорен двубой с рапира между Долния Дичо и Дим Духов, при който последният тържествено ще се прекръсти на Петър Аст, наивно уповавайки се на едноименния светец. Верен на името си, Долния ще намаже с отровената кръв на паднали враг Пищова едно от оръжията, което по стечение на обстоятелствата ще попадне в ръцете на противника му и последното, което ще види, преди да започне да агонизира, ще бъде стилизирания пенис, който хомо-фехтовчикът ще изографиса на лявата му гръд.
Радостта на победителя в дуела ще продължи кратко. Изгубил душата и разума си в преследване на 50-те хилки, с които да си купи така желаната пневматична нокторезачка с камъни на Swarovski, той ще се засили към свитата в ъгъла Данайя - едва кретащата му полу-конкуренция -, но ще се спъне в трупа на произволен участник и с падането ще си направи своеобразна трахеотомия посредством заострената рапира, която ще изпусне.
В случай на извънсценарийно развитие под формата на оцелял участник (с изключение на детето, което обира кинтите) Колибата изненадващо ще се окаже умело маскиран pressure chamber, който неумолимо ще йонизира всяка мъждукаща клетка в обсега си.
"Влизам в Къщата, за да се наспя" - признава половинката от дует "Каризма" пред в. "Труд". Глуповатата Галя обаче не подозира, че сънят ще е последното нещо, което ще я споходи през четирите й седмици вътре. Още първата нощ ще бъде брутално изнасилена от Митьо Пищова, заемайки 26260-то място в неговия списък. Като минимална компенсация потърпевшата ще издере лицето на фешън-съименничката си, която ще почине от омерзение и масивна кръвозагуба. Периодично и далеч несъобразено със собственото й (не)разположение, в гащите на първата ще се вихри купон, на който ще бъде канено цялото селячество от мъжки пол, като Долния Дичо ще има честта по-често, понеже са заедно в бизнеса. Когато види това по телевизията, Малоумния Миро ще прекръсти неродения албум на дуета на "Апокалипсис", след което ще извърши ритуално самоубийство, забивайки китайски клечки за хранене в слепоочията си. Преди това ще отиде на солариум.
Дрисливия Денди и Дим Духов естествено ще се затлачат като разгонени лосове в ефир при първа възможност, при което ще сефтосат и ментажното канапе Armani, заливайки го с многомилионната си челяд. По-късно същото ще отнесе обилни количества от стомашните сокове на Кирливия Киро, който ще се отреже с евтин алкохол и собственоюмручно ще затрие Куция Константин пред очите на възлюбената му Рехава Райна, която впоследствие ще опъне на гладиатора в партия с Долния и Пищова под звуците на И това е любов. Последният, от завист към дебелия ланец на Кирливия и ревност заради Вонящата Виолета, която ще му пусне само три пъти срещу седемте за опонента му (в подивялото мяткане при последния от които ще се прости с десния си имплант), ще удуши и двамата с канап, след което ще одере труповете, за да пришие няколко нови парчета към къстъмайзнатото си яке от Paruchev, а с остатъка ще направи пенсионерски кебапчета за следващата си предизборна кампания.
Комплексираният от нереализираната си мечта да бъде певец Дим Духов ще отправи молба за помощ към Лигавата Лили и Висналата Весела, отказа на която ще приеме лично. В кулминацията на любовния екстаз между двете (предходен от солова акция на лолитката в сауната, включваща крак от маса и машинно масло), тихо стенещи край басейна, Дим ще връхлети и ще оплиска цялата Колиба в кръв, пребивайки ги до смърт с токчетата на леопардовите си обувки. Дрисливия няма да понесе този обрат в житейските принципи на партньора си и ще се прониже с бастунчето през задника, така че топката да излезе от за последно цитиращата му Оскар Уайлд уста.
Глуповатата за първи път ще прояви съобразителност и ще отрови Пищова със стрихнин в манджата, за закупуването на който ще се подложи на едноседмичен глад. Но тя ще оправдае и прякора си като по погрешка сипе малко от веществото и в собственото си ядене, мислейки, че е магическата подправка на Ути Бъчваров. (Той, дотогава кротко наблюдаващ пред малкия екран, ще бъде приведен под съдебна отговорност, а евтиният адвокат, който ще си наеме, ще го провали и автоматично ще го прати да сади бамбук в Белене.)
The final showdown ще бъде официално уговорен двубой с рапира между Долния Дичо и Дим Духов, при който последният тържествено ще се прекръсти на Петър Аст, наивно уповавайки се на едноименния светец. Верен на името си, Долния ще намаже с отровената кръв на паднали враг Пищова едно от оръжията, което по стечение на обстоятелствата ще попадне в ръцете на противника му и последното, което ще види, преди да започне да агонизира, ще бъде стилизирания пенис, който хомо-фехтовчикът ще изографиса на лявата му гръд.
Радостта на победителя в дуела ще продължи кратко. Изгубил душата и разума си в преследване на 50-те хилки, с които да си купи така желаната пневматична нокторезачка с камъни на Swarovski, той ще се засили към свитата в ъгъла Данайя - едва кретащата му полу-конкуренция -, но ще се спъне в трупа на произволен участник и с падането ще си направи своеобразна трахеотомия посредством заострената рапира, която ще изпусне.
В случай на извънсценарийно развитие под формата на оцелял участник (с изключение на детето, което обира кинтите) Колибата изненадващо ще се окаже умело маскиран pressure chamber, който неумолимо ще йонизира всяка мъждукаща клетка в обсега си.
понеделник, март 13, 2006
Гошо от Уикипедия
Ако Дени Дидро го познаваше, несъмнено щеше да превари Уикипедия още в онзи тъмен XVIII в. с обширен материал за личността му. Че тиранозавърът на варненската ъндърграунд рапсцена се завърна по-ефектно от Батман и Бекстрийт Бойс, взети заедно, предполагам вече си разбрал. Еуфорията около събитието не подмина дори принципно сериозен източник като онлайн-енциклопедията, която разшири съдържанието си със статия за тази самобитна звезда.
Така колосът от Почивка е увековечен в този храм на знанието наред с други регионални емсита (DJ Coco Beat от Луковит! - не, сериозно, трябва да си от камък, за да не паднеш по гръб, ритайки с краченца от смях), изсипали се като овчи барабонки в паузата между двата му албума.
Текстът е издържан в научен стил (доколкото това е възможно предвид тематиката) и запазва добрия тон въпреки противоречивите мнения около този "рапър" и неговото "творчество".
Между другото, не знаех, че хитът Почивка алтернативно се зове Искаш секс, нали?. Забележително.
Така колосът от Почивка е увековечен в този храм на знанието наред с други регионални емсита (DJ Coco Beat от Луковит! - не, сериозно, трябва да си от камък, за да не паднеш по гръб, ритайки с краченца от смях), изсипали се като овчи барабонки в паузата между двата му албума.
Текстът е издържан в научен стил (доколкото това е възможно предвид тематиката) и запазва добрия тон въпреки противоречивите мнения около този "рапър" и неговото "творчество".
Между другото, не знаех, че хитът Почивка алтернативно се зове Искаш секс, нали?. Забележително.
четвъртък, март 09, 2006
La Ville de Trèves: Изпаднал германец
Типичен екземпляр, който - може би противно на очакванията, свързани с тази държава - е често срещана гледка по откритите обществени места. Този тук е заснет, чакайки мирно реда си на опашката пред касите в местния Kaufland (преди да запие на близката автобусна спирка, трябва да се снабди все пак).
За да не ти убягнат важните детайли, ето кратък фотоанализ:
1) Kaufland е огромен магазин, т. нар. Kaufhaus. В него обикновено се пазарува стабилно, което налага използването на колички като тези пред и зад нашия човек. Той обаче видимо е влязъл за една бир'шка.
2) Последната, здраво стисната за гърлото, е Oettinger, за онагледяването на чието качество давам следния пример: "Ама те ще умрат!" беше отговорът, който получих от приятел, работещ в магазина, на въпроса, дали да не избера тази марка за касата бира, която бях обещал на едни хора. Личен опит с нея нямам (а и той явно би бил еднократен), но е сред най-евтините available.
3) Трагикомичната картинка допълват съсипаните кецове на индивида с надпис "Deutschland" и малък трикольор отпред.
сряда, март 08, 2006
Who the f**k is Alice?
Писнало ми е от офертите на немските интернет провайдъри. В моя недоверчив стил прекарах доста дълго време, избирайки такъв за себе си. 40-те евро на месец определено не са оптимален вариант, но на фона на алчния телеком и всички останали доставчици, зависими от него, изглеждат повече от приемливи.
Покрай промоциите на Payback, точките от които се трупат толкова бавно на картата ми, че сигурно едва на смъртния си одър ще мога да ги осребря под формата на нещо не по-добро от неръждаема солница, попаднах на поредните телефон/интернет-тарикати, прикрити зад многозначителното Alice DSL. Предполагам, че мацката, която са си избрали да раздухва червени балончета и да опъва алени ленти около Айфеловата кула, Колизеума, Бранденбургската врата и други световни забележителности от страниците на официалния им сайт, няма нищо общо с дейността на фирмата, но е удобно да канализирам мислите си именно към нея, възприемайки я като събирателен образ. Накратко: Алис е кучка. Долна кучка. Алис се чука с теб, а като заспиш, те ограбва и си заминава.
Защото как иначе да си обясня факта, че върху най-важните данни от ценовата листа на услугите се е изопнала една от панделките, с която гореспоменатата предлагам да се обеси, така щото гледането на боб, колко аджеба ще ти струва всичко, се оказва доста по-информативно? За сметка на това виждаш безпроблемно цените на грандиозни опции като Deluxe (то хич не си пише, че е kostenlos само при 6000, ама не, ние знаем по-добре - я да теглим още една червена джезга през страницата), PingExpress и Web-to-Go!, които и без това никога няма да поръчаш. Всичко по-нататък е свързано с кирийките около телефонния ти пост, който хоумзоната на О2 почти напълно обезсмисля, но освен Kabel Deutschland никой не пуска нет без тел. Отделно имаш, разбира се, един тон Kleingedrucktes с различни уточнения и условности, макар че той си присъства редовно в обявите и на другите ISP-та.
Та, какво казваш, Алис - искаш да се оженя за теб? Eat my Arcor, biatch!
Покрай промоциите на Payback, точките от които се трупат толкова бавно на картата ми, че сигурно едва на смъртния си одър ще мога да ги осребря под формата на нещо не по-добро от неръждаема солница, попаднах на поредните телефон/интернет-тарикати, прикрити зад многозначителното Alice DSL. Предполагам, че мацката, която са си избрали да раздухва червени балончета и да опъва алени ленти около Айфеловата кула, Колизеума, Бранденбургската врата и други световни забележителности от страниците на официалния им сайт, няма нищо общо с дейността на фирмата, но е удобно да канализирам мислите си именно към нея, възприемайки я като събирателен образ. Накратко: Алис е кучка. Долна кучка. Алис се чука с теб, а като заспиш, те ограбва и си заминава.
Защото как иначе да си обясня факта, че върху най-важните данни от ценовата листа на услугите се е изопнала една от панделките, с която гореспоменатата предлагам да се обеси, така щото гледането на боб, колко аджеба ще ти струва всичко, се оказва доста по-информативно? За сметка на това виждаш безпроблемно цените на грандиозни опции като Deluxe (то хич не си пише, че е kostenlos само при 6000, ама не, ние знаем по-добре - я да теглим още една червена джезга през страницата), PingExpress и Web-to-Go!, които и без това никога няма да поръчаш. Всичко по-нататък е свързано с кирийките около телефонния ти пост, който хоумзоната на О2 почти напълно обезсмисля, но освен Kabel Deutschland никой не пуска нет без тел. Отделно имаш, разбира се, един тон Kleingedrucktes с различни уточнения и условности, макар че той си присъства редовно в обявите и на другите ISP-та.
Та, какво казваш, Алис - искаш да се оженя за теб? Eat my Arcor, biatch!
понеделник, март 06, 2006
Un-pimp my ride
Сещам се за четири-пет реклами на Volkswagen, едната от които е оставила особено добро впечатление у мен, а именно онази, където двойните отметки върху списъка за проверка на возилата фино пресъздават логото на марката.
Новата серия спотове за Golf GTI обаче е толкова свежа, че просто автоматично започвам да се чекна като чичака в бяло и да въртя пръсти в g-style. Джърмън енджиниринг ин да хаус, я!
via pixeleye
Новата серия спотове за Golf GTI обаче е толкова свежа, че просто автоматично започвам да се чекна като чичака в бяло и да въртя пръсти в g-style. Джърмън енджиниринг ин да хаус, я!
via pixeleye
неделя, март 05, 2006
Мечка страх
ТОВА ФИЛМЧЕ нанесе побой над крехките ми представи за каузална зависимост. Разбирай Mulholland Dr. vs. tokyoplastic feat. мистериите на Legowelt.
thx 2 jumpex
thx 2 jumpex
събота, март 04, 2006
четвъртък, март 02, 2006
Втората вълна
За разлика от този пост, където предстоящото беше загатнато, тук мога да си позволя да опиша подробно експерименталния процес, през който минах.
Става дума за изследването Visuelle Prozesse, пръст в което отново има факултетът по психология към Уни Триер. За провеждането му, както и предния път, научих от една от колоните с обяви в сградата. Хм, явно заетите в тази научна сфера са доста активни емпирично и изпитват хронична нужда от crash test dummies, за да си доказват теориите. Последните, разбира се, получават съответен Entgelt като възмездие за положения труд / изгубеното време, от който без майтап могат да преживяват, стига опитите да се провеждат поне през ден. Което обаче не е така.
Отговорът на онлайн-кандидатурата ми дойде доста бързо и съдъжаше два прикачени текстови документа, в които подробно бяха описани условията на провеждане. От мен се искаше да се запозная с тях и да отговоря своевременно дали потвърждавам участието си. Стратегически изчаках да мине и последният запек около края на семестъра и ето ме, крачейки бодро към Krankenhaus der Barmherzigen Brüder. Именно там се проведе първата част от изследването, състояща се главно в магнитен резонанс на мозъка. Посрещна ме Dipl.-Psych. Christine Smit, която се оказа мила и симпатична госпожица с вежди като на Denise Richards (или Peter Gallagher, ако предпочиташ, но мисълта ми е, че й отиваха) и очила. Интерес заслужават мейлите, които ми беше пращала покрай записването, и по-точно правописните грешки в тях. Явно г-ца Смит не е родена в Германия, защото произношението й се оказа доста необичайно, а грешки не липсваха и в говоримия й немски.
Дружелюбният й вид все пак действаше успокоително - важен фактор, след като преди влизане в апарата трябва да се махнат всички метални предмети (напр. монети и ключове) и магнитни карти, та когато прочетох за това изискване в предварителната информация, мигновено си представих един съкрушителен за мен развой на събитията, който няма нужда да разяснявам.
В устройството наистина се "влиза" или по-скоро те пъхат в него. Прилича на легло, чийто горен край се намира в голяма механизирана кутия - там застава главата, която е център на внимание. Процедурата принципно е проста и не изисква нищо друго от пациента освен неподвижност, но тъй като в случая се изследваше мозъчната активност при визуално натоварване, инсталацията беше тунингована допълнително. Първата екстра беше малкото екранче зад главата ми, което виждах с помощта на огледало (главата ми беше застопорена в нещо като каска и можех да гледам само нагоре). На него се прожектираше задачата, която трябваше да изпълнявам, докато уредът снима мозъка ми. Вторият бонус беше компютърната мишка, закрепена с каишка към крака ми (мишка на каишка, хаха). В зависимост от това, с коя ръка трябваше да реагирам на задачите, мишката беше премествана между левия и десния крак. На гърдите си имах и малко гумено бутонче с кабел, което можех да натисна в извънредни ситуации. До такива не се стигна.
Включена, магнитната кутия е неприятно шумна, заради което получих тапи за уши. Преди същинската част с визуалните задачи се проведоха две сканирания, при които ритмичният шум на уреда почти ми хареса, но пък продължителността му се оказа сериозно изпитание и по едно време вече ми се струваше, че чувам онзи зациклящ молебен, който звучи в базата на Krishna от третия град в GTA2.
Играта беше следната: в центъра на бялото екранче стои едно черно кръстче, което периодично изчезва, а на негово място за части от секундата се появява главна буква от латинската азбука (шрифтът май беше нормален Times New Roman). При всяка нова буква трябваше възможно най-бързо да реагирам, натискайки бутона на мишката. Единственото изключение - оттам произлизаше и трудността - беше буквата "V", която трябваше да пропускам. На VirtuaCop 2 съм баш господ, ама не е лесно да се спреш на едно мижаво V, което доста по-малко се различава от събратята си отколкото невинните заложници от маскираните гангстери в симулатора, особено след яки серии от три клика в секунда, когато пръстът ми си продължаваше по инерция. Изкарах по два петминутни рунда с всяка ръка. Изненадващо за мен, на втория опит с лявата държах почти докрая без грешка, обаче там пак поомазах и дори ми стана смешно. Резултатите показаха, че съм натиснал забранената буква (тук може да се пофилософства за формата и значението на тоя символ и кой мръсник е избрал точно него; на жените сигурно са казвали да пропускат "I") поне четири пъти при всеки тур. Скоростта на реакцията ми е била около 300 милисекунди, което било средна стойност.
В лабораторията прекарах около час и половина, което беше малко повече от предвиденото.
Другата част от изследването се проведе два дни по-късно в Zentrum für neuropsychologische Forschung, който вече ще ми стане втори дом, ако продължавам да участвам в подобни начинания. Изключително централно позиционираното обзавеждане на експерименталното помещение (всъщност отделена със завеса част от стая) включваше бяло дъговидно бюро с 19-инчов монитор и прозрачно зелена USB-клавиатура от стар iMac + масивен, напомнящ зъболекарски стол (стол?) пред него, на който седях аз. Ако главата ми е стая, то на екрана се виждаше нещо като нейният грундрис, на който с червени точки бях отбелязани 17 стратегически места на мозъчната ми дейност. Както ми беше обяснено, червеният им цвят показва, че в момента няма информация, идваща от тези области. Тази липса беше превъзмогната чрез един сравнително трудоемък процес на така да се каже "окабеляване" на главата ми. Като начало бяха взети мерките й, според които ми сложиха ултра фешън гумена шапка, досущ като онези, с които (не) ти правят кичурите при фризьора, с главната разлика, че на дупчиците има поставени електроди с кабел, които се активират с известно количество от песъчлив на пипане сив гел. Преди впръскването му Смит и неин колега грижливо отместваха косата по съответните места и ги почистваха със спирт. За да не ме оклепат с мазното вещество, бях защитен с престилка, която допълнително засили чувството, че съм във фризьорски салон. Отделно от шапката имах още четири електрода - по един на всяко ухо и два на лицето.
Когато всички точки на монитора светнаха в зелено, бях готов за излитане. За съжаление, вдясно от мен имаше огледало, отражението си в което посмях да зърна точно веднъж. Значи, представи си една от четирите мацки с плувни шапки от клипа към Around The World на Daft Punk, само че с очила, гумена престилка и кабели, стърчащи от главата й; вече виждах как нахлуват десет човека и се хващат за коремите, сочейки ме с пръст. Каскет с перка и близалка в цветовете на дъгата са фундаментални изисквания на бизнес етикецията в сравнение с подобен хахо-имидж.
Разбира се, основното за мен и този път бяха игричките, едната от които беше нова. Целта ми този път беше да натискам "F" и "J" от клавиатурата, съответно с лява и дясна ръка, в зависимост от цвета на правоъгълника, който се появява на екрана. Самият той се появяваше на мястото на познатото кръстче, което обаче беше в центъра на тясна бяла хоризонтална ивица на екрана, като всичко останало беше сиво, а за капак дори мигаше с различни scanlines в опит да ме разсейва. Розово - лява ръка (няма нищо случайно, разбрах ги аз), синьо - дясна. В друго разиграване трябваше да се различават червено и жълто.
Явно вдигнал experience, получих два рунда, където едновременно със съответно оцветения правоъгълник се появява още един, но в друг - различен спрямо основните два и без значение за играта - цвят. Така освен ефекта на развален телевизор получих втори удар по и без това слабата си (бяха ми казали да се наспя, но кой да слуша) концентрация. Естествено направих сериозно количество грешки, но явно скоростта на реакция беше по важна, защото бях насърчаван в тази посока. За по-добра представа, как точно се чувствах, check this out.
На почивката получих газиран Gerolsteiner както и един Twix (по-скоро Onex - беше само едно опаковано отделно шоколадче), които правеха компания на самотния банан, глътнат набързо преди излизане от къщи, докато попълвах Fragebogen с въпроси от типа "Бихте ли изследвали подводни пещери?", а след това ми бяха показани резултатите от електроенцефалограмата (в това понятие се концентрира цялата галиматия около смешната шапка с електродите) в реално време.
Второто полувреме включваше още толкова от същото + играта с буквите от предния сешън, която трябваше да изкарам с клавиатура, вместо мишка. Първия път с лявата ръка завърши със седем грешки, при което деликатно бях помолен, ако обичам и ми е възможно, да се постарая да внимавам повече. Оттам успях да ги задържа в границите на 5, което ми бе препоръчано като максимално допустима стойност.
Два часа след пристигането си бях готов и ми остана единствено да измия оцвъканата си от гел глава. Банята беше first class, нищо общо с лайняните санитарни възли на подобни учреждения в родината. Оставих името и адреса си, за да ми пратят снимките - идеята да ги сложа на стената си я бива -, взех доволен възнаграждението и се изгубих в снега.
Става дума за изследването Visuelle Prozesse, пръст в което отново има факултетът по психология към Уни Триер. За провеждането му, както и предния път, научих от една от колоните с обяви в сградата. Хм, явно заетите в тази научна сфера са доста активни емпирично и изпитват хронична нужда от crash test dummies, за да си доказват теориите. Последните, разбира се, получават съответен Entgelt като възмездие за положения труд / изгубеното време, от който без майтап могат да преживяват, стига опитите да се провеждат поне през ден. Което обаче не е така.
Отговорът на онлайн-кандидатурата ми дойде доста бързо и съдъжаше два прикачени текстови документа, в които подробно бяха описани условията на провеждане. От мен се искаше да се запозная с тях и да отговоря своевременно дали потвърждавам участието си. Стратегически изчаках да мине и последният запек около края на семестъра и ето ме, крачейки бодро към Krankenhaus der Barmherzigen Brüder. Именно там се проведе първата част от изследването, състояща се главно в магнитен резонанс на мозъка. Посрещна ме Dipl.-Psych. Christine Smit, която се оказа мила и симпатична госпожица с вежди като на Denise Richards (или Peter Gallagher, ако предпочиташ, но мисълта ми е, че й отиваха) и очила. Интерес заслужават мейлите, които ми беше пращала покрай записването, и по-точно правописните грешки в тях. Явно г-ца Смит не е родена в Германия, защото произношението й се оказа доста необичайно, а грешки не липсваха и в говоримия й немски.
Дружелюбният й вид все пак действаше успокоително - важен фактор, след като преди влизане в апарата трябва да се махнат всички метални предмети (напр. монети и ключове) и магнитни карти, та когато прочетох за това изискване в предварителната информация, мигновено си представих един съкрушителен за мен развой на събитията, който няма нужда да разяснявам.
В устройството наистина се "влиза" или по-скоро те пъхат в него. Прилича на легло, чийто горен край се намира в голяма механизирана кутия - там застава главата, която е център на внимание. Процедурата принципно е проста и не изисква нищо друго от пациента освен неподвижност, но тъй като в случая се изследваше мозъчната активност при визуално натоварване, инсталацията беше тунингована допълнително. Първата екстра беше малкото екранче зад главата ми, което виждах с помощта на огледало (главата ми беше застопорена в нещо като каска и можех да гледам само нагоре). На него се прожектираше задачата, която трябваше да изпълнявам, докато уредът снима мозъка ми. Вторият бонус беше компютърната мишка, закрепена с каишка към крака ми (мишка на каишка, хаха). В зависимост от това, с коя ръка трябваше да реагирам на задачите, мишката беше премествана между левия и десния крак. На гърдите си имах и малко гумено бутонче с кабел, което можех да натисна в извънредни ситуации. До такива не се стигна.
Включена, магнитната кутия е неприятно шумна, заради което получих тапи за уши. Преди същинската част с визуалните задачи се проведоха две сканирания, при които ритмичният шум на уреда почти ми хареса, но пък продължителността му се оказа сериозно изпитание и по едно време вече ми се струваше, че чувам онзи зациклящ молебен, който звучи в базата на Krishna от третия град в GTA2.
Играта беше следната: в центъра на бялото екранче стои едно черно кръстче, което периодично изчезва, а на негово място за части от секундата се появява главна буква от латинската азбука (шрифтът май беше нормален Times New Roman). При всяка нова буква трябваше възможно най-бързо да реагирам, натискайки бутона на мишката. Единственото изключение - оттам произлизаше и трудността - беше буквата "V", която трябваше да пропускам. На VirtuaCop 2 съм баш господ, ама не е лесно да се спреш на едно мижаво V, което доста по-малко се различава от събратята си отколкото невинните заложници от маскираните гангстери в симулатора, особено след яки серии от три клика в секунда, когато пръстът ми си продължаваше по инерция. Изкарах по два петминутни рунда с всяка ръка. Изненадващо за мен, на втория опит с лявата държах почти докрая без грешка, обаче там пак поомазах и дори ми стана смешно. Резултатите показаха, че съм натиснал забранената буква (тук може да се пофилософства за формата и значението на тоя символ и кой мръсник е избрал точно него; на жените сигурно са казвали да пропускат "I") поне четири пъти при всеки тур. Скоростта на реакцията ми е била около 300 милисекунди, което било средна стойност.
В лабораторията прекарах около час и половина, което беше малко повече от предвиденото.
Другата част от изследването се проведе два дни по-късно в Zentrum für neuropsychologische Forschung, който вече ще ми стане втори дом, ако продължавам да участвам в подобни начинания. Изключително централно позиционираното обзавеждане на експерименталното помещение (всъщност отделена със завеса част от стая) включваше бяло дъговидно бюро с 19-инчов монитор и прозрачно зелена USB-клавиатура от стар iMac + масивен, напомнящ зъболекарски стол (стол?) пред него, на който седях аз. Ако главата ми е стая, то на екрана се виждаше нещо като нейният грундрис, на който с червени точки бях отбелязани 17 стратегически места на мозъчната ми дейност. Както ми беше обяснено, червеният им цвят показва, че в момента няма информация, идваща от тези области. Тази липса беше превъзмогната чрез един сравнително трудоемък процес на така да се каже "окабеляване" на главата ми. Като начало бяха взети мерките й, според които ми сложиха ултра фешън гумена шапка, досущ като онези, с които (не) ти правят кичурите при фризьора, с главната разлика, че на дупчиците има поставени електроди с кабел, които се активират с известно количество от песъчлив на пипане сив гел. Преди впръскването му Смит и неин колега грижливо отместваха косата по съответните места и ги почистваха със спирт. За да не ме оклепат с мазното вещество, бях защитен с престилка, която допълнително засили чувството, че съм във фризьорски салон. Отделно от шапката имах още четири електрода - по един на всяко ухо и два на лицето.
Когато всички точки на монитора светнаха в зелено, бях готов за излитане. За съжаление, вдясно от мен имаше огледало, отражението си в което посмях да зърна точно веднъж. Значи, представи си една от четирите мацки с плувни шапки от клипа към Around The World на Daft Punk, само че с очила, гумена престилка и кабели, стърчащи от главата й; вече виждах как нахлуват десет човека и се хващат за коремите, сочейки ме с пръст. Каскет с перка и близалка в цветовете на дъгата са фундаментални изисквания на бизнес етикецията в сравнение с подобен хахо-имидж.
Разбира се, основното за мен и този път бяха игричките, едната от които беше нова. Целта ми този път беше да натискам "F" и "J" от клавиатурата, съответно с лява и дясна ръка, в зависимост от цвета на правоъгълника, който се появява на екрана. Самият той се появяваше на мястото на познатото кръстче, което обаче беше в центъра на тясна бяла хоризонтална ивица на екрана, като всичко останало беше сиво, а за капак дори мигаше с различни scanlines в опит да ме разсейва. Розово - лява ръка (няма нищо случайно, разбрах ги аз), синьо - дясна. В друго разиграване трябваше да се различават червено и жълто.
Явно вдигнал experience, получих два рунда, където едновременно със съответно оцветения правоъгълник се появява още един, но в друг - различен спрямо основните два и без значение за играта - цвят. Така освен ефекта на развален телевизор получих втори удар по и без това слабата си (бяха ми казали да се наспя, но кой да слуша) концентрация. Естествено направих сериозно количество грешки, но явно скоростта на реакция беше по важна, защото бях насърчаван в тази посока. За по-добра представа, как точно се чувствах, check this out.
На почивката получих газиран Gerolsteiner както и един Twix (по-скоро Onex - беше само едно опаковано отделно шоколадче), които правеха компания на самотния банан, глътнат набързо преди излизане от къщи, докато попълвах Fragebogen с въпроси от типа "Бихте ли изследвали подводни пещери?", а след това ми бяха показани резултатите от електроенцефалограмата (в това понятие се концентрира цялата галиматия около смешната шапка с електродите) в реално време.
Второто полувреме включваше още толкова от същото + играта с буквите от предния сешън, която трябваше да изкарам с клавиатура, вместо мишка. Първия път с лявата ръка завърши със седем грешки, при което деликатно бях помолен, ако обичам и ми е възможно, да се постарая да внимавам повече. Оттам успях да ги задържа в границите на 5, което ми бе препоръчано като максимално допустима стойност.
Два часа след пристигането си бях готов и ми остана единствено да измия оцвъканата си от гел глава. Банята беше first class, нищо общо с лайняните санитарни възли на подобни учреждения в родината. Оставих името и адреса си, за да ми пратят снимките - идеята да ги сложа на стената си я бива -, взех доволен възнаграждението и се изгубих в снега.
сряда, март 01, 2006
ЧБМ
Бялото българско сирене и лютеницата не ми липсват тук. Първото и без това никога не съм харесвал. Обаче днес сигурно е първият първи март, в който не получих нито една мартеница. Това леко ме натъжава.
Не че не издържам да се кича с мъхести пискюлчета и да пея "Баба Марта бързала...", ама можеше поне да си вържа двуцветната класика на китката. Както обикновено, всъщност.
Супер тъпо е като почнат да провъзгласяват всеки божи ден за "най-българския" празник, но ако има такъв - айде, да не е THE българския празник, ама поне един от тях -, то това е именно днешният.
Щом на Мохамед не му подаряват мартеница, Мохамед сам ще си я оплете. И ще си я гледа кротко на монитора. Жив и здрав, нали.
Не че не издържам да се кича с мъхести пискюлчета и да пея "Баба Марта бързала...", ама можеше поне да си вържа двуцветната класика на китката. Както обикновено, всъщност.
Супер тъпо е като почнат да провъзгласяват всеки божи ден за "най-българския" празник, но ако има такъв - айде, да не е THE българския празник, ама поне един от тях -, то това е именно днешният.
Щом на Мохамед не му подаряват мартеница, Мохамед сам ще си я оплете. И ще си я гледа кротко на монитора. Жив и здрав, нали.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
