Търсейки пак разни дреболии из нета, случайно попаднах на тази страница. Бързия поглед върху заглавията не откри непознато. Последвалата щателна проверка установи, че имам всички, и то до едно от великия www.standard.fx.to, който почти през цялото си съществуване беше за мен нещо като самоъпдейтваща се библия на електронната музика.
Ако се интересуваш от този стил, ще разбереш, че плейлистата е стара дори без датата отгоре. Това обаче далеч не й пречи злобно да откърти напудрената муцунка на Дарик Топ 20, например. (Макар и по други причини, покрай домашните за радиосеминара се бях включил онлайн, като си мислех, че слушам именно това радио. The Weekend на Michael Gray приех като проява на добър вкус от страна на редакторите, но при Tiefschwarz ремикса на Bodydub осъзнах, че съм се объркал - бил е немският #Musik.FunkY.)
понеделник, февруари 27, 2006
неделя, февруари 26, 2006
La Ville de Trèves: Чанти, торбички, моля
Когато по мои груби наблюдения Eastpak, Jack Wolfskin и Jansport заедно имат дял от над 50% от чантите, които тукашните студенти носят, всичко по-нестандартно личи отдалеч.
Първият пример е Punch 3 на BREE. Изглежда като обикновен гумен калъф с презрамки, но именно простотата му го прави атрактивен. Моделът има няколко дизайнерски отличия.
Така и не разбрах националността на момичето с тази чанта. Но надпис на кирилица хваща окото в тези среди, а Ърни и Бърт винаги са ми били симпатични.
Око, пчела, М. Иначе казано - IBM. Кефя се на това лого още откакто го разшифровах на една иначе отдавна позната хавлия на баща ми. Тук е оцветено и стои добре върху черния фон.
Първият пример е Punch 3 на BREE. Изглежда като обикновен гумен калъф с презрамки, но именно простотата му го прави атрактивен. Моделът има няколко дизайнерски отличия.
Така и не разбрах националността на момичето с тази чанта. Но надпис на кирилица хваща окото в тези среди, а Ърни и Бърт винаги са ми били симпатични.
Око, пчела, М. Иначе казано - IBM. Кефя се на това лого още откакто го разшифровах на една иначе отдавна позната хавлия на баща ми. Тук е оцветено и стои добре върху черния фон.
събота, февруари 25, 2006
n дни яли, пили и се веселили
Както бях скептичен към оплакването на Заека по въпроса, така през последните три дни, по-скоро нощи, буквално се трансформирах в роботизиран party freak.
Всичко започна в сряда, когато с целия курс отразихме Miss Marple's по случай, че мина изпитът ни в края на семестъра. Забележително е, че събирането беше уговорено, а местата в заведението - запазени поне седмица преди самия изпит, пък какво остава за това, дали сме го взели. В момента нашата група още не знае (Бюфел беше оправил своите бързо-бързо и още тогава се обсъждаха оценките). Но пък шансът да сме го взели всички е немалък, имайки предвид, че в историята на специалността има един единствен грандиозен провал, и то при антихуманна злоупотреба с алкохол от страна на съответното лице непосредствено преди изпита. (Още повече, че това далеч не му попречило да го вземе от втория път и да завърши следването си с магистратура на тема "Der männliche Blick in die Pornofilme der 80er".) След доволно количество бира и някоя и друга пица с част от войската се отправихме към Idealbank, която, хич да не е, е едно доста западнало помещение, което преди наистина е било банка. Използва се за нещо като дискотека, макар че вътре е пълен хаос, местата за сядане са кът, а диджеят по правило е поне на два промила и в сряда пуска деградирал микс от пънк, рок и електро, наречен мило Heimatmelodie. Изобщо там е най-добре да се ходи, когато си тотално размазан, инак не е особено забавно. Тръгнахме си към два.
В четвъртък сигурно щях да си легна в разумно време, ако не бях засякъл Павлов в автобуса към къщи. След краткия обмен на инфо с него стана ясно, че Weiberfastnacht
- празникът, който се честваше на този ден - е яко култово събитие и несъмнено заслужава и нашето участие. А и една самотна бутилка на рафтчето у нас вече две седмици чакаше да й бъде обърнато нужното внимание. Уговорката беше спретната за секунди и след кратко, но (алкохолно-)съдържателно домашно интро с още няколко български калпака, се отправихме към Palais. На последното mewinale, което се проведе там, беше хубаво, но като цяло дискотеката е доста невзрачна. Аз дълго настоявах да се намъкнем в малко по-тесния, но поне лъскав Forum, където с право очаквах да срещна немски колеги, особено някои от тях, но не намерих подкрепа сред тълпата и трябваше да се примиря. Последното не ми беше трудно, понеже вече бях в пауър и просто ми се подскачаше някъде. В началото диджейчето пускаше някви супер балермански злета, на които аз единствено можех да се поклащам раздразнен, но пък гримираните германци в идиотски костюми се кефеха максимално. Някъде между три и половина и четири все пак имаше оптимистична серия от доста сериозни заявки като Loneliness, U Know Y, Geht's Noch, Robot Rock, Call On Mе. Всъщност щом имам толкова точни спомени, значи не съм бил ужасно зачукан, но умората от епилептичните ми танци и натрапчивото автонапомняне, че имам семинар от десет, си казаха думата и след последното приемливо парче си тръгнах. Легнах в пет, станах в девет.
Петъчната вечер е любимата ми. Обикновено кротко си пускам филмче, набивам чипс или каквото имам под ръка, а накрая правя една нощна в нета. Познатата схема трябваше - а и исках - да наруша, след като Michael ме покани на рожения си ден. След четвъртъка се чувствах смачкан и едва гледах къде вървя, опитите ми за противодействие с Powerade и Nescafé Xpress бяха обречени, но сега се радвам адски много, че уважих поканата. В малкото жилище, което рожденникът дели с още едно момче, бяхме около десетина души, все отбрани Medienwissenschaftler-и. Хапвахме, пийвахме и си приказвахме. На немски, естествено. Музиката не уцели моя профил, но там тя не беше сериозен фактор, въпреки че по едно време се получи наивно весело да пригласяме в хор на Daylight In Your Eyes на No Angels, тематичните песнички от "Гумените мечета", "Патешки истории" и "Чип и Дейл" или онази простотийка за чичоебеца от "South Park". Гвоздеят на програмата беше титаничният сблъсък по Scharade, който направихме, разделяйки се на два отбора, чийто членове постоянно показваха на противника онова "L" от показалец и палец, поставени на челото. В игра като тази, моят принос беше очаквано малък, но все пак не липсваше, още повече, че Marcel активно лансираше личността ми като "гостуващата интернационална звезда". Задачата да се обясни с мимики термин като "Grassroots-Report" не е лека. Докарах само втората част. Но зачестилите английски понятия от различни области на познанието изнервиха някои от участниците и в крайна сметка гласувахме реми.
И пак, пак се замислих, колко готини всъщност са тези хора! Тук няма поза, а ако има, то тя е приятна, дружелюбна. Клишето за голямото семейство може да намери място тук; винаги се усещат уважението им един към друг, зачитането на чуждото мнение и трезвият анализ. Германците се изразяват по различен начин от българите. И ме съмнява фактът, че става дума за студенти в литературна/езикова специалност, да е единствената причина за това. Аргументират се разумно, а шегите им са остроумни, т.е. въпреки че става дума за смешка, тя е предадена някак по-интелигентно. (В тази връзка - рожденикът ужасно ми напомня на Сет от "Ориндж Каунти" с вечната си разговорливост и иронични шегички.) Възможно е да не съм съвсем обективен, защото чувствам близки хората, по които съдя, но спомените ми от онази вечер са наистина хубави, а вярвам, че ще бъдат и трайни.
Аз и Daniel си тръгнахме последни, някъде около три. С него имахме идеята да ходим днес на Kid Alex в споменатия Forum, но той - споделил моята съдба последните три нощи - се отказа. Може би е по-добре и за мен. Relax, don't do it...
Всичко започна в сряда, когато с целия курс отразихме Miss Marple's по случай, че мина изпитът ни в края на семестъра. Забележително е, че събирането беше уговорено, а местата в заведението - запазени поне седмица преди самия изпит, пък какво остава за това, дали сме го взели. В момента нашата група още не знае (Бюфел беше оправил своите бързо-бързо и още тогава се обсъждаха оценките). Но пък шансът да сме го взели всички е немалък, имайки предвид, че в историята на специалността има един единствен грандиозен провал, и то при антихуманна злоупотреба с алкохол от страна на съответното лице непосредствено преди изпита. (Още повече, че това далеч не му попречило да го вземе от втория път и да завърши следването си с магистратура на тема "Der männliche Blick in die Pornofilme der 80er".) След доволно количество бира и някоя и друга пица с част от войската се отправихме към Idealbank, която, хич да не е, е едно доста западнало помещение, което преди наистина е било банка. Използва се за нещо като дискотека, макар че вътре е пълен хаос, местата за сядане са кът, а диджеят по правило е поне на два промила и в сряда пуска деградирал микс от пънк, рок и електро, наречен мило Heimatmelodie. Изобщо там е най-добре да се ходи, когато си тотално размазан, инак не е особено забавно. Тръгнахме си към два.
В четвъртък сигурно щях да си легна в разумно време, ако не бях засякъл Павлов в автобуса към къщи. След краткия обмен на инфо с него стана ясно, че Weiberfastnacht
- празникът, който се честваше на този ден - е яко култово събитие и несъмнено заслужава и нашето участие. А и една самотна бутилка на рафтчето у нас вече две седмици чакаше да й бъде обърнато нужното внимание. Уговорката беше спретната за секунди и след кратко, но (алкохолно-)съдържателно домашно интро с още няколко български калпака, се отправихме към Palais. На последното mewinale, което се проведе там, беше хубаво, но като цяло дискотеката е доста невзрачна. Аз дълго настоявах да се намъкнем в малко по-тесния, но поне лъскав Forum, където с право очаквах да срещна немски колеги, особено някои от тях, но не намерих подкрепа сред тълпата и трябваше да се примиря. Последното не ми беше трудно, понеже вече бях в пауър и просто ми се подскачаше някъде. В началото диджейчето пускаше някви супер балермански злета, на които аз единствено можех да се поклащам раздразнен, но пък гримираните германци в идиотски костюми се кефеха максимално. Някъде между три и половина и четири все пак имаше оптимистична серия от доста сериозни заявки като Loneliness, U Know Y, Geht's Noch, Robot Rock, Call On Mе. Всъщност щом имам толкова точни спомени, значи не съм бил ужасно зачукан, но умората от епилептичните ми танци и натрапчивото автонапомняне, че имам семинар от десет, си казаха думата и след последното приемливо парче си тръгнах. Легнах в пет, станах в девет.
Петъчната вечер е любимата ми. Обикновено кротко си пускам филмче, набивам чипс или каквото имам под ръка, а накрая правя една нощна в нета. Познатата схема трябваше - а и исках - да наруша, след като Michael ме покани на рожения си ден. След четвъртъка се чувствах смачкан и едва гледах къде вървя, опитите ми за противодействие с Powerade и Nescafé Xpress бяха обречени, но сега се радвам адски много, че уважих поканата. В малкото жилище, което рожденникът дели с още едно момче, бяхме около десетина души, все отбрани Medienwissenschaftler-и. Хапвахме, пийвахме и си приказвахме. На немски, естествено. Музиката не уцели моя профил, но там тя не беше сериозен фактор, въпреки че по едно време се получи наивно весело да пригласяме в хор на Daylight In Your Eyes на No Angels, тематичните песнички от "Гумените мечета", "Патешки истории" и "Чип и Дейл" или онази простотийка за чичоебеца от "South Park". Гвоздеят на програмата беше титаничният сблъсък по Scharade, който направихме, разделяйки се на два отбора, чийто членове постоянно показваха на противника онова "L" от показалец и палец, поставени на челото. В игра като тази, моят принос беше очаквано малък, но все пак не липсваше, още повече, че Marcel активно лансираше личността ми като "гостуващата интернационална звезда". Задачата да се обясни с мимики термин като "Grassroots-Report" не е лека. Докарах само втората част. Но зачестилите английски понятия от различни области на познанието изнервиха някои от участниците и в крайна сметка гласувахме реми.
И пак, пак се замислих, колко готини всъщност са тези хора! Тук няма поза, а ако има, то тя е приятна, дружелюбна. Клишето за голямото семейство може да намери място тук; винаги се усещат уважението им един към друг, зачитането на чуждото мнение и трезвият анализ. Германците се изразяват по различен начин от българите. И ме съмнява фактът, че става дума за студенти в литературна/езикова специалност, да е единствената причина за това. Аргументират се разумно, а шегите им са остроумни, т.е. въпреки че става дума за смешка, тя е предадена някак по-интелигентно. (В тази връзка - рожденикът ужасно ми напомня на Сет от "Ориндж Каунти" с вечната си разговорливост и иронични шегички.) Възможно е да не съм съвсем обективен, защото чувствам близки хората, по които съдя, но спомените ми от онази вечер са наистина хубави, а вярвам, че ще бъдат и трайни.
Аз и Daniel си тръгнахме последни, някъде около три. С него имахме идеята да ходим днес на Kid Alex в споменатия Forum, но той - споделил моята съдба последните три нощи - се отказа. Може би е по-добре и за мен. Relax, don't do it...
петък, февруари 24, 2006
сряда, февруари 22, 2006
Killing me softly
Eines der ersten Dinge, die von dem neuen Creative SBS 380 kamen, das mir zum Geburtstag geschenkt wurde, war das neue Album von The Knife - "Silent Shout". Von dem schwedischen Duo hatte ich erst im Herbst zum ersten Mal gehört neben ihrem Heartbeats, der mittlerweile in einigen Kompilationen erschienen ist (u.a. Sensitive Data 2). Die unsagbar schönen Melodien, vereinigt mit dem einzigartigen Stil der Sängerin (neulich bekannt auch von What Else Is There von Röyksopp) und den selstamen Texten, machen aus dem Album ein magisches Erlebnis.
Selbst die Songtitel haben für mich eine starke Anziehungskraft - Marble House, Forest Families, The Captain bergen viele Geheimnisse, die mit jedem weiteren Hören zu entdecken sind. Die Melodie des letzten versetzt den Hörer in eine mysteriöse Welt, die - hat man den Titel immer noch vor den Augen - aus Kälte und Einsamkeit besteht. Die Figur des Kapitäns ist wie ein Schatten, der allein im Weltall steht, der aber ständig sucht und sich sehnt.
Die psychidelischen Texte der Lieder verstärken diesen eskapistischen Eindruck zusätzlich und lassen die Köpfe lange über den Sinn grübeln ("I saw her body organs / she was laughing while pressing the keys..." - aus Forest Families, der mich stark an Shyamalans The Village erinnert).
Da dachte ich mir nicht zum ersten Mal, dass es tatsächlich Musik gibt, die Körper und Bewusstsein erfüllt. Die einen traurig macht, ohne einen zu bedrücken. Einen zum Tanzen bringt, ohne einen zu bewegen. Es ist eine besondere Kommunikationsform, wo - zumindest bei mir - die Musik sich mit gegebenen Ereignissen aus der Realität verknüpft und einen besonderen emotionalen Wert gewinnt. Manchmal führt diese Kombination zu einer quasi-vernichtenden Resonanz.
Ein Gefühl, das früher Sinema mit "Love Emulator", Vitalic mit "OK Cowboy", Moby mit seinem "Hotel" oder die schon erwähnten Röyksopp und "The Understanding" bei mir hervorgerufen haben. In Anlehnung an Väth & Rothers Magie würde ich dieses Gefühl nämlich so bezeichnen. Denn keine Medienwirkungsforschung kann dieses überirdische und dennoch intime Erlebnis erklären, ohne dass seine Schönheit verloren geht. (Daher ist eine ausgedehnte Thematisierung des Sachverhalts unerwünscht und somit möchte ich diese abschließen.)
Selbst die Songtitel haben für mich eine starke Anziehungskraft - Marble House, Forest Families, The Captain bergen viele Geheimnisse, die mit jedem weiteren Hören zu entdecken sind. Die Melodie des letzten versetzt den Hörer in eine mysteriöse Welt, die - hat man den Titel immer noch vor den Augen - aus Kälte und Einsamkeit besteht. Die Figur des Kapitäns ist wie ein Schatten, der allein im Weltall steht, der aber ständig sucht und sich sehnt.
Die psychidelischen Texte der Lieder verstärken diesen eskapistischen Eindruck zusätzlich und lassen die Köpfe lange über den Sinn grübeln ("I saw her body organs / she was laughing while pressing the keys..." - aus Forest Families, der mich stark an Shyamalans The Village erinnert).
Da dachte ich mir nicht zum ersten Mal, dass es tatsächlich Musik gibt, die Körper und Bewusstsein erfüllt. Die einen traurig macht, ohne einen zu bedrücken. Einen zum Tanzen bringt, ohne einen zu bewegen. Es ist eine besondere Kommunikationsform, wo - zumindest bei mir - die Musik sich mit gegebenen Ereignissen aus der Realität verknüpft und einen besonderen emotionalen Wert gewinnt. Manchmal führt diese Kombination zu einer quasi-vernichtenden Resonanz.
Ein Gefühl, das früher Sinema mit "Love Emulator", Vitalic mit "OK Cowboy", Moby mit seinem "Hotel" oder die schon erwähnten Röyksopp und "The Understanding" bei mir hervorgerufen haben. In Anlehnung an Väth & Rothers Magie würde ich dieses Gefühl nämlich so bezeichnen. Denn keine Medienwirkungsforschung kann dieses überirdische und dennoch intime Erlebnis erklären, ohne dass seine Schönheit verloren geht. (Daher ist eine ausgedehnte Thematisierung des Sachverhalts unerwünscht und somit möchte ich diese abschließen.)
неделя, февруари 19, 2006
събота, февруари 18, 2006
петък, февруари 17, 2006
Всяко чудо за три дни
Тази седмица известната поговорка получи нова интерпретация, след като в рамките на именно три-четири дни подготвих реферат, за който инак знаex от началото на семестъра - разбирай ноември -, но от мързел така и не подхванах навреме.
Така моето "чудо", което само по себе си трая малко над 30-ина минути, на практика беше сътворено за споменатите три дни. А пък в тях просто ми се разказа играта да композирам презентацията (която се оказа доста безполезна), да съставям handout и (забележете!) да пиша текста на самия реферат. Нереално звучи, но шестте страници започнах да уча едва след полунощ преди днешния ден на представянето. Кошмар! Абе не е за разправяне, такива реферати правехме последно в Leistungsklasse-то в гимназията, където после ти е през оня дали Смърфа или Робота ще ти пискат, че си несериозен. (два бързи примера: 1) скалъпен набързо текст от първите резултати по темата "Weiße Rose" в гугъл, разделен както дойде между участниците, обсъден накратко в чата; самият реферат = тотална импровизация + жалки хартиени маски на героите. 2) няма да забравя недоспалата физиономия на Ясински, който седеше самотен на пейката до Крак Мак с папката по темата си за DSD Prüfung-а, завършена в последната нощ преди срока за предаване, като се има предвид, че се знаеше поне от месец-два.) Важното е, че мина, и то, хич да не е, успешно.
Е, Blickkontakt-ът ми клонеше към сектора "липсващ", ама как да стане като аз така и не си научих добре текста, та постоянно трябваше да гледам от накъсаните листи пред мен. Ако беше някой германец, определено щеше да отнесе критика, но към мен проявиха снизхождение, породено до голяма степен и от явно нездравото ми физическо състояние, което напълно спонтанно подчертах още в началото посредством нещо като деликатната кашлица на Мая Новоселска в епизода от "Улицата", където говори за пичовете по сладкарниците. Трудно ми беше да мисля за начина, по който (не)слушащите възприемаха цялото ми представяне, но общо взето май се получи доста скучна работа, поне в сравнение с други пъти. Всъщност ако не бяха усмивчиците на Йоана от време на време и общият смях при забавните Hörbeispiele (които бяха май най-интересното в реферата), щях да се притесня сериозно за приноса си към тоя семинар.
Доцентът обаче ми удари стабилно рамо, като ме прекъсваше на стратегически места, за да вкара сам уточнения, и насочваше въпросите си винаги към цялата група, а не конкретно към мен, който и без това се пържех като Жана Д'Арк на кладата. В крайна сметка ми се струва, че не остана недоволен, което е просто велико постижение предвид моята мизерна подготовка.
Следващия път по-сериозно. И за-дъл-жи-тел-но с партньор.
Така моето "чудо", което само по себе си трая малко над 30-ина минути, на практика беше сътворено за споменатите три дни. А пък в тях просто ми се разказа играта да композирам презентацията (която се оказа доста безполезна), да съставям handout и (забележете!) да пиша текста на самия реферат. Нереално звучи, но шестте страници започнах да уча едва след полунощ преди днешния ден на представянето. Кошмар! Абе не е за разправяне, такива реферати правехме последно в Leistungsklasse-то в гимназията, където после ти е през оня дали Смърфа или Робота ще ти пискат, че си несериозен. (два бързи примера: 1) скалъпен набързо текст от първите резултати по темата "Weiße Rose" в гугъл, разделен както дойде между участниците, обсъден накратко в чата; самият реферат = тотална импровизация + жалки хартиени маски на героите. 2) няма да забравя недоспалата физиономия на Ясински, който седеше самотен на пейката до Крак Мак с папката по темата си за DSD Prüfung-а, завършена в последната нощ преди срока за предаване, като се има предвид, че се знаеше поне от месец-два.) Важното е, че мина, и то, хич да не е, успешно.
Е, Blickkontakt-ът ми клонеше към сектора "липсващ", ама как да стане като аз така и не си научих добре текста, та постоянно трябваше да гледам от накъсаните листи пред мен. Ако беше някой германец, определено щеше да отнесе критика, но към мен проявиха снизхождение, породено до голяма степен и от явно нездравото ми физическо състояние, което напълно спонтанно подчертах още в началото посредством нещо като деликатната кашлица на Мая Новоселска в епизода от "Улицата", където говори за пичовете по сладкарниците. Трудно ми беше да мисля за начина, по който (не)слушащите възприемаха цялото ми представяне, но общо взето май се получи доста скучна работа, поне в сравнение с други пъти. Всъщност ако не бяха усмивчиците на Йоана от време на време и общият смях при забавните Hörbeispiele (които бяха май най-интересното в реферата), щях да се притесня сериозно за приноса си към тоя семинар.
Доцентът обаче ми удари стабилно рамо, като ме прекъсваше на стратегически места, за да вкара сам уточнения, и насочваше въпросите си винаги към цялата група, а не конкретно към мен, който и без това се пържех като Жана Д'Арк на кладата. В крайна сметка ми се струва, че не остана недоволен, което е просто велико постижение предвид моята мизерна подготовка.
Следващия път по-сериозно. И за-дъл-жи-тел-но с партньор.
четвъртък, февруари 16, 2006
That's my secret
Още от събота съм супер болен, гърлото ме боли сякаш съм глътнал цяла вратата на банята и после пак съм я повърнал, снощи ме заболя основата на езика, дера се като магаре, а всеки път когато си издухам носа, пълня кърпичката с нещо, което имам чувството, че е живо.
Ама не се давам, ходя си на семинарите и лекциите. На туториумите също. Днес бях на този по социология, където просто щях да заспя (нещо, което в последно време много често ми се случва, ебати пролетната умора - то е февруари още!). Мисля обаче, че никой не ме забеляза как мигам на парцали и едва си държа очите отворени, докато ни разясняват теориите на Емил Дюркхайм и Алфред Шютц. Следващата фаза щеше да е да си подпра клепачите с клечки, които сигурно щяха мигновенно да се спраскат под тежестта им.
Това, което ме накара да се разсъня и за съжаление не само не бе отминато, но и получи активен отзвук от всички в помещението (като нищо 40-50 изрода), бе моята кихавица, която грубо раздра тишината. Обикновено при такива масови струпвания на човеци не се чувствам много комфортно да си бия сервисите с 250 km/h и прилагам трика на задържане, за да не привличам внимание. В последните милисекунди преди вече очакваното от мен събитие проведох ускорен спор със себе си дали да карам по процедурата или - както впоследствие направих - да go with the flow ("..Ама човещинка, как да го задържиш..."). Ръка пред устата поставих, разбира се.
И се ослушвам да разбера, откъде ще дойде първото "Gesundheit!", за да насоча правилно благодарността си. Вместо него обаче прозвуча само едно оооооооооооргх от келеша пред мен. Едва след няколко секунди забелязах малкия зелен агент върху дисплея на и без това гадния му ACER, който, както казах, като нищо можеше да си тръгне и сам от там. С изнервената си физиономия и поведение тип еби-му-меча-сега-кво-да-правя прасето се погрижи всички да разберат, как непочтително съм му инвейднал аурата. Което логично доведе до злобни усмивки по мой адрес и дори подхилквания. Стана ми криво. Пък дори му се извиних два пъти и то с явна загриженост, понеже си представих моята реакция ако някой ми оплеска тошибата.
Ама не, оня дори малко преди края на туториума излезе церемониално отпред, седна на един свободен стол и започна да чисти екрана със специално намокрената за целта кърпичка. Добре ве, бахур, кво да направя? Ти сопол нямал ли си?
Или нека да те питам аз друг път като си духаш носа в немски стил. Като ги надуете тия гайди, си губя апетита, по дяволите, как не ви се пръскат кръвоносните съдове да се пънете, мазни сополанковци такива. Да си ги смъркаш навътре, вярно, също не е хубаво, ама поне го дай по-дискретно с дренажа, кви са тия духови арии.
Хайде, отивам за поредната доза Bioparox.
Ама не се давам, ходя си на семинарите и лекциите. На туториумите също. Днес бях на този по социология, където просто щях да заспя (нещо, което в последно време много често ми се случва, ебати пролетната умора - то е февруари още!). Мисля обаче, че никой не ме забеляза как мигам на парцали и едва си държа очите отворени, докато ни разясняват теориите на Емил Дюркхайм и Алфред Шютц. Следващата фаза щеше да е да си подпра клепачите с клечки, които сигурно щяха мигновенно да се спраскат под тежестта им.
Това, което ме накара да се разсъня и за съжаление не само не бе отминато, но и получи активен отзвук от всички в помещението (като нищо 40-50 изрода), бе моята кихавица, която грубо раздра тишината. Обикновено при такива масови струпвания на човеци не се чувствам много комфортно да си бия сервисите с 250 km/h и прилагам трика на задържане, за да не привличам внимание. В последните милисекунди преди вече очакваното от мен събитие проведох ускорен спор със себе си дали да карам по процедурата или - както впоследствие направих - да go with the flow ("..Ама човещинка, как да го задържиш..."). Ръка пред устата поставих, разбира се.
И се ослушвам да разбера, откъде ще дойде първото "Gesundheit!", за да насоча правилно благодарността си. Вместо него обаче прозвуча само едно оооооооооооргх от келеша пред мен. Едва след няколко секунди забелязах малкия зелен агент върху дисплея на и без това гадния му ACER, който, както казах, като нищо можеше да си тръгне и сам от там. С изнервената си физиономия и поведение тип еби-му-меча-сега-кво-да-правя прасето се погрижи всички да разберат, как непочтително съм му инвейднал аурата. Което логично доведе до злобни усмивки по мой адрес и дори подхилквания. Стана ми криво. Пък дори му се извиних два пъти и то с явна загриженост, понеже си представих моята реакция ако някой ми оплеска тошибата.
Ама не, оня дори малко преди края на туториума излезе церемониално отпред, седна на един свободен стол и започна да чисти екрана със специално намокрената за целта кърпичка. Добре ве, бахур, кво да направя? Ти сопол нямал ли си?
Или нека да те питам аз друг път като си духаш носа в немски стил. Като ги надуете тия гайди, си губя апетита, по дяволите, как не ви се пръскат кръвоносните съдове да се пънете, мазни сополанковци такива. Да си ги смъркаш навътре, вярно, също не е хубаво, ама поне го дай по-дискретно с дренажа, кви са тия духови арии.
Хайде, отивам за поредната доза Bioparox.
сряда, февруари 15, 2006
La Ville de Trèves: Кранът, който повдигна Уни Триер
А да не казвам, че "ремонт" е константа в ареала на сградата от има-няма две години (по думите на очевидци). Така че, когато кирлив бачкатор с трудно-различимо-син гащеризон и вмирисан вид нахлуе през прозореца на библиотеката, просто му услужи със запалка и прикрий с найлон строшеното стъкло. За да не ти духа докато четеш де.
вторник, февруари 14, 2006
Sensitive Data 2
Es ist soweit. На този ден преди една година излезе първата компилация под това заглавие. В стриктно лимитираната серия от точно едно копие тя, естествено, не достигна ухото на масовата публика.
Идеята за това начинание - както повечето хубави неща - се зароди съвсем случайно и непринудено в първите дни на 2005. Реализацията дойде по-късно. Конкретният повод за съставянето й бе особено емоционалната седмица между Коледа и Нова година '04.
Философията на Sensitive Data е проста. Първо, това е зимна компилация, защото, освен че излиза по това време на годината, музиката й е органично свързана с този сезон. Което, разбира се, е напълно субективно възприятие, но и не подлежи на дискусия. Второ, в нея намират място само качествени електронни продукции, притежаващи (задължително) красива мелодия и (по възможност) вокали. И най-важното: Music is not a computer algebra, така че поне днес превключи think/feel лостчето.
Ето тазгодишната селекция:
- ZWEIEKKENKREIS - Ich Wär So Gern
- HARDY HARD - Come Out And Play
- TIEFSCHWARZ - Damage
- MINT ROYALE - Singin' In The Rain
- DAVID GUETTA FEAT. JD DAVIS - In Love With Myself
- THE KNIFE - Heartbeats
- DOMINIK EULBERG - Potzblitz & Donnerwetter
- RÖYKSOPP - Only This Moment
- LODOWN - The One (Kiko Remix)
- VITALIC - The Past
- MEKON FEAT. MARC ALMOND - Please Stay (Röyksopp Remix)
- MOONBOOTICA - Falling
- TELEPOPMUSIK - Breathe
неделя, февруари 12, 2006
Рубрика: La Ville de Trèves
По примера на eenk.com и Улиците на 'Х' откривам (фото-)рубрика, която ще се захранва от града, където по една или друга причина в момента живея - Trier. И досега се чудя каква е правилната транскрипция на името на български. Трир? Триер? Дал съм предпочитание на второто, въпреки че немците го произнасят дори като Триа.
За рубриката обаче това не е от особено значение, защото името й представлява френският вариант. Близостта на града до Франция и Люксембург го оправдава. А и така ми харесва.
Наклонената наляво чертица над "e"-то е важен графичен елемент. Нарича се гравис и се среща в езиците от романската група.
За рубриката обаче това не е от особено значение, защото името й представлява френският вариант. Близостта на града до Франция и Люксембург го оправдава. А и така ми харесва.
Наклонената наляво чертица над "e"-то е важен графичен елемент. Нарича се гравис и се среща в езиците от романската група.
събота, февруари 11, 2006
Спонтанно
(Пиша набързо, за да не дам възможност на автоцензурата.)
Понякога тук - а и не само тук - се чувствам адски потиснат. Сам, непостигнал нищо, нямащ към какво да се стреми. Става ми едно тъпо от време на време. Отчайвам се почти.
Интересното е, че има случаи, в които чувствам точно обратното. Иска ми се да мога да го правя по свое желание. Но не съм сигурен, от какво зависи.
Отразихме празника с добри приятели. Беше хубаво. Благодаря на всички.
Наистина се чувствах добре, въпреки че не направихме нещо по-агресивно от чил парти с електронна музика. Рядко се случва.
Красиво беше и предната вечер, която прекарах с германци. Още с влизането в дискотеката, чух музика, която никъде другаде не мога да чуя. Поне не и в България. Но не става дума за сравнението. Просто почувствах радост, която рядко ме навестява. Радост от споделеното преживяване, радост от взаимната радост. Видях колегите си в съвсем друга светлина от сухарското им поведение в семинарите. Тези хора наистина знаят как да се забавляват. Но го правят мило, приятелски, задружно. Без селски изпълнения и осирания.
Къде другаде ще видиш доцента на следващия ден с още неизмит печат от входа на дискотеката? Толкова е хубаво. За рождения ден получих прегръдка от човек, с който иначе рядко си говорим. Стана ми топло. Поговорих с хора, контактът с които ми се струваше невъзможен.
Ето в такива случаи мога да кажа, че съм ебал майката на всичко гадно, което клокочи насреща, всичките лайна, които светът бълва ежедневно. Ебал съм майката на Дарт Вейдър, ебал съм майката и на Йода. Ебал съм майката и на реферата ми за петък.
Ебал съм се и себе си с педерастките си трагедии за щяло и нещяло. Искам да се чувствам добре. Ще се чувствам добре.
Търся си приятелка.
Понякога тук - а и не само тук - се чувствам адски потиснат. Сам, непостигнал нищо, нямащ към какво да се стреми. Става ми едно тъпо от време на време. Отчайвам се почти.
Интересното е, че има случаи, в които чувствам точно обратното. Иска ми се да мога да го правя по свое желание. Но не съм сигурен, от какво зависи.
Отразихме празника с добри приятели. Беше хубаво. Благодаря на всички.
Наистина се чувствах добре, въпреки че не направихме нещо по-агресивно от чил парти с електронна музика. Рядко се случва.
Красиво беше и предната вечер, която прекарах с германци. Още с влизането в дискотеката, чух музика, която никъде другаде не мога да чуя. Поне не и в България. Но не става дума за сравнението. Просто почувствах радост, която рядко ме навестява. Радост от споделеното преживяване, радост от взаимната радост. Видях колегите си в съвсем друга светлина от сухарското им поведение в семинарите. Тези хора наистина знаят как да се забавляват. Но го правят мило, приятелски, задружно. Без селски изпълнения и осирания.
Къде другаде ще видиш доцента на следващия ден с още неизмит печат от входа на дискотеката? Толкова е хубаво. За рождения ден получих прегръдка от човек, с който иначе рядко си говорим. Стана ми топло. Поговорих с хора, контактът с които ми се струваше невъзможен.
Ето в такива случаи мога да кажа, че съм ебал майката на всичко гадно, което клокочи насреща, всичките лайна, които светът бълва ежедневно. Ебал съм майката на Дарт Вейдър, ебал съм майката и на Йода. Ебал съм майката и на реферата ми за петък.
Ебал съм се и себе си с педерастките си трагедии за щяло и нещяло. Искам да се чувствам добре. Ще се чувствам добре.
Търся си приятелка.
петък, февруари 10, 2006
четвъртък, февруари 09, 2006
(Be)Werbung
Ако си проследил линковете от предния пост, вероятно си попаднал на агитационното клипче на Die Raketen. Ако не си - заповядай.
Мен доста ме забавлява. В тяхно лице Саксония има наистина чудесен представител на Bundesvision Song Contest 2006.
Парчето, с което участват, не мога да ти дам, но ако провериш тук, току виж изскочи нещо.
Мен доста ме забавлява. В тяхно лице Саксония има наистина чудесен представител на Bundesvision Song Contest 2006.
Парчето, с което участват, не мога да ти дам, но ако провериш тук, току виж изскочи нещо.
сряда, февруари 08, 2006
Егоизъм на Макс
За нюзлетъра на Low Spirit се абонирах още когато сайтът им беше приятно разхвърлян, каталогът се появяваше върху убито сивозелен фон, а чичко Уес газеше динозаври, правейки скречове с лакът.
Оттогава изминаха близо пет години. В тях хер Максимилиан Ленц, по-известен като WestBam, от баща на техното и папа на електрото се превърна в един самовлюбен тип, който освен дразнещо комерсиализираната си музика, разяла целия лейбъл, вече не пропуска да изтъкне и самия себе си - било чрез шарените дрешки, на които изведнъж взе да обръща особено внимание, фешън фотосите под път и над път или жалките фюжън опити от типа "WestBam & Band". (Тук е мястото да отбележа, че елегантният и ненатрапчив пърформанс на Hardy Hard в Spot Club беше с класи над Макси, който в претъпкания Forum извъртя половината от новия си албум и не спря да чупи стойки зад грамофоните.) Каквото и да си говорим, човекът днес живее в научнофантастичен филм, поне що се отнася до актуалните му позиция и личен принос към електронната сцена.
Тъжно е, че трябва да изразя подобно мнение за творец, който буквално постави основите на музикалната ми култура, но фактите са такива. А и признай, неадекватно е да правиш stagedive на събитие като WIRE04, след като последното ти що-годе сносно парче е от 2002 (визирам Oldschool, Baby). Тогава старият глупак си беше счупил крака и няколко седмици гледаше с измъчена физиономия от първата страница на официалния сайт.
Та да си дойда на думата. Нарцистичната натура на горепосочения се прояви и в този мейл, който получих в края на януари. Ди Ракетен бай ТеФау Тотал (мекичко "л" - не е трудно). Ми идеално - още нямам телевизор, но пък мога да посетя сайта на бандата. Мога - дръжки! В най-добрия случай бях принуден да копирам текста, защото самата препратка води къде? Тадаам!
ВеВеВеПунктУестБамПунктДеЕ.
Не така, чиче! Ако не уважаваш публиката (взаимно е), show some respect към колегите поне! Залагам си левия тестис, че е нарочно, дори и да не си написал собственоръчно адреса в тага. Линкoвете в този пост са двоен реванш за Ракетите.
This is not a popsong!
вторник, февруари 07, 2006
Кинозадача
Осъзнавам, че посещаемостта на този сайт е минимална. И все пак ще инвестирам рисково в усилието да направя своеобразно запитване относно един мой проблем. То какъв проблем - туй да са ми проблемите, би си рекъл човек -, но пък както казах, не разчитам на масов feedback, пък и какво - как да си харча парите ли да те питам?
Тъй. Става дума за последния за този зимен семестър Tutorium (във Фрайбург им викали Tutorat; те се смеят на нашето, ние се смеем на тяхното, а всички в хор - на Симона) към Einführung in die Medienwissenschaft, който решихме да оползотворим като гледаме някой готин филм. Но кой?
Всеки от групата има право да даде един глас за едно от следните предложения:
King Kong (1933)
The Great Dictator (1940)
Citizen Kane (1941)
Vertigo (1958)
The Godfather (1972)
Lola rennt (1998)
Shadow of the Vampire (2000)
The Incredibles (2004)
Досега са гласували шест калпака, но, въпреки че анкетата не е анонимна, текущите резултати са видими явно само за вече упражнилите правото си на глас. Общо сме 15 човека, без да броим тутора.
На разположение имаш няколко аксиоми. Не искам филм, излязъл след 2000, защото такива в общия случай се появяват тук-там по тракерите (последният отпада дори без това условие, защото а) съм го гледал и б) е адски тъп). "Shadow of the Vampire" е на ръба, но пък изглежда силно атрактивен, както заради историята на Носферату, така и благодарение на присъствието на Джон Малкович и Уилем Дефо. Независимо от непростимия пропуск, че не съм гледал "Кръстникът", който от доста време се пъчи от първото място във вечната класация на imdb, този филм поне в момента не ме привлича ни най-малко. Към гигантски маймуни временно съм загубил интерес, предполагам заради интензивната рекламна кампания около пресния римейк на Питър Джаксън, така че бих пропуснал и него.
Силно ми импонират "Гражданинът Кейн" и "Вертиго", на които може да гледаш като основни претенденти за ценния ми глас. Първият е на Орсън Уелс, което само по себе си е сериозна причина да го отразя. Но историята на Хичкок ме грабна с краткото текстче за детектив, който страда от акрофобия (/query Многознайката) и мания към жена - два момента, които споделям, и виждам като възможност да се огледам в главния герой.
Имайки предвид описаната изходна ситуация, на коя лента би следвало да гласувам доверие?
edit: Гражданинът Кейн получи подкрепата ми. Към момента именно той се бори за първото място с Кръстника, като и двамата имат по три гласа. Решаваща за избора ми се оказа подсказката, че "Вертиго" може да бъде изтеглен от нета. А пък само да ми падне индивидът, гласувал за "Феноменалните", хубавичко ще го феноменализирам.
Тъй. Става дума за последния за този зимен семестър Tutorium (във Фрайбург им викали Tutorat; те се смеят на нашето, ние се смеем на тяхното, а всички в хор - на Симона) към Einführung in die Medienwissenschaft, който решихме да оползотворим като гледаме някой готин филм. Но кой?
Всеки от групата има право да даде един глас за едно от следните предложения:
King Kong (1933)
The Great Dictator (1940)
Citizen Kane (1941)
Vertigo (1958)
The Godfather (1972)
Lola rennt (1998)
Shadow of the Vampire (2000)
The Incredibles (2004)
Досега са гласували шест калпака, но, въпреки че анкетата не е анонимна, текущите резултати са видими явно само за вече упражнилите правото си на глас. Общо сме 15 човека, без да броим тутора.
На разположение имаш няколко аксиоми. Не искам филм, излязъл след 2000, защото такива в общия случай се появяват тук-там по тракерите (последният отпада дори без това условие, защото а) съм го гледал и б) е адски тъп). "Shadow of the Vampire" е на ръба, но пък изглежда силно атрактивен, както заради историята на Носферату, така и благодарение на присъствието на Джон Малкович и Уилем Дефо. Независимо от непростимия пропуск, че не съм гледал "Кръстникът", който от доста време се пъчи от първото място във вечната класация на imdb, този филм поне в момента не ме привлича ни най-малко. Към гигантски маймуни временно съм загубил интерес, предполагам заради интензивната рекламна кампания около пресния римейк на Питър Джаксън, така че бих пропуснал и него.
Силно ми импонират "Гражданинът Кейн" и "Вертиго", на които може да гледаш като основни претенденти за ценния ми глас. Първият е на Орсън Уелс, което само по себе си е сериозна причина да го отразя. Но историята на Хичкок ме грабна с краткото текстче за детектив, който страда от акрофобия (/query Многознайката) и мания към жена - два момента, които споделям, и виждам като възможност да се огледам в главния герой.
Имайки предвид описаната изходна ситуация, на коя лента би следвало да гласувам доверие?
edit: Гражданинът Кейн получи подкрепата ми. Към момента именно той се бори за първото място с Кръстника, като и двамата имат по три гласа. Решаваща за избора ми се оказа подсказката, че "Вертиго" може да бъде изтеглен от нета. А пък само да ми падне индивидът, гласувал за "Феноменалните", хубавичко ще го феноменализирам.
понеделник, февруари 06, 2006
Смях в чата 2
Неуморният фантом от чата взе своята поредна жертва. Този път имаме доволно пикантна тема.
неделя, февруари 05, 2006
събота, февруари 04, 2006
Психаротерапия: Легендата продължава
Всъщност тя приключи. Проблемът е, че дадох обет за мълчание относно експеримента, така че и в бъдеще да се намират опитни зайчета без предварителна подготовка. Мога обаче да кажа, че разбрах от какво зависи размерът на възнаграждението, който при мен падна на 19,50 евро, т.е. с половинка под максимума. Сиреч, за около два часа от и без това не особено ценното ми напоследък време, получих пари, за които други трябва например да мият чинии, и то дори по-дълго. А самият опит беше наистина интересен.
Изобщо германците изпитват неистова нужда да наливат неадекватни суми във всевъзможни проекти. Така например един приятел си бил намерил някаква временна работа, в която от него се изисквало с предоставения му служебен Смарт, бензинът за който също е осигурен от работодателя, да обикаля строежни обекти, събирайки информация за тях. А количката, разбираш, човекът си я ползвал и в извънработно време - на разноски на фирмата. Или пък младият доцент от Medienwissenschaft-а, който взимал баснословните 4000 (словом: четири хиляди) евро на седмица, само защото полагал неимоверното усилие да зяпа уебсайтове по няколко часа дневно. Че и го пратили за малко в Кьолн, поемайки всички разходи по престоя му там.
Състави поговорката със следните ключови думи - "луд", "яде", "баницата", "дава".
Апропо, наскоро научих за още един експеримент, свързан с изследване на мозъчната дейност. Освен 24-те камъка всеки участник получава и снимка на собствения си мозък. Какво чакаш още?
Изобщо германците изпитват неистова нужда да наливат неадекватни суми във всевъзможни проекти. Така например един приятел си бил намерил някаква временна работа, в която от него се изисквало с предоставения му служебен Смарт, бензинът за който също е осигурен от работодателя, да обикаля строежни обекти, събирайки информация за тях. А количката, разбираш, човекът си я ползвал и в извънработно време - на разноски на фирмата. Или пък младият доцент от Medienwissenschaft-а, който взимал баснословните 4000 (словом: четири хиляди) евро на седмица, само защото полагал неимоверното усилие да зяпа уебсайтове по няколко часа дневно. Че и го пратили за малко в Кьолн, поемайки всички разходи по престоя му там.
Състави поговорката със следните ключови думи - "луд", "яде", "баницата", "дава".
Апропо, наскоро научих за още един експеримент, свързан с изследване на мозъчната дейност. Освен 24-те камъка всеки участник получава и снимка на собствения си мозък. Какво чакаш още?
Абонамент за:
Публикации (Atom)