понеделник, юли 28, 2008

неделя, юли 27, 2008

Заглавието

Когато го има, несъмнено най-важният елемент в един текст -- по простата причина, че е първото, с което читателят се сблъсква. Слабо формулираното заглавие не задължително отказва от четене на текста, но сериозно повишава вероятността за това.

Огилви например осъжда използването на т.нар. "слепи заглавия", които добиват смисъл едва с прочитането на текста. За рекламата това може и да важи, но лично намирам всякакви игри на думи, метафори или забавни словосъчетания за най-атрактивните заглавия. Що се отнася до дължината им, по мои впечатления, повечето от заглавията в тоя блог са от 2 (съществително и определящо го прилагателно) или 3 (две съществителни, свързани с предлог) думи.

Преди време разбрах, че CNN правят стабилен бизнес с тениски с щампи на красноречиви заглавия от информационния им поток, а малко след това се сблъсках с един бисер от българския такъв.

събота, юли 26, 2008

За Капитана -- или добро, или нищо

Капитанът пробива в Боливуд с гениално видео за (не)правилната комуникация с началството.

"i da widim ko shte stane..." е репликата-фаворит. Браво, Капитане!

Лайна

За кратко се замислих, дали не съм поствал вече под това заглавие, но реших, че не съм. Защо е подходящо, чети нататък.

Има една приказка "misery loves company", която ако не бележеше устойчиво една по-различна ситуация, щеше да е идеална за моята. Явно "на България" и Карл Арш не бяха достатъчни, та на главата ми се изсипа още една -- какво -- кофичка с лайно. Още в сряда ме ядосаха с отказа за едно работно място, на което се надявах. Вечерта се почупихме от баскет, а аз -- включително десния си безименен пръст. Същия, подут и посинял, трябваще да приложа още на следващия ден в мъкненето на все така съсипаната пералня обратно по стълбите. Бонус беше фактът, че по независещи от мен причини това трябваше да се случи преди 10:00 сутринта, при положение, че в тоя час аз обикновено се събуждам.

И тъкмо когато всичко утихна, а аз с невиждан устрем се захванах с работата по поредното домашно, пльокна най-голямото лайно. Документчето, в което три дни надлежно излагах резултатите от епичното ни изследване на рекламите в Joost, си се затвори от само себе си като пич, размерът му от 20 стана 1kb и при поредното отваряне ме посрещна с една чисто бяла страница. Излишно е да споменавам, че това беше и единственото му копие, така че случилото се ме върна на стартовата линия, да не кажа в първи клас. И да, аз съм си виновен, че не го бекъпнах по-рано, но, вярвай ми, още когато Firefox взе да се спира сам по желание, а мистериозните Runtime-грешки зачестиха, бях на път да го кача в нета, както обикновено правя.

Напук на 1337 h4x0r-ската помощ от страна на робрата и 3-4 програми за file recovery, единственият източник за възстановяване си остана услужливата ми памет, подкрепена от навика да препрочитам написаното по-рано. Още при първите неуспешни опити с Recuva, отворих един прост текстов файл и кажи-речи от раз изпрасках първите две страници почти дословно. Другото постепенно дойде, а когато написах и малко отгоре, ми поолекна.

Метнах всички ценни данни на смешния си 128mb стик, качих баш ценните в нета и започнах да повтарям процедурата на всеки 2 нови изречения. Трудоемко, но сигурно.

Проблемът сега е по-общ -- според брат ми някой гърбав педерас се е намъкнал в писито и го чекне дърварската. Без майтап, оставих един прост fortheHackerinmypc.txt на десктопа с човешка молба да ме оставят на мира, щото имам важна работа. Аварийно инсталираната AVG разкара някакъв дърт троянски кон (от Троян), а Spybot уж оправи обезпокоителните FlashExploit и WindowsSecurityCenter.AntiVirusOverride. Само дето без файда: Firefox не издържа пет секунди без да се спре, Joost изобщо не отлепя, Winamp припада от всяка песен.

В момента карам в Safe Mode with Networking ейкейей Abgesicherter Modus mit Netzwerktreibern. Машината буквално лети и ако не бяха осакатените цветове и резолюция, гарнирани от липсващ звук, щях да си карам така нонстоп. Както споделих с някого, условията повишават концентрацията, но не и мотивацията.

Така тая вечер бях решил да се поглезя с нормалния мултимедиен режим при изключен интернет -- колкото за един филм. И кво? Уж най-надеждният рип, с мъка изровен и изтеглен, се оказва с (1) начални 8 минути картина от друг филм и (2) разминат звук заради ненавременното включване на автентичната. И за да закръгля оплакването -- Crunchips Bier e mit Abstand най-гадният чипс на света. По скромното ми неценителско мнение на спорадичен консуматор на тая напитка, биреното в него достига максимум от "разлято по канапето" или "изсъхнало върху чорап". На моменти ония гръцки снаксове с вмирисано на крака сирене изглеждат по-апетитни.

Тъй. Сигурността на домашното е приоритет поне още седмица. А след това току-виж съм хвърлил едно Ubuntu на Toshiba-та и Вселенският мир настанал.

сряда, юли 23, 2008

понеделник, юли 21, 2008

Karl Arsch

Имаше навремето една игричка, в която някои блогъри си бяха направили тестче за читателите -- колко знаят за тях. Тогава при Прото изкарах бая точки, доколкото помня, ама пълен отличник беше само January. Та ако направя сега едно такова за мен, на въпроса "С колко съквартиранти живея?" мнозинството сигурно ще отговори с "2". На фона на блога ми, това наистина е предполагаемият отговор. Верният обаче е 3.

Патрик Бухмюлер aka Карл Дал aka Карл Арш е третият. Той е тъпанар. Единственото, което ме притеснява в предното изречение е, че с другите не сме го изричали гласно пред него. Но мисля, че той го знае.

Карл Арш е по-тъп дори отколкото е висок. Не чисти, не мие съдове (а имаме миялна дори!), не отразява никакъв maintenance. Държи си отвореното песто извън хладилника, докато в него не се зароди нова цивилизация и нито веднъж не е пил с нас. Затова пък малоумният му другар и наш съсед виси нонстоп в стаята му, също както хилавата му приятелка -- и то без въпроси и предупрежения. Дори ако сте се видяли преди секунди, Карл Арш повтаря като магнетофон най-дебилското "Гутн таг!", което може да си представиш, а зайците, които гледа в стаята си далеч не са най-странният обект в нея. Карл Арш си пъха мръсните чинии в чекмеджетата, а празните бирени бутилки оставя по земята или където намери за по-удобно. В случай, че не спи на него, а може би дори и тогава, на леглото му намират място разнообразни артикули от фиксове Maggi до сурови спагети и сандвичи. Заради треволяка на зайците, цялото жилище прилича на конюшня, а в банята директно можеш да завържеш този диалог. В банята е и поредната причина за гнева на трима ни -- пералнята, с която се сдобихме преди година, е на поправка. Защо? Защото Карл Арш я пълнеше като да е от железните машини в пералните салони, дето побират над 7 кила. Еми не, Карл, тази не е такава, майка ти проста деба! Не може да си наблъскаш всичките вмирисани черни чорапи и да тикнеш кирливия си чаршаф връз тях.
Твърде късно, както казах -- днес занесохме пералнята за поправка, след като с Фаби я замъкнахме като същи Сизифовци до колата на Томас. Час по-късно звъни телефонът. Очаквахме поредния заинтересован от стаята на изнасящият се за практика в Хамбург Томас. Не, от сервиза били. Какво? Пералнята била в гъза. Точно така, IM ARSCH, KARL ARSCH!

От очакваните 70-100 евро поправка излязоха близо 250 -- сумата, която преди година дадохме за тогава 1,5-годишната пералня... Че курът сега ще купи нова, изобщо не поставям под въпрос. Обаче принудителното му изнасяне започва да приема все по-ясни измерения.

петък, юли 18, 2008

На България

Митко, ще си ходиш ли на България?


Драги мои, с тоя предлог, в книжовния български език, се пътува към дестинации като море, планина, село, почивка, гости, парти и путка си майна. Към последната следва да се отправи всеки следващ, който ми зададе въпроса така.

Иначе -- да. Колежката Фрицше е избрала леко странен начин да обяви ваканционното връщане в родния си край; да видим, аз какво ще измисля след има-няма 40 дни :-)

четвъртък, юли 17, 2008

Аварийно захранване

"Тъпо", помислих си за едва ли не конспиративно-теоритичното синхронно разваляне на апаратурата.

И кецовете ми се съдраха.

Но докато тяхното се задаваше от седмици насам, то последвалите ги верни мои слушалки, бяха тежък и неочакван удар. От снощи лявата им мида виси само на кабелчето си, а хедсетът е по-скоро незадоволителен заместител. Няма вече Кескувувуле докато всички спят.

Признавам, че не е като да ти изпуши хардът (с безценна информация и порнаци), обаче една от най-големите неволи на консуматорската практика е именно да трябва да смениш нещо, от чиято работа си доволен, но което се е повредило безвъзвратно. Причините за това са две -- финансова и функционална. Първата едва ли има нужда от разяснение; другата при мен се състои в нежеланието ми да купя два пъти един и същ продукт, независимо от качеството му, и важи приоритетно за дрехи/обувки. Така почти без типичния за една нова покупка ентусиазъм смених Понитата с чифт не по-лоши, но и не по-добри PF Flyers.

Всъщност, първите отдадоха последна чест на място, където през близо двете си години всеотдайна служба не бяха стъпвали -- на баскетболното игрище. Предупреждение по случая: през 30-те прадядо ти може да е хвърчал през трима с Converse Chucks, обаче днешното темпо на игра изисква далеч по-комфотни алтернативи.

От казуса със слушалките пък изпъква и едно подпроявление на функционалния проблем, свързано с продуктово-специфичната сложност на потребителския избор. Свикнал с употребата на даден уред, човек обикновено престава да разсъждава върху работата и значението му, така че при изненадващата нужда да избере нов, трябва да мине през трудо- и времеемък процес на информиране. Доколко рационално в крайна сметка е решението му, си остава дъвка за научните усти.

сряда, юли 16, 2008

Съветите на дядо


(източник: EatLiver.com)

вторник, юли 15, 2008

К*ра ми Раян

Понеже редовно си проверявам и спам фолдъра за разни погрешно попаднали там информацийки, забелязвам, че от едни десетина дни значителна част от истинския спам се обръща към мен с името Раян (Ryan). Раян това, Раян онова, инвестирай пари, купи си потник, уголеми си чурката. През живота си съм се регистрирал къде ли не и с един (обозрим) наръч никове, но Ryan никога не е бил сред тях, което, виждаш, прави ситуацията леко необяснима. Името всъщност го свързвам единствено с героя от Ориндж Каунти.

Та някакви идеи? Въпросният ми мейл-адрес е в Yahoo.

понеделник, юли 14, 2008

(L)egowelt

След като пристигна още в петък вечерта, усилията, които положих, за да не я отворя преди да си допиша и предам домашното, бяха неимоверни, но си струваха.



Директно от Den Haag electro capital, с пеещото леговелтско птиче до адреса на подателя и мистериозен гризач до моя. Вътре -- (почти) истински astro unicorn!



Gildan Ultra Cotton 2000, 205g/m памук, размер M. Цветът е Honey (189).

Познай какво ще нося на следващото парти.

You Can't Stop the JAK

Някои започват, други привършват. След 10h ще предам "Aspekte der werblichen Kommunikation. Kritik der Kritik der Reklame", но ме чакат още 2-3.

Сега обаче ако не се изчекна на това пък:



Нямам търпение Strange Life да го издадат.

четвъртък, юли 10, 2008

Sieh um dich

- Къде си паркирал?
- "Огледай се".
- (въртейки се на място) Нищо не виждам...


Факт е, че така се казва централна уличка в Триер. На нея пък ние кръстихме телевизионното си предаване.

52h в седмични заседания и още близо половината в допълнителна работа -- проучване, интервюта, снимки, монтаж. Плюс финален продукционен слалом миналия уикенд.

Резултатът: 23 минути ефирно време по актуални теми от региона.

Премиерата е утре, 11.07., в 19:30 немско / 20:30 българско време. Ще има и повторения -- виж от страничката горе. Offener Kanal Trier дори тук не всяка антена го лови, но програмата му тече и онлайн.

Надявам се да допадне на немскоговорящите; за другите -- някъде по средата, в края на репортажа за милата баба Ани, в надписите се чете Dimitar Gerganov.

вторник, юли 08, 2008

Сухопътен конвой

С покупки от магазина се качвам в автобуса и сядам по изключение някъде в началото, обратно на посоката на движение. След няколко спирки, тъкмо качил се млад мъж заема седалката срещу мен. Леко мърляв, но не ужасяващо, с различно сини дънки и дънково яке, с черно и рижо в косата, от които не разбрах, кое е естественото. Носеше обица поне на лявото ухо и очила. Имаше раница.

Качва се след малко някакъв друг -- по-възрастен и пълен, със съвсем къса сивобяла коса и червендалесто лице. С аналогично оръфани дънкови дрехи и златна верижка на врата.

Отправя се директно към първия с радостно изражение, което впоследствие заразява и него.

И за какво си говорят? За присъди, човек! Кой колко години получил! Май ставаше дума за трети лица, но какво от това. Тия двамата със сигурност не бяха от юридическата гилдия.

Обърнах се към прозореца и се захилих без глас.

понеделник, юли 07, 2008

Няма вече CBS

When I'm feeling sad and lonely I just play the CBS...


Не американската медийна корпорация, а интернет-радиото/порталът/форумът The Cybernetic Broadcasting System е преустановило действието си преди броени часове. Причината е ниският слушателски рейтинг предвид усилията на екипа.

В траурно изявление и единствената останала във форума тема водещият RobotDJX говори за решението.

Стана ми адски тъжно. Никога не съм бил интегрална част от обществото около CBS, нямах регистрация. Но обичах прекрасната им музика, а понякога надничах из темите във форума, научавайки често безполезни, но винаги любопитни неща. Благодарение на CBS се запознах с талантливи изпълнители като Fred Ventura, Freak Electrique, Edward Artemiev, чух/видях една идея по-отблизо кръстника I-f и научих какво е Ewok. Коледните им топ 100 класации са нестихващо забавление и сред най-приятните неща, които имам на компютъра.

Преди седмица топката на Европейския финал дойде сребърна, а ден по-късно вилицата ми в мензата -- без извивка в шийката. И двете се оказаха неочаквани неудобства. Невероятно, какви последствия могат да носят на вид микроскопични промени, за които никога не си се замислял.
Съжалявам, че съм един от хората, "who are potential listeners for our musix but we are simply not reaching".

If I had known this before ;-(

Deutschherrenköpfchen-wood

неделя, юли 06, 2008

Вендинг-мендинг

Навръх Produktionswochenende-то от епичния ни медиен проект (за него -- скоро), неминуемата покрай Avid, After Effects & Co. комуникация "човек-машина" неочквано доби нови измерения. След като в късния съботен следобед по традиция огладнях, а в и без това почти празната си чанта лекомислено бях сложил само неядливи предмети, естествено трябваше да си купя нещо. Във време, когато кафетерията окончателно е затворила и в университета като цяло цари мир и тишина, за гладния/жадния студент автоматите във фоайетата представляват единствената опция.

Освен дежурните за кафе, в сграда A/B има още три вида -- за сладолед, за безалкохолни напитки и за шоколадови изделия. Тъй като офертата на първите не изглеждаше в състояние да задоволи конкретната ми нужда, с неохота се отправих към последния вариант за една Milka M-joy. Тук е уместно да отбележа, че изпитвам известен дискомфорт от подобни уреди. Теоретично контактът с тях е бърз, неперсонален, целенасочен; с една дума -- суперефективен. Обаче коя да е вмирисана, капризна, навъсена, свадлива или просто зла продавачка притежава предимство, което ще нарека ситуативна автокорекция. А именно, възможността да подходи по различен начин към различни ситуации/клиенти в зависимост от свойствата им.

След като съзнателно предпочетох аналогичен на най-близкия автомат, само защото на първия грееше малък надпис "genauen Geldbetrag einwerfen" ("пуснете точната сума" -- каквато нямах), придружен от съмнително мигащ червен диод, а еврото ми изчезна в жлеба му, се случиха няколко неща. Първо, въведох номерчето на Милката, за да кажа на машината, какво искам от нея. Второ, в малкия отвор по-долу издрънча рестото ми. Третото изглеждаше така:



Тъпият автомат беше заклещил шоколада между преградата на улея и спиралата, така че хем да отчете, че го е пуснал, хем всъщност да не го е. В друг случай бих потърсил помощ в кафетерията, която май отговаря за зареждането на машините, но, както казах, в тоя момент университетът беше в хибернация. И ето го там, моят шоколад, който лично едва ли има нещо против да се разтопи в устата ми, стига да не беше съ- и охраняващия го дърварски апарат. На два пръста разстояние, но зад шибаното дебело стъкло.

Не ми трябваше дълго, преди да започна да блъскам машината в отчаян опит да я вразумя. Успехът ми беше смехотворен -- около 200-килограмовия хладилник просто се поизмести малко от мястото си, а аз си сецнах левия делтовиден мускул. На моменти спирах вандалската си дейност, ослушвайки се за евентуални минувачи, на които да спестя дивната гледка, която създавах. Другата ми грижа беше камерата на тавана. За щастие, единствените доближили ме хора, останаха няколкото щастливи потребителя на автомата за напитки до мен. Само дето докато те "общуваха" с него, аз трябваше да си намеря оправдаващо престоя ми там занимание, различно от блъскането на съседния автомат. Така бях принуден да се взирам във витрината със заклещения шоколад като че избирам какво да си купя, да се почесвам или да зяпам колоната с обяви в ъгъла. След още няколко безплодни опита, сломен се върнах обратно към работата по проекта.

"It's an inanimate fuckin' object!" -- викаше съпругата на разярения Хари, съсипващ телефона на бюрото си -- реплика, която почти неосъзнато ми се завъртя в главата, когато час по-късно трещях с нова сила безмозъчната машина-измамник. Междувременно броят на заклещените на ръба на същия улей шоколади се беше удвоил, явно след провала на някой тарикат, решил, че ще вземе моя като бонус. От друга страна това ме ядоса още повече, защото означаваше още един незаслужено ощетен от подлото устройство. С мощен тласък в горната му част, започнах да клатя автомата напред-назад, постепенно увеличавайки амплитудата. С усилие игнорирах адските трясъци, които при други обстоятелства вероятно биха докарали полицията.

Едно зелено Balisto падна. Аз продължавах да треса като невидял. Рафтовете започнаха да се изместват, спиралите се клатеха. Най-накрая паднаха и Милките. И моята, и чуждата. Пъхнах всичко в джоба и офейках с бърза крачка.

Балистото -- за Томас, Милката -- за Фабиан, чистата съвест -- за мен. И никога вече от тия автомати.

четвъртък, юли 03, 2008

Очи на четири

Преди да се хвърлиш на добилия солидна nu-rave популярност Wayfarer, едно предупреждение относно произведените в Италия модели.

Накратко: 15% фалшификати на европейския пазар и съмнителна активност около лицензирания производител Luxotica. Съветът е да се пазарува директно от Щатите (Bausch & Lomb) или от вносител.

Между другото, шведите от Cheapo предлагат визуално равностойна алтернатива за една четвърт от цената.

сряда, юли 02, 2008

Дигитално за народа

Преди минути с радост установих, че любимият ми Strange Life Records е издал нова продукция, а с дваж по-голяма -- че авторът я е пуснал за свободно сваляне.

The Lost Border e третият албум на Franz Falckenhaus -- псевдонемския псевдоним, под който Legowelt пресъздава мрачната мелодия на Студената война. Същевременно това е първият рилийз, който лейбълът разпространява "от-до" напълно безплатно.

Албумът се състои от 11 парчета в mp3-формат, 320kbps, и няма да излезе на сиди. Композиран е на Yamaha DX7 и Roland TR-808. Песните носят познатата от предните два албума тягостна атмосфера, допълвана от красноречиви заглавия като The Loneliness Of Irena S., Small Town Television Mast и Tragic Sadness Of F. Falckenhaus. В архива за сваляне са включени и оригинални обложки.

вторник, юли 01, 2008

Гмуркане за перли

Бедата за мен се наричаше Гмуркане за перли. Така нарекох лъскането под вода, да седиш на дъното на басейна на нашите. Задържам дъх, приближавам се към дъното и си свалям банските. Седя там две, три, четири минути.

Мога да задържам въздух за доста време. Само благодарение на чикиите. Ако бях сам у дома, щях да го правя цял следобед. След като си изпразня работите, спермата ми, тя ще плува там в големи, тлъсти млечни буци.

След това още гмуркане, за да я събера. Да унищожа и избърша всяка шепа в кърпа. Затова се нарича Гмуркане за перли. Дори с хлора, безпокоях се за сестра ми, или, да не дава господ, майка ми.


Точно този откъс от -- тогава не запомних -- "Guts" на Чък Поланик грабна интереса ми преди доста време, когато го прочетох в Intro. Беше някакво каренце за новата книга на автора.

Не съм добър читател на дълги разстояния и не зная, как бих се справил с цял роман, бил той и толкова увлекателен. Обаче превод на целия разказ можеш да намериш тук, а аз -- само да ти го препоръчам.