Dye — Fantasy

Als ich neulich das Video zu Big Bad Wolf von Duck Sauce sah, dachte ich, besser geht's nicht. Ich habe mich geirrt:

Mein Musikvideo des Jahres. Und vielleicht darüber hinaus.

Mad Men

Какво представлява един рекламист? Лъснат бастун, прекаляващ с англицизмите? Изтърван хипстър с татуировка и алтернативно мнение? Продавач на мечти? Измамник? И всъщност — работник или артист?

Сериалът Mad Men отговаря на въпроса от романтизиращата перспектива на 60-те години. В нея Дон Дрейпър (Jon Hamm) е творчески директор в голяма нюйоркска агенция, чийто професионален успех контрастира с прикрития зад безупречната му външност хаос в личен план. Редом до самия Дрейпър епизодите ни срещат както с още дузина шефове, копирайтъри, художници, акаунти, секретарки и клиенти в Sterling Cooper, така и с редица персонажи от личния живот на главния герой. Алкохол и прелюбодействия, нерядко в работно време, елегантни облекла, грим, лак — филмът инсценира по брилянтен начин атмосферата и вълненията на епохата, а диалозите са взискателни, но възнаграждаващи.

Ако всичко това ти звучи познато, вероятно си наясно, че "Момчетата от Медисън авеню" — заглавие по Fox Life, години наред преминавало без последствия през ушите ми — е българският превод на въпросния сериал. Текущият му четвърти сезон обаче едва ли ще достигне родния ефир в близко време, а български субтитри за въртящите се по тракерите рипове почти изцяло липсват. Още три причини да си опресниш английския:

1. пищната Christina Hendricks в ролята на Джоун Холоуей ('the woman your boyfriend masturbates to', макар и лично да предпочитам съпругата на Дон, защото ми напомня на един човек)
2. продуктовото позициониране (във филм за рекламисти марките са най-естественото нещо)
3. сцени като тази

Видео-жиголо

It's house music

and we know how to use it

Тия дни излезе дванайсетото издание на традиционната компилация International Deejay Gigolos. Митичният мюнхенски (понастоящем берлински) лейбъл и главатарят му, DJ Hell, в последно време се поизгубиха от хоризонта, така че трите диска — вместо обичайните два — са нещо като триумфално завръщане.

Компилацията включва общо 32 парчета, половината от които са ексклузивни за нея. По-интересни в случая са 16-те видоклипа, с които лейбълът е онагледил избрани композиции. Повечето са доста шантави и пасват по особен начин на музиката. Всички включват мадами в кадър (веджъж дори гола цица), но моят фаворит е единственият с истинска мацка:

В предаването има продуктово позициониране

Позициониране на продукт е форма на търговско съобщение, което представлява включване или споменаване на продукт, услуга или търговска марка в самото предаване срещу заплащане или друго подобно възнаграждение.

От 28.1.2010 насам, с известни ограничения, позиционирането на продукти в българските електронни медии е разрешено. Изменението на Закона за радиото и телевизията (чл. 83, чл. 84) е част от общоевропейска либерализация, предвидена в Европейската директива за аудиовизуални услуги. За сравнение, три месеца по-късно промените прие и немското законодателство, а малко след това ProSieben осъществи премиерата на вече легалния рекламен метод.

Премиерно или не, продуктовото позициониране има и в актуално предаване от българския ефир. Стъклен дом по bTV е интересен не само с художествената си стойност, но и с откритото включване на марки и продукти в сцени от филма. Домът на Жекови е обзаведен от Selamore, Атанасови се ширят в Kristiano Brussardi, Касабови залагат на Стил Декор. Николай облича Andrews/, Елена съблича Sinéquanone, Камен носи Capasca. Camel Active, Mango, Hot Spot, Carina, Star Dust, Combo Brand, Hotel Expo допълват списъка. Практически неразпознаваеми в самия филм, имената се появяват изключително в края на епизодите, представени от лого и отчасти кратки видеокадри, с което участието им в продукцията следва да се разбира като спонсорство.

За разлика от този сравнително ненатрапчив подход, вторият и третият епизод на сериала включват съответно една 90-секундна и една едноминутна сцена, чийто сюжет фокусира ясно разпознаваем продукт — кредитна карта VISA. С появата си картата става център на внимание за всички участници и води до думи и действия, подчертаващи както името, така и предимствата й. Разговорът в първия случай тематизира дори наградата от актуалната кампания на организацията. Спорно е, доколко така реализираните кадри отговарят на изискването "да не изтъкват неоправдано съответния продукт", но поне задължителното означение е налице. Трисекундното съобщение излиза на цял екран в началото и края на предаването, както и след рекламен блок.

Отвъд това, петият епизод изненадва с нещо като точната противоположност на продуктовото позициониране, а именно целенасоченото заличаване на марки и означения от кадрите. Дали случаен символ върху прозореца на мола или логото на Алфата, с която Камен и Ставрев си търсят белята — мъглявините в кадрите очевидно са добавени впоследствие. Като изключим подозрението, че е имало и далеч по-елегантен начин за отстраняването на символите, остава въпросът относно смисъла от него. Дори при положение, че фонът с прозореца е можел просто да бъде избегнат (и вероятно е бил забелязан едва след снимките), марката на един автомобил може да бъде идентифицирана по множество детайли, съвсем независимо от логото на производителя. Всяка алтернатива в случая би била просто друга марка. Ако платеното позициониране трябва да бъде ясно обявено, трябва ли неумишленото такова да се крие?

Шифърът на Легонардо

От честите споменавания на Legowelt в блога, досега трябва да е станало ясно, че тоя човек не го слуша главата. Зад всяка негова продукция, независимо от псеводнима, с която я е издал, стои някаква откачена идея, базирана на исторически факти, филми или известни единствено на самия Леговелт персонажи, а музиката му е пропита с мистерия и драматизъм.

На обезпокоителна музика — обезпокоителни клипове. Следните кадри са любителска визуализация на малко известното парче Perron Oost от първия му официален албум, Reports From The Backseat Pimp:




Видеото включва образи от различни медии, затова, без да бъда подробен като Tim_Logik, по-долу се опитах да го разшифровам. Тези, които познавах или успях да открия, могат да се разделят на четири категории.

Филми
Le notti del terrore AKA Burial Ground (постер)
The Ewok Adventure (за кадъра)
Ricco AKA The Cauldron of Death (постер)
Invasion of the Saucer Men (постер)
Dawn of the Dead
Maniac
Silent Madness (постер)
The Simpsons
Home Alone
Beast of Blood
Meatcleaver Massacre (постер)
L'etrusco uccide ancora AKA The Dead Are Alive

Сцената с Джонатан Фрейкс ("sad Riker") очевидно е от Star Trek, но не знам точно кой.

Списания
TIME: Cyber Porn (July 3, 1995)
WWE Magazine: Macho King Randy Savage (July 1990)
Interview Magazine: Eddie Murphy (September 1987)

Продукти и реклама
Bradley group showers
Post's Sugar Krinkles
Mr. Leggs slacks
Age warning label ("Toy not suitable for children under 3 years of age")
McGuyver Mutlitool

Игри и интернет
Altered Beast
Streets Of Rage
Fuuuck

Ако някой, стигнал до тук, е разпознал още нещо, нека пише. Особено любопитен ми е произходът на кадъра от 1:13, както и на този с отварящото се око.

Berlin Drinking Battle

One tequila every 5 minutes
Who ever misses a round gets thrown out!

В хамбургския магазин на American Apparel не само са супер услужливи, но и раздават Vice. Разгръщайки броя, който ми туриха в торбата, попаднах на кратко, но супер забавно интервю с берлинчанин на име Ролф С. Волкенщайн.

В навечерието на промените от 1989 Ролф и колегата му Волфганг Хогекамп организират бойно надпиване, което Ролф заснема, а Волфганг печели -- изпивайки 40 текили. Филмът е част от документалната компилация Blechkiste Berlin.

Централната фигура от кадрите под текста -- облегнатият на автомобилно гърне младеж с невменяемо изражение -- е класиралият се втори с 39 шота. (А ето и руската алтернатива.)

The Informers

- Graham, what else is there? You already have everything.
- I need someone to tell me what is good. OK? And I need someone to tell me what is bad.

Секс, наркотици и глем-рок. Срещу тях -- отчуждение и изпразнени от смисъл животи. Всичко побрано в 90 минути от няколко преплетени сюжета, пресичащи къде висините, къде дълбините на американското общество в Ел Ей от началото на 80-те. От обемните прически, през задължителния Wayfarer на Ray-Ban, до Гари Нюман и Cars, визията на The Informers съживява осемдесетарската естетика по начин, който изпълва зрителя ако не с носталгия, то с притаена завист по една бляскаво-мрачна епоха.

За разлика от American Psycho, тук Брет Ийстън Елис, автор на послужилата за основа на филма серия кратки истории, сам участва в преработката на творбата си в игрален сценарий. Резултатът, както Ню Йорк Таймс пише, е "отчасти поучителна история, отчасти воайористично пътуване във времето". И си струва.

Освен със звездния актьорски състав (Торнтън, Бейсинджър, Райдър, Рурк + половин дузина талантливи младежи), филмът радва и с качествен саундтрак. Хайлайтите са съответно два: безкрайно сладката Амбър Хърд и меланхоличната Only You.

Балада за българските герои

Докато на архивите не се гледа като на исторически източници, а се използват за политическо оръжие, не може да се стигне до онова критично разглеждане, което единствено е в състояние да предложи възможност за пречистване, наказание и прошка.

Силен документален филм (5 части!) за мрачното комунистическо минало и не твърде обнадеждаващото настояще на България, който Денис ми показа. 45 обезпокоителни минути в разкази и мнения на бивши затворници, съвременници, експерти.

Автор е писателят Илия Троянов, известен май повече в Германия, отколкото у нас. Филмът е заснет през 2007 в сътрудничество с ZDF.

__

Deutsche Fassung (HQ)

Обедна емисия

Дори от спорадични включвания на телевизора можеш да разбереш, че по частните канали в Германия е бъкано с умопомрачени/умопомрачителни предавания на житейска, да не кажа битова, тематика. За един обяд време станах свидетел на ток шоу, нищещо сексуалната активност на младежта, и на някакво фризьорско псевдо-риалити от типа "кофти сте, но ще ви помогнем".

В ток шоуто, освен водещата milf-ка, участие взеха по ред на номерата:

(1) главната гостенка в лицето на 20-годишната Маша, която при все нелошия си външен вид била още девствена -- от лично убеждение;

(2) нравственият й антипод и приятелка Мелани -- в, признавам, още по-атрактивни възраст и вид;

(3) двойка бивши звезди от Deutschland sucht den Superstar, които допреди скорошната си сватба целенасочено се въздържали от секс.

Разговорът плитко засегна въпроси като началната възраст за полови контакти, удоволствието от мимолетния секс срещу несигурността с бегло познат партньор, както и различните социокултурни фактори, определящи общата сексуалната активност у младежта. Теоритично един всъщност смислен дебат, който редундантните изказвания на участниците превърнаха в нещо по-тъпо от пенсионерска вечеринка. Мелани го раздаваше отвореното пиче и само повтаряше, колко е яко да се трещиш под път и над път, Маша мънкаше, че търси "правилния", а звездното семейство сляпо защитаваше обета си с фамилни и религиозни ценности.

Фризьорската история беше по-зле. Същността на поредицата явно се състои в това, надменен метросексуален пинко първо да слага на избран салон в комплект със собственици и служители, а след това еднолично да назначава обновления, задкулисно оглавявайки възхода му. Нещастните избраници бяха една отрудена леля и подчинената й, чието студио нямаше дори табела за свят, но пък в изобилие мръсни прозорци и пълен интериорен батак. След като двете дами бяха надлежно унижени от водещия, а салонът им -- удостоен с импровизирана награда за "най-мръсния в Германия", дойде време за равносметка и преосмисляне на стратегията.

Пинкото постави конструктивната задача да се изготви колаж, който да отразява салона в представите на двете фризьорки. Резултатът: два квадратни метра бял кадастрон, откъслечно налепен с изрезки на глупави заглавия и несвързани образи. С риск да се повторя: УОТ ДА ФАК! След кратко размишление и проучвания триото стигна и до решение за ново име на салона, което до тоя момент определено беше единствената смислена стъпка в брейнсторминга.

При финансовия отчет щях да пометна, и то не толкова заради самото предаване, колкото заради интелигентността на лелката-собственик да даде цифром и словом 5 (пет) бона за компютър и някаква програма! Е после как да си напред бе, душа?

И до днес не мога да разбера хората, които буквално прекарват деня си с тая медиа.

Direct contact

По препоръка на Ясински гледах Директен контакт -- филм с шведския екшън-колос от времето на дублираните от един глас видеокасети Долф Лундгрен, сниман почти изцяло в България. Някои помнят, че пак горе-долу по това време, хибридният жанр екшън-комедия беше особено нашумял. През 2009 Директен контакт изглежда се има само за първото, което го прави още по-нелеп.

Понеже надоле възнамерявам да разкрия гениалния му сюжет в пълнота, нека който е решил първо да го гледа, да го стори в добра компания, може и от един човек. Така взаимното надъхване несъмнено ще увеличи резонанса от заливанията, придружени от познатата болка в коремната мускулатура и сълзи в очите: Филмът е най-смешното художествено видеопроизведение, зад което родината ни гордо застава, от Bullet и DJ, Take Me Away насам.

Начало -- затвора Вратов (?!!) на Балканите. Шайка очукани затворници с рубашки сърбат супа от хромирана посуда, нашия човек (чиито сини одежди очебийно контрастират на иначе зелените униформи) включително. Изневиделица в импровизираната трапезария се появява малка банда от видимо още по-злонравни престъпници, при вида на които, дедето, което дотогава кротко нагъваше срещу нашичкия, подскача като ужилен и заминава, правейки място на главатаря. Тук е и първия момент на диалог във филма, който тутакси ти дава да разбереш, за каква бездарност иде реч по-нататък. Двамата пичове са като на състезание по бърчене на чело (което малко по-късно Ути Бъчваров безапелационно печели), а репликите им биват изречени с актьорския усет на куц носорог. След кратка размяна на остроумни закачки, завършила с чистосърдечното "Гъз американски!" и храчката на бандита в купичката на чичко Долф, последният -- след демонстративно лукава усмивка тип "забравих си репликите, но играя за камерата" -- набива канчето на цялата банда, включително забивайки нож в нечие око. Надзиратели, естествено, изскачат, едва когато нашият вече стои изгърбен сред налягалите бандити, но за сметка на това му хвърлят такъв тупаник с палки, щото зрителят очаква филмът да свърши още тук.

Завръзката на историята идва с един костюмиран бастун, който на посещение при Долф (всъщност Майк) му предлага свобода и пари срещу скромна услуга за американското правителство. С течение на разговора става ясно, че Майк е бивш пехотинец (ахаааааа!), който след работата си на Балканите, се захванал с контрабанда на оръжие и бил безжалостно окошарен. Бастунът пък се легитимира само с името си и длъжността на аташе към посолството в Лука (Тук отварям една скоба, че в целия филм така и не става ясно, в коя държава се развива действието. Градовете, около които се въртят всички, носят звучните имена Гоурна и Лука, а героите говорят ту на английски, ту на български, ту на сръбски и дори на руски. В Лука се видя, че е Американското посолство, в Гоурна -- Александър Невски.)

- Какъв е проблемът?
- Отвлечен е американски гражданин (сефте). Името й е Ана Нещоси.
- Кой е похитителят?
- (драматична пауза, след която отговорът ме хвърля в истеричен смях) Владо Караджов!

Владо Караджов, човек! Някъв изпечен злодей, разбираш ли, НЯКЪВ МЕГА ВНУШИТЕЛЕН ГАНГСТЕР! Представих си дребно човече с ехидна усмивка, потриващо ръце, макар че изборът на режисьора по-късно ме опроверга. Другият негодник, който костюмираният обяви за сътрудник на Владо, беше някакъв конкретен генерал Драго, което в тоя момент прозвуча като Капитан Петко, но аз още се съвземах от първия удар и не успях да изригна отново. Предвид оскъдната информация относно поръчителя, Майк беше някак нереалистично бързо спечелен от идеята и единственото, което поиска, беше малко повече пари. Освен тях, нашият получи още мобилен телефон и координатите на разни ключови персонажи, в ролята на първия от които се беше превъплътил своеобразният символ на българското кино Ути Бъчваров. По негов адрес още преди да си пусна филма, се подхвърляха предположения, дали няма да замеря враговете си с тигани или да ги оставя да умрат от глад. Реално, кулинарната тема въобще не биде засегната, което Ути компенсира със споменатото вече бърчене на челото си в полуприведено, седнало, положение, загатващо гастроентереологичен дискомфорт на страдащ от гастрит човек. И изобщо, Ути -- тежък мафиот! Как да му повярваш като допреди малко си го гледал да върти мусаки и телешки джолани по Канал 1?!

След като съвсем сам вдигна във въздуха цяла военна база (всяка сграда в която беше удобно оградена от варели със запалимо съдържание) и размята войниците на Драго като капачки на стрелбище, Майк набуха отвлечената мацка (нещо средно между Жени Калканджиева и Бриджит Джоунс и общо взето най-хубавото нещо във филма) в багажника на някакъв мерджан и офейка. Тук вече филмът определено можеше да приключи, ако не се появяваше проблемът със самоличността на костюмирания бастун от по-рано и фактът, че госпожицата всъщност не се чувствала твърде отвлечена там, откъдето нашият с (макар и минимален) риск за живота си я измъкна.

Оттам нататък се почват едни преследвани и чудеса -- ум да ти зайде! Гледай как, яхнал най-нахално откраднат мотор, батко ти Долф фучи с 300 по жълтите павета и слаломира между масите на заведенията, гонен от два Хъмъра, танкове и хеликоптер. Автогонките са заснети по особено странен начин и вървят като на 15 кадъра в секунда. Де що кола пострада, всички бяха таратайки. Танкът жестоко сгази един Трабант барабар с водача, едно Жигули литна в пламъци, а част от специално паркираните за една от сцените джугани и запорожци бяха тотално избушени още преди видимо съприкосновение с каквото и да е.

За съжаление, иначе любимите ми гафове на заден план тук бяха твърде малко и общо взето се изчерпваха с две сцени. В едната, при удара в базата, сред цялата суматоха на въоръжаване и мобилизация един от войниците беше нарамил явно ранения си другар и с мъка се опитваше да държи темпо с необременените си колеги. Другото беше пилотът на хеликоптера, който с комбинацията си от прическа, мустаци и очила приличаше на изваден от някой осемдесетарски порнак. В очакване на самия хеликоптер пък, генералът държеше да ползва бинокъл, въпреки че машината вече беше достатъчно близо, за да изреже ноктите му с перка.

Сцена на гарата -- софийска централна. Чичко Долф с пистака спокойно си пердаши по перона, където в друг случай единствените МПС-та са ония бракми, носещи багаж. Преследвачите тук са с УАЗ-ка и също без притеснение я дупят успоредно на влаковата композиция. После чуваш мацката да пита шафнера как да стигне до нещо, което запомних като "Голдбърг", а броени секунди след това връз вехтото табло лъсва дестинация "Перник". Истинското шоу обаче беше в самия влак -- още с влизането и героят, и зрителят стават свидетели на картинка, адекватна за селска сватба, но не и за пътнически влак, по дяволите! Трима дангълака на различна възраст, двама с костюми, единият с народна носия и калпак, в съпровод от две дами с подобен имидж, перат лют ръченик-кючек и се наливат с ракия насред вагона. Айде, и в Transsiberian имаше такива изпълнения, ама там народът пътуваше дни и нощи из дивото. Капак на жп-приключението и прелом във визуално-повествователната техника постави уникалното хрумване, гарата, на която след 5 минути игрално време нашите хубавци слязоха, да е същата като началната. А сега де!

За разлика от самотния бял Мерцедес на "Yes! Тaxi", който бегълците откраднаха от пиацата пред часовника и направиха на сол малко след това, при появата на баш шефа на злодеите (който се оказа чичо на мацката, въпреки че в етнически план му липсваха само точка на челото и купа ориз Басмати) в един по-късен момент пред чакалнята се открояваха поне две коли на "О.К. Супертранс". Освен другото, от няколко тотални кадъра дотук вече беше станало ясно, че злодеят принципно обитава някакъв видимо отдалечен ареал, изпълнен с лъскави небостъргачи, така че пътуването с влак до мястото на събитието да изглежда не просто неефикасно, но и унизително. Поне ония с Хъмърите го поеха оттам вместо да се налага да цака десятка за бакшиш.

Някъде помежду другото става ясно, че причината да преследват така яростно безпомощната Ана, е наследството, което -- без тя да знае -- я очаква.

Тъкмо когато страшилището Владо Караджов изведнъж се оказа добронамерен, генерал Драго и дружина го опукаха заедно с гардовете му насред стадион "Локомотив". Драго и костюмара взеха момичето, Майк взе парите си и по живо по здраво. Да, ама не. В един филм Долф Лундгрен все пак трябва и да мушне, та гледаш как секунди по-късно батко ти нахлува на терена с калашника като терминатор, сваля половината охрана от раз, включително отдавна заелите позиция по високите седалки снайперисти (о да, с Калашников!), прибира мацката и беж да го няма. И къде, къде -- в просторен хамбар насред нищото, чийто собственик същата вечер услужливо отсъства, естествено. Двамцата се настаниха все едно са си у тях, а диалогът, довел до елиптично изпуснатата секс-сцена, беше една идея по-смислен от този.

След още 20 минути гонки и престрелки, всички лоши бяха мъртви.

Финалната сцена обира точките с губещ се в залеза автомобил.

Това не е реклама

Знаменателен откъс от силно препоръчителния Rise of the Footsoldier. Вземам отношение по две точки:

1. дистанция от добавения в края призив
   
2. близост до достоверната инсценировка

Българска телевизия

Покрай реферата за "Междукултурно публицистично качество", с който днес победно финиширах в предколедния слалом, попаднах на Телевизията на българите (част 2, част 3), част от страхотната документална поредица на ARTE -- Zapping international. Предаването представя отличителните черти на телевизионния пазар в различни страни и дава коментар, позовавайки се на местни експерти. Изданието за България е от 2007.

Забележи, как на въпроса "Кому принадлежат всички тия телевизионни станции?" Гого Лозанов успява да вкара едно лаконично "Не е ясно", преди да бъде заглушен от дублажа.

Eden Lake

Без капка свръхестественост, Eden Lake е хорър от най-чист вид, при това изумително качествен.

Филмът е британски, което само по себе си дава гаранция за някаква алтернативност. Историята проследява двойка влюбени, отишли на екскурзия за уикенда в изоставена кариера, която предстои да бъде застроена, но скептицизмът на мацката относно добро прекарване се оправдава неколкократно още с влизането в близкия град. Групата хлапетии с велосипеди, която минава на червено пред колата им, се оказва не просто поредният пример за липсата на адекватен родителски контрол в по-ниските социални слоеве, а банда от малко или много хладнокръвни убийци. След поредица от случки, довели до неумишленото убийство на кучето на главатаря й, злощастната двойка се превръща в бягаща мишена в непозната горска местност.

С реалистичния си сюжет филмът се доближава повече до Assault On Precinct 13 отколкото до Zombi 2, което не пречи на главната героиня през половината време да изглежда като модел от рекламите на Eastpak. На няколко места ще ти стане много гадно и то не заради тук-там неизбежните кървища -- просто всичко върви наопаки. Конфликтът, напрежението и страданията на героинята са предадени по смазващ начин, а на последната сцена ми идеше да заплача в отчаян протест срещу безсилието си на зрител.

Бутилката

..тя води двама млади
към грехове и косопади.

Шегата настрана, през 18. и 19. век алкохолизмът повсеместно е бил наболял проблем с негативни както здравословни, така и социални последствия. С оглед на меко казано оскъдната медийна среда на епохата, информационни кампании в днешния им вид са били невъзможни. Въпреки това една визуална медиа, за чието съществуване модерният телевизионен зрител и кинопосетител най-често дори не е чувал, успява по аналогичен начин да предаде посланието за умереност в консумацията.

Вероятно най-забележителната от серийките за т.нар. laterna magica -- въпросния проектор на нарисувани върху стъкло изображения --, засягащи (анти)алкохолната тематика, е The Bottle на английския художник-карикатурист Джордж Крукшенк (1792-1878). Осемте картинки разказват история за социалното падение на неназован поименно злоупотребител и семейството му, неотлъчно съпроводена от фетишизирания образ на бутилката. Вместо върху същинския причинител на беди, фокусът пада върху предмета-съдържател, концентрирайки максимално предупреждението към зрителя.

Дори от днешна гледна точка, композицията и изпълнението на рисунките са особено въздействащи, особено за детска публика.

Californication

A few things I've learned in my travels through this crazy little thing called life. One: a morning of awkwardness is far better than a night of loneliness. Two: I probably won't go down in history, but I will go down on your sister. And three: while I'm down there, it might be nice to see a hint of pubis. I'm not talking about a huge 70s playboy bush or anything, just something that reminds me that I'm performing cunnilingus on an adult.

Ханк Муди мрази всички ви. Въпреки -- или точно заради -- това трябва да го гледате. Всъщност Ханк даже не изпитва омраза: него просто не го ебе.

Той е писател, но не пише, защото е в творчески застой; компенсира това с алкохол, неприлично поведение на публични места и много ама много секс. Единствените хора в Ел Ей, за които му пука -- бившата му приятелка и дъщерята, която има от нея --, живеят при друг човек.
Сериалът е учудващо добре изграден при положение, че героят на Дейвид Духовни е приоритетно главен, винаги с отношение към случващото се и почти без изключения -- в кадър. Самият той е убийствено забавен. Като оставим настрана закачливо-остроумните му, често цинични, реплики, Ханк не се свени да одрайфа произведение на попарт-а, да открадне куче и да фрасне всеки, наранил любимите му момичета.
Ситуациите едва ли могат да бъдат обобщени като "отчаяния опит на Ханк да си ги върне", но специалната му връзка с тях личи във всяка среща. Хаотичният начин, по който го сполетяват пък е чудесно подчертан от заставката и музиката на филма.

Изобщо, ако не си виждал Духовни другаде, освен в Досиетата, сега е моментът да го направиш. Първият сезон има 12 епизода, вторият наскоро е започнал.

Пристигането на калинката

L'Arrivée d'un train à la Ciotat е режисиран (доколкото може) и заснет от братя Люмиер едноминутен филм, който показва пристигащ в 1895 година влак. Не смея да кажа, че е първият, защото забравих дали е така, пък и кой ли знае със сигурност.



Пристигането на калинката съвпада с пристигането на робрата и е подобаващо озвучено.

Do the Rambo

Ако не беше Заека, сигурно щях да пропусна и новия Рамбо. Всичко друго, което зная за тоя филм/герой е от чуто или прочетено. Еми Рамбо 4 кърти! Със или без химикали в различни части от тялото си, Сталоун е баси пича.

Филмът очаквано не е изграден върху остроумни диалози -- за около 80 минути самият Рамбо има не повече от 30 реплики, което пак му отрежда сравнително предна позиция. За сметка на това толкова кръв и издевателства бях виждал само в Cannibal Holocaust. И, майка му стара, изкефих се! Изкефих се на бруталното възмездие, което в лицето на главния герой се изсипа върху насилниците. Изкефих се на мълчаливия титан, който само с увисналата си физиономия и напомпани бицепси безмълвно повтаряше "Аз съм машина за убиване". Изкефих се на пръснатите като пъпеши глави на гадните бирмански войници и разпрания търбух на мустакатия им главатар-педофил. Не съм си и представял, че четвърт час картечен огън, сеещ смърт сред прииждащите орди, ще ме накара да вдигам ръце пред екрана като футболен запалянко.

Най-якото във филма е, че няма колебание в действието. Всичко е просто и ясно -- който се ебава с мирните жители, той яде лайната. А Рамбо кара лайновоз!

Sieh um dich

- Къде си паркирал?
- "Огледай се".
- (въртейки се на място) Нищо не виждам...

Факт е, че така се казва централна уличка в Триер. На нея пък ние кръстихме телевизионното си предаване.

52h в седмични заседания и още близо половината в допълнителна работа -- проучване, интервюта, снимки, монтаж. Плюс финален продукционен слалом миналия уикенд.

Резултатът: 23 минути ефирно време по актуални теми от региона.

Премиерата е утре, 11.07., в 19:30 немско / 20:30 българско време. Ще има и повторения -- виж от страничката горе. Offener Kanal Trier дори тук не всяка антена го лови, но програмата му тече и онлайн.

Надявам се да допадне на немскоговорящите; за другите -- някъде по средата, в края на репортажа за милата баба Ани, в надписите се чете Dimitar Gerganov.

In Bruges

- Bruges... Where's that?
- It's in Belgium.

Това знание е най-малкото, заради което си струва да гледаш "In Bruges". Филм бавен, но занимателен, смешен и тъжен едновременно, с прекрасна музика, абсурдни диалози и откачени герои.

Двама наемни убийци -- различни като сезоните -- след удар се покриват в Брюж, чакайки инструкции от шефа си. Рей е нещо като трагичен Джоуи от "Приятели", леко инфантилен, силно депресивен, но ужасно мил. Кен на свой ред е старото куче, улегнал и мъдър, по бащински загрижен за младия си колега. Към тях историята добавя 1 симпатична белгийка, 1 джудже-актьор, 1 избухлив бос и 1 мъртво детенце.

Какви са отношенията между всички тях, препоръчвам да узнаеш сам, гледайки филма. Фарел и Глийсън просто изкъртват, а средновековният град е майсторски поставена рамка на разказ, който ако не те разплаче, то със сигурност ще те разсмее. 10/10.

Пътешествието на стоножката

Хайлайт от новата Cocoon Compilation H, онагледен от блуждаещ по стената ми многокрак изследовател.