#fail

From the very beginning it has been clear that the most unambiguously valuable facility provided by the net is e-mail. That would seem to hold for current users as it did for the ARPANET pioneers. [...] Other uses such as the creation of a virtual social community seem to have less, if any, purpose except as a sort of hobby.
[...]
Beyond the hype, the Internet was just another network. This is to say its social effects could (and would) be as profound as, for example, those of that far more ubiquitous network, the telephone. As profound... and as unrevolutionary.

Winston, Brian (1998): Media Technology and Society. A History: From the Telegraph to the Internet. London and New York. 335-6.

Techno City Trier 2

HD 25-1 II в движение

Един от най-популярните модели диджейски слушалки изглежда по-скоро странно като мобилно решение. Между другото, приносителят е от женски пол.

Where the hell is Mr. Turntable?

На стената ми, закачен на един винт, виси рекламен календар с пейзажи от Швейцария. На същия винт, върху календара, виси пластмасов хипопотам-диджей от шоколадово яйце. (Хипопотамът всъщност е usb-пръчка — в противен случай не би бил там —, но това няма значение в случая.)



Понеже е на връвчица, фигурката стои почти централно спрямо снимката от всеки месец и изглежда все едно се намира на показаното място. Почти като Мат. Тия дни е из някакви снежни планини; да видим, откъде ще мине до края на годината.

Смешки с кучета и мечки

Какво е общото между мечките и бездомните кучета? — И двете животни правят бели. Първите отвличат овце, разтурят кошери и нападат дървосекачи. Вторите хапят граждани и убиват муфлони. Муфлони? Муфлони.

При цялата сериозност на щетите, които подобни набези нанасят, и респективното им отразяване в медиите се скъсвам от смях да чета за тях. Причината вероятно не е в журналистите, а в мен, но нека погледнем материала от първия линк. Под заглавие като "Мечка уби куче и овца" снимката на животното стои като извадена от полицейски архив и единственото, което й липсва, е затворническият номер. Мечката е извършила престъпление! Престъпила е закона! Тя е престъпник, мечка-престъпник.

Хуморът на ситуацията изглежда се дължи на приликата на мечката с човек. По скалата на човекоподобие мечката заема удобна позиция, където хем да е олицетворение на човешки дейности, хем да не губи уникалността си (размер, окосмение, тромавост) заради прекалена физиономическа близост — за разлика от маймуната, например. Така мечката става идеален персонаж за комично пресъздаване на сюжети от човешкото ежедневие.

Основен момент в статиите за животински атаки от този род е описанието на конкретната случка. Поради естеството на ситуациите, в които ги извършват (навлизане в човешка територия), злодеянията на мечките изглеждат като предварително планирани и последователно осъществени. Читателят има съзнание за един добре обмислен престъпен план от страна на мечката, което допълнително усилва комичния ефект от четенето. Дивото животно първо "е нападнало две кучета" (engage), "убила едното куче, а другото е ранила" (neutralize security), после "е влязла в обора" (enter base), където "е убила една овца" (acquire target) и "е започнала да я носи към гората" (escape). Combat tactics, ама гледай как! Не по-малко смешен е случят от втория линк, където нападнатият пазарджишки дървосекач "полетял на 8 метра" от удара на мечката. Пааааат! Gilette Fusion! Поеми този damage!

Кучетата, трябва да се признае, принципно не са толкова забавни животни. Но това, което — сравнени с мечката — им липсва като физика, те компенсират със stealth-умения и перфектна работа в екип. От третия линк разбираме, че бездомните кучета, съкратили популацията на чифтокопитни в Софийския зоопарк с 13, "са успели да се промъкнат без проблем през нощта". Глутницата очевидно функционира като организирана престъпна групировка с обща цел и план за постигането й, използващ естественото прикритие на тъмнината. Кучетата-бандити не просто са влезли в зоопарка — те "са нахлули" вътре; не просто са минали оградите — те са ги "преодолели". Бързи, студени, прецизни. Като същински нинджи, кучетата са останали незабелязани от охраната "часове наред", докато "са устройвали 'малкия си пир'". Не на последно място, и този материал ни представя фотос на един от заподозрените извършители, в чиито очи се чете престъпният гений на хладнокръвен убиец. Бау.

И накрая — две препоръчителни произведения, за които горните размисли ми напомниха, но които не успях да включа директно в текста:

• Списък на българските гении от Алеко Константинов
• Grizzly Man на Вернер Херцог

Академик

Park was a colorful man, even in appearance. Leading a sedentary life while at the university, he developed a thickset and pudgy physique. His white hair was long, perhaps because he forgot to pay regular visits to the barber. Living up to the stereotype of the absent-minded professor, he would sometimes appear before his class with shaving soap in his ears and with his clothes in disarray. He would frequently forget where he had placed a book, and it even happened that he came to a convention forgetting to bring a copy of the paper he was scheduled to read. He once continued serenely with his lecture while a student walked to the front of the room and tied his neckwear which had been dangling loose from his collar.

Coser, Lewis A. (1977): Masters of Sociological Thought. Ideas in Historical and Social Context. Second Edition. New York. p. 370.

Кароши

Ето я любимата игра на Емил Дюркхайм! Въпреки че е кръстена на японската дума за "смърт от преумора", цел във всяко ниво на Karoshi е умишленото (само)убийство на главния герой.

Набождане на шипове, смачкване, токов удар, взривяване, разстрел — по-разнообразни от методите да се простиш с живота си са само начините за придвижване до тях. Някои от последните са чиста проба пъзели, изискващи нестандартен подход, а в Super Karoshi суицидалният чиновник е призван да помогне и на лемингоподобните си колеги по пътя към оня свят.

Авторът на играта, холандецът Jesse Venbrux, има и други любопитни хрумвания в гейм-портфолиото си.

Techno City Trier

Минус

Зима е. Студ и сняг сковаха Стария континент. Виелици, преспи, замръзнали коли и закъснели влакове. Дори в климатично умерения Триер температурите са отрицателни.

Какъв по-добър повод да си поканим някого от M_nus! Организаторите от Unfug Klub тоя път са надминали себе си: след точно три седмци зад пулта в новия Kulturgut ще застане не кой да е, а Marc Houle.



Пребиваващият в Берлин канадец е сред по-известните лица в минималистичната групировка на Richie Hawtin. Според официалното инфо Марк израсва в Уиндзър с компютърни игри в главата, ню уейв в ушите и Детройт в задния си двор, което обяснява специфичния ретро/електро-привкус на музиката му. Шеговитата Techno Vocals си е цял химн, а на Bay Of Figs можеш да видиш дори брейкърски батъл. Отделно, под псевдонима Run Stop Restore, Хоул работи с Magda и Troy Pierce, с които управлява и съблейбъла Items & Things.

От последната му собствена продукция ме засърбява вената:

Как се печеше хлябът

В иначе обстойния есенен пътепис за Берлин бях спестил подробностите около повода за пътуването ми изобщо. Именно с тая отговорна задача се е нагърбил колегата Нилс, който хвърля светлина върху творческия ни уикенд в Scholz & Friends Berlin. Текстът, за съжаление, е само на немски.

Маркови дрешки

Освен няколко симпатични дрешки на смешни цени, от временния аутлет на trick17 придобих и знание, което бързам да споделя. От 1994 насам, под името Logoshirt се произвеждат и продават тениски, фланели и чанти, украсени с култови марки от последните стотина години. Картинките представляват запазени знаци или рекламни изображения на бързооборотни стоки като мляко (Bärenmarke), бисквити (Leibniz), сладолед (Mini Milk), лога на авиокомпании (PanAm), анимационни герои и сюжети от телевизионни предавания (Maus, Heidi).

Сред разнообразието от символи изпъкват мотивите на традиционни немски брандове, основани още в началото на миналия век (Brandt), или на вече несъществуващи такива (Interflug). В тоя смисъл есенският Logoshirt е нещо като алтернатива на неведнъж споменаваните тук Joystick Junkies, само че с друг източник на носталгия.

В аутлета двете тениски, които намерих, струваха съответно 5 и 10 евро, но стандартната цена от 25 също е приемлива.

Клубно пресичане

Едно време се възмущавах, когато в една и съща вечер на различни места в София гостуваха Sven Väth, Hernan Cattaneo и Silicone Soul. Разнообразието и честотата на подобни събития в столицата още не бяха достатъчни, за да оправдаят такова съвпадение. През изминалите месеци в малкия Триер също имаше два такива случая, декември предстои да донесе още един. Дори на фона на осезаемо обогатилия се клубен живот в града, и трите изглеждат странно.

21.03.09. Докато Lexy зашива Форум с Rat Alert, в към днешна дата фалиралата Продукцион пуска Oliver Koletzki. Флайери с безплатен пропуск за първото парти се развяваха седмици преди това, а и предложението ме хвана в момент, когато тотално бях луднал по пружинки като Katzenbüro и Und Heute Nacht Die Sonne. Koletzki не ми е особено любим, а и озвучението на Продукцион беше сигурно най-гадното в града, но бъди сигурен, че щях да го отразя коя да е друга вечер.

31.10.09. Fritz Kalkbrenner в Мергенер Хоф, Moguai във Форум. Дори без масираната плакатна пропаганда, която седмици наред пренасочвах наляво и надясно сред познати, беше ясно, че ще чуем малкия Kalkbrenner. Чухме го -- дръжки. На пристигане клубът беше толкова пълен, че не пускаха никого и -- щем, не щем -- отидохме на Moguai. Тук всъщност се разкрива положителната страна на "клубното пресичане", без което щяхме да се приберем вкъщи. Стилът на Moguai отдавна не ме вдига както едно време, но симпатичният му сет беше далеч по-добра алтернатива от ранното лягане на пияна глава. Друг е въпросът, дали бих излязъл за парти с него във вечер без други възможности.

12.12.09. Първи беше Tomcraft във Форум. Преди няколко седмици се появиха плакати за Tobi Neumann в Академията, а завчера случайно попаднах на едва ли не пазен в тайна трети вариант за вечерта -- Riley Reinhold в Майкро. Те ти, булка, Спасовден. Откога станахме толкова големи на село, че да каним по три звезди едновременно? И то поне да бяха накуп на едно парти (както Einmusik/Format:B, Heil/Bine/Marky и Özer/Galluzi по-рано тази година), а не пръснати по клубовете -- кой когото сварил да привлече.

Ами и те едни клубове. Айде, Форум е институция, с която местният клъбър просто трябва да свикне. В Академията на парти не съм бил, но знам, че има място. Но какво да кажем за Майкро -- и за явно също възтесния Мергенер Хоф --, който е просто подземният етаж на намиращ се на нивото на улицата неголям бар? От тая перспектива липсата на реклама за партито изглежда като съзнателна стратегия за по-малка посещаемост: в обявата на събитието дори изрично е спомената вероятността да бъде отказан входът на някои от посетителите.

Естествено, всеки клуб си има някакъв оптимум на напълване, но в общия случай "по-малка посещаемост" е точно обратното на това, което организаторите целят. Дори в идеални условия, където всяка локация разполага с достатъчно място предвид известността на гостуващия диджей, партитата в една и съща вечер просто взаимно си пречат. Публиката им е една и съща, поставена под натиск за избор. От едно стратегическо разреждане на събитията -- изискващо преди всичко комуникация между отделните организатори -- биха спечелили всички.

Безалкохолна креативност

Интернет-банерът е колкото разпространен, толкова и дразнещ тип онлайн-реклама, затова е учудващо, колко редки са случаите на оригиналност в употребата му. Такива все пак има -- следният ми попадна наскоро в dir.bg.



Скоростен лост с бутилки бира вместо цифрови означения на предавките. Скоростта се покачва, промилите също. А финалът със задната е просто гениален.

Чисто символно-метафоричното ниво, на което са обвързани алкохолът и шофирането, от една страна не е така плашещо както реалните последствия от комбинацията, но семплата анимация привлича погледа и носи ясно послание, фиксирано от заключителния слоган. Банерът е част от едноименната кампания на Каменица и е дело на ICYGEN.

Отделно си струва да се отбележи, че за разлика от въпросната ситуация, в креативния процес алкохолът не е забранен. Понякога дори помага.

Verliebt in Berlin

Ей, видях го и аз тоя град. След кажи-речи едно парти в Мюнхен и няма и два дни в Хамбург, на столицата успях да отделя цели шест. От тях предварително запланувани бяха по-малко от три, но за това ще стане дума след малко.

Всъщност как се разказва за Берлин? Сигурно и цял живот да живееш в него, няма да го опознаеш напълно. Пък и както Пламен отбелязва, Берлин не е, а се случва. Освен с население колкото половин България и поне също толкова превратна история, немската столица впечатлява с несравнимо културно многообразие. На близо 900-те квадратни километра, автономно цопнати в сърцето на Бранденбург, съжителстват около 180 националности и всевъзможни вероизповедания, а нощният живот ври и кипи далеч не само през уикендите. Плюс това Scholz & Friends Berlin е една adски симпатична рекламна агенция.

Хубава работа, ама далеч

Причината за сдържаната ми радост от новината, че съм сред избраните за участие в копирайтърския уъркшоп на S&F, беше, че Берлин е на майната си от Триер. Или по-точно, Триер е на майната си от Берлин. Триер е на майната си и от много други хронотопи, но това навярно отдавна е ясно на по-редовните читатели на блога. Ще излъжа ако кажа, че през главата ми не мина кощунствената мисъл да откажа. На фона на изричното уточнение от страна на организатора, че няма да поеме транспортните разходи на участниците, 750-те километра до и от заветния град представляват сериозно финансово препятствие, поне в немски условия. Към това идва проблемът с нощуването. Да осигуриш една нощ в хотел за семинар, траещ два дни, е леко тъпо. Единствено бедният Нилс от Вупертал се беше престрашил да пътува едва часове преди започващото в 9:30 събитие и в късния следобед вече клюмаше като мушкато, а креативният му аутпут секна. На тоя фон, моя милост имаше истинското щастие да бъде подслонен от еднa грижлива берлинска мечка, която не само му позволи да седи на столчето й, да яде от паничката й и да спи в легълцето й, но и с пълно доверие му остави ключа за къщичката си, когато сама я напусна за цяла седмица. Дай боже повече такива герои.

Обратно към транспорта. Т. нар. Mitfahrgelegenheit е може би най-изгодният, а понякога и приятен начин за придвижване, поне имайки предвид редовно бруталните цени на немските железници и прогресивно поскъпващите с наближаването на датата си нискотарифни полети. При 35 € в едната посока, Audi A3 и дружелюбна двойка шофьори с дати на отиване и връщане, 1 към 1 с твоите (петък-понеделник), просто не можеш да се оплачеш. С две-три кратки пиш-паузи взехме отсечката за -- според мен рекордните -- 6,5 часа. И как не! И госпожицата, и приятелят й на места перяха с 200-220, което освен че ме караше да се вкопчвам в дръжката на вратата, рисувайки апокалиптични картини в главата си, стоеше в особен контраст с възскучната радиопиеса, която слушахме.

Всяко пътуване -- изненада

По ирония на съдбата, както фиктивният ни клиент (RENTAK Autovermietung), така и една от рекламните концепции, които представихме в края на творческия уикенд (Jede Fahrt -- eine Überraschung), се оказаха свързани с една новина от късния неделен следобед, която се оказа решаваща за престоя ми в столицата. Дамата-шофьор ми съобщи, че двигателят на Ауди-то е дал фира и общо взето ми каза да се спасявам.

Тук на помощ дойде консуматорската истерия около 20-годишнината от падането на Берлинската стена. Освен 20-процентната отстъпка върху всички продукти в местната верига Kaiser's, апетитна оферта имаше в лицето на Mauerfall-Spezial-а на Deutsche Bahn, при който срещу 20 € можеш да пътуваш до всяка точка в Германия. Уловката беше в това, че промоцията стартираше на 9-и ноември в 18:57 (точният час на историческото събитие) и траеше само няколко часа до изчерпване на количествата, тъй че малко след шест вече бях цъфнал пред касите на Bahnhof Zoo, гледайки на кръв бъбривите баби пред себе си, решили просто да развеят безделните си задници за малко пари. Час и половина по-късно, стиснал билет за ICE856 Berlin Ostbahnhof-Trier Hbf, прекрачих доволен изхода на гарата. До отпътуването ми оставаха цели три дни, в които да опозная Берлин и извън бившата хлебопекарна на Wöhlertstraße 12/13.

Движение

Когато идваш от малък град, страхът от големия е естествен. Къде е това, къде е онова, ама как да стигна до там, ама колко време ми трябва? Вярно, че от 12-те района на Берлин реално видях няма и половината, но след точно ден целенасочено изучаване на плана на метрото и изследване на околността с карта в джоба, опасенията ми от тотална неориентираност се изпариха. Централен Берлин е абсолютно прегледен, а градът е тъй гъсто кръвоснабден с под- и надземни железопътни линии и възли, че едва ли не всяка улица си има спирка. В автобус не се качих, но и от тях видях безброй.

В Берлин у-банът (метрото) е твой приятел. Ще го познаеш по сините табели с бяло U. 9 линии, 2 € за двучасово пътуване в една посока или 6,10 € за целодневна карта, важаща до 3:00 сутринта на следващия ден. Въпреки предупреждението от приятел, че контрольорите взимат процент от глобите и са свирепи, за целия си престой не видях нито един. Влаковете са бързи, точни и побират слон. Също така побират музикални инструменти и прикрепените към тях свирачи-просяци, произвеждащи за кого дразнеща, за кого колоритна добавена стойност към транспортното преживяване. Планът на метрото е разлепен поне по два пъти на тавана на всеки вагон, а опростената схема на пресечните точки на различните маршрути ще откриеш многократно над прозорците.

Както във всеки голям град, придвижването пеш в зависимост от ситуацията вероятно е също нелоша опция. Особено осторожен берлинският пешеходец трябва да бъде пред пешеходните пътеки, които шофьорите масово игнорират, хвърляйки в ужас свикналия с автокавалерите германец. Пресичащите от своя страна тотално са отебали светофарите и кръстосват между двата тротоара при всеки удобен случай.

Като следствие от това типично за големия град темпо, пришълецът сравнително скоро изпада в онова състояние, което Георг Зимел нарича Blasiertheit, т.е. невъзможността на индивида да реагира на околните дразнения. Първоначалното въодушевление от шарения народ в метрото, странните занимания на седящите отсреща или африканските песни, с които група чернокожи младежи огласяха една от станциите, постепенно преминаха в безразличие и една целенасочена (но не и към конкретната среда) замисленост. По думите на опитна приятелка, в Берлин дори с гумени ботуши на лалета, върху които не лиспва никой цвят на света, е трудно да се набиеш на очи. Гаранция от опит, макар не и лично мой.

Ядене и пиене

Манджата в Берлин е безбожно евтина. Под манджа имам предвид уличните будки за вурст, картофки, дюнер, шаварма, кюфтета и т.н., а не хранителните стоки в магазина. Последните мога да оценя единствено по любимия си артикул -- Körfez Ayran --, който в Kaiser's струва с 16 цента повече отколкото в триерския Kaufland и мюнхенския Tengelmann (изненадващо, част от същата фирма). В Kreuzberg, очаквано, е раят на ориенталските гозби. Пробвах Köfte-Burger (3 €) и Schawarma (2,30 €). И двете са страхотни, но кьофте-то е просто недостижимо: предварително овкусена и прясно изпържена кайма, сос по избор плюс тайни турски подправки. Всичко, пъхнато в продълговат, напречно разрязан хляб. Притикваш с един айрян и си готов за подвизи в намиращия се наблизо Watergate. След края на вечерта можеш да отразиш пак -- местната Алея на глада изглежда да работи денонощно.

Неприятен кулинарен експириънс, доколкото може да се нарече така, имах на Friedrichstraße, централна търговска улица в Берлин. След дълго обикаляне пеш из града, в ранния следобед вече примирах от глад. Еми честито -- по километричния булевард има 2 Subway-я, 2 Kamps-а и нито един McDonald's или Burger King! Познай дали не отидох до най-близката гара за един сочен Whopper. Единствения KFC в града видях на Kurfürstendamm, но не ми се чакаше на опашката.

Повторно преживяване имах някъде около Savignyplatz, където след дълго лутане обаче все пак открих някакъв ливанец, който ми избачка ебаси добрия пилешки дюнер. Беше пъхнат в кръгла завита торбичка хляб и съдържаше нетипичните за турската алтернатива картофи. Цена: 3 €. На самия площад посетихме и един претенциозен испански ресторант, чието име забравих. Цените и вкусът бяха на ниво, но не и обслужващият санчо, който отказа да оправи сметката с всекиго поотделно с аргумента, че нямал време. Като нямаш време, няма и бакшиш, твойта майка бикоборска.

Вечер в Tacheles на Oranienburgerstraße е приятно шумно и опушено. Самият интериор е достатъчно арт, но в сградата има и редовни изложби. Бирата е 2,50 €, а дамата зад бара прилича на Линдзи Лоън. Жалко, че е сгодена.
От незатварящото Schwarzes Café имам спомен за стени с като опадала мазилка и кенефи, печелили някаква награда за дизайн. Впечатляващо, според мен, беше единствено осветлението вътре, но пък какво ли разбирам. Заведението предлага закуска по всяко време, а специалитетът бил някаква тежка пура.

Кройцберг

Според един местен експерт, колоритният берлински район от доста време е изгубил иначе така ценения си имидж на ъндърграунд-лайфстайл-арт-квартал. Множество културни учреждения по Шпрее са закрити, а на тяхно място цъфтят и връзват модерни офисни сгради. Тъжно, но факт: Neukölln бил новият X-berg.

Отвъд тая забележка, на мен кварталът ми се стори приятно занемарен и доволно интернационален. Уличките около Schlesisches Tor са очукани, на всяка крачка има турчин или арабин, а визуално лъхащият на московски соц Oberbaumbrücke реално вони на пикня. На два изтърбушени калкана край реката има огромни рисунки, които в последствие разбрах, че са на BLU.

Кройцберг беше и мястото, където оставих малко коса. Дали салонът има име, не видях, но видимо беше турски, което беше и водещият ми критерий. Единственият човек, който не ме поздрави на влизане, беше обърнатия към огледалото клиент, когото тъкмо подстригваха. Един според случая елегантен чичко побърза да ми посочи закачалката за якето и да предложи турски чай и кафе. След като отказах и седнах на едно столче да си чакам реда, дотогава подстригващата късокоса лелка извади отнякъде новия Berliner Zeitung и ми го връчи с недвусмислен жест. Дорде науча за трагедията с Енке и факта, че DB са продали около 150 000 от промоционалните си билети, лелката ме покани на стола и след кратко суетене ме пита, кво аджеба искам. Тук смея да отбележа, че съм бил в доста фризьорски салони с една и съща простичка молба, но тя много рядко бива разбрана така, както ми се иска. Е, лелчето така я попи, че двайсетината минути, в които ножиците и машинката работиха, минаха почти без допълнителни уточнения, а резултата беше достоен да бъде заснет и забучен с индианска стрела право във витрината на Frisör X-press. Особено преживяване се оказа измиването накрая, при което клиентът се навежда над мивката пред себе си, заемайки нелепа поза, и бива старателно изкъпван от фризьора -- съвсем без свян от контакт с ушите, примерно. Трябва да призная, че очаквах по-малко от 15 €, но халал да са им, щом това е цената на качественото подстригване.

Спомени и страхове

Берлин има достатъчно материални и символични паметници, за да можеш, когато споменеш името му, да получиш десет различни асоциации от десет различни души. Моята винаги е била Siegessäule -- 70-метрова кула в памет на няколко военни победи. Вървейки към Großer Stern, централен кръстопът в града, където се издига въпросната, първото, което видях от нея, беше крилатата жена на върха й. В тоя момент нещо ми стана. Бях в шибания Берлин, човече! Града, който от подготве години наред свързвах с Германия като цяло и с електронната й музика в частност. В главата ми започнаха да се прескачат спомени за репортажи от Love Parade по VIVA, статии, чатове, уебсайтове. Нереални изображения на един град, до който сега реално се докосвах. Най-великият химн Music Is The Key и клипът към него: космическите цайси, свирките, момичето с рогцата, Уестбам и Д-р Моте зад пулта, камионите, сцените. Години наред бях мечтал за тоя град, а накрая го бях забравил. Back To Berlin на Mr. X & Mr. Y, Der Fernsehturm на Lexy & K-Paul. По дяволите, бях подготвил цяла папка по темата за устния си изпит в осми клас.

След като се съвзех от тоя флашбек, естествено влязох в кулата (подземният тунел към която потискащо напомня на онази сцена от Irréversible). И дори понаучих това-онова от музейчето в основата й въпреки кучия студ. Това, което не направих обаче, е да се кача до горе. Преминал уверено първите две платформи, на трийсетия метър от витата стълба вече не знаех от студ ли треперя или от страх. Вътрешността на кулата е издраскана на десетки езици и едно от посланията гласеше именно "Ich habe Höhenangst und gehe jetzt wieder runter.". Успях да го подмина. По-нагоре в стената започват да се появяват тесни издайнически прозорчета, които ти дават да разбереш, че се намираш не само на майна си райна спрямо нивото на улицата, но и че в обозрим периметър няма пукната сграда със съпоставими размери, на която мислено да се опреш. Пълен ужас, ти казвам! За капак през цялото време покрай мен сновяха жизнерадостни туристи, устремени към тераската на върха. Най-късно на 40-тия метър си признах поражението и обърнах. Телевизионната кула огледах само отвън.

Бранденбургската врата

..е най-скучната известна забележителност на Берлин. Тъпа арка с каручка връз нея. Да се пита човек, от къв чеп прозорците в метрото са отгоре до долу в стилизираните й изображения.

Курфюрстендам

Ku'damm е нещо като extended версия на Фридрихщрасе -- магазин до магазина и до магазина -- пак магазин. Така няколко километра. Накрая? В зависимост от посоката ще се озовеш или в Charlottenburg, или пред мемориалната църква на кайзер Вилхелм, но и в двата случая разорен.

Почетна обиколка

Обиколката на Берлин с автобус представляваше едни от най-лошо инвестираните 15 € през шестте ми дни в града. За разлика от тая в Хамбург, озвучена на живо от свръхзабавен екскурзовод, инфото в иначе комфортния и празен автобус на Berliner Bären Stadtrundfahrt GmbH идваше от включени над седалките слушалки. Решение, чието предимство се изчерпваше с възможността за аудиопоток на няколко езика. Основната част я говореше един отегчен каиш на книжовен немски, който тук-таме беше допълван с уж по-любопитни подробности, изречени от млад женски глас на пресилен берлински диалект. Как се извършваше синхронизацията на разказа с движението на автобуса, респ. положението на слушателя спрямо тематизираните забележителности, не разбрах, но същата беше под всякаква критика. На много места не знаех изобщо, за какво ми говорят, понякога дори не ставаше ясно, от лявата или от дясната страна на автобуса е въпросното чудо. Малката карта с маршрута на пътуването, която получих с билета си, също не ми беше от особена помощ, така че сумарно през четвърт час от двата сновах между седалките, доколкото кабелът позволяваше, и се въртях като невменяем с wtf-изражение.

С тия условности наум, все пак трябва да се признае, че обиколката покрива всички големи и средно големи забележителности на града. На тоя фон политиката на туроператора да позволява качване и слизане на всяка една от 15-те спирки по трасето (до ранния следобед се поддържа постоянен поток от автобуси в интервал от 30-ина минути) дава възможност на обикалящия избирателно да се задълбочава. Хващайки последния тур за деня, не слязох никъде. Голяма част от местата бях видял, обикаляйки пеш предния ден, други пък изобщо не копнеех да посетя. Около Checkpoint Charlie, някогашното КПП към американския сектор, е пълно с търговци, чийто сортимент варира от съветски шапки-ушанки, през гедерейски значки и медали, чак до изкъртени от Стената камъни. Камъни, човек. Като оставим настрана изтрещялата идея да помъкнеш парче асфалт към къщи, остава въпросът, доколко продажбата им изобщо е легална. Берлинската стена е защитен паметник. Интересно, стената не е била нито дебела, нито висока -- една педя бетонен панел и жабясала керемидена тръба отгоре. Ама на, сто и кусур човека са си отишли без време около нея.

Тоалетни

Без тях, ясно е, не може, а когато си цял ден навън да обикаляш, зависиш от обществените такива. Като изключим тези в заведенията, които в общия случай не върви да ползваш без да си клиент, берлинските тоалетни са едно -- за мащабите на града -- твърде рядко явление. Освен голямата подземна тоалетна на Ку'дам, на Unter den Linden открих една космическа кабинка с малко екранче, подканващо те да инвестираш 50 цента в облекчаване на естествените си нужди. Сумата ти дава право да разполагаш със сравнително широкия санитарен възел за интервал от 20 минути, след което вратите автоматично се отварят. Отвън кабинката служи за рекламно пространство и изглежда добре поддържана, та мисълта за един бърз вътре дойде от само себе си. Какъв ти секс -- вътре, батко, смърдеше на пот! На смърт и на пот! На някой, който се е потил, умирайки, или е умрял от изпотяване. Всички кабинки, които видях оттам нататък, отминах с погнуса.

Друг чешит бяха кенефите на две гари в града. Благодарение на швейцарския санитарен сървис McClean, в споменатата вече Bahnhof Zoo можеш да пикаеш на неприличната цена от 1 €, а срещу 7 дори да си теглиш душ. Душ. На гарата.

Клубове

Точно в нощта между двата дни от уъркшопа имаше страхотно събитие, на което не отидох от съображения за работоспособност. Отново по случай юбилея, легендарният, но нефункциониращият вече 12 години E-Werk беше отворил врати за едно единствено парти. Berghain можех да посетя едва в неделя вечерта, което сметнах за безсмислено, тъй като след старт в 12 на обед, по това време клубът се ориентира към затваряне.

В момента, в който ми казаха, че обиколката с автобус имала клубно ориентирана версия, организирана от някакво радио, вече нямах време да търся подробности, затова реших просто да се метна на метрото и да видя, къде са по-известните. Пътеводител ми беше малко, но супер информативно книжле с музикалните събития за целия ноември, което бях взел от някакво заведение. На последните му страници имаше семпла карта на града с означения на малки и големи клубове, азбучен списък и адреси. Watergate вече ми бяха показали откъм реката, Maria am Ostbahnhof видях случайно, вървейки по продължението й. Въпреки че само съм го чувал, последният ми е ужасно любим с името си, което навярно има и интересна история. До Tresor не стигнах.
При WMF първо ми направи впечатление нещо, което по-късно установих и при Watergate, и което, предполагам, е характерно за големите клубове в Берлин. А именно -- липсата на каквито и да е обозначения на входа, че вътре има някакъв клуб. Klosterstraße 44 (WMF) е една желязна врата на вътрешен двор. Толкоз. Трябваше да се допитам до един чичко в наблизо, за да се уверя, че там верно се случва нещо.

Преди време четох интервю с Дарио Ардженто, в което режисьорът говореше за предимствата да пътуваш сам. Колкото и да съм съгласен, Ардженто не е помислил за недостатъците да си нямаш дружка за парти. В последната си нощ в Берлин все пак не издържах и се вдигнах сам до Кройцберг, за да чуя Argy в Watergate. Беше сряда. Пред невзрачния вход имаше две еднакво дълги опашки, от които уцелих тая за гостите в списъка, така че трябваше да се наредя отново. Клубът е не по-голям от Forum Trier, но пространството му е разпределено другояче и има само един бар. Ако входът е на нивото на земята, то гардеробът и самият клуб са под него. Таванът е сравнително нисък, но задната стена на помещението е изцяло в прозорци, откриващи невероятна гледка към притихналата Шпрее. На другият й бряг се извисява централата на Universal Studios (или Üniversal, както пишеше в Brüno), върху чиято фасада поне до 4 сутринта мигаше огромно цветно лого. Яко пропаганда за нахапаните в клуба, които не знам колко бяха, но пък непосредствено пред диджея освен цигари се изпуши поне едно лозе зелено. Предвид общите впечатления от Берлин обаче, цените на напитките в клуба бяха крайно дебели. Водка-бул -- 6,50, малък Beck's -- 3,50, Afri-Cola -- 2,50. А в ценовата листа на бара присъстваше и неустоимата оферта от литър и половина Evian за 9 €.
Интериорът на Watergate е супер изчистен, няма нито прожектори, нито визуализации. Единствено вградените в тавана лампички примигваха в бледочервено. Посетителите трудно мога да събера под общ знаменател, но алтернативният оттенък личеше. Адски се изкефих на един чернокож и отявлено хомосексуален младеж с къса изрусена коса, кариран потник и раиран клин (или беше обратното), кубинки и червени обеци-звезди. Човекът видимо се кефеше на музиката и пляскаше често, сменяйки ритъма. Винаги съм казвал, че пляскането на парти е супер. Трябва да има повече хора, които пляскат. При един от брейковете на Арги събралата се зад пулта му групичка поддръжници ми напълни душата с истинска симфония от handclaps. За музиката ще кажа само, че се чу Chase The Mouse на Joris Voorn, с което аз бях безвъзвратно спечелен. Гъркът е пич дори и на външен вид.

Гара Изток

Мръсното и мрачно електро на Legowelt в едноименното му парче е най-точното описание на района около Berlin Ostbahnhof. Малко зад нея, обградена от голо, кално пространство, открих сградата на Berghain, приличаща на съсипано от човешки и природни фактори БНБ. Подлезът под релсите смърди по-здраво и от Обербаумбрюке, а в някаква развалина наблизо видях, че живеят бездомници. В контраст с околната среда, самата гара е приветлива и чиста и има денонощен МакДоналдс. Един Big Tasty по-късно фучах с 200 km/h обратно към Триер.

Легализирай това

Колкото и Уеб 2.0 да има вид на говорилня за масите, в коментарите под различни онлайн-публикации понякога се крие информация, значително по-интересна от оригиналния материал. Към едно иначе рутинно съобщение по темата за наркотиците, за което научих от Петър, анонимен коментатор (#4) е посочил линк.

Линкът води към стар превод на още по-стар материал. Преводът е лош, затова ето оригиналното отворено писмо на един икономист към един политик. Годината е 1989. Първият е Милтън Фридман, нобелов лауреат и защитник на свободния капитализъм; вторият е Уилям Бенет, бивш министър на образованието на САЩ и яростен борец против разпространението на наркотици в американското общество.

Писмото? Искрено, ясно, гениално.

Гурменза

В противовес на скучната лекция за Бай Ганьо, менюто на мензата днес включваше едно особено екзотично ястие. Немското му име гласеше Kichererbsenpolenta mit gerösteter Zucchini, Minze & Ziegenkäse, което ще рече нещо като пюре от нахут с препечени тиквички, мента и козе сирене.

От една страна възгледът Fleisch ist mein Gemüse ми е особено присъщ, от друга кулинарният ми вкус винаги е бил отворен за експерименти. Заклетият вегетарианец Фабиан така или иначе си беше заплюл тая манджа, та какво пък, последвах го с таблата си на опашката. Ястието се оказа страхотно. Основната част се състоеше в пюрето от нахут, чийто цвят напомняше къри сос. Вкусът му беше леко сладникав и перфектно се допълваше от едрите кубчета печени тиквички. Всичко това беше обилно покрито с гъсто, бяло, кремообразно сирене, което удвояваше насладата от всяка хапка пюре. Фина екзотична нотка на композицията придаваха ментовите листенца на върха. Цената от 2,40 € беше смешна не само на фона на вкуса -- порцията ме накара да съжаля за купичката ориз, която от лакомия си взех като гарнитура.

Както личи от менюто по-горе, подобни гастрономически удоволствия ще очакват посетителите на Mensa Tarforst до петък включително. Инициативата не е съвсем безкористна. Организатор е мобилният оператор T-Mobile, който под мотото Campus Cooking и в лицето на двама пътуващи майстор-готвачи предлага едноседмични гурме-преживявания на студентите в различни градове. Разбираемо, към няколкото евро на касата идва и обилна реклама под формата на розово-червени пана, брошури с тарифни планове и сновящи нагоре-надолу брандирани младежи, раздаващи брандирани престилки и кухненски кърпи. Но както е казал Тодор Живков, "[а]ко той само ще слуша лозунги... той ще слуша, ще слуша, ще аплодира, па след това... ясно е, какво ще направи". Във всеки случай манджите си струват.

Бай Ганьо в университета

Бай Ганьо отдавна е тръгнал по Европа, но и до ден днешен я преброжда с нови сили -- за ужас на малцинството култивирани български емигранти. Поредното напомняне, че, за разлика от автора си, този литературен герой е чисто и просто безсмъртен, идва от д-р Румяна Иванова-Кийфер, преподавател в специалност славистика към Уни Триер.

Идния понеделник (2.11.), между 14:15 и 15:45, в зала C 22, д-р Иванова-Кийфер ще говори на тема Baj Ganju Balkanski -- eine schillernde nationale Symbolfigur und ein problematischer Europäer. Лекцията е част от отворена за гости ежеседмична поредица, в която учени от университета представят избрани теми от областите си на работа.

Интересът ми към състава на публиката е поне толкова голям, колкото този към самата лекция.

Die feinen Unterschiede 4

ein Facharzt
≠
einfach Arzt

Berlin calling Trier

Johannes Heil, Turntablerocker, Moonbootica, Toni Rios. В тоя ред в рамките на около месец клатушкащият се на ръба на категорията "голям град" Триер видя малко свят под формата на добри електронни партита. Серията продължава с гости от столицата.



Първо -- тази събота (31.10.), когато зад пулта в Mergener Hof ще застане Fritz Kalkbrenner. Няма да се заблуждаваме: истински известният Калкбренер се казва Паул и е по-големият брат на Фриц. Стартов капитал от неговата популярност обаче Фриц почерпи още миналата година, изпявайки авторския си текст към химна от Berlin Calling, Sky & Sand. През септември 2009 последва вече индивидуалното му Wingman EP за берлинския лейбъл Baalsaal Music.
В биографията на малкия Калкбренер пише, че интересът му към електронната музика се е появил сравнително късно, след като дълги години брат му и колегата Sascha Funke му се присмивали, че слуша хип-хоп. Освен като текстописец и певец, Фриц има професионален опит и като журналист -- съвсем без формално образование.



Две седмици след него (14.11.) на крака в най-стария град идват цели две минимъл-величия: покорителят на пиците André Galluzzi и диктаторът на дюнерите Onur Özer. Тъй както са известни, за музиката им не мога да кажа и две думи от личен опит, освен че съм слушал парчетата им в съответно Cocoon Morphs Tokyo и Cocoon Compilation G. Галуци е автор на първата микс-компилация Berghain и съосновател на лейбъла Taksi. Има и едно гостуване в София.
Йозер от своя страна е първи в микс-серията на Watergate и активен участник в продукциите на Vakant.

Vote for Burns

Бавно, но сигурно жълтокожите жители на Спрингфийлд завземат територии от реалния свят. След като в началото на седмицата на вестникарския пазар в САЩ излезе колекционерски брой на Playboy с Мардж Симпсън на корицата и три пикантни фотоса във вътрешността, на ход е местният милионер Монтгомъри Бърнс.

Благодарение на Томас (който днес ми е малко сърдит, понеже го разсипах на баскет) научих за кандидатурата на Бърнс за кмет на Ню Йорк. С ясен план в няколко точки, включващи построяване на атомна електроцентрала, пренасяне на товарния автотранспорт към метрото и ресоциализация на бездомните, Бърнс се изправя директно срещу готвещия се за -- нерегламентиран -- трети мандат републиканец Майкъл Блумбърг.

Освен самия план, на сайта на инициативата ще откриеш още забавни пропагандни клипчета, информация за актуални събития, както и линкове към медийния отзвук на кампанията. Очаквано, право на глас в деня на избора ще имат единствено американски граждани, жители на Ню Йорк, но винаги можеш да подкрепиш Монти във Фейсбук.