Verliebt in Berlin

Ей, видях го и аз тоя град. След кажи-речи едно парти в Мюнхен и няма и два дни в Хамбург, на столицата успях да отделя цели шест. От тях предварително запланувани бяха по-малко от три, но за това ще стане дума след малко.

Всъщност как се разказва за Берлин? Сигурно и цял живот да живееш в него, няма да го опознаеш напълно. Пък и както Пламен отбелязва, Берлин не е, а се случва. Освен с население колкото половин България и поне също толкова превратна история, немската столица впечатлява с несравнимо културно многообразие. На близо 900-те квадратни километра, автономно цопнати в сърцето на Бранденбург, съжителстват около 180 националности и всевъзможни вероизповедания, а нощният живот ври и кипи далеч не само през уикендите. Плюс това Scholz & Friends Berlin е една adски симпатична рекламна агенция.

Хубава работа, ама далеч

Причината за сдържаната ми радост от новината, че съм сред избраните за участие в копирайтърския уъркшоп на S&F, беше, че Берлин е на майната си от Триер. Или по-точно, Триер е на майната си от Берлин. Триер е на майната си и от много други хронотопи, но това навярно отдавна е ясно на по-редовните читатели на блога. Ще излъжа ако кажа, че през главата ми не мина кощунствената мисъл да откажа. На фона на изричното уточнение от страна на организатора, че няма да поеме транспортните разходи на участниците, 750-те километра до и от заветния град представляват сериозно финансово препятствие, поне в немски условия. Към това идва проблемът с нощуването. Да осигуриш една нощ в хотел за семинар, траещ два дни, е леко тъпо. Единствено бедният Нилс от Вупертал се беше престрашил да пътува едва часове преди започващото в 9:30 събитие и в късния следобед вече клюмаше като мушкато, а креативният му аутпут секна. На тоя фон, моя милост имаше истинското щастие да бъде подслонен от еднa грижлива берлинска мечка, която не само му позволи да седи на столчето й, да яде от паничката й и да спи в легълцето й, но и с пълно доверие му остави ключа за къщичката си, когато сама я напусна за цяла седмица. Дай боже повече такива герои.

Обратно към транспорта. Т. нар. Mitfahrgelegenheit е може би най-изгодният, а понякога и приятен начин за придвижване, поне имайки предвид редовно бруталните цени на немските железници и прогресивно поскъпващите с наближаването на датата си нискотарифни полети. При 35 € в едната посока, Audi A3 и дружелюбна двойка шофьори с дати на отиване и връщане, 1 към 1 с твоите (петък-понеделник), просто не можеш да се оплачеш. С две-три кратки пиш-паузи взехме отсечката за -- според мен рекордните -- 6,5 часа. И как не! И госпожицата, и приятелят й на места перяха с 200-220, което освен че ме караше да се вкопчвам в дръжката на вратата, рисувайки апокалиптични картини в главата си, стоеше в особен контраст с възскучната радиопиеса, която слушахме.

Всяко пътуване -- изненада

По ирония на съдбата, както фиктивният ни клиент (RENTAK Autovermietung), така и една от рекламните концепции, които представихме в края на творческия уикенд (Jede Fahrt -- eine Überraschung), се оказаха свързани с една новина от късния неделен следобед, която се оказа решаваща за престоя ми в столицата. Дамата-шофьор ми съобщи, че двигателят на Ауди-то е дал фира и общо взето ми каза да се спасявам.

Тук на помощ дойде консуматорската истерия около 20-годишнината от падането на Берлинската стена. Освен 20-процентната отстъпка върху всички продукти в местната верига Kaiser's, апетитна оферта имаше в лицето на Mauerfall-Spezial-а на Deutsche Bahn, при който срещу 20 € можеш да пътуваш до всяка точка в Германия. Уловката беше в това, че промоцията стартираше на 9-и ноември в 18:57 (точният час на историческото събитие) и траеше само няколко часа до изчерпване на количествата, тъй че малко след шест вече бях цъфнал пред касите на Bahnhof Zoo, гледайки на кръв бъбривите баби пред себе си, решили просто да развеят безделните си задници за малко пари. Час и половина по-късно, стиснал билет за ICE856 Berlin Ostbahnhof-Trier Hbf, прекрачих доволен изхода на гарата. До отпътуването ми оставаха цели три дни, в които да опозная Берлин и извън бившата хлебопекарна на Wöhlertstraße 12/13.

Движение

Когато идваш от малък град, страхът от големия е естествен. Къде е това, къде е онова, ама как да стигна до там, ама колко време ми трябва? Вярно, че от 12-те района на Берлин реално видях няма и половината, но след точно ден целенасочено изучаване на плана на метрото и изследване на околността с карта в джоба, опасенията ми от тотална неориентираност се изпариха. Централен Берлин е абсолютно прегледен, а градът е тъй гъсто кръвоснабден с под- и надземни железопътни линии и възли, че едва ли не всяка улица си има спирка. В автобус не се качих, но и от тях видях безброй.

В Берлин у-банът (метрото) е твой приятел. Ще го познаеш по сините табели с бяло U. 9 линии, 2 € за двучасово пътуване в една посока или 6,10 € за целодневна карта, важаща до 3:00 сутринта на следващия ден. Въпреки предупреждението от приятел, че контрольорите взимат процент от глобите и са свирепи, за целия си престой не видях нито един. Влаковете са бързи, точни и побират слон. Също така побират музикални инструменти и прикрепените към тях свирачи-просяци, произвеждащи за кого дразнеща, за кого колоритна добавена стойност към транспортното преживяване. Планът на метрото е разлепен поне по два пъти на тавана на всеки вагон, а опростената схема на пресечните точки на различните маршрути ще откриеш многократно над прозорците.

Както във всеки голям град, придвижването пеш в зависимост от ситуацията вероятно е също нелоша опция. Особено осторожен берлинският пешеходец трябва да бъде пред пешеходните пътеки, които шофьорите масово игнорират, хвърляйки в ужас свикналия с автокавалерите германец. Пресичащите от своя страна тотално са отебали светофарите и кръстосват между двата тротоара при всеки удобен случай.

Като следствие от това типично за големия град темпо, пришълецът сравнително скоро изпада в онова състояние, което Георг Зимел нарича Blasiertheit, т.е. невъзможността на индивида да реагира на околните дразнения. Първоначалното въодушевление от шарения народ в метрото, странните занимания на седящите отсреща или африканските песни, с които група чернокожи младежи огласяха една от станциите, постепенно преминаха в безразличие и една целенасочена (но не и към конкретната среда) замисленост. По думите на опитна приятелка, в Берлин дори с гумени ботуши на лалета, върху които не лиспва никой цвят на света, е трудно да се набиеш на очи. Гаранция от опит, макар не и лично мой.

Ядене и пиене

Манджата в Берлин е безбожно евтина. Под манджа имам предвид уличните будки за вурст, картофки, дюнер, шаварма, кюфтета и т.н., а не хранителните стоки в магазина. Последните мога да оценя единствено по любимия си артикул -- Körfez Ayran --, който в Kaiser's струва с 16 цента повече отколкото в триерския Kaufland и мюнхенския Tengelmann (изненадващо, част от същата фирма). В Kreuzberg, очаквано, е раят на ориенталските гозби. Пробвах Köfte-Burger (3 €) и Schawarma (2,30 €). И двете са страхотни, но кьофте-то е просто недостижимо: предварително овкусена и прясно изпържена кайма, сос по избор плюс тайни турски подправки. Всичко, пъхнато в продълговат, напречно разрязан хляб. Притикваш с един айрян и си готов за подвизи в намиращия се наблизо Watergate. След края на вечерта можеш да отразиш пак -- местната Алея на глада изглежда да работи денонощно.

Неприятен кулинарен експириънс, доколкото може да се нарече така, имах на Friedrichstraße, централна търговска улица в Берлин. След дълго обикаляне пеш из града, в ранния следобед вече примирах от глад. Еми честито -- по километричния булевард има 2 Subway-я, 2 Kamps-а и нито един McDonald's или Burger King! Познай дали не отидох до най-близката гара за един сочен Whopper. Единствения KFC в града видях на Kurfürstendamm, но не ми се чакаше на опашката.

Повторно преживяване имах някъде около Savignyplatz, където след дълго лутане обаче все пак открих някакъв ливанец, който ми избачка ебаси добрия пилешки дюнер. Беше пъхнат в кръгла завита торбичка хляб и съдържаше нетипичните за турската алтернатива картофи. Цена: 3 €. На самия площад посетихме и един претенциозен испански ресторант, чието име забравих. Цените и вкусът бяха на ниво, но не и обслужващият санчо, който отказа да оправи сметката с всекиго поотделно с аргумента, че нямал време. Като нямаш време, няма и бакшиш, твойта майка бикоборска.

Вечер в Tacheles на Oranienburgerstraße е приятно шумно и опушено. Самият интериор е достатъчно арт, но в сградата има и редовни изложби. Бирата е 2,50 €, а дамата зад бара прилича на Линдзи Лоън. Жалко, че е сгодена.
От незатварящото Schwarzes Café имам спомен за стени с като опадала мазилка и кенефи, печелили някаква награда за дизайн. Впечатляващо, според мен, беше единствено осветлението вътре, но пък какво ли разбирам. Заведението предлага закуска по всяко време, а специалитетът бил някаква тежка пура.

Кройцберг

Според един местен експерт, колоритният берлински район от доста време е изгубил иначе така ценения си имидж на ъндърграунд-лайфстайл-арт-квартал. Множество културни учреждения по Шпрее са закрити, а на тяхно място цъфтят и връзват модерни офисни сгради. Тъжно, но факт: Neukölln бил новият X-berg.

Отвъд тая забележка, на мен кварталът ми се стори приятно занемарен и доволно интернационален. Уличките около Schlesisches Tor са очукани, на всяка крачка има турчин или арабин, а визуално лъхащият на московски соц Oberbaumbrücke реално вони на пикня. На два изтърбушени калкана край реката има огромни рисунки, които в последствие разбрах, че са на BLU.

Кройцберг беше и мястото, където оставих малко коса. Дали салонът има име, не видях, но видимо беше турски, което беше и водещият ми критерий. Единственият човек, който не ме поздрави на влизане, беше обърнатия към огледалото клиент, когото тъкмо подстригваха. Един според случая елегантен чичко побърза да ми посочи закачалката за якето и да предложи турски чай и кафе. След като отказах и седнах на едно столче да си чакам реда, дотогава подстригващата късокоса лелка извади отнякъде новия Berliner Zeitung и ми го връчи с недвусмислен жест. Дорде науча за трагедията с Енке и факта, че DB са продали около 150 000 от промоционалните си билети, лелката ме покани на стола и след кратко суетене ме пита, кво аджеба искам. Тук смея да отбележа, че съм бил в доста фризьорски салони с една и съща простичка молба, но тя много рядко бива разбрана така, както ми се иска. Е, лелчето така я попи, че двайсетината минути, в които ножиците и машинката работиха, минаха почти без допълнителни уточнения, а резултата беше достоен да бъде заснет и забучен с индианска стрела право във витрината на Frisör X-press. Особено преживяване се оказа измиването накрая, при което клиентът се навежда над мивката пред себе си, заемайки нелепа поза, и бива старателно изкъпван от фризьора -- съвсем без свян от контакт с ушите, примерно. Трябва да призная, че очаквах по-малко от 15 €, но халал да са им, щом това е цената на качественото подстригване.

Спомени и страхове

Берлин има достатъчно материални и символични паметници, за да можеш, когато споменеш името му, да получиш десет различни асоциации от десет различни души. Моята винаги е била Siegessäule -- 70-метрова кула в памет на няколко военни победи. Вървейки към Großer Stern, централен кръстопът в града, където се издига въпросната, първото, което видях от нея, беше крилатата жена на върха й. В тоя момент нещо ми стана. Бях в шибания Берлин, човече! Града, който от подготве години наред свързвах с Германия като цяло и с електронната й музика в частност. В главата ми започнаха да се прескачат спомени за репортажи от Love Parade по VIVA, статии, чатове, уебсайтове. Нереални изображения на един град, до който сега реално се докосвах. Най-великият химн Music Is The Key и клипът към него: космическите цайси, свирките, момичето с рогцата, Уестбам и Д-р Моте зад пулта, камионите, сцените. Години наред бях мечтал за тоя град, а накрая го бях забравил. Back To Berlin на Mr. X & Mr. Y, Der Fernsehturm на Lexy & K-Paul. По дяволите, бях подготвил цяла папка по темата за устния си изпит в осми клас.

След като се съвзех от тоя флашбек, естествено влязох в кулата (подземният тунел към която потискащо напомня на онази сцена от Irréversible). И дори понаучих това-онова от музейчето в основата й въпреки кучия студ. Това, което не направих обаче, е да се кача до горе. Преминал уверено първите две платформи, на трийсетия метър от витата стълба вече не знаех от студ ли треперя или от страх. Вътрешността на кулата е издраскана на десетки езици и едно от посланията гласеше именно "Ich habe Höhenangst und gehe jetzt wieder runter.". Успях да го подмина. По-нагоре в стената започват да се появяват тесни издайнически прозорчета, които ти дават да разбереш, че се намираш не само на майна си райна спрямо нивото на улицата, но и че в обозрим периметър няма пукната сграда със съпоставими размери, на която мислено да се опреш. Пълен ужас, ти казвам! За капак през цялото време покрай мен сновяха жизнерадостни туристи, устремени към тераската на върха. Най-късно на 40-тия метър си признах поражението и обърнах. Телевизионната кула огледах само отвън.

Бранденбургската врата

..е най-скучната известна забележителност на Берлин. Тъпа арка с каручка връз нея. Да се пита човек, от къв чеп прозорците в метрото са отгоре до долу в стилизираните й изображения.

Курфюрстендам

Ku'damm е нещо като extended версия на Фридрихщрасе -- магазин до магазина и до магазина -- пак магазин. Така няколко километра. Накрая? В зависимост от посоката ще се озовеш или в Charlottenburg, или пред мемориалната църква на кайзер Вилхелм, но и в двата случая разорен.

Почетна обиколка

Обиколката на Берлин с автобус представляваше едни от най-лошо инвестираните 15 € през шестте ми дни в града. За разлика от тая в Хамбург, озвучена на живо от свръхзабавен екскурзовод, инфото в иначе комфортния и празен автобус на Berliner Bären Stadtrundfahrt GmbH идваше от включени над седалките слушалки. Решение, чието предимство се изчерпваше с възможността за аудиопоток на няколко езика. Основната част я говореше един отегчен каиш на книжовен немски, който тук-таме беше допълван с уж по-любопитни подробности, изречени от млад женски глас на пресилен берлински диалект. Как се извършваше синхронизацията на разказа с движението на автобуса, респ. положението на слушателя спрямо тематизираните забележителности, не разбрах, но същата беше под всякаква критика. На много места не знаех изобщо, за какво ми говорят, понякога дори не ставаше ясно, от лявата или от дясната страна на автобуса е въпросното чудо. Малката карта с маршрута на пътуването, която получих с билета си, също не ми беше от особена помощ, така че сумарно през четвърт час от двата сновах между седалките, доколкото кабелът позволяваше, и се въртях като невменяем с wtf-изражение.

С тия условности наум, все пак трябва да се признае, че обиколката покрива всички големи и средно големи забележителности на града. На тоя фон политиката на туроператора да позволява качване и слизане на всяка една от 15-те спирки по трасето (до ранния следобед се поддържа постоянен поток от автобуси в интервал от 30-ина минути) дава възможност на обикалящия избирателно да се задълбочава. Хващайки последния тур за деня, не слязох никъде. Голяма част от местата бях видял, обикаляйки пеш предния ден, други пък изобщо не копнеех да посетя. Около Checkpoint Charlie, някогашното КПП към американския сектор, е пълно с търговци, чийто сортимент варира от съветски шапки-ушанки, през гедерейски значки и медали, чак до изкъртени от Стената камъни. Камъни, човек. Като оставим настрана изтрещялата идея да помъкнеш парче асфалт към къщи, остава въпросът, доколко продажбата им изобщо е легална. Берлинската стена е защитен паметник. Интересно, стената не е била нито дебела, нито висока -- една педя бетонен панел и жабясала керемидена тръба отгоре. Ама на, сто и кусур човека са си отишли без време около нея.

Тоалетни

Без тях, ясно е, не може, а когато си цял ден навън да обикаляш, зависиш от обществените такива. Като изключим тези в заведенията, които в общия случай не върви да ползваш без да си клиент, берлинските тоалетни са едно -- за мащабите на града -- твърде рядко явление. Освен голямата подземна тоалетна на Ку'дам, на Unter den Linden открих една космическа кабинка с малко екранче, подканващо те да инвестираш 50 цента в облекчаване на естествените си нужди. Сумата ти дава право да разполагаш със сравнително широкия санитарен възел за интервал от 20 минути, след което вратите автоматично се отварят. Отвън кабинката служи за рекламно пространство и изглежда добре поддържана, та мисълта за един бърз вътре дойде от само себе си. Какъв ти секс -- вътре, батко, смърдеше на пот! На смърт и на пот! На някой, който се е потил, умирайки, или е умрял от изпотяване. Всички кабинки, които видях оттам нататък, отминах с погнуса.

Друг чешит бяха кенефите на две гари в града. Благодарение на швейцарския санитарен сървис McClean, в споменатата вече Bahnhof Zoo можеш да пикаеш на неприличната цена от 1 €, а срещу 7 дори да си теглиш душ. Душ. На гарата.

Клубове

Точно в нощта между двата дни от уъркшопа имаше страхотно събитие, на което не отидох от съображения за работоспособност. Отново по случай юбилея, легендарният, но нефункциониращият вече 12 години E-Werk беше отворил врати за едно единствено парти. Berghain можех да посетя едва в неделя вечерта, което сметнах за безсмислено, тъй като след старт в 12 на обед, по това време клубът се ориентира към затваряне.

В момента, в който ми казаха, че обиколката с автобус имала клубно ориентирана версия, организирана от някакво радио, вече нямах време да търся подробности, затова реших просто да се метна на метрото и да видя, къде са по-известните. Пътеводител ми беше малко, но супер информативно книжле с музикалните събития за целия ноември, което бях взел от някакво заведение. На последните му страници имаше семпла карта на града с означения на малки и големи клубове, азбучен списък и адреси. Watergate вече ми бяха показали откъм реката, Maria am Ostbahnhof видях случайно, вървейки по продължението й. Въпреки че само съм го чувал, последният ми е ужасно любим с името си, което навярно има и интересна история. До Tresor не стигнах.
При WMF първо ми направи впечатление нещо, което по-късно установих и при Watergate, и което, предполагам, е характерно за големите клубове в Берлин. А именно -- липсата на каквито и да е обозначения на входа, че вътре има някакъв клуб. Klosterstraße 44 (WMF) е една желязна врата на вътрешен двор. Толкоз. Трябваше да се допитам до един чичко в наблизо, за да се уверя, че там верно се случва нещо.

Преди време четох интервю с Дарио Ардженто, в което режисьорът говореше за предимствата да пътуваш сам. Колкото и да съм съгласен, Ардженто не е помислил за недостатъците да си нямаш дружка за парти. В последната си нощ в Берлин все пак не издържах и се вдигнах сам до Кройцберг, за да чуя Argy в Watergate. Беше сряда. Пред невзрачния вход имаше две еднакво дълги опашки, от които уцелих тая за гостите в списъка, така че трябваше да се наредя отново. Клубът е не по-голям от Forum Trier, но пространството му е разпределено другояче и има само един бар. Ако входът е на нивото на земята, то гардеробът и самият клуб са под него. Таванът е сравнително нисък, но задната стена на помещението е изцяло в прозорци, откриващи невероятна гледка към притихналата Шпрее. На другият й бряг се извисява централата на Universal Studios (или Üniversal, както пишеше в Brüno), върху чиято фасада поне до 4 сутринта мигаше огромно цветно лого. Яко пропаганда за нахапаните в клуба, които не знам колко бяха, но пък непосредствено пред диджея освен цигари се изпуши поне едно лозе зелено. Предвид общите впечатления от Берлин обаче, цените на напитките в клуба бяха крайно дебели. Водка-бул -- 6,50, малък Beck's -- 3,50, Afri-Cola -- 2,50. А в ценовата листа на бара присъстваше и неустоимата оферта от литър и половина Evian за 9 €.
Интериорът на Watergate е супер изчистен, няма нито прожектори, нито визуализации. Единствено вградените в тавана лампички примигваха в бледочервено. Посетителите трудно мога да събера под общ знаменател, но алтернативният оттенък личеше. Адски се изкефих на един чернокож и отявлено хомосексуален младеж с къса изрусена коса, кариран потник и раиран клин (или беше обратното), кубинки и червени обеци-звезди. Човекът видимо се кефеше на музиката и пляскаше често, сменяйки ритъма. Винаги съм казвал, че пляскането на парти е супер. Трябва да има повече хора, които пляскат. При един от брейковете на Арги събралата се зад пулта му групичка поддръжници ми напълни душата с истинска симфония от handclaps. За музиката ще кажа само, че се чу Chase The Mouse на Joris Voorn, с което аз бях безвъзвратно спечелен. Гъркът е пич дори и на външен вид.

Гара Изток

Мръсното и мрачно електро на Legowelt в едноименното му парче е най-точното описание на района около Berlin Ostbahnhof. Малко зад нея, обградена от голо, кално пространство, открих сградата на Berghain, приличаща на съсипано от човешки и природни фактори БНБ. Подлезът под релсите смърди по-здраво и от Обербаумбрюке, а в някаква развалина наблизо видях, че живеят бездомници. В контраст с околната среда, самата гара е приветлива и чиста и има денонощен МакДоналдс. Един Big Tasty по-късно фучах с 200 km/h обратно към Триер.

Легализирай това

Колкото и Уеб 2.0 да има вид на говорилня за масите, в коментарите под различни онлайн-публикации понякога се крие информация, значително по-интересна от оригиналния материал. Към едно иначе рутинно съобщение по темата за наркотиците, за което научих от Петър, анонимен коментатор (#4) е посочил линк.

Линкът води към стар превод на още по-стар материал. Преводът е лош, затова ето оригиналното отворено писмо на един икономист към един политик. Годината е 1989. Първият е Милтън Фридман, нобелов лауреат и защитник на свободния капитализъм; вторият е Уилям Бенет, бивш министър на образованието на САЩ и яростен борец против разпространението на наркотици в американското общество.

Писмото? Искрено, ясно, гениално.

Гурменза

В противовес на скучната лекция за Бай Ганьо, менюто на мензата днес включваше едно особено екзотично ястие. Немското му име гласеше Kichererbsenpolenta mit gerösteter Zucchini, Minze & Ziegenkäse, което ще рече нещо като пюре от нахут с препечени тиквички, мента и козе сирене.

От една страна възгледът Fleisch ist mein Gemüse ми е особено присъщ, от друга кулинарният ми вкус винаги е бил отворен за експерименти. Заклетият вегетарианец Фабиан така или иначе си беше заплюл тая манджа, та какво пък, последвах го с таблата си на опашката. Ястието се оказа страхотно. Основната част се състоеше в пюрето от нахут, чийто цвят напомняше къри сос. Вкусът му беше леко сладникав и перфектно се допълваше от едрите кубчета печени тиквички. Всичко това беше обилно покрито с гъсто, бяло, кремообразно сирене, което удвояваше насладата от всяка хапка пюре. Фина екзотична нотка на композицията придаваха ментовите листенца на върха. Цената от 2,40 € беше смешна не само на фона на вкуса -- порцията ме накара да съжаля за купичката ориз, която от лакомия си взех като гарнитура.

Както личи от менюто по-горе, подобни гастрономически удоволствия ще очакват посетителите на Mensa Tarforst до петък включително. Инициативата не е съвсем безкористна. Организатор е мобилният оператор T-Mobile, който под мотото Campus Cooking и в лицето на двама пътуващи майстор-готвачи предлага едноседмични гурме-преживявания на студентите в различни градове. Разбираемо, към няколкото евро на касата идва и обилна реклама под формата на розово-червени пана, брошури с тарифни планове и сновящи нагоре-надолу брандирани младежи, раздаващи брандирани престилки и кухненски кърпи. Но както е казал Тодор Живков, "[а]ко той само ще слуша лозунги... той ще слуша, ще слуша, ще аплодира, па след това... ясно е, какво ще направи". Във всеки случай манджите си струват.

Бай Ганьо в университета

Бай Ганьо отдавна е тръгнал по Европа, но и до ден днешен я преброжда с нови сили -- за ужас на малцинството култивирани български емигранти. Поредното напомняне, че, за разлика от автора си, този литературен герой е чисто и просто безсмъртен, идва от д-р Румяна Иванова-Кийфер, преподавател в специалност славистика към Уни Триер.

Идния понеделник (2.11.), между 14:15 и 15:45, в зала C 22, д-р Иванова-Кийфер ще говори на тема Baj Ganju Balkanski -- eine schillernde nationale Symbolfigur und ein problematischer Europäer. Лекцията е част от отворена за гости ежеседмична поредица, в която учени от университета представят избрани теми от областите си на работа.

Интересът ми към състава на публиката е поне толкова голям, колкото този към самата лекция.

Die feinen Unterschiede 4

ein Facharzt
≠
einfach Arzt

Berlin calling Trier

Johannes Heil, Turntablerocker, Moonbootica, Toni Rios. В тоя ред в рамките на около месец клатушкащият се на ръба на категорията "голям град" Триер видя малко свят под формата на добри електронни партита. Серията продължава с гости от столицата.



Първо -- тази събота (31.10.), когато зад пулта в Mergener Hof ще застане Fritz Kalkbrenner. Няма да се заблуждаваме: истински известният Калкбренер се казва Паул и е по-големият брат на Фриц. Стартов капитал от неговата популярност обаче Фриц почерпи още миналата година, изпявайки авторския си текст към химна от Berlin Calling, Sky & Sand. През септември 2009 последва вече индивидуалното му Wingman EP за берлинския лейбъл Baalsaal Music.
В биографията на малкия Калкбренер пише, че интересът му към електронната музика се е появил сравнително късно, след като дълги години брат му и колегата Sascha Funke му се присмивали, че слуша хип-хоп. Освен като текстописец и певец, Фриц има професионален опит и като журналист -- съвсем без формално образование.



Две седмици след него (14.11.) на крака в най-стария град идват цели две минимъл-величия: покорителят на пиците André Galluzzi и диктаторът на дюнерите Onur Özer. Тъй както са известни, за музиката им не мога да кажа и две думи от личен опит, освен че съм слушал парчетата им в съответно Cocoon Morphs Tokyo и Cocoon Compilation G. Галуци е автор на първата микс-компилация Berghain и съосновател на лейбъла Taksi. Има и едно гостуване в София.
Йозер от своя страна е първи в микс-серията на Watergate и активен участник в продукциите на Vakant.

Vote for Burns

Бавно, но сигурно жълтокожите жители на Спрингфийлд завземат територии от реалния свят. След като в началото на седмицата на вестникарския пазар в САЩ излезе колекционерски брой на Playboy с Мардж Симпсън на корицата и три пикантни фотоса във вътрешността, на ход е местният милионер Монтгомъри Бърнс.

Благодарение на Томас (който днес ми е малко сърдит, понеже го разсипах на баскет) научих за кандидатурата на Бърнс за кмет на Ню Йорк. С ясен план в няколко точки, включващи построяване на атомна електроцентрала, пренасяне на товарния автотранспорт към метрото и ресоциализация на бездомните, Бърнс се изправя директно срещу готвещия се за -- нерегламентиран -- трети мандат републиканец Майкъл Блумбърг.

Освен самия план, на сайта на инициативата ще откриеш още забавни пропагандни клипчета, информация за актуални събития, както и линкове към медийния отзвук на кампанията. Очаквано, право на глас в деня на избора ще имат единствено американски граждани, жители на Ню Йорк, но винаги можеш да подкрепиш Монти във Фейсбук.

Нишки

Нещо в стил Клонирай ми овца, което оставям без коментар.







All pictures by decks.de

Die feinen Unterschiede 3

Napalm|angriff
≠
Nеpal|mann|griff

Berlin Drinking Battle

One tequila every 5 minutes
Who ever misses a round gets thrown out!

В хамбургския магазин на American Apparel не само са супер услужливи, но и раздават Vice. Разгръщайки броя, който ми туриха в торбата, попаднах на кратко, но супер забавно интервю с берлинчанин на име Ролф С. Волкенщайн.

В навечерието на промените от 1989 Ролф и колегата му Волфганг Хогекамп организират бойно надпиване, което Ролф заснема, а Волфганг печели -- изпивайки 40 текили. Филмът е част от документалната компилация Blechkiste Berlin.

Централната фигура от кадрите под текста -- облегнатият на автомобилно гърне младеж с невменяемо изражение -- е класиралият се втори с 39 шота. (А ето и руската алтернатива.)

Торстейн Веблен представя

Далеч по-възторжен в присмеха си щях да бъда, ако офертата се беше оказала такава, каквато първоначално я възприех: лепенка за лаптоп Ed Hardy за 49 €. За жалост, при определени условия, това е цената на цял Acer Ed Hardy Edition.

Време за игри

Компютърни игри играя принципно толкова малко, че представянето на вече 4-5 в рамките на два месеца е един и за мен трудно обясним прецедент.

Сред най-новите от тях е набиращата скорост Machinarium, за която първо Заека ми показа зарибяващ трейлър, а днес от Еленко разбирам, че е достъпна като демо. Демото е кратко, но толкова увлекателно с прекрасните графика и музика, че ∼13-те евро за пълната версия плюс саундтрака към играта изглеждат напълно оправдани, ако не и нищожни.
Point-and-click-приключението е създадено от чешките Amanita Design и отличено на два гейм-фестивала. Историята като цяло не е ясна -- играчът управлява малък робот из тенекиения свят на бракми, джаджи и други роботи --, но целта е да се върви напред. Това, в традицията на жанра, става с разрешаване на загадки.

Последното важи и за второто предложение, което дори е безплатно: Gateway. За разлика от Machinarium обаче, шведите от Cockroach оставят детайлната визия на заден план. Първата част на играта набляга изцяло на пъзелите, спестявайки каквато и да е информация относно статуса на главния герой. Семпло изглеждащото човече върви, взаимодейства с предмети в без изключение закритите помещения и се стреми винаги да преминава към нови пространства.
Сюжетна линия в играта внася втората й част. Постепенно става ясно, че героят не само не е сам в странния си свят, но и някой в него има нужда от помощта му. Тук пъзелите стават малко по-трудни, но много по-интересни. Като цяло играта силно напомня старата класика MOTAS.

Хамбург, Чийзбург

Хубавото на писмената реч е, че можеш да я ползваш, дори когато вследствие на простуда гласът ти звучи като Скарлет Йохансон (което при други обстоятелства е един много хубав глас). Така, след като миналата седмица се разболях тъкмо преди отдавна заплануваното ни посещение на Хамбург, днес мога с чиста съвест да кихам и кашлям, докато разказвам за него.

На немските аутобани може да няма ограничение на скоростта, затова пък покрай всенародните миграции през уикендите стават такива задръствания, щото отиването в петък -- с няколко кратки прекъсвания -- ни отне едни стабилни девет часа. През тях разговорите в колата естествено постепенно се измениха: количествено, спадайки, и качествено, свеждайки се до оплакване от болки в задника, колегите-участници в движението и Брус Спрингстийн. Като добавим крайно неживописните гледки край магистралите и лошото време, забавленията по пътя общо взето се изчерпваха с наблюдение на околните возила, заедно с водачите, товара и регистрационните им номера. А саундтрака към Berlin Calling вече мога да го пея насън.

Първата вечер така или иначе я бяхме писали зян откъм културни мероприятия. Пристигнахме късно и побързахме да се настаним в запазената в хостела стая, за да можем час по-скоро да се изсипем в центъра на пристанищния град. За напълно адекватното предвид цената си настаняване се грижеше клоняща към 50-те изрусена дама с фигура и облекло, загатващи професионалното й минало. Кики, както според разписката се казваше дамата, беше така добра да ни даде няколко фундаментални съвета по оцеляване в оная част на града, към която приоритетно се бяхме запътили, подкрепени от примерите на наскоро пострадали. С една дума -- само кеш и то колкото по-малко, толкова по-добре. Единствената карта, която взех със себе си, беше личната ми.

Слезли, не слезли от ес-бана, ни посрещна шествие от кресливи демонстранти със сериозен полицейски съпровод. Понеже скандиранията им бяха буквално първото, с което се сблъсках, излизайки от гарата, бързо ме обзе дискомфорт, който споменът за гледания ден преди това Der Baader Meinhof Komplex само подсили. Все пак бързо взехме преднина пред потока и скоро го изгубихме, свивайки в някаква пресечка.
След късния обяд в крайпътен Burger King Томас вече се облизваше за бира, но Фабиан, Сисито и аз си подложихме още съответно вегетариански дюнер и два къривурста. Първите бутилки бяха полска Tyskie, които Томас домъкна от някаква сергия -- толкова автентични, че дори без депозит. Междувременно дойде и адашът му с най-яката фамилия на света -- Lazer --, който предложи да продължим забавата у тях. Докато се оглеждахме за още бира, осъзнах, колко голям избор всъщност имаме във време от деня, когато немските търговци по правило вече отдавна са затворили. Като прибавим нестихващия поток от хора по улиците и безбройните плакати за събития с известни гости от цял свят, размишленията на Георг Зимел за Големите градове и духовния живот зазвучават по-актуално от всякога.

След половин каса Astra, няколко Holsten-а ("In Hamburg sollen Sie Astra trinken: Oben kommt Astra rein, unten kommt Holsten raus.") и бутилка дискаунт-водка с нечувано име -- последните, донесени от новоприсъединили се индивиди с добро настроение -- посещенията на кухнята и тоалетната зачестиха, а музиката в стаята на Лазера започна да прескача от електронна през популярна до тотално дебилна. Най-стабилно се уши нашичкият Томас и прилежният му молебен към порцелановия бог не закъсня. Филмът и при мен започна да накъсва, така че следващите сцени бяха по спирките на у-бана. Една от тях -- с име като улицата ни в Триер, което обяснява снимката на един безумно ухилен Фабиан на фона на надписа край релсите, която видях на телефона си на другия ден. На централната Reeperbahn пък още с излизането от вагона фиксирах заспал по очевидни причини на пейката младеж в окаян вид, който с неистова радост показах на Фабиан. Той от своя страна директно се залепи до него и зае идиотската поза за втората подобна снимка.

Следващата отправна точка беше бар на име St. Pauli Eck. На съдържателката на това заведение въодушевените разкази на Томас по време на практиката му в Хамбург бяха придали в представите ми едва ли не оная полу-святост, с която лирическият герой в "Ангелинка" гради образа на леля Дъмша. Бригите е добра душа, веселяк и винаги готова да раздаде по едно за сметка на заведението. Че на 40 изглежда като на 80, е второстепенно.

Съвсем другояче стояха нещата по Davidstraße и митичната Herbertstraße -- хамбургската улица на червените фенери, забранена за жени и деца. Вървиш си ти по тротоара на първата, а труженичките ти секат пътя и те заливат с многообещаващи предложения. Изслушваш, отказваш, продължаваш. После пак. Това, естествено, ако не си Фабиан-многознайкото -- случай, в който, отказът и продължаването по пътя са заменени от нескончаема дискусия с уважаемата по бог знае какви теми, така че приятелите ти да се налага да се връщат назад да те търсят, навличайки си по още една порция от вече познатите оферти.
В този смисъл истински късмет беше фактът, че в забранената улица влязохме само Томас и аз. Зад преградата с реклама на цигари West, за която така и не разбрах дали е регламентирана, се крие 60-метрова павирана уличка с витрини, излагащи женска плът. Плътта заглежда блуждаещите клиенти, чука на стъклото и предлага услугите си по възможно най-очевиден начин. Плътта изглежда наистина добре. Но и изисква също толкова добро заплащане. На провокативния въпрос на Томас "Какво мога да получа за 20 евро?" плътта отговори еднозначно с тръшване на дотогава подканящо отвореното прозорче. От другата страна на улицата плътта поговори и с мен -- 50 евро за лесбийски танц, напитка и секс. Съмнително изгодно. Не, благодаря.

След това макар и само духовно обогатяващо преживяване, всички се събрахме отново в някаква кръчма по-нагоре, където посетители бяха направили кръгче около джагите и ентусиазирано следяха уменията на поклащащите се от алкохола играчи. Томас и Фабиан извъртяха по една игра, Сисито и аз -- по една бира, и четиримата дружно се отправихме за среднощно хапване на вечно будния Reeperbahn.
Един БигМак и едно изгубване на Фабиан по-късно вече чакахме ес-бана към хостела. Малко преди същият да пристигне, ненадейно ме споходи остър гастроентерологически проблем, който освен че превърна иначе краткото пътуване към къщи в ад за мен и забавление за спътниците ми, ме накара да подходя малко по-съвестно към прехраната си на другия ден.

Ден, който бяхме отделили за културня баланс ("Die Reeperbahn: rechts -- Kultur, links -- Subkultur.") на малката ни екскурзия в големия град. Дори по-голям отколкото си мислех -- с близо 1,8-те си милиона жители Хамбург е втори в Германия след Берлин, а в лицето на т.нар. Speicherstadt разполага с най-големия складов комплекс на света. Само по себе си, пристанището е внушително по-скоро за хора, интересуващи се от морско дело, но впечатление правят многобройните помощни сгради, съоръжения и плавателни съдове на територията му. Архитектурните забележителности на Хамбург са трудно изброими и тук нямам желание да разказвам подробно за тези, с които се запознах. Освен очевидните паметници като църкви, статуи, полицейски участъци и разни по-модерни сгради, интерес представляват немалкото скъпи вили в богаташкия квартал на града. Редом до консулствата на един куп държави, с имотите там са свързани хора като Джил Сандер, Карл Лагерфелд и не знам си кой още.

Бърз (100 минути) преглед на основните забележителности в Хамбург дават обиколките с автобус. Съвсем спонтанно се доверихме на Синята линия и останахме доволни. Екскурзоводът беше студент по комуникация с блуждаещ поглед, но сполучливи шегички, който запази хладнокръвие и чувство за хумор, дори когато целият автобус пропищя от двете ревливи недоразумения на двойката най-отпред. Като студенти платихме 13 вместо 15 € на човек, без дори да ни поискат легитимация, а от предложението в края на пътуването разбрахме, че сме се минали с по четворка за едночасовата обиколка с корабче преди това. Тук я предлагаха само за 10 €.

Между корабчето и автобуса направихме (след)обедна пауза, която, предвид приключението на моя милост предната вечер, дружно инвестирахме в благонадежден италиански ресторант. И то какъв! Luigi's на Ditmar-Koel-Straße 21 е истинско семейно заведение, чийто персонал говори лош немски, но готви ебаси магиите. Интересно, почти всяко отделно действие по обслужването се изпълняваше от различен човек. Младо девойче взе поръчката, небрежен чичко с мустак донесе салфетки и прибори, а на метри от масата ни, зад дървен тезгях, опитна италианска лелка с мрежа върху косата въртеше тестото за пиците -- неоспоримо най-важният им компонент. Като предястие в малка чинийка получихме нарязани на колелца моркови в чеснова марината. Перфектна разядка. Едноименната пица Luigi's, която поръчах почти без оглед на съдържанието й, беше невероятна. Тестото -- едновременно тънко по края, но с шупли по цялата площ на пицата. Някакъв божествен салам от висящите над тезгяха с лелката. Всичко това споено от сирене, шунка и няколко тънки резена червена пиперка. Плюс мистериозна подправка. Мечта! Със сметката ни сервираха по една чашка и две бутилки високопроцентов италиански алкохол. Поляхме вкусната храна с едно малко и оставихме заслужено голям бакшиш.

Възможно най-забавният завършек на вечерта, а с това общо взето и на престоя ни в Хамбург, дойде със срещата с Алекс, която внесе особено оживление в уморената ни от ходене групичка и даде повод за няколко бири и много смях.

Марково противоречие

Когато Йекел и сътрудници говорят за Ambivalenzen des Konsums und der werblichen Kommunikation едва ли имат точно това предвид, но ето още една закачка със символи и значения.



Кайзер Франц нагъва супа топчета в реклама на Knorr от 1967. Лозунгът гласи "Сила в чинията -- Кнор на масата". По ирония на съдбата немската дума за сила съвпада с името на също толкова известен конкурент на Кнор в областта на хранителните стоки. Заменяйки думата "Kraft" с логото на едноименната марка, рекламното послание става абсурдно амбивалентно.

Ако и Knorr като дума означаваше нещо (положително или неутрално), смисълът можеше да се преобърне изцяло в полза на марката-паразит.

Die feinen Unterschiede 2

lebensfroh
≠
lesbenfroh

James Nesbitt ≡ Funk D'Void

Признавам, че за тия двамата супер дълго търсих снимки, на които що-годе да го докарват един на друг, но все пак твърдя, че значително си приличат.


(източник: beckara@Photobucket.com/Stureplan.se)

Нeзбит гледах преди години в Millions, както и наскоро във Five Minutes Of Heaven, любопитно замислена драма от немския режисьор Оливер Хиршбийгел. Филмографията му предполага, че е по-известен с участията си в сериали, от които обаче никой не ми е познат. Изобщо, освен че е британец -- което му личи, още преди да е проговорил от екрана -- за Незбит не съм чувал почти нищо. Обаче е симпатяга.

Сънародникът му Ларс Сандбърг ми е по-познат. Името звучи повече шведско отколкото шотландско, но известният като Funk D'Void диджей е роден именно в Глазгоу. Въпреки че заема псевдонима си от парче на Джордж Клинтън, музиката му е далеч от фънка и представлява особено дълбок тек-хаус, от който лично нерядко настръхвам. Красноречиви примери са Diabla, White Light, както и блестящият му ремикс за Horizon на Beroshima. Именно Funk D'Void е и причината все по-често да се заслушвам в нещата на "домашния" му Soma Quality Recordings.

Провал на комуникацията

Докато си пия животоспасяващия "сутрешен" айрян, се замислям над странната рекламна стратегия на Forum относно снощното парти. Гост беше Toni Rios, а реклама... нямаше. За партито съответно не бях чул нищо, така че единственият ми план за вечерта включваше купуване на дебел дюнер от гарата и гледане на втория FlashForward. И ако не беше информацията от един познат, щях да направя точно това.

Откакто раздели вътрешното пространство на две помещения с различна големина, Форум предлага миш-маш от музика дори в иначе запазените за електронната такава съботи. Проблемът идва с гостуването на по-известни диджеи, което -- на първо време похвално въпреки значително повишените цени за вход --, се случва почти винаги в по-малката от двете зали. Така имена като Lexy, Gregor Tresher, а след снощи и Toni Rios стоят набутани в помещение с размерите на стая на по-заможен студент, докато в централната зала диджей ба-ли-га разбива с хитове от RPR1.

И все пак да речем, че не е фатално; феновете идват така или иначе -- посгъчкани, но доволни. Ми обявявайте ги тия партита ве, каиши! За фънк-соул-хип-хоп-забавата под надслов AfroDisiac в голямата зала крещеше по един плакат от всеки ъгъл на града. Единствения за Toni Rios видях едва снощи, защото висеше на прозореца на самия клуб. Същата работа и в местния парти-гид на hunderttausend.de, където до подробния текст за първото събитие се мъдреше само едно многозначително "In der Loge: Housemoves".

В крайна сметка Франки на входа ни обясни, че за разлика от споменатия AfroDisiac партито с Риос имало външен организатор, който сам поемал промоционалната дейност. Видно е, че същият не е свършил нищо, но не и защо Форум подминават това с лека ръка, след като имат директен интерес от броя посетители. В смисъл, не е като да не им оставихме по едни 30 евро за вход, гардероб и пиене. А можеше да не отидем.

Инак Тони Риос буквално изрина ложата, оттатък не знам какво е било, а и слабо ме интересува. На Back To Ipanema тъкмо си пиехме първата биричка; после вече се размазахме. Заключението е едно.

Цинична поезия

Кажи ми, разкошна,
дали се е ляла
по твоята кожа
отварата бяла

Дали си гасяла
със слюнката факла,
дали си узнала
анално и шпакла?
[...]

Дали би ебала
двуглавия цербер,
триглавата хала
и додекаедър?

Забравих, как попаднах на тая стихосбирка, но приятно ми напомни на Sauna und Beischlaf.

Разцъкване

След Little Wheel и Today I Die, ето че се сблъсквам с още една онлайн-игричка, която с минимални средства създава максимално забавление. Целта в ClickPLAY е посочена от самото заглавие: да цъкаш върху познатия бутон с насочена надясно стрелка.

Както симпатичното прасе от началния екран (и по-късно участник в играта) обяснява, предизвикателството се състои в това, че бутонът става достъпен, едва когато разрешиш загадката на съответното ниво. Имената на нивата подсказват решенията, но някои освен досетливост, изискват и сериозна ловкост. Здрави нерви също -- моите капитулираха на нивото със звездичките.

Автор на вдъхновената от Hoshi Saga игричка е геймдизайнер на име Ninjadoodle, а за същестуването й научих от x.

Комунистически вандализъм