Хамбург, Чийзбург

Хубавото на писмената реч е, че можеш да я ползваш, дори когато вследствие на простуда гласът ти звучи като Скарлет Йохансон (което при други обстоятелства е един много хубав глас). Така, след като миналата седмица се разболях тъкмо преди отдавна заплануваното ни посещение на Хамбург, днес мога с чиста съвест да кихам и кашлям, докато разказвам за него.

На немските аутобани може да няма ограничение на скоростта, затова пък покрай всенародните миграции през уикендите стават такива задръствания, щото отиването в петък -- с няколко кратки прекъсвания -- ни отне едни стабилни девет часа. През тях разговорите в колата естествено постепенно се измениха: количествено, спадайки, и качествено, свеждайки се до оплакване от болки в задника, колегите-участници в движението и Брус Спрингстийн. Като добавим крайно неживописните гледки край магистралите и лошото време, забавленията по пътя общо взето се изчерпваха с наблюдение на околните возила, заедно с водачите, товара и регистрационните им номера. А саундтрака към Berlin Calling вече мога да го пея насън.

Първата вечер така или иначе я бяхме писали зян откъм културни мероприятия. Пристигнахме късно и побързахме да се настаним в запазената в хостела стая, за да можем час по-скоро да се изсипем в центъра на пристанищния град. За напълно адекватното предвид цената си настаняване се грижеше клоняща към 50-те изрусена дама с фигура и облекло, загатващи професионалното й минало. Кики, както според разписката се казваше дамата, беше така добра да ни даде няколко фундаментални съвета по оцеляване в оная част на града, към която приоритетно се бяхме запътили, подкрепени от примерите на наскоро пострадали. С една дума -- само кеш и то колкото по-малко, толкова по-добре. Единствената карта, която взех със себе си, беше личната ми.

Слезли, не слезли от ес-бана, ни посрещна шествие от кресливи демонстранти със сериозен полицейски съпровод. Понеже скандиранията им бяха буквално първото, с което се сблъсках, излизайки от гарата, бързо ме обзе дискомфорт, който споменът за гледания ден преди това Der Baader Meinhof Komplex само подсили. Все пак бързо взехме преднина пред потока и скоро го изгубихме, свивайки в някаква пресечка.
След късния обяд в крайпътен Burger King Томас вече се облизваше за бира, но Фабиан, Сисито и аз си подложихме още съответно вегетариански дюнер и два къривурста. Първите бутилки бяха полска Tyskie, които Томас домъкна от някаква сергия -- толкова автентични, че дори без депозит. Междувременно дойде и адашът му с най-яката фамилия на света -- Lazer --, който предложи да продължим забавата у тях. Докато се оглеждахме за още бира, осъзнах, колко голям избор всъщност имаме във време от деня, когато немските търговци по правило вече отдавна са затворили. Като прибавим нестихващия поток от хора по улиците и безбройните плакати за събития с известни гости от цял свят, размишленията на Георг Зимел за Големите градове и духовния живот зазвучават по-актуално от всякога.

След половин каса Astra, няколко Holsten-а ("In Hamburg sollen Sie Astra trinken: Oben kommt Astra rein, unten kommt Holsten raus.") и бутилка дискаунт-водка с нечувано име -- последните, донесени от новоприсъединили се индивиди с добро настроение -- посещенията на кухнята и тоалетната зачестиха, а музиката в стаята на Лазера започна да прескача от електронна през популярна до тотално дебилна. Най-стабилно се уши нашичкият Томас и прилежният му молебен към порцелановия бог не закъсня. Филмът и при мен започна да накъсва, така че следващите сцени бяха по спирките на у-бана. Една от тях -- с име като улицата ни в Триер, което обяснява снимката на един безумно ухилен Фабиан на фона на надписа край релсите, която видях на телефона си на другия ден. На централната Reeperbahn пък още с излизането от вагона фиксирах заспал по очевидни причини на пейката младеж в окаян вид, който с неистова радост показах на Фабиан. Той от своя страна директно се залепи до него и зае идиотската поза за втората подобна снимка.

Следващата отправна точка беше бар на име St. Pauli Eck. На съдържателката на това заведение въодушевените разкази на Томас по време на практиката му в Хамбург бяха придали в представите ми едва ли не оная полу-святост, с която лирическият герой в "Ангелинка" гради образа на леля Дъмша. Бригите е добра душа, веселяк и винаги готова да раздаде по едно за сметка на заведението. Че на 40 изглежда като на 80, е второстепенно.

Съвсем другояче стояха нещата по Davidstraße и митичната Herbertstraße -- хамбургската улица на червените фенери, забранена за жени и деца. Вървиш си ти по тротоара на първата, а труженичките ти секат пътя и те заливат с многообещаващи предложения. Изслушваш, отказваш, продължаваш. После пак. Това, естествено, ако не си Фабиан-многознайкото -- случай, в който, отказът и продължаването по пътя са заменени от нескончаема дискусия с уважаемата по бог знае какви теми, така че приятелите ти да се налага да се връщат назад да те търсят, навличайки си по още една порция от вече познатите оферти.
В този смисъл истински късмет беше фактът, че в забранената улица влязохме само Томас и аз. Зад преградата с реклама на цигари West, за която така и не разбрах дали е регламентирана, се крие 60-метрова павирана уличка с витрини, излагащи женска плът. Плътта заглежда блуждаещите клиенти, чука на стъклото и предлага услугите си по възможно най-очевиден начин. Плътта изглежда наистина добре. Но и изисква също толкова добро заплащане. На провокативния въпрос на Томас "Какво мога да получа за 20 евро?" плътта отговори еднозначно с тръшване на дотогава подканящо отвореното прозорче. От другата страна на улицата плътта поговори и с мен -- 50 евро за лесбийски танц, напитка и секс. Съмнително изгодно. Не, благодаря.

След това макар и само духовно обогатяващо преживяване, всички се събрахме отново в някаква кръчма по-нагоре, където посетители бяха направили кръгче около джагите и ентусиазирано следяха уменията на поклащащите се от алкохола играчи. Томас и Фабиан извъртяха по една игра, Сисито и аз -- по една бира, и четиримата дружно се отправихме за среднощно хапване на вечно будния Reeperbahn.
Един БигМак и едно изгубване на Фабиан по-късно вече чакахме ес-бана към хостела. Малко преди същият да пристигне, ненадейно ме споходи остър гастроентерологически проблем, който освен че превърна иначе краткото пътуване към къщи в ад за мен и забавление за спътниците ми, ме накара да подходя малко по-съвестно към прехраната си на другия ден.

Ден, който бяхме отделили за културня баланс ("Die Reeperbahn: rechts -- Kultur, links -- Subkultur.") на малката ни екскурзия в големия град. Дори по-голям отколкото си мислех -- с близо 1,8-те си милиона жители Хамбург е втори в Германия след Берлин, а в лицето на т.нар. Speicherstadt разполага с най-големия складов комплекс на света. Само по себе си, пристанището е внушително по-скоро за хора, интересуващи се от морско дело, но впечатление правят многобройните помощни сгради, съоръжения и плавателни съдове на територията му. Архитектурните забележителности на Хамбург са трудно изброими и тук нямам желание да разказвам подробно за тези, с които се запознах. Освен очевидните паметници като църкви, статуи, полицейски участъци и разни по-модерни сгради, интерес представляват немалкото скъпи вили в богаташкия квартал на града. Редом до консулствата на един куп държави, с имотите там са свързани хора като Джил Сандер, Карл Лагерфелд и не знам си кой още.

Бърз (100 минути) преглед на основните забележителности в Хамбург дават обиколките с автобус. Съвсем спонтанно се доверихме на Синята линия и останахме доволни. Екскурзоводът беше студент по комуникация с блуждаещ поглед, но сполучливи шегички, който запази хладнокръвие и чувство за хумор, дори когато целият автобус пропищя от двете ревливи недоразумения на двойката най-отпред. Като студенти платихме 13 вместо 15 € на човек, без дори да ни поискат легитимация, а от предложението в края на пътуването разбрахме, че сме се минали с по четворка за едночасовата обиколка с корабче преди това. Тук я предлагаха само за 10 €.

Между корабчето и автобуса направихме (след)обедна пауза, която, предвид приключението на моя милост предната вечер, дружно инвестирахме в благонадежден италиански ресторант. И то какъв! Luigi's на Ditmar-Koel-Straße 21 е истинско семейно заведение, чийто персонал говори лош немски, но готви ебаси магиите. Интересно, почти всяко отделно действие по обслужването се изпълняваше от различен човек. Младо девойче взе поръчката, небрежен чичко с мустак донесе салфетки и прибори, а на метри от масата ни, зад дървен тезгях, опитна италианска лелка с мрежа върху косата въртеше тестото за пиците -- неоспоримо най-важният им компонент. Като предястие в малка чинийка получихме нарязани на колелца моркови в чеснова марината. Перфектна разядка. Едноименната пица Luigi's, която поръчах почти без оглед на съдържанието й, беше невероятна. Тестото -- едновременно тънко по края, но с шупли по цялата площ на пицата. Някакъв божествен салам от висящите над тезгяха с лелката. Всичко това споено от сирене, шунка и няколко тънки резена червена пиперка. Плюс мистериозна подправка. Мечта! Със сметката ни сервираха по една чашка и две бутилки високопроцентов италиански алкохол. Поляхме вкусната храна с едно малко и оставихме заслужено голям бакшиш.

Възможно най-забавният завършек на вечерта, а с това общо взето и на престоя ни в Хамбург, дойде със срещата с Алекс, която внесе особено оживление в уморената ни от ходене групичка и даде повод за няколко бири и много смях.