Неща, които обичам

С известно неудобство трябва да обявя, че следното е моят принос към "веригата за споделяне на неща, които обичаме", повече от два месеца след като уважаемият Tim_Logik ме включи в нея. Проследявайки щафетата няколко предавания назад, не открих някакви особени правила за подбор на "нещата", затова съм внимавал единствено да са от различни категории. The Jackson Five:

Inbox (1). Когато знаеш, че на някой му пука за теб, пък било и просто съобщение от секретарката, че можеш да си вземеш удостоверението. Същото важи и за червеното балонче в ъгъла на Фейсбук.
Колкото по-начесто проверявам пощенската си кутия, толкова по-голямо е разочарованието ми да открия празна дори папката за спам. Редовно проверявам и самата нея -- веднъж за грешно попаднали там лични съобщения, втори път -- от интерес към подхода на търговските такива. Предпочитам електронната поща пред телефона, а на запитвания по мейл отговарям подобаващо бързо, стига да не засягат комплексни въпроси, изискващи по-сериозно обмисляне. Как точно прилагам тая дефиниция, е тайна.

Хотелите. Докато пътуването не само не ми е страст, но и нерядко ми е откровено неприятно, образът на хотела, така неразривно свързан с него, винаги ме е удивлявал. Нито съм отсядал в кой знае колко хотели, нито имам някаква традиционна обвързаност с дейността им, но в идеята за институция, събираща за кратко непознати хора под общ покрив и социални правила, има някаква магия. Скрит зад изначалната си анонимност, в пространството на хотела индивидът има възможност да наблюдава околните необезпокояван и -- при желание -- да подбере и планира социалните си контакти преди да ги осъществи. В хотела можеш да ползваш всичко, но нищо не ти принадлежи. Хотелската стая има функцията на временно убежище и все пак е точната противоположност на дома -- преди теб в нея са били стотици непознати с истории, за които можеш само да гадаеш. Непознати, правили секс на същото това легло, пушили пред прозореца, говорили по телефона, друсали се на масичката. След напускане на госта, персоналът на хотела полага неимоверни усилия да заличи тези истории, така че и следващият да не научи твоята.
По обясними причини особено място в категорията заемат крайбрежните хотели със социалистически дух в к.к. Св. Св. Константин и Елена.

Женския маникюр. Палци горе.

GTA2. Elvis has left the building! Единствената компютърна игра, за която някога съм дал пари. В един момент бях луднал по цялата история с Claude Speed, Zaibatsu и прочеето образи от пантеона на играта, а тематичната Wankers On Duty на Da Hool ме караше да гледам с особена гордост на тогава новия си пейджър. Мисиите в самата игра са адския фън (да не говорим за играта в мрежа), а по нивата има толкова скрити кирийки и шеги, че можеш да прекараш часове в забавление без реален прогрес в геймплея. Към тая основополагаща за GTA-серията идея втората част добавя прекрасна с простотата си графика и вертикалната перспектива на кръжащ над града хеликоптер. Откакто следващите издания качиха серията на съвсем друго ниво, двойката дори се разпространява безплатно.

Спагети с риба. Обожавам ги. Като оставим настрана настървението, с което по начало консумирам всякакви тестени варива, от комбинацията им с морски дарове коремът ми пристъргва. Едновременно подходяща и достъпна е рибата тон, която тук се предлага в овкусена версия за паста, но вероятно и в по-спартански вид би свършила работа. От варненската La Pastaria пък имам спомен за едни невероятни талиателе с риба, скариди и миди, макар и във вечер, когато не храната беше най-важното.

С облекчение и интерес предавам на: Заека (идеален повод да си рестартира блога), Деси, anchett, m1nd, bendyourcircuit.

Танцът на Хапа

Ha salido un nuevo estilo de baile
y yo no lo sabia, y yo no lo sabia...

Преди няколко дни го видях от Петър и накрая реших, че на свой ред трябва да го споделя. А ако вече си го гледал и те е разсмяло колкото мен, не се съмнявам, че ще си го пуснеш пак.
*цък*
Синята тениска е тотално видян, колегата му поне е съобразил да спусне щорите.

Legowelt в Бургас!

И изобщо в България. Вече не помня, за кого гласувах относно предстоящия Spirit of Bourgas, но синтезаторният маестро Дани Уолфърс е сред потвърдените имена за втория ден на фестивала. Под един от последните си псевдоними, Nacho Patrol, чешитестият холандец ще излезе на 15. август на обявената като Go Dutch Stage сцена, за да зарадва почитателите на мръсното хагско електро.

Ако си бях у дома, не бих се поколебал да посрещна човека с народна носия, хляб и сол (други интересни гости са Alexander Kowalski и Speedy J), но в случая ми остава единствено да дам тон за разгрявка.

Уточненията продължават

Поредните любопитни понятия, връхлетели ме изневиделица:

Labello -- (от лат. "красиви устни") най-старият продукт на немския козметичен концерн Beiersdorf, представляващ подхранващ гланц за устни. Същевременно и първата марка, въвела типичната за днешните червила винтова конструкция. Извън това, според Кеча, немците използват думата за поетично название на екскремент. What the fuck is wrong with german people, както казваше Ерик Картман.

Ломело -- китна община в италианската провинция Павиа с няколко древни забележителности и прогресивно намаляващо население.

лепорело -- дълъг, сгъваем хартиен носител, използван предимно за информация и реклама. Названието идва от едноименния Моцартов герой, който като слуга на Дон Жуан имал задачата да води списък с любовните му завоевания. Когато обемът му станал твърде непрегледен, Лепорело решил да го нагъне. Гениално, нали? Предполагам, че смешната дума диплянка е българският еквивалент.

Michael Nouri ≡ Красимир Гергов

Най-закъсалата рубрика се завръща благодарение на случайността. Вчера по телевизията попаднах на трейлъра на The Proposal (който между другото ми изглежда доста забавен), където що да видя -- Красимир Гергов играе шефа на Сандра Бълок.


(източник: WireImage.com/www.slava.bg)

Най не било Красимир Гергов, най ми било Майкъл Нури -- американски киноактьор, известен с ролята си на д-р Робъртс като бащата на Самър от Ориндж Каунти. Който го е гледал, сигурно помни близо двуметровия чичко с телосложение на бодибилдър, който в редките случаи, когато не задяваше Джули Купър, кротко разлистваше учебници по медицина и упражняваше разни елитни спортове. Двайсет години по-рано Нури изпълнява и една от главните роли във Flashdance.

Колко точно е висок Гергов, не можах да открия, но и той дава вид на върлина, още повече че е със спортно образование и манекенско минало. Актуалните му занимания -- публични и тайни -- се концентрират в областта на медиите и рекламата, както и в противоречивото развитие на голфа в България. Гергов е един от редицата бивши сътрудници на Държавна сигурност в българските медии.

Love in july

I dance all nights long on small disco clubs and walk in the moonshine thinking about my love affairs.

Когато преди време си съставях топ 5 любими певци, съвсем пропуснах името Sally Shapiro. След Karin Dreijer от The Knife, зад него стои още една шведка с прекрасен глас, подкрепен от електронни мелодии и почти толкова мистериозна самоличност. Също в комплект с представител на противоположния пол (в случая: продуцента Johan Agebjörn) г-ца Шапиро прави вълшебно диско с открито итало-влияние и устойчиво сантиментална тематика, на което можеш да мечтаеш еднакво добре за плажове и снежни върхове. Дебютът й за моите уши дойде миналото лято с He Keeps Me Alive за Permanent Vacation.

Освен музиката си, Сали, чието истинско име е неизвестно, е разпространила единствено свои снимки, на които напомня Кирстен Дънст; няма да я откриеш нито на концерт, нито в иначе разнообразните клипчета към песните й. Към най-новата от тях, излязла преди броени дни за споменатия по-горе лейбъл като втори сингъл от предстоящия й албум, е ето това симпатично видео:

Schlägerei, ey!

Както някои от вас вече научиха, снощи твърде нелепо влязох в регистрите на местната полиция. Причината може да бъде определена като спречкване, защото до сериозен бой на практика не се стигна. Честно казано, случката дори не си струва писането, но тъй като много хора поискаха подробности, й отделям малко внимание тук.

На връщане от дискотека около 4:00 с Томас, Фабиан и Ванеса, баш в центъра на Триер ни пресрещна непознат, но видимо счупен поне колкото нас младеж. Моментът, в който това се случи, съвпадна с този, в който Фабиан ме блъскаше, докато се облекчавах в един ъгъл на улицата -- блед щрих от асоциалното поведение, в което изпада след злоупотреба с алкохол. Същото явно е било в основата на спречкването (трудността да възстановя събитията е породена от моята злоупотреба), защото непознатият е отправил някаква реплика към Фабиан, един вид застъпвайки се за мен, която той веднага захапал за начало на спора. Фабиан обича да спори, а с два промила в кръвта благи слова като "Hast du'n Problem?" и "Geh kacken, Meister!" си проправят още по-лесно път към устата му, така че следващото, което видях, закопчавайки обратно колана си, беше как келешът му бодна един крак в топките. Вече и Томас се наежи и двамата се поблъскаха напред-назад, преди непознатият да започне да посяга съвсем открито за удар в главата на някогашния ни съквартирант. Беше доста смешно, защото с бързината на професионален боксьор Томас приклякаше като мътеща кокошка, оставяйки юмрука на противника си да виси. На фона на разправията Ванеса не спираше да заплашва нападателя -- първо с морални принципи, после с полиция, която в края на краищата наистина извика.
Сблъсъкът на вербално ниво продължаваше. Към ласкавите реплики на Фабиан започнах да се присъединявам и аз, а когато в подканата си да се маха Томас нарече оня "Mongo" и той го прие особено тежко, дойде и моят ред за телесен контакт. Ся, побойник не съм. Освен спорадичните кютеци с Косьо (при един от които си пукнах палеца на дясната ръка) и конфликтите по време на дежурството в голямото междучасие ("Ще ми влизаш със закуска, а?") нямам кажи-речи никакво бойно досие. Прибавяйки факта, че не се чувствах особено афектиран, главата на врага не беше първата ми цел. Направихме и ние едно блъскане, след което с импровизирана подсечка успях да съборя пердашкото върху плочките. Погледът, с който се изправи, окончателно ме убеди в безсмислието на по-нататъшния сблъсък: изпънал кожата на лицето си в отчаян опит да асимилира ситуацията, движението на очите му напомняше ония мяткащи се топчета в прозрачни сферички, които слагат на някои играчки. Тоя беше много зян. Не знам в каква връзка, в разгара на разправията тъпакът дори обяви, че идва откъм Паулинщрасе, където същата вечер е ял бой. И кво -- ся се пробва в другия край на града, дали няма поне тук да сложи малко на някого? Баси дебила.
По някое време откъм дискотеката се зададоха един познат българин и приятелката му, които се прибираха. Още преди да ни достигнат, съзрях опасността в подобна схватка да се намесват (още) българи и директно ги посрещнах с молба да не се занимават. Е, отне ми време да убедя момчето, което през рамото на приятелката си успешно се погрижи за поредния комичен момент с настойчивото "Дай ми да го ударя. Само един път ще го ударя.". Само един път ве! Ехехехехех! То на онзи повече нямаше и да му потрябва. А ако не беше дошла полиция, рано или късно някой от нас наистина щеше да го сгъне.
Накрая цъфнаха и ченгелите -- двама възстарички господа и един млад, вероятно пресен-пресен колега. В светлината на Пасат-а им човек се чувства като на снимачна площадка; спонтанно си представих, какво щеше да е да те спрат неочаквано с "Polizei! Bitte stehenbleiben!". Кво било станало. Ванеса и Фабиан си разказаха историите, чичовците ни записаха личните данни, казаха ни да очакваме поща и -- по живо, по здраво. Какво са правили с оня после, нямам представа.

По пътя към къщи Томас се вайкаше, че сега родителите му -- на чийто адрес към момента се води -- съвсем ще се отрекат от него, след като заряза работата си и ще се връща да учи. Фабиан пък директно отиде на преглед в болницата, за да си извади медицинско за смачканите топки. Ключовата дума: Hodenprellung.

Тениски на килограм

Един от любимите ми дизайнери -- Mehdi Rouchiche, известен като Godspill -- е обявил сериозно намаление на част от тениските си. Повечето от картинките по тях красят и обложките на някои плочи, издадени за холандския електро-лейбъл Crème Organization.

Начаса щях да си взема тази, но S ще ми е малка. Всъщност номерациите са поразграбени, така че побързайте.

Кравешки бръмбар

Банани с майонеза

"Ако ви болеше колкото ви мързеше, щяхте да сте мъртви", ни казваше в пети клас г-жа Димитрова по география и, доколкото зависи от мен, ситуацията днес изглежда по същия начин. Но пък с какво да ви занимая? Да кача 2-3-5 арт-фешън снимки с набичен контраст и безцелно съдържание -- сбъркали сте блога. С клипчетата пак тъй. А и стига, че публикувам почти ежедневно по някое във Фейсбук, което никой не гледа/слуша.

***

След като миналата събота с Кеча дружно опорочихме деня за размисъл, в ранния неделен следобед, след четири часа сън и още замаяни, цъфнахме пред посолството в Бон за изборите, където чакахме 2-3 часа, за да пуснем бюлетините си. Като цяло в краткия, но съдържателен уикенд успях да пия една бяла бира (4,20€!) на дюселдорфския бряг на Рейн, да зърна Dortmunder U и най-накрая да се запозная с Анчето на живо в старата немска столица -- последното, бидейки в дългосрочен план най-ценно. Нови знания:

• В дортмундския регион червените човечета на светофара са две и светят едновременно. Заедно със зеленото, сигналите за пешеходеца стават общо три. Защо обаче е така, дори таксиметровият шофьор-металист не можа да ми обясни.
• Най-краткият път от Нийдердолендорф (район на Кьонигсвинтер) до Бад Годесберг (район на Бон, където се намира българското дипломатическо бюро) е директно през Рейн -- с ферибот. 1,10€ за хора и 2 и нещо за МПС + водач.
• Преоткрих за себе си слушането на музика по време на път. Не знам дали ви е известно, но доскоро изобщо не притежавах преносим mp3-плеър. Поток от картини през прозореца на вагона на фона на Cocoon Classics или залез над Koblenz Hbf, озвучен от Ги Борато. Няма такова нещо.

***

Практиката върви много тегаво и моментът, в който ще си бия камшика, стремително наближава. Аман. До Кьолн ли трябва да ида за читав стаж в рекламна агенция? Томас, който като бакалавър по машиностроене от седмица работи за 7(S) Engineering в Щутгарт, е в същата положение с разликата, че взима 30-40 бона годишно. Явно и това не е достатъчно, когато умираш от скука в офиса -- наесен го очакваме отново като студент в Триер.

***

Вчера най-сетне се записах за дебелия по социология. Дълбочината, на която ще ми влезе през октомври, зависи от това, колко от двата сборника на Йекел и двете папки с текстове ще успея да усвоя дотогава. Нормативът ми е 2,0.

***

Безвъзвратно се зарибих по Семейство Симпсън. Човекът-пчела ще ми докара инфаркт от смях. В 18:10 не смей да мърдаш от ProSieben.

Откакто ми изчезна немската програма, по австрийските и швейцарските версии на частните канали се сблъсквам и с чудесни тв реклами. Römerquelle e минералнa водa, Check Your Lovelife е платформа за самоконтрол относно СПИН.

***

Тоя винил ме подлуди. На Caminando не ми остава друго освен да се чекна с хавайски венец и пола от палмови листа, а Вилалобос буквално ме подтиква към свръхдоза!
Горещите имена са Tony Lionni (чут първо с Found A Place от поредицата на Berghain) и Aril Brikha (чут първо с Winter EP за Kompakt).

Епичното America на Dusty Kid пък е парчето за оптимистичен старт на деня.

Диалог 2

- Яде ли?

- Ja, doch.

Балада за българските герои

Докато на архивите не се гледа като на исторически източници, а се използват за политическо оръжие, не може да се стигне до онова критично разглеждане, което единствено е в състояние да предложи възможност за пречистване, наказание и прошка.

Силен документален филм (5 части!) за мрачното комунистическо минало и не твърде обнадеждаващото настояще на България, който Денис ми показа. 45 обезпокоителни минути в разкази и мнения на бивши затворници, съвременници, експерти.

Автор е писателят Илия Троянов, известен май повече в Германия, отколкото у нас. Филмът е заснет през 2007 в сътрудничество с ZDF.

__

Deutsche Fassung (HQ)

Orange sky

We spend so much of our lives not saying the things we wanna say, the things we should say. We speak in code. We send little messages. Origami. So now, plainly, simply, I wanna say that I love you both.

Светещото в коремчето

В един много стар брой на Мики Маус, на последната страница имаше тест. Под някаква разбираема форма, той показваше на децата, каква е времевата им ориентация. От тоя тест за първи път получих диагнозата, че съм си заврял главата в миналото като щраус. Че вървя обърнат назад и оценявам преживяванията, едва когато са отминали. Че се измъчвам от спомени, които друг просто би регистрирал с усмивка, продължавайки напред.

Но как? Как да се зарадваш на неизвестното бъдеще, когато сивото ти настояще те тормози, а от щастливото минало е останал само разкъсващ сърцето спомен? Как въпреки болката да загърбиш този спомен, когато той осмисля случилото и случващото се с теб?

Не детството ми липсва, а един скъп човек. Някога той ми даде от светещото в коремчето. Аз го пазя и до днес. Понякога е топло, понякога пари. Винаги боли.

Гай Смайли

От два дни в главата ми звучи Esperanza, въпреки че не я чухме в събота, когато симпатичният й израелски автор гостува на клуб Mania в Слънчев бряг. Първо може би е редно да благодаря на мис Кукуун, без чието потвърждение с Питона едва ли щяхме да се осмелим да минем стотината километра от Варна, след като преди половин година идването в България на един още по-известен сънародник и адаш на госта се провали.

Пътуването по крайбрежната E87 се оказа доста приятно и като изключим тук-там острите завои, фучащите BMW-та с бургаска регистрация и едно ненужно отклонение в дивото, с което ни финтира Google Maps, се озовахме почти неусетно пред възшарената сграда на клуба. (Един съвет: осигурете си винетка предварително, защото в бензиностанциите по пътя имаха само месечни.)

Понеже не вървеше да се изсипем в 11 като за театър, обиколихме пешеходната зона на курорта. Адски се кефя на врявата на такива места по това време на годината. Low life туристи от всякакви националности се шляят на групи в търсене на -- приоритетно алкохолно -- забавление, а родният търговец е повече от радостен да им го предостави. Барове с пиянски промоции, атрактивни викачи и раздавач(к)и на флайери, манджа на всеки ъгъл, стрелбища, сергии, магазинчета за часовници ("buy 3, get 4" сякаш са чорапи), бънджи, влакче, вело-рикши, стриптийз, казина, обменни бюра, силна музика... Като цяло една кичозна лудница, в която е забавно да се разхождаш, стига да не си част от нея.

Dance Club Mania се помещава в една странно изглеждаща сграда на два-три етажа, първият от които е зает от bar & dinner със същото име. Така, за да влезеш в клуба, трябва да се качиш по едно от откритите стълбища в двата й края. Въпреки двете си нива, самият клуб ми се стори по-малък отколкото очаквах, но на влизане към 00:30 беше още потискащо празен. При 20 лева за вход това от една страна не изненадваше, тъй като с местоположението си клубът е потенциална опция за всеки гост на курорта, а не само на дай-хард феновете, които са по-толерантни към разхода. От друга обаче, Mania може би просто не е най-подходящата локация за подобно събитие, що се отнася до публиката му. А може би сезонът още не е започнал. Така или иначе, моментът, в който можеше да танцуваш без да се набиваш на очи, дойде едва към 2:30. Не знам дали заради относително ниската гъстота на населението, въздухът в клуба беше приятен въпреки цигарите. Единствено трите лева за водичка ми влязоха малко криво.

Guy J е изпълнител, когото за първи път чух покрай Chaim в общото им Isreality EP, а след Geko за прогресивния Bedrock на John Digweed тотално се влюбих в мелодичния му звук. Изобщо, израелците от доста време са в подем и, наред с горните, активисти като Guy Gerber, Shlomi Aber и Gel Abril оформят стабилно ядро в съвременната електронна музика. Guy J беше и едно от имената, които предложих в анкетата за следващия Time Warp. До събота го бях виждал само на снимки, където изглеждаше, че е по-дребен от колегите си.

Някъде след 1:00 още седяхме на една от страничните масички и се забавлявахме с пепелниците, които басът на Стивън караше да подскачат и дрънчат върху стъкления плот, когато през денсинга мина малко момченце с голяма раница, придружавано от някакъв мъж. Гай Джей, човек! Метър и седемдесет да е бил, с отпуснати встрани ръце и лъчезарен поглед -- като първолак на първия си учебен ден. Колкото Gregor Tresher навремето ме беше изненадал с баскетболен ръст, толкова смешно ми стана от тоя симпатичен елф. След сравнително дълго размотаване край Стивън, към 2:00 човекът зае централното място зад пулта, макар и при леко вяло ръкопляскане от страна на посетителите.

Първото парче беше супер красиво и звучеше съвсем в негов стил, т.е. най-вероятно си е било негово, но за съжаление не ми говореше нищо. Всъщност всички парчета, които впоследствие разпознах, бяха негови собствени продукции. След около половинчасова прелюдия, в която публиката постепенно се мобилизира, истинското начало дойде с въпросната Geko, на която окончателно се убедих в качеството на озвучителната техника в клуба. Свирукането на заден фон звучеше кристално ясно и, редувайки говорителите, заприлича на надпяване между горски птици. Гай влезе в авторска серийка и преля в последната си продукция за Turbo -- Shaman. Някъде тук забелязах, че преходите му не бяха от най-класните, но по-късно вече не ми правеше впечатление. Бях се потопил в потока на музиката. В по детски слънчевата усмивка на госта се четеше някаква неописуема доброта, невинност, наивност дори, която ме изпълваше с надежда. Понякога самият той вдигаше ръка във въздуха, обърнал с любопитство очи към движещите се под звуците му хора, радвайки се заедно с тях. Гай Джей просто изглежда така, както звучи музиката му.

Когато поредното непознато парче се разви до някаква брутална резачка, изкрещях за първи път. Оттук нататък не пропусках да вдигам ръце към пулта при всяко натрупване и да ги прокарвам през зелено-червените лъчи на поставения над него лазер. Питона видимо също беше в пауър. От колоните вече звучеше Fall Star и така и не разбрахме, кога от тавана на клуба, съвсем централно се беше спуснал прозрачен екран, върху който затанцуваха пъстри прожекции, известяващи между другото имената на диджеите и мястото за афтърпарти.

С все по-продължителни затишия, към 5:30 Гай даваше знак, че приключва. Агитката непосредствено под пулта го аплодираше усилено; аз се включвах от дистанция и едва в самия край се отбих да стисна ръката му. Изправих палеца на другата и с искрена усмивка му казах "Great". Било е взаимно.

Наобратно

Веднъж казах, че се прибирам в България не заради потрошените тротоари, а заради някои от хората, които крачат по тях. След като последните станаха с един по-малко, предстоящото ми завръщане утре изглежда по-безсмислено от всякога. Никога не съм предполагал, че след седем двупосочни полета и едноседмични мъки след всяко кацане на немско летище може да дойде момент, в който от мисълта за срещата с дома да ми стане криво.

Е, моментът дойде. Добре заварили.

Stringtime's up

Вчера, в късния предиобед, асоциалната Анна, изнасяйки се от жилището, е отменила валидността на това съобщение. Предполагам, че е станало по невнимание, но нито я видях повече, нито имах желание да се карам.

Сам по себе си, плакатът не значеше нищо; от значение бяха други неща във времето, през което той висеше над стълбището. Оголената стена ще ми напомня за липсата им.

Pimp my green groceries

Sup dawg, we heard you liked bananas so we put a banana in the banana, so you can eat while you eat.

Поредните два безполезни артикула от консуматорската обител на Кауфланд идат под формата на кутия за банан с вид на банан и...

..кутия за чесън с вид на чесън.

Tanz in den Mai

Редовно подчертавам, че Триер е малък град с нощен живот, разнообразен колкото работата на поточна линия. В такава среда всяко по-мащабно парти е добре дошло, а когато става дума за своеобразен мини-фестивал на закрито летвата се вдига бая високо. И въпреки че сред "фантастичните 13" диджея снощи, повечето от които и без това можеш да чуеш всеки уикенд в някой от петте клубчета в града, особен интерес заслужаваха точно двама, починът за подобно мероприятие е повече от похвален.

Не знам дали заради мащабите на партито, пропагандата по плакати и флайери споменаваше единствено предварителна продажба на билети и дори не беше обявила цена. След като няколко дни се каних, взех своя едва в деня на събитието от билетния център с цената на 11,75 € и идеята да си спестя някое и друго евро от тази на вечерната каса. Е, доживях цената на входа на парти да е по-ниска от тази на картите от предварителната продажба! Всеки, който не се беше кахърил за билетче, влизаше за кръгла десятка. Ебал съм ви търговската политика. При все това на опашката пред клуба трима глупаци се жалваха, че осем евро им била границата и сега с мъка трябвало да прежалят десетте. А без пари не искате ли да влезете? Или направо на вас да ви платят, а вътре да бичат Карл Кокс и Лоран Гарние бек ту бек?

Магнитът в лайнъпа бяха любимите на Тобиас Format:B и хамбургският мискет Einmusik. За първите знаех единствено, че са двама -- колкото да установя липсата на единия, когато им дойде редът. Явно стандартен диджей-сет могат да карат и поотделно, което е доста тъпо, щом се водят дуо. Музиката им също не беше впечатляваща, а няколко прехода пичът откровено осра. Тобиас се изкефи тук-там на някои познати неща, от които бях слушал само ремикса им на Istanbul от Luciano Esse & Tony D. Като цяло, прекалено еднообразно за моя вкус, особено при вече трезвеното състояние, в което бях към 4 сутринта.

Einmusik, който пускаше лайв, беше всъщност преди Format:B, но изнесе такова представление, че ако го бях споменал първи, другото щеше да бъде излишно. 90-минутната му лекция беше абсолютният хайлайт на вечерта. Изобщо не видях с каква апаратура борави; човекът се кълчеше яко зад пулта и танцуваше заедно с публиката в пиковите моменти. Звукът му беше много различен от стандартния за партитата на Minimalsause, което идва като комплимент, защото беше изпълнен с мелодия. Ето такава музика искам на парти, не само тупц-тупц и тракане като от сачмата във флакон със спрей. Хамбургерът правеше страхотни брейкове и интензивни натрупвания на музикални пластове, а пред кулминацията на Jittery Heritage почти всички ръце бяха горе. Преди това чухме още Shaw и куп други чудесни, но непознати парчета. Имам бегло подозрение, че прозвуча и K5000/Ehrfurcht, излязла за симпатичния белгийски лейбъл Dogtown (редом до продукции на Chaim и Guy J). След края на изпълнението си, човекът дори остана още няколко часа, надъхвайки публиката чисто визуално за обречените опити на колегите си да запазят неговото ниво.

Прибрах се по светло с танцова стъпка.

Мислиш, че можеш да си позволиш кофти реклама?

Рекламите на МакДоналдс никога не са блестяли с идея или изпълнение, а тая, която напоследък се развърта из ефира на частните немски телевизии, е вече adската простотия.

В тъпкан автобус на градския транспорт противно риж младеж с кесия от въпросния ресторант и вид на упадъчен интелектуалец си проправя място през пътниците и доближава едно от ония четворни сепаренца в задната част на возилото, където от едната страна и един до друг седят сравнително симпатични момче и момиче. Рижият тип уж любезно моли момчето, седящо откъм пътеката за правостоящите, да стане, при което и то, и зрителят очакват, че натрапникът си е изпуснал нещо, но биват опровергани най-късно, когато същият безцеремонно заема освободената седалка, обръща се наляво и, прегръщайки кесията, пуска едно "Как е, сладурано?" към мацката до себе си. Вместо директно да го приспи с един между очите, прекараният наивник с драматичен напън поставя крайно адекватния въпрос "Мислиш, че можеш да си позволиш всичко??", та след едно "Разбира се!" рижият като фокусник да наизвади пет манджи от кесията, назовавайки всяка поотделно, преди да бъде скрит от заключителната инфо-визуализация на спота.

Изобщо, МакДоналдс каква точно комуникационна стратегия преследват? Сандвичите им нагъвам здраво и без да съм гледал подобни безсмислици по телевизията, а ако толкова държат да опресняват потребителското съзнание за марката си, то биха могли да го правят по далеч не толкова нелеп начин. Златно М, лееща се кола и близки кадри на сочни бургери му е майката, оставете простотиите за Роналд и рождените дни в детския кът!

Музикален небосклон

Предварително се извинявам, че взех да се превръщам в рупор на Strange Life Records, които си имат собствен блог, но слабостта ми към тях досега трябва да е станала ясна. Великденският им заек (Зомбайо?) постпразнично е оставил кошница неиздавани досега композиции от Гракл и Смакос.

Несъмнено централно място в нея заема саундтракът към новото псевдодокументално видео, родено от болния мозък на Леговелт, което ни представя поредната налудничаво-конспиративна теория за света. Заглавието е Skywatcher, а вълшебният звук идва от цифрово delay-нат Sequential Circuits Pro-One и Roland TR-808.

Keep watching the sky...!

Здравей, България

В Германия има много българи, но и в България не липсват германци. Едно семейство от последните ще представи следващият епизод на Goodbye Deutschland, документална поредица на VOX за немски изселници по света.

В случая стоматологът д-р Майер отпътува с дъщеря си за Варна, където му предстои да започне работа в клиника; по-късно към тях следва да се присъединят съпругата и синът му. С изключение на Майер старши, всички са виждали България само на картинка.

Според промо-текста с дежурните "една от най-бедните страни в Европа" и "висока престъпност" приключенията на Майерови започват още с търсенето на жилище.

Излъчването е във вторник -- за съжаление не разбрах дали следващия (21.04), или по-следващия (28.04) -- от 20:15 немско / 21:15 българско време. Ще гледам с интерес, особено заради града.

Без лого

Огилви пише, че обичал да печели публично, но да губи в тайна, което не е никак лоша стратегия. Въпреки това ще я пренебрегна.

Вчера приключи конкурсът за лого на REVO FILMS, в който безуспешно участва и моя милост. Финалистите засега са повечко, крайният победител ще изскочи след Великден.

Гледайки мнозинството от предложенията, разбирам, че съм подценил революционния момент в самосъзнанието на компанията. Ама така е, четеш си обявата и сам си селектираш важната информация. А на такива многообещаващи лозунги принципно не обръщам внимание -- дето ще си революционен, просто гледай да си вършиш добре работата. Е, ако някой надъхан режисьор ми беше креснал в лицето, вероятно щях да го взема предвид.

Личните ми фаворити са два, като и двата са от автори, участващи с по още едно предложение, което, бидейки особено безлично, изглежда изпълнява функцията на контрастен фон за първото. Това са звездичката на г-н Пътев и пълнителят на г-н Градинко.

В същото време обаче в тесния кръг са попаднали и някои предложения, поставящи под въпрос критериите за избор. Червено-синьо "Revo Films" плюс силует на преяла гугутка ще да представляват някаква особено нежна революция, чиято връзка с киното може да бъде единствено порнофилм. Второто предложение фийчъринг птица също някак не съумява да разкрие идеята си в очите ми.

Кончето от филмова лента е перфектен пример за това, колко трудоемко може да бъде създаването на нещо безполезно, Гномът или е аутсорснал труда си към някой петгодишен, или самият той е такъв, а останалото го избива Че с монокъл и "RF" на баретата.

И за да бъде всичко справедливо, ето и моето отхвърлено предложение, открито за лоши думи хорски:

Музика за ядене на шоколад

Fonejacker по български

Змиево си търси мобилен телефон.

Ффф вай вай вай! :-D

По следите на изкривеното време

Честно, не знам нито откъде да започна, нито докъде да се огранича. Time Warp в събота/неделя беше не само първото ми посещение на фестивала в 15-годишната му история, но и единственото от такъв мащаб, на което някога съм бил. Трудно ми е да намеря думи и за носталгията, която ще ме държи още дълго.
Time Warp е незабравимо преживяване. В момента на стъпване на коя да е от сцените, името като на шега се оказва програмно: събитието ти дава истинска пролука във времето, кътче спокойствие от ежедневието, възможност да изтанцуваш болката си, без дори да мислиш за нея. Или както Геша беше казал -- "Спомнете си за чувството, което сте изпитали, когато за последен път сте ходили на парти. Влизате и грижите ви остават навън. Имате чувство, че вътре е раят и искате да останете колкото се може по-дълго."

Впечатленията ми от музиката са като цяло бегли, защото стимулите бяха много и се сменяха бързо. Който търси специално тях, да прескочи до първия болд.

Теренът на манхаймския Maimarkt, който Time Warp по традиция ползва, е нещо огромно. Още на входа организаторите раздаваха малки рекламни книжлета, които на две от страниците си съдържаха най-ценната за посетителите информация -- програмата на диджеите отляво и карта на целия парк, включително промо-щандове и тоалетни, отдясно. Апропо, тоалетните бяха и стационарни, и походни, но като цяло недостатъчно на брой. Съвсем без оглед на това, че очаквано го играеха средища на най-девиантните сред посетителите на мероприятието, санитарните възли нон-стоп се кичеха с такива опашки, щото първият и единствен път, в който облекчих човешката си нужда на таймуорпска земя, го направих до един трансформатор отвън.

След период на аклиматизация, в който не и без мъка успяхме да открием гардероба (представляващ просторна зала с номерирани шкафчета, за които наемаш ключ) и щанда на Sunshine Live, който ползвахме за отправна точка, постепенно свикнахме с разположението на помещенията и ориентацията по миниатюрния грундрис в брошурата. Освен петте сцени, паркът разполагаше с редица "сервизни" сгради за ядене, игра, почивка и медицинска помощ. Споменаване заслужава и сравнително широката централна улица между тях, по която постоянно сновяха хора.

В социален аспект партито беше по-шарено от дъгата. Рейвъри, хипари, фешън-маниаци, пропадняци, наркомани, хулигани, на токчета фини дами, полуголи, навлечени и недооблечени, скот като скот, хиляди маса народ! Особено мнозинство имаха италианците, които на националната им гордост Марко Карола ме отказаха да остана повече от четвърт час с блъсканията и тъпите си подвиквания. С 1-2 изключения всички, които без свян се надрусаха пред очите ми, бяха също италианци. В тая връзка, причината за опашките пред тоалетните явно не е била и в това. В кенефа на варненския Comics примерно винаги си принуден да ползваш писоара по простата причина, че десетина минути след началото на всяко парти там, се намира някоя изсъхнала джанка, която да се заключи и да припадне в кабинката. Без да гарантирам, че по-стеснителните не са го практикували и в тоалетните, видях как на сцената директно до мен едър рус тип с тениска на Amnesia внимателно изважда портфейла си, от него -- прозрачно пликче с бял прах и банковата си карта, после го затваря, обръщайки го хоризонтално, изсипва известно количество от пликчето отгоре, намества си го с картата и го опъва на два пъти.

Из залите периодично се понасяше миризма на трева, а някъде след 10 сутринта, отново непосредствено пред мен, момче и момиче си разделиха един екс. Към тоя момент въпросът "Do you have a pill?" ми беше задаван около три пъти от различни индивиди в еднакно окаяно състояние, а този, касаещ моето желание да се изпъна -- веднъж, от костюмиран азиатец, чиято безумна усмивка спонтанно свързах с дилъра от 99 Francs. Един (предполагаем) такъв пък охраната бързо-бързо изведе от сета на Хотин в късния предиобед.

А всъщност консумацията на дрога и наркоманията са различни неща. И ако първото се случва в някакви разумни граници, то до второто изобщо не е нужно да се стига. Изглежда все още много хора не осъзнават това, но нека не забравяме, че впечатление правят само злоупотребилите.

Относно легалната консумация също имам забележки. Досега сигурно е станало ясно отношението ми към цигарите и пушещите сред публиката на всички сцени определено не го подобриха. Към това дежурните продавачи бяха пласирани повсеместно и допълнително подхранваха горчивия аромат в носоглътката ми. Вентилацията на помещенията за щастие беше отлична и често усещах приятен свеж полъх.

Проблем представляваше и нещо, което на никое електронно парти не бива да бъде такъв: водата. Тя се предлагаше в две разновидности, нито една от които не беше нормална минерална вода в шишенце. В единия вариант срещу 2 евро получаваш 0,4-литрова чаша с оная газирана вода, която немците с любов наричат Sprudel, а аз -- лайна. Дори да пренебрегнеш тежестта в стомаха и оригните, чашата в момента на добирането ти до някое по-централно място за танцуване (барът на всяка сцена беше в края й), вече е полупразна и то не от пиене. Алтернативата се казваше Storm и имаше колкото предимства, толкова и недостатъци. На удобното пластмасово шише и липсата на CO2 отговаряха безобразни цена (4€ за 0,5l) и съдържание на кофеин (170mg/l). Последното за чий изобщо беше, не ми стана ясно, но й вкараха яко промо при липса на истински конкурент. Вкусът беше окей.

Водата в тоалетните, казаха ми, не ставала за пиене.

Anthony Rother, с чийто лайв стартирахме, не ме вдигна чак колкото очаквах, въпреки че за него се бях надъхвал особено. Чуха се Moderntronic и Father, но като цяло -- предвид идеята на лайва -- нямаше много познати композиции и може би това малко ми липсваше. От друга страна Ротер пееше на живо с вокодер и, въпреки че не го виждах оттам, където бяхме застани, се изкефих яко. Той беше и един от малкото, които ползваха микрофона, за да комуникират с публиката.

След приятелското "Macht's gut, Kids!", Ротер предаде на сънародника си Chris Liebing, който на фона на огромно шаващо око със сменящ цвета си ирис, зачука с техно като да сме '97. На някои това се хареса (разбрах, че Лийбинг раздавал допълнително след последния на своята сцена), на други не.

Не само защото бях сред вторите, не останах дълго. Паралелно с първия час Лийбинг вървеше другият лайв, който отдавна си бях заплюл -- този на Joris Voorn. Е тук вече се наиграх! Още със стъпването на сцената, съседна на тази, от която идвахме, ни посрещна онзи детройтски звук, който хем те удря здраво в кръста, хем те кара да настръхнеш от кеф. По-бавно и чувствено техно, един вид. С 45 минути от същото, кулминирали в собствения му ремикс на Dark Flower от Роберт Бабич, на който аз вече тотално издивях, Воорн си спечели първото място в личния ми топ 3 за партито.

Следващият диджей в програмата беше на същата сцена и се казваше Sven Väth. В интерес на истината чичко беше единственият, когото бях слушал на парти преди това, от което желанието ми да го направя отново само се беше усилило. Свен е легенда, няма спор, а поведението му зад пулта тая вечер затвърди имиджа му на неостаряващ шоумен. Първият му час беше наистина силен. Някъде тук за пръв път забелязах внушителните визуализации на сцената. В това отношение floor 2 беше недостижим (все пак тук накрая се очакваше и самия Хотин): освен стената от екрани зад диджей-пулта, от тавана на залата -- окачени независимо в четирите си края, така че да могат да променят ъгъла си спрямо земята -- висяха три хоризонтални платформи със светлинни диоди, които допълваха главните изображения отпред. В най-интензивните моменти от сетовете, платформите се спускаха ниско над публиката, потапяйки я в море от разноцветни образи. Когато Свен изплющя Living Near Africa на Иларио Аликанте, всеобщият подем беше продиктуван колкото от лудия шамански ритъм и саксофона, толкова и от синьо-червената вълна, текнала по окачения таван.

На по-късен етап чичо Свен взе да бие лошо, но на мен ми стана скучно и се помотах из другите сцени. При връщането ми за последния му час бях посрещнат от онова "Йеееееееееееааааааа", познато от TDK Time Warp 2006, което обаче се повтаряше ритмично и без промяна, така че може и да е било запис. Така или иначе, в един момент Свен вече наистина държеше микрофона и честитеше рождения ден на партито с патетичен тон, но оттам нататък единственото, което протичаше през него, бяха невменяеми крясъци, придружаващи вече усилената музика. Death By House на Лен Факи даде начало на финала, в който Свен се покекна на пулта и успешно уподоби тоя танц. Разликата беше в това, че тук чичко се оказа обут с шалвари! Ама яко виснали шалвари, които в комбинация с начупено-раирана тениска, елече и капела, придаваха на приносителя им абсурдно-комичен вид. В еуфорията от танца си Свен без да иска ритна грамофона, който малко прескочи.

Последното парче и преход към лайва на Матю Джонсън дойде с епичната Symphony For The Apocalypse.

Изпълненията, с които разредих четирите часа на Свен, бяха няколко, но никое -- особено впечатляващо. Carl Cox беше забавен, но прекалено бърз за моя вкус. Микрофонният екшън при него май беше най-голям от всички и сетът му приличаше доста на радиопредаване. Самият Кокси носеше черна тениска с бананите от обложката на новия Джош Уинк, хилеше се както само той може и припомпваше кросфейдъра с демонстративно движение на цялото рамо.

Напоследък не спирам да въртя The Tribe, но както казах, Marco Carola почти пропуснах. Ричи, който се кефеше на италианската публика, после каза, че било супер яко.

Laurent Garnier хванах съвсем в края и то само защото за момент се насилих да си намеря място на възтесния floor 4. Видях мустака му и чух да пуска You Make Me Feel (Mighty Real) кажи-речи в оригинал.

Dave Clarke слушах само в началото. Пак доста техноиден ми дойде.

Към 8 сутринта краката вече едва ме държаха, а аз ходех като наебан. Все пак ми оставаха поне три имена, които задължително исках да отразя, така че със старта на първото от тях, Luciano, се мобилизирах. Еми ей ти го второто място в топ 3. Лусиано изкърти! Започнала с леко перкусионно поклащане, след половин час публиката крещеше като обезумяла при всяко вкарване на баса, което Лусиано демонстративно предизвестяваше с вдигната нагоре (една!) ръка, обърната с дланта навътре. Същински матадор! В един цикъл от хендклепс пичът дори навря Never Leave You на Лумидий. Сетът на чилиеца беше и мястото, където смазаният Свен се яви за втори път в цялата си прелест. Чичко отново застана върху пулта, но този път на четири крака и в профил и започна да чупи невероятни стойки, приличащи на упражнения от йога.

Първото, което чух от Ricardo Villalobos звучеше почти като електро и ме грабна незабавно. Не знам как точно си манипулира записите, но на моменти ритъмът се променяше супер свежо, а после изведнъж се връщаше в познатата линия. При Вилалобос се случи една от плочите да започне да прескача от само себе си, така че след четвъртото пропукване диджеят беше принуден да я извади с отчаян бекспин, пускайки следващата. Сега, нужно е да си особено тъп, за да освиркаш Рикардо Вилалобос за такова нещо, и въпреки бързата му реакция, такъв дръвник наистина се намери. На бас, че е бил италианец.

За съжаление краката ми вече туптяха като на спринтьора в онази сцена от The Animatrix.

Последните си сили пренесохме при Richie Hawtin, който от три часа тресеше floor 2 заедно с гениалния виджей на m_nus Али Демирел. Първоначалния ми скептицизъм към монотонния звук на канадеца неусетно премина в тотална еуфория от аудиовизуалната сплав на препълнената зала и убедително влизане в челната ми тройка. Музиката на Хотин беше минималистична до степен, в която различаваш максимум 2-3 отделни инструмента, но за сметка на това чуваш всеки от тях особено отчетливо. На моменти имах чувството, че ниските честоти ще разкъсат гръдния ми кош. Анимациите на Демирел перфектно допълваха мрачната атмосфера на сета, а когато на централния екран се яви "Викът" на Мунк, изкрещях в нещо средно между безумна радост и страх.

И накрая за протокола: юфка дюнер от City Döner на Mannheim Hbf е истината. Благодарности на Галя и Ясински.

¡ɔıuɐd ʎpoqʎɹǝʌǝ

TimeWarpTimeTable2009

Докато привлекателността на събитие като Time Warp до голяма степен се крие в лайнапа™, който логично съпровожда цялата му рекламна кампания, то т. нар. timetable, т.е. конкретното разпределение на диджеите по час и място, се известява кажи-речи непосредствено преди партито.

Официално, тая година това ще се случи утре вечер в Karottes Kitchen @ Sunshine Live.

Неофициално ми беше подхвърлено ето това:

FLOOR 1
19:30 - 20:30 Stefano Libelle
20:30 - 22:00 Barem
22:00 - 23:00 Lexy & K-Paul -live-
23:00 - 01:00 Josh Wink
01:00 - 02:00 Joris Voorm -live-
02:00 - 04:00 Monika Kruse
04:00 - 06:00 Chris Liebing
06:00 - 08:00 Dave Clarke
08:00 - 10:00 Carl Cox

FLOOR 2
20:00 - 22:30 Seebase
22:30 - 00:30 Turntablerocker
00:30 - 01:30 Mathew Jonson -live-
01:30 - 06:00 Sven Väth
06:00 - 07:00 Anthony Rother -live-
07:00 - 14:00 Richie Hawtin

FLOOR 3
21:00 - 22:00 Steffen Baumann
22:00 - 23:00 Blast SL
23:00 - 00:00 Laurent Garnier -live-
00:00 - 02:00 Karotte
02:00 - 04:00 Magda
04:00 - 06:00 DJ Koze
06:00 - 08:00 Marco Carola
08:00 - 10:00 Loco Dice
10:00 - 12:00 Luciano
12:00 - 14:00 Ricardo Villalobos

FLOOR 4
20:00 - 21:00 Jay Edit
21:00 - 22:00 Sis -live-
22:00 - 01:00 The Disco Boys
01:00 - 09:00 Laurent Garnier

FLOOR 5
21:00 - 23:00 Sascha Dive
23:00 - 01:00 Nick Curly
01:00 - 03:00 Robert Diet
03:00 - 04:00 Reeboot -live-
04:00 - 06:00 Nekes
06:00 - 08:00 Federico Molinari

Обедна емисия

Дори от спорадични включвания на телевизора можеш да разбереш, че по частните канали в Германия е бъкано с умопомрачени/умопомрачителни предавания на житейска, да не кажа битова, тематика. За един обяд време станах свидетел на ток шоу, нищещо сексуалната активност на младежта, и на някакво фризьорско псевдо-риалити от типа "кофти сте, но ще ви помогнем".

В ток шоуто, освен водещата milf-ка, участие взеха по ред на номерата:

(1) главната гостенка в лицето на 20-годишната Маша, която при все нелошия си външен вид била още девствена -- от лично убеждение;

(2) нравственият й антипод и приятелка Мелани -- в, признавам, още по-атрактивни възраст и вид;

(3) двойка бивши звезди от Deutschland sucht den Superstar, които допреди скорошната си сватба целенасочено се въздържали от секс.

Разговорът плитко засегна въпроси като началната възраст за полови контакти, удоволствието от мимолетния секс срещу несигурността с бегло познат партньор, както и различните социокултурни фактори, определящи общата сексуалната активност у младежта. Теоритично един всъщност смислен дебат, който редундантните изказвания на участниците превърнаха в нещо по-тъпо от пенсионерска вечеринка. Мелани го раздаваше отвореното пиче и само повтаряше, колко е яко да се трещиш под път и над път, Маша мънкаше, че търси "правилния", а звездното семейство сляпо защитаваше обета си с фамилни и религиозни ценности.

Фризьорската история беше по-зле. Същността на поредицата явно се състои в това, надменен метросексуален пинко първо да слага на избран салон в комплект със собственици и служители, а след това еднолично да назначава обновления, задкулисно оглавявайки възхода му. Нещастните избраници бяха една отрудена леля и подчинената й, чието студио нямаше дори табела за свят, но пък в изобилие мръсни прозорци и пълен интериорен батак. След като двете дами бяха надлежно унижени от водещия, а салонът им -- удостоен с импровизирана награда за "най-мръсния в Германия", дойде време за равносметка и преосмисляне на стратегията.

Пинкото постави конструктивната задача да се изготви колаж, който да отразява салона в представите на двете фризьорки. Резултатът: два квадратни метра бял кадастрон, откъслечно налепен с изрезки на глупави заглавия и несвързани образи. С риск да се повторя: УОТ ДА ФАК! След кратко размишление и проучвания триото стигна и до решение за ново име на салона, което до тоя момент определено беше единствената смислена стъпка в брейнсторминга.

При финансовия отчет щях да пометна, и то не толкова заради самото предаване, колкото заради интелигентността на лелката-собственик да даде цифром и словом 5 (пет) бона за компютър и някаква програма! Е после как да си напред бе, душа?

И до днес не мога да разбера хората, които буквално прекарват деня си с тая медиа.

В помощ на канибала

Не че не си направил предостатъчно във Фейсбук или че половината от новостите около приятелите ти не са свързани с това, но ето тест, определящ вкуса, който тялото ти би събудило у един людоед.

Аз изглежда няма да го зарадвам особено.

Eating on video

Яденето пред телевизора е сигурно най-разпространената комбинация от симултанни действия. Споменавал съм, че при мен ефектът от гледане на кулинарни тв-предавания по време на хранене е значително повишение на апетита, настъпващо почти независимо от манджите -- и тази на екрана, и тази пред мен.

На пръв поглед извън тоя формат, клипът на Дафт Пънк към Revolution 909 ми е любим не само заради идеята, да концентрираш разказа върху един -- оказал се решаващ -- детайл, но и защото всеки път, когато гледам историята на лекето, адски ми се дояждат спагети. Грижливостта, с която поддържаните домакински ръце на лелчето подбират зрелите домати в супермаркета, дъхавата пара от задушаването им с лука и чушлетата в стоманената тенджера и прозрачната пластмасова кутия, от която полицаят лакомо нагъва, мигновено ме карат да се разплюнча като кучето на Павлов.

На фона на всичко това, музиката е като стръкчето босилек накрая.

Direct contact

По препоръка на Ясински гледах Директен контакт -- филм с шведския екшън-колос от времето на дублираните от един глас видеокасети Долф Лундгрен, сниман почти изцяло в България. Някои помнят, че пак горе-долу по това време, хибридният жанр екшън-комедия беше особено нашумял. През 2009 Директен контакт изглежда се има само за първото, което го прави още по-нелеп.

Понеже надоле възнамерявам да разкрия гениалния му сюжет в пълнота, нека който е решил първо да го гледа, да го стори в добра компания, може и от един човек. Така взаимното надъхване несъмнено ще увеличи резонанса от заливанията, придружени от познатата болка в коремната мускулатура и сълзи в очите: Филмът е най-смешното художествено видеопроизведение, зад което родината ни гордо застава, от Bullet и DJ, Take Me Away насам.

Начало -- затвора Вратов (?!!) на Балканите. Шайка очукани затворници с рубашки сърбат супа от хромирана посуда, нашия човек (чиито сини одежди очебийно контрастират на иначе зелените униформи) включително. Изневиделица в импровизираната трапезария се появява малка банда от видимо още по-злонравни престъпници, при вида на които, дедето, което дотогава кротко нагъваше срещу нашичкия, подскача като ужилен и заминава, правейки място на главатаря. Тук е и първия момент на диалог във филма, който тутакси ти дава да разбереш, за каква бездарност иде реч по-нататък. Двамата пичове са като на състезание по бърчене на чело (което малко по-късно Ути Бъчваров безапелационно печели), а репликите им биват изречени с актьорския усет на куц носорог. След кратка размяна на остроумни закачки, завършила с чистосърдечното "Гъз американски!" и храчката на бандита в купичката на чичко Долф, последният -- след демонстративно лукава усмивка тип "забравих си репликите, но играя за камерата" -- набива канчето на цялата банда, включително забивайки нож в нечие око. Надзиратели, естествено, изскачат, едва когато нашият вече стои изгърбен сред налягалите бандити, но за сметка на това му хвърлят такъв тупаник с палки, щото зрителят очаква филмът да свърши още тук.

Завръзката на историята идва с един костюмиран бастун, който на посещение при Долф (всъщност Майк) му предлага свобода и пари срещу скромна услуга за американското правителство. С течение на разговора става ясно, че Майк е бивш пехотинец (ахаааааа!), който след работата си на Балканите, се захванал с контрабанда на оръжие и бил безжалостно окошарен. Бастунът пък се легитимира само с името си и длъжността на аташе към посолството в Лука (Тук отварям една скоба, че в целия филм така и не става ясно, в коя държава се развива действието. Градовете, около които се въртят всички, носят звучните имена Гоурна и Лука, а героите говорят ту на английски, ту на български, ту на сръбски и дори на руски. В Лука се видя, че е Американското посолство, в Гоурна -- Александър Невски.)

- Какъв е проблемът?
- Отвлечен е американски гражданин (сефте). Името й е Ана Нещоси.
- Кой е похитителят?
- (драматична пауза, след която отговорът ме хвърля в истеричен смях) Владо Караджов!

Владо Караджов, човек! Някъв изпечен злодей, разбираш ли, НЯКЪВ МЕГА ВНУШИТЕЛЕН ГАНГСТЕР! Представих си дребно човече с ехидна усмивка, потриващо ръце, макар че изборът на режисьора по-късно ме опроверга. Другият негодник, който костюмираният обяви за сътрудник на Владо, беше някакъв конкретен генерал Драго, което в тоя момент прозвуча като Капитан Петко, но аз още се съвземах от първия удар и не успях да изригна отново. Предвид оскъдната информация относно поръчителя, Майк беше някак нереалистично бързо спечелен от идеята и единственото, което поиска, беше малко повече пари. Освен тях, нашият получи още мобилен телефон и координатите на разни ключови персонажи, в ролята на първия от които се беше превъплътил своеобразният символ на българското кино Ути Бъчваров. По негов адрес още преди да си пусна филма, се подхвърляха предположения, дали няма да замеря враговете си с тигани или да ги оставя да умрат от глад. Реално, кулинарната тема въобще не биде засегната, което Ути компенсира със споменатото вече бърчене на челото си в полуприведено, седнало, положение, загатващо гастроентереологичен дискомфорт на страдащ от гастрит човек. И изобщо, Ути -- тежък мафиот! Как да му повярваш като допреди малко си го гледал да върти мусаки и телешки джолани по Канал 1?!

След като съвсем сам вдигна във въздуха цяла военна база (всяка сграда в която беше удобно оградена от варели със запалимо съдържание) и размята войниците на Драго като капачки на стрелбище, Майк набуха отвлечената мацка (нещо средно между Жени Калканджиева и Бриджит Джоунс и общо взето най-хубавото нещо във филма) в багажника на някакъв мерджан и офейка. Тук вече филмът определено можеше да приключи, ако не се появяваше проблемът със самоличността на костюмирания бастун от по-рано и фактът, че госпожицата всъщност не се чувствала твърде отвлечена там, откъдето нашият с (макар и минимален) риск за живота си я измъкна.

Оттам нататък се почват едни преследвани и чудеса -- ум да ти зайде! Гледай как, яхнал най-нахално откраднат мотор, батко ти Долф фучи с 300 по жълтите павета и слаломира между масите на заведенията, гонен от два Хъмъра, танкове и хеликоптер. Автогонките са заснети по особено странен начин и вървят като на 15 кадъра в секунда. Де що кола пострада, всички бяха таратайки. Танкът жестоко сгази един Трабант барабар с водача, едно Жигули литна в пламъци, а част от специално паркираните за една от сцените джугани и запорожци бяха тотално избушени още преди видимо съприкосновение с каквото и да е.

За съжаление, иначе любимите ми гафове на заден план тук бяха твърде малко и общо взето се изчерпваха с две сцени. В едната, при удара в базата, сред цялата суматоха на въоръжаване и мобилизация един от войниците беше нарамил явно ранения си другар и с мъка се опитваше да държи темпо с необременените си колеги. Другото беше пилотът на хеликоптера, който с комбинацията си от прическа, мустаци и очила приличаше на изваден от някой осемдесетарски порнак. В очакване на самия хеликоптер пък, генералът държеше да ползва бинокъл, въпреки че машината вече беше достатъчно близо, за да изреже ноктите му с перка.

Сцена на гарата -- софийска централна. Чичко Долф с пистака спокойно си пердаши по перона, където в друг случай единствените МПС-та са ония бракми, носещи багаж. Преследвачите тук са с УАЗ-ка и също без притеснение я дупят успоредно на влаковата композиция. После чуваш мацката да пита шафнера как да стигне до нещо, което запомних като "Голдбърг", а броени секунди след това връз вехтото табло лъсва дестинация "Перник". Истинското шоу обаче беше в самия влак -- още с влизането и героят, и зрителят стават свидетели на картинка, адекватна за селска сватба, но не и за пътнически влак, по дяволите! Трима дангълака на различна възраст, двама с костюми, единият с народна носия и калпак, в съпровод от две дами с подобен имидж, перат лют ръченик-кючек и се наливат с ракия насред вагона. Айде, и в Transsiberian имаше такива изпълнения, ама там народът пътуваше дни и нощи из дивото. Капак на жп-приключението и прелом във визуално-повествователната техника постави уникалното хрумване, гарата, на която след 5 минути игрално време нашите хубавци слязоха, да е същата като началната. А сега де!

За разлика от самотния бял Мерцедес на "Yes! Тaxi", който бегълците откраднаха от пиацата пред часовника и направиха на сол малко след това, при появата на баш шефа на злодеите (който се оказа чичо на мацката, въпреки че в етнически план му липсваха само точка на челото и купа ориз Басмати) в един по-късен момент пред чакалнята се открояваха поне две коли на "О.К. Супертранс". Освен другото, от няколко тотални кадъра дотук вече беше станало ясно, че злодеят принципно обитава някакъв видимо отдалечен ареал, изпълнен с лъскави небостъргачи, така че пътуването с влак до мястото на събитието да изглежда не просто неефикасно, но и унизително. Поне ония с Хъмърите го поеха оттам вместо да се налага да цака десятка за бакшиш.

Някъде помежду другото става ясно, че причината да преследват така яростно безпомощната Ана, е наследството, което -- без тя да знае -- я очаква.

Тъкмо когато страшилището Владо Караджов изведнъж се оказа добронамерен, генерал Драго и дружина го опукаха заедно с гардовете му насред стадион "Локомотив". Драго и костюмара взеха момичето, Майк взе парите си и по живо по здраво. Да, ама не. В един филм Долф Лундгрен все пак трябва и да мушне, та гледаш как секунди по-късно батко ти нахлува на терена с калашника като терминатор, сваля половината охрана от раз, включително отдавна заелите позиция по високите седалки снайперисти (о да, с Калашников!), прибира мацката и беж да го няма. И къде, къде -- в просторен хамбар насред нищото, чийто собственик същата вечер услужливо отсъства, естествено. Двамцата се настаниха все едно са си у тях, а диалогът, довел до елиптично изпуснатата секс-сцена, беше една идея по-смислен от този.

След още 20 минути гонки и престрелки, всички лоши бяха мъртви.

Финалната сцена обира точките с губещ се в залеза автомобил.

Големият смях

Към резултата от Голямото четене не мога да взема отношение, най-малкото защото съм се докосвал до има-няма четири заглавия от първите десет. Но докато Капитал (пък било и Лайт) интерпретира превеса на българските произведения в него едва ли не като провалена евроинтеграция, едно от читателските мнения събуди искрения ми смях. В коментара (#7) е цитиран откъс от уж малко известна лекция, който разказва за криворазбраната критика срещу остарялото патриотарско творчество на Вазов, изродила се в откровено хулиганство:

Но това, което вече след Пенчо Славейков се подема срещу Вазов, то е отвратително -- срещу му е писана такава помия от хули, че в съвременността човек не може да ги чете! С пълна вулгарност! Ще ме прощават дамите, но трябва да го кажа: 'Какво ни занимава Вазов, люляка ли му е замирисал? На п... му е замирисал!' -- това е критическа статия.

Сред многобройните анекдоти, които Мерджо навремето ни разправяше в часовете по литература, имаше и един относно точно това заглавие. Според него, с Люлека ми замириса Вазов е предизвестил смъртта си.

Имайки предвид един любим ученически слух, касаещ обстоятелствата, при които тя е настъпила, горното обвинение добива известен смисъл.

For sale: "Touch" by Michael Mayer

Индиректно мотивиран от мастърплана на Tim_Logik да превърне блога си в машина за пари, си позволявам малко автореклама.

Към билета за Time Warp получих бонус -- компактдиск с албумa Touch на Михаел Майер, съосновател на легендарния кьолнски лейбъл Kompakt. Албумът е от 2004, съдържа 8 песни; чистак-бърсак нов и запечатан.

Имам особена политика на колекциониране на музика и продавам диска, защото не ми е нужен. Което няма общо с качеството му:

В случай, че някой извън Федералната република го пожелае, го свалям начаса от eBay с готовност да го запратя и до Луната, стига купувачът да покрие разходите по доставката и превода към земния ми PayPal.

Undo

Човешкият стремеж към манипулация на времето датира от незапомнени времена и за добро или зло единствената му реализация до днес остава заключена между краищата на монитора. Последните, които се възползват от това, са Google Mail: от вчера в пощенската им кутия присъства опция Undo Send, която ти дава точно пет секунди да осуетиш изпращането на съобщение, за което си размислил.

Дали е заради правописна грешка, пропуск в съдържанието или защото всъщност не искаш да казваш на шефа, че е гъз, си е лично твоя работа.

Сещам се за един комикс с Фред Флинтстоун, който прекоси цял Бедрок, за да подмени гневното писмо, което беше пратил на тъща си -- с надеждата, че тя, трогната, ще му подари автомобил за рождения ден. Фред хвърча като финикиец и успя пред сами вратата й, а подаръкът се оказа пуловер.

Хит плюс едно

Аве гледам класацията на Топблоглог (оттрънтанаглог) и с изненада установявам, че авторитетът ми в последно време значително се е качил. Всичко хубаво, ама предвид факта, че от десет дни тук ново съдържание няма, иди разбери как стават тия неща. Взема да зарежа блога хептен, току-виж съм излязъл на първа страница сред звездите ли, кво? :-D

А ето и истинския хит, който горещо очаквам някой да изсипе на Time Warp след две седмици.

Музикален фон

Малко в духа на последния постинг, тия дни хептен ме мързи да свързвам думите в изречения, камо ли в писмен вид. За сметка на това след две домашни сесии с Ричи и Тобиас се надъхах да се науча на малко бийтмачинг и смесване, за която цел си поръчах ей тоя девайс. Ако не си се зарекъл да въртиш винил професионално, класните миксер и грамофони така или иначе висят сравнително високо в пирамидата на потребностите -- защо поне да не усвоиш основните техники с помощта на по-достъпна алтернатива?

Връзката на първоначалната ми мисъл с горното е, че на страниците на магазина, от който го поръчах, открих цяла галерия от чудесни снимки на музикални -- механични, електрически и електронни -- инструменти и приспособления, специално пригодени за тапети. Категориите са разнообразни, резолюциите също.

100 котенца

Наред с една от най-добрите безплатни компютърни игри, Doukutsu Monogatari, и дузина други електронни занимавки, в сайта-посвещение към японския творец Pixel ще намериш и 100 симпатични рисунки на котки в различен стил.

Стават за иконки, аватари или просто за любуване.

Любов

Мина време... Мина много време. Една вечер най-сетне ми просветна, че тя никога повече няма да се върне и започнах да изхвърлям нещата, които ми напомняха за нея -- дрехи, снимки, книги, плочи... всичко. И стигнах до една ваза, която тя беше купила веднъж от пазара. Държеше цветя в нея -- хубава ваза, такава, от глина. [...] Държах я в ръцете си тая ваза, не ми даваше сърце да я изхвърля. Започнах да я галя, да я целувам, да й шепна и -- оппа -- пак се разревах. Какво да правя сега с нея? И тогава... [...] ...тогава... я напълних с топла вода, извадих си го, набутах го в тясното й гърло и започнах да... [...] ... да я... любя. Чуках я тая ваза, чуках я в топлото гърло и плачех, чуках я и плачех, чуках я, докато свърших. Хареса ми. Чувствах се като извратеняк, но ми хареса. Направих го на следващия ден, после -- на следващия, и в деня след него, и в деня след това... Чуках я тая ваза, пълна с топла течност, много дълго време. Чуках я, докато се спука. Мога да кажа -- тази ваза аз я спуках от... любов.

Карабашлиев, Захари (2008): 18% сиво. София, Стр. 259-260.

За книгата благодаря на abigeya.

Аз ползвам това

iusethis.com прави основно две неща. Първо, поддържа списък на софтуерните приложения, които ползваш (или дори обичаш), позволявайки бърз преглед и актуализация на версиите. Второто е да сподели първото с останалите потребители, така че вместо да изброявам, мога да дам линк.

Има Mac, Windows, че и iPhone.

Кец за цвят

To borrow terminology coined by Dante Ross, the whole 'fallen into a bag of Skittles' look has reached its end. Walking around like you've just rimmed the rainbow isn't going to score any points from anyone...

Кратък гид за съчетанието на цветове между маратонки и всичко останало. Текстът е малко затормозяващ с типичната за модните разбирачи словоохотливост, но пък е писан с чувство за хумор.

В тая връзка, след като Летците се оказаха правени или за хора с плоски пръсти на краката, или с идеята за сплескването им, Дизел-ът също взе да дава фира. Отстрани, привидно вулканизираната му подметка е всъщност просто най-бездарно облепена със слой рехав плат, покрит с гума, който, отчекнат още при първото носене, днес зее опърпан. Ако и с тия двамата не изкарам поне година, ще се разбия със самолет в Херцогенаурах.

Миксмак

При електронната музика, която така обичам, често си струва цял диск да бъде рипнат в един-единствен MP3-файл, придружен от CUE-списък с индексите на отделните парчета. Така миксираните албуми запазват "потока" си, като едновременно дават възможност за избирателно прослушване на песните вътре.

Проблемът с тия рипове е в оскъдния софтуер, който е в състояние да разпознава отделните песни (т.е. да чете CUE-бележките) без аудиофайлът да е практически разделен: Единственият известен ми плеър с вградена такава способност, е симпатичният foobar2000, работещ само под Windows. Алтернативно, съществува приставка за Winamp.

Решение за Mac OS X изглежда да липсва. За около час открих няколко програми за разрязване -- от което се губи смисълът на въпросните рипове --, но нито един плеър или плъгин за iTunes.

Призовавам колективната интелигентност на помощ!

Писма от Иво

Вчера в непринуден разговор за кино:

- Гледах един много странен филм. На Клинт Истууд - добавя и чака да реагирам.

- Така ли? Как се казва? - представям си опънатото старческо лице на Истууд, но спонтанно не ми хрумва нито едно заглавие.

- "Писма от Иво Инджа" - решително обявява.

- От кого?! - разкривявам лице в недоумение.

- Иво Инджа - решителността леко спада.

- Иво кой? - питам нарочно и се хиля.

- Инджа... - вече съвсем плахо.

(смехът тук задавя речта ми и минава време, преди да мога да обясня, че Иво Джима и Иво Инджа са просто злополучни адаши)

Пъзел с Клийзма

Дългосрочната ми памет е, смея да твърдя, едно доста подредено кътче. Въпреки това, понякога се случва някаква информация -- дали под формата на конкретен аудиовизуален стимул или нещо, щукнало ей така, -- да сигнализира с код "познато", без обаче да мога да я отнеса към определен спомен или да въстановя всички детайли от дадена картина в паметта си. Най-честият случай е с музика, за която зная, че съм чувал и друг път (или дори притежавам под една или друга форма), но не мога да отнеса към изпълнител и заглавие.

Сега проблемът е друг: става дума за сцена от филм (пълнометражен или сериен), чието име, ей полудях, не мога да се сетя. В сцената Джон Клийз (познат от Монти Пайтън, но тук без връзка с тях) стои на сцена пред зелена дъска и пише с тебешир. Част от местата за публика срещу него са заети от разни хора, за които е известно, че участват в някакъв курс. Терапия по-скоро. И трябва да пишат. Джон Клийз им дава теми за размисъл, които изписва на дъската.

Главният герой -- и в сцената, и във филма -- е един от участниците и неприкрито се отегчава от курса. Мисля, че го посещава по външна принуда. В тоя смисъл помня, че участието на Клийз ме изненада, понеже май се ограничаваше до тая сцена. Външния вид и името на главния герой, естествено, не помня. Но беше мъж.

Освен това се заяждаше с "водещия" и сякаш дори го замери с нещо. Или обратното. Но по едно време Клийз със сигурност му предложи лично той да пише за агресията си към него, изписвайки ключовата дума с тебешир под значителен наклон и с голям натиск.

Понеже единственото име, което изникна към образите в паметта ми, беше това на Клийз, прерових филмографията на човека от последните 20 години. Нищо. Гледал съм го тук-там, но никое от познатите заглавия не свързвам с подобна сцена. Мисля, че не е редно да не са отбелязали появата му, колкото и малка да е била.

Абсурдно е, колко детайли от сцената мога да възстановя и пак да не си спомням откъде е! Заклевам се, че гледах такъв филм, и то сравнително наскоро. Вие сте на ход.

Колата на Шварценегер

Баланс

По принцип не гледам на микс-компилациите като на нещо повече от сума на съставните им части, сред които да открия някое и друго бижу. Техниките за смесване на две поредни парчета ме интересуват най-много в случай на парти -- в домашни условия така или иначе не обръщам внимание на преходите.

Balance 014, подбрана и смесена от Йорис Воорн, със сигурност не е първото по рода си творение, прекрачващо границите на отделните парчета в микса. Със същата сигурност обаче е първото, което ми обръща внимание на това, колко дълбок и красив може да бъде един така по Хоутински минималистичен проект. От над 100 отделни песни изходен материал, разчленени на основните им елементи и грижливо сляти в нови 28, Воорн създава 140-минутен музикален колаж с еклектична атмосфера, разстилаща се от обичайните Minilogue и Sascha Funke, през скритите диско-диаманти на Joakim и Elitechnique, чак до Radiohead. За мое съжаление, голяма част от парчетата не познавам в оригинал, за да оценя изцяло качествата на микса (за визуализация на структурата и възможност за слушане вж. посл. линк).

Напълно независимо от това, Balance 014 е уникално електронно пътешествие в два компактдиска, които си струват покупката. А и с нещо, завършващо така, просто не можеш да сбъркаш.

Екстази в криза

На вашето внимание: уред за разрязване на таблетки. С острие от неръждаема стомана и отделения за съхранение на цели и раздробени хапчета. Пръв приятел на закъсалия клъбър!

Sensitive Data 5

@!title

Събуждане по телефона

Изрод! Събуди ме два часа преди часа, за който си бях нагласил алармата (това, че ставам късно, няма никакво значение), за да ми обяснява новата оферта на o2. Гаден директномаркетингов изрод! Възползва се от неблагоразумието да вдигна, уязвимостта ми непосредствено след събуждане, любезността да не затворя и наивността да кажа "окей" в смисъл на "разбирам за какво ми говорите", което тя прие като съгласие за смяна на тарифния ми план. "Ще ви изпратим потвърждение." Шшш, лелче! Ти луда ли си? "Ама това е по-добре за Вас, ne?" По-добре за мен е да поблагодариш и да затвориш скоропостижно. По-добре за мен е да не ми се обаждаш изобщо, особено от потиснат номер, и да ми пилиш с куците оферти на гадния си оператор, чийто клиент няма да бъда още дълго. Изрод!

Между другото сънувах, как Юксел Кадриев опъва Ани Салич. Яко.

Tales from the lab

Две новости от иначе обвитата в мистерия работилница на Strange Life Records.

След успешния дебют на Forest Of Loom 1985, която с удоволствие превъртях и аз, трудолюбивият чирак Спенсър Джей Спидли от софтуерния отдел се е захванал с ново 8-битово приключение. В Project Doomwatch играчът поема като член на едноименна организация, изследваща свръхестествени феномени из Великобритания. Към момента достъпно е тестово видео от първо ниво (вж. линка по-горе), което впечатлява с голямото разнообразие от врагове и натрапчиво бързата музика. Играта се очаква до края на годината; платформата е отново C64.

Второто съобщение идва от баш-майстора Леговелт, чието предстоящо-да-излезе парче се е сдобило с професионален видеоклип. Заглавието е Equestrian 707, а кадрите -- очаквано драматични.

:'-)

RE:TV за инвалиди

От РЕ:ТВ хубаво са се сетили за зрителите с "Операционна Система различна от Windows", посочвайки два-три алтернативни метода за гледане. Това, което са пропуснали обаче, е да обявят адреса на "стреаминга", без който съветите им са твърде безполезни.

След кратко ровичкане, открих и споделям:

mms://195.34.104.107/ReTV?MSWMExt=.asf

Extra, extra!

Понеже за семинара "Публицистично качество" хер Барт е счел за уместно да възобнови заклейменото от всички принудително участие в медийния ни блог, днес все пак с мъка изцедих едно авторско ентри.

Ей го дей го.

Trier on acid

Като съгласувани със стъпването в длъжност на първия чернокож президент в САЩ, в Триер тая вечер ще играят яките афро-есид тояги.

Още от Обама -- тук, oще от Диджей Пиер -- там.

Диалог

(Рубриката Безполезно застрашително набира сила.)

- Кур.

- Ами Янко?

Elektröyksopp

До Only This Moment, появила се в един действително особен за мен момент, Ройксоп бяха група, на която обръщах незаслужено малко внимание. Remind Me и Poor Leno (с нещастното мечеподобно същество, слаломиращо в снега) някак минаха покрай ушите ми, въпреки вълшебния глас на Ерленд Ойе. Четири години по-късно норвежкото дуо ме спечели със замах, а днес The Understanding е сред албумите със специално място в сърцето ми.

(Докато преравях информация, с изненада установих, че в клипа към Only This Moment се мярва Хю Хефнър, във 49 Percent пее известният от други електронни творби Челънис Ар Джоунс, а What Else Is There? със скандинавските колеги Дъ Найф използва цели два чужди семпъла.)

Причината да отворя дума за Ройксоп е, че през март предстои да излезе новият им албум, една песен от който вече е достъпна. Видеото не е официално, но е подходящо и много приятно.

Вариант

40 хиляди служители по сигурността и пак си мисля -- кво ще стане ако, докато изрича клетвата си с ръка върху Линкълновата библия, на Обама му зашари червената точка по челото?

Между другото, Джо Байдън е с най-яката вратовръзка.

Кебап в криза

При стандартна цена на дюнера в Триер от 3,50 €, говорим за почти 50-процентово намаление.

Градация

хубав < готин < готски < гетски < фетски < файски < парадайски

Звук и светлина

За психолозите в Уни Триер тук неведнъж е ставало дума. Тъкмо се връщам от поредната ми среща с изтрещелите им експерименти, при която в продължение на половин час трябваше да гледам поредица от снимки на голи жени в провокативни пози, разредени от пейзажи и близки кадри на стоки за бита.

Паралелно с визуалните стимули, от тумбестия Sennheiser на главата ми периодично пропукваше силен стържещ звук, който ме караше да мигам -- реакция, отчитана от залепените под лявото ми око електроди.

В крайна сметка се оказа, че за разлика от сухата тренировка, при която възприемах единствено шума (и мигах като луд всеки път), мозъкът респ. клепачите ми започват системно да игнорират същия, веднага щом на екрана се появят цици. Учудващо, нали?

Това не е реклама

Знаменателен откъс от силно препоръчителния Rise of the Footsoldier. Вземам отношение по две точки:

1. дистанция от добавения в края призив
   
2. близост до достоверната инсценировка

Дискултура

За немскоговорящите сред вас (които, надявам се, са достатъчно, този постинг да си струва): страхотен научнопопулярен текст за работата на един техно-диджей. Изровен от Ричи измежду страниците на списание, зад чието плашещо скучно име нерядко се крият любопитни статии.

Забележително е, как една аналитично-дистанцирана перспектива към иначе познати ежедневни практики хвърля нова светлина върху възприятието им. 

(u)

Болнично легло с пациент в кома.

Аз галя ръката му --

Ти го душиш с възглавницата.

Kein Applaus für Scheiße

Аплодисменти за човека, благополучно приземил пътнически самолет. Само дето същият е редови пилот на авиокомпания, за когото последното е обвързано с трудов договор задължение. Или някой аплодира лелчето на пощенското гише, щедро раздаващо пликове и марки?

И прочее, какъв е смисълът да ръкопляскаш бурно, веднага щом колесниците опрат пистата, при положение, че в алтернативния случай изобщо нямаше да си жив да изразиш негодуванието си?