Безалкохолна креативност

Интернет-банерът е колкото разпространен, толкова и дразнещ тип онлайн-реклама, затова е учудващо, колко редки са случаите на оригиналност в употребата му. Такива все пак има -- следният ми попадна наскоро в dir.bg.



Скоростен лост с бутилки бира вместо цифрови означения на предавките. Скоростта се покачва, промилите също. А финалът със задната е просто гениален.

Чисто символно-метафоричното ниво, на което са обвързани алкохолът и шофирането, от една страна не е така плашещо както реалните последствия от комбинацията, но семплата анимация привлича погледа и носи ясно послание, фиксирано от заключителния слоган. Банерът е част от едноименната кампания на Каменица и е дело на ICYGEN.

Отделно си струва да се отбележи, че за разлика от въпросната ситуация, в креативния процес алкохолът не е забранен. Понякога дори помага.

Verliebt in Berlin

Ей, видях го и аз тоя град. След кажи-речи едно парти в Мюнхен и няма и два дни в Хамбург, на столицата успях да отделя цели шест. От тях предварително запланувани бяха по-малко от три, но за това ще стане дума след малко.

Всъщност как се разказва за Берлин? Сигурно и цял живот да живееш в него, няма да го опознаеш напълно. Пък и както Пламен отбелязва, Берлин не е, а се случва. Освен с население колкото половин България и поне също толкова превратна история, немската столица впечатлява с несравнимо културно многообразие. На близо 900-те квадратни километра, автономно цопнати в сърцето на Бранденбург, съжителстват около 180 националности и всевъзможни вероизповедания, а нощният живот ври и кипи далеч не само през уикендите. Плюс това Scholz & Friends Berlin е една adски симпатична рекламна агенция.

Хубава работа, ама далеч

Причината за сдържаната ми радост от новината, че съм сред избраните за участие в копирайтърския уъркшоп на S&F, беше, че Берлин е на майната си от Триер. Или по-точно, Триер е на майната си от Берлин. Триер е на майната си и от много други хронотопи, но това навярно отдавна е ясно на по-редовните читатели на блога. Ще излъжа ако кажа, че през главата ми не мина кощунствената мисъл да откажа. На фона на изричното уточнение от страна на организатора, че няма да поеме транспортните разходи на участниците, 750-те километра до и от заветния град представляват сериозно финансово препятствие, поне в немски условия. Към това идва проблемът с нощуването. Да осигуриш една нощ в хотел за семинар, траещ два дни, е леко тъпо. Единствено бедният Нилс от Вупертал се беше престрашил да пътува едва часове преди започващото в 9:30 събитие и в късния следобед вече клюмаше като мушкато, а креативният му аутпут секна. На тоя фон, моя милост имаше истинското щастие да бъде подслонен от еднa грижлива берлинска мечка, която не само му позволи да седи на столчето й, да яде от паничката й и да спи в легълцето й, но и с пълно доверие му остави ключа за къщичката си, когато сама я напусна за цяла седмица. Дай боже повече такива герои.

Обратно към транспорта. Т. нар. Mitfahrgelegenheit е може би най-изгодният, а понякога и приятен начин за придвижване, поне имайки предвид редовно бруталните цени на немските железници и прогресивно поскъпващите с наближаването на датата си нискотарифни полети. При 35 € в едната посока, Audi A3 и дружелюбна двойка шофьори с дати на отиване и връщане, 1 към 1 с твоите (петък-понеделник), просто не можеш да се оплачеш. С две-три кратки пиш-паузи взехме отсечката за -- според мен рекордните -- 6,5 часа. И как не! И госпожицата, и приятелят й на места перяха с 200-220, което освен че ме караше да се вкопчвам в дръжката на вратата, рисувайки апокалиптични картини в главата си, стоеше в особен контраст с възскучната радиопиеса, която слушахме.

Всяко пътуване -- изненада

По ирония на съдбата, както фиктивният ни клиент (RENTAK Autovermietung), така и една от рекламните концепции, които представихме в края на творческия уикенд (Jede Fahrt -- eine Überraschung), се оказаха свързани с една новина от късния неделен следобед, която се оказа решаваща за престоя ми в столицата. Дамата-шофьор ми съобщи, че двигателят на Ауди-то е дал фира и общо взето ми каза да се спасявам.

Тук на помощ дойде консуматорската истерия около 20-годишнината от падането на Берлинската стена. Освен 20-процентната отстъпка върху всички продукти в местната верига Kaiser's, апетитна оферта имаше в лицето на Mauerfall-Spezial-а на Deutsche Bahn, при който срещу 20 € можеш да пътуваш до всяка точка в Германия. Уловката беше в това, че промоцията стартираше на 9-и ноември в 18:57 (точният час на историческото събитие) и траеше само няколко часа до изчерпване на количествата, тъй че малко след шест вече бях цъфнал пред касите на Bahnhof Zoo, гледайки на кръв бъбривите баби пред себе си, решили просто да развеят безделните си задници за малко пари. Час и половина по-късно, стиснал билет за ICE856 Berlin Ostbahnhof-Trier Hbf, прекрачих доволен изхода на гарата. До отпътуването ми оставаха цели три дни, в които да опозная Берлин и извън бившата хлебопекарна на Wöhlertstraße 12/13.

Движение

Когато идваш от малък град, страхът от големия е естествен. Къде е това, къде е онова, ама как да стигна до там, ама колко време ми трябва? Вярно, че от 12-те района на Берлин реално видях няма и половината, но след точно ден целенасочено изучаване на плана на метрото и изследване на околността с карта в джоба, опасенията ми от тотална неориентираност се изпариха. Централен Берлин е абсолютно прегледен, а градът е тъй гъсто кръвоснабден с под- и надземни железопътни линии и възли, че едва ли не всяка улица си има спирка. В автобус не се качих, но и от тях видях безброй.

В Берлин у-банът (метрото) е твой приятел. Ще го познаеш по сините табели с бяло U. 9 линии, 2 € за двучасово пътуване в една посока или 6,10 € за целодневна карта, важаща до 3:00 сутринта на следващия ден. Въпреки предупреждението от приятел, че контрольорите взимат процент от глобите и са свирепи, за целия си престой не видях нито един. Влаковете са бързи, точни и побират слон. Също така побират музикални инструменти и прикрепените към тях свирачи-просяци, произвеждащи за кого дразнеща, за кого колоритна добавена стойност към транспортното преживяване. Планът на метрото е разлепен поне по два пъти на тавана на всеки вагон, а опростената схема на пресечните точки на различните маршрути ще откриеш многократно над прозорците.

Както във всеки голям град, придвижването пеш в зависимост от ситуацията вероятно е също нелоша опция. Особено осторожен берлинският пешеходец трябва да бъде пред пешеходните пътеки, които шофьорите масово игнорират, хвърляйки в ужас свикналия с автокавалерите германец. Пресичащите от своя страна тотално са отебали светофарите и кръстосват между двата тротоара при всеки удобен случай.

Като следствие от това типично за големия град темпо, пришълецът сравнително скоро изпада в онова състояние, което Георг Зимел нарича Blasiertheit, т.е. невъзможността на индивида да реагира на околните дразнения. Първоначалното въодушевление от шарения народ в метрото, странните занимания на седящите отсреща или африканските песни, с които група чернокожи младежи огласяха една от станциите, постепенно преминаха в безразличие и една целенасочена (но не и към конкретната среда) замисленост. По думите на опитна приятелка, в Берлин дори с гумени ботуши на лалета, върху които не лиспва никой цвят на света, е трудно да се набиеш на очи. Гаранция от опит, макар не и лично мой.

Ядене и пиене

Манджата в Берлин е безбожно евтина. Под манджа имам предвид уличните будки за вурст, картофки, дюнер, шаварма, кюфтета и т.н., а не хранителните стоки в магазина. Последните мога да оценя единствено по любимия си артикул -- Körfez Ayran --, който в Kaiser's струва с 16 цента повече отколкото в триерския Kaufland и мюнхенския Tengelmann (изненадващо, част от същата фирма). В Kreuzberg, очаквано, е раят на ориенталските гозби. Пробвах Köfte-Burger (3 €) и Schawarma (2,30 €). И двете са страхотни, но кьофте-то е просто недостижимо: предварително овкусена и прясно изпържена кайма, сос по избор плюс тайни турски подправки. Всичко, пъхнато в продълговат, напречно разрязан хляб. Притикваш с един айрян и си готов за подвизи в намиращия се наблизо Watergate. След края на вечерта можеш да отразиш пак -- местната Алея на глада изглежда да работи денонощно.

Неприятен кулинарен експириънс, доколкото може да се нарече така, имах на Friedrichstraße, централна търговска улица в Берлин. След дълго обикаляне пеш из града, в ранния следобед вече примирах от глад. Еми честито -- по километричния булевард има 2 Subway-я, 2 Kamps-а и нито един McDonald's или Burger King! Познай дали не отидох до най-близката гара за един сочен Whopper. Единствения KFC в града видях на Kurfürstendamm, но не ми се чакаше на опашката.

Повторно преживяване имах някъде около Savignyplatz, където след дълго лутане обаче все пак открих някакъв ливанец, който ми избачка ебаси добрия пилешки дюнер. Беше пъхнат в кръгла завита торбичка хляб и съдържаше нетипичните за турската алтернатива картофи. Цена: 3 €. На самия площад посетихме и един претенциозен испански ресторант, чието име забравих. Цените и вкусът бяха на ниво, но не и обслужващият санчо, който отказа да оправи сметката с всекиго поотделно с аргумента, че нямал време. Като нямаш време, няма и бакшиш, твойта майка бикоборска.

Вечер в Tacheles на Oranienburgerstraße е приятно шумно и опушено. Самият интериор е достатъчно арт, но в сградата има и редовни изложби. Бирата е 2,50 €, а дамата зад бара прилича на Линдзи Лоън. Жалко, че е сгодена.
От незатварящото Schwarzes Café имам спомен за стени с като опадала мазилка и кенефи, печелили някаква награда за дизайн. Впечатляващо, според мен, беше единствено осветлението вътре, но пък какво ли разбирам. Заведението предлага закуска по всяко време, а специалитетът бил някаква тежка пура.

Кройцберг

Според един местен експерт, колоритният берлински район от доста време е изгубил иначе така ценения си имидж на ъндърграунд-лайфстайл-арт-квартал. Множество културни учреждения по Шпрее са закрити, а на тяхно място цъфтят и връзват модерни офисни сгради. Тъжно, но факт: Neukölln бил новият X-berg.

Отвъд тая забележка, на мен кварталът ми се стори приятно занемарен и доволно интернационален. Уличките около Schlesisches Tor са очукани, на всяка крачка има турчин или арабин, а визуално лъхащият на московски соц Oberbaumbrücke реално вони на пикня. На два изтърбушени калкана край реката има огромни рисунки, които в последствие разбрах, че са на BLU.

Кройцберг беше и мястото, където оставих малко коса. Дали салонът има име, не видях, но видимо беше турски, което беше и водещият ми критерий. Единственият човек, който не ме поздрави на влизане, беше обърнатия към огледалото клиент, когото тъкмо подстригваха. Един според случая елегантен чичко побърза да ми посочи закачалката за якето и да предложи турски чай и кафе. След като отказах и седнах на едно столче да си чакам реда, дотогава подстригващата късокоса лелка извади отнякъде новия Berliner Zeitung и ми го връчи с недвусмислен жест. Дорде науча за трагедията с Енке и факта, че DB са продали около 150 000 от промоционалните си билети, лелката ме покани на стола и след кратко суетене ме пита, кво аджеба искам. Тук смея да отбележа, че съм бил в доста фризьорски салони с една и съща простичка молба, но тя много рядко бива разбрана така, както ми се иска. Е, лелчето така я попи, че двайсетината минути, в които ножиците и машинката работиха, минаха почти без допълнителни уточнения, а резултата беше достоен да бъде заснет и забучен с индианска стрела право във витрината на Frisör X-press. Особено преживяване се оказа измиването накрая, при което клиентът се навежда над мивката пред себе си, заемайки нелепа поза, и бива старателно изкъпван от фризьора -- съвсем без свян от контакт с ушите, примерно. Трябва да призная, че очаквах по-малко от 15 €, но халал да са им, щом това е цената на качественото подстригване.

Спомени и страхове

Берлин има достатъчно материални и символични паметници, за да можеш, когато споменеш името му, да получиш десет различни асоциации от десет различни души. Моята винаги е била Siegessäule -- 70-метрова кула в памет на няколко военни победи. Вървейки към Großer Stern, централен кръстопът в града, където се издига въпросната, първото, което видях от нея, беше крилатата жена на върха й. В тоя момент нещо ми стана. Бях в шибания Берлин, човече! Града, който от подготве години наред свързвах с Германия като цяло и с електронната й музика в частност. В главата ми започнаха да се прескачат спомени за репортажи от Love Parade по VIVA, статии, чатове, уебсайтове. Нереални изображения на един град, до който сега реално се докосвах. Най-великият химн Music Is The Key и клипът към него: космическите цайси, свирките, момичето с рогцата, Уестбам и Д-р Моте зад пулта, камионите, сцените. Години наред бях мечтал за тоя град, а накрая го бях забравил. Back To Berlin на Mr. X & Mr. Y, Der Fernsehturm на Lexy & K-Paul. По дяволите, бях подготвил цяла папка по темата за устния си изпит в осми клас.

След като се съвзех от тоя флашбек, естествено влязох в кулата (подземният тунел към която потискащо напомня на онази сцена от Irréversible). И дори понаучих това-онова от музейчето в основата й въпреки кучия студ. Това, което не направих обаче, е да се кача до горе. Преминал уверено първите две платформи, на трийсетия метър от витата стълба вече не знаех от студ ли треперя или от страх. Вътрешността на кулата е издраскана на десетки езици и едно от посланията гласеше именно "Ich habe Höhenangst und gehe jetzt wieder runter.". Успях да го подмина. По-нагоре в стената започват да се появяват тесни издайнически прозорчета, които ти дават да разбереш, че се намираш не само на майна си райна спрямо нивото на улицата, но и че в обозрим периметър няма пукната сграда със съпоставими размери, на която мислено да се опреш. Пълен ужас, ти казвам! За капак през цялото време покрай мен сновяха жизнерадостни туристи, устремени към тераската на върха. Най-късно на 40-тия метър си признах поражението и обърнах. Телевизионната кула огледах само отвън.

Бранденбургската врата

..е най-скучната известна забележителност на Берлин. Тъпа арка с каручка връз нея. Да се пита човек, от къв чеп прозорците в метрото са отгоре до долу в стилизираните й изображения.

Курфюрстендам

Ku'damm е нещо като extended версия на Фридрихщрасе -- магазин до магазина и до магазина -- пак магазин. Така няколко километра. Накрая? В зависимост от посоката ще се озовеш или в Charlottenburg, или пред мемориалната църква на кайзер Вилхелм, но и в двата случая разорен.

Почетна обиколка

Обиколката на Берлин с автобус представляваше едни от най-лошо инвестираните 15 € през шестте ми дни в града. За разлика от тая в Хамбург, озвучена на живо от свръхзабавен екскурзовод, инфото в иначе комфортния и празен автобус на Berliner Bären Stadtrundfahrt GmbH идваше от включени над седалките слушалки. Решение, чието предимство се изчерпваше с възможността за аудиопоток на няколко езика. Основната част я говореше един отегчен каиш на книжовен немски, който тук-таме беше допълван с уж по-любопитни подробности, изречени от млад женски глас на пресилен берлински диалект. Как се извършваше синхронизацията на разказа с движението на автобуса, респ. положението на слушателя спрямо тематизираните забележителности, не разбрах, но същата беше под всякаква критика. На много места не знаех изобщо, за какво ми говорят, понякога дори не ставаше ясно, от лявата или от дясната страна на автобуса е въпросното чудо. Малката карта с маршрута на пътуването, която получих с билета си, също не ми беше от особена помощ, така че сумарно през четвърт час от двата сновах между седалките, доколкото кабелът позволяваше, и се въртях като невменяем с wtf-изражение.

С тия условности наум, все пак трябва да се признае, че обиколката покрива всички големи и средно големи забележителности на града. На тоя фон политиката на туроператора да позволява качване и слизане на всяка една от 15-те спирки по трасето (до ранния следобед се поддържа постоянен поток от автобуси в интервал от 30-ина минути) дава възможност на обикалящия избирателно да се задълбочава. Хващайки последния тур за деня, не слязох никъде. Голяма част от местата бях видял, обикаляйки пеш предния ден, други пък изобщо не копнеех да посетя. Около Checkpoint Charlie, някогашното КПП към американския сектор, е пълно с търговци, чийто сортимент варира от съветски шапки-ушанки, през гедерейски значки и медали, чак до изкъртени от Стената камъни. Камъни, човек. Като оставим настрана изтрещялата идея да помъкнеш парче асфалт към къщи, остава въпросът, доколко продажбата им изобщо е легална. Берлинската стена е защитен паметник. Интересно, стената не е била нито дебела, нито висока -- една педя бетонен панел и жабясала керемидена тръба отгоре. Ама на, сто и кусур човека са си отишли без време около нея.

Тоалетни

Без тях, ясно е, не може, а когато си цял ден навън да обикаляш, зависиш от обществените такива. Като изключим тези в заведенията, които в общия случай не върви да ползваш без да си клиент, берлинските тоалетни са едно -- за мащабите на града -- твърде рядко явление. Освен голямата подземна тоалетна на Ку'дам, на Unter den Linden открих една космическа кабинка с малко екранче, подканващо те да инвестираш 50 цента в облекчаване на естествените си нужди. Сумата ти дава право да разполагаш със сравнително широкия санитарен възел за интервал от 20 минути, след което вратите автоматично се отварят. Отвън кабинката служи за рекламно пространство и изглежда добре поддържана, та мисълта за един бърз вътре дойде от само себе си. Какъв ти секс -- вътре, батко, смърдеше на пот! На смърт и на пот! На някой, който се е потил, умирайки, или е умрял от изпотяване. Всички кабинки, които видях оттам нататък, отминах с погнуса.

Друг чешит бяха кенефите на две гари в града. Благодарение на швейцарския санитарен сървис McClean, в споменатата вече Bahnhof Zoo можеш да пикаеш на неприличната цена от 1 €, а срещу 7 дори да си теглиш душ. Душ. На гарата.

Клубове

Точно в нощта между двата дни от уъркшопа имаше страхотно събитие, на което не отидох от съображения за работоспособност. Отново по случай юбилея, легендарният, но нефункциониращият вече 12 години E-Werk беше отворил врати за едно единствено парти. Berghain можех да посетя едва в неделя вечерта, което сметнах за безсмислено, тъй като след старт в 12 на обед, по това време клубът се ориентира към затваряне.

В момента, в който ми казаха, че обиколката с автобус имала клубно ориентирана версия, организирана от някакво радио, вече нямах време да търся подробности, затова реших просто да се метна на метрото и да видя, къде са по-известните. Пътеводител ми беше малко, но супер информативно книжле с музикалните събития за целия ноември, което бях взел от някакво заведение. На последните му страници имаше семпла карта на града с означения на малки и големи клубове, азбучен списък и адреси. Watergate вече ми бяха показали откъм реката, Maria am Ostbahnhof видях случайно, вървейки по продължението й. Въпреки че само съм го чувал, последният ми е ужасно любим с името си, което навярно има и интересна история. До Tresor не стигнах.
При WMF първо ми направи впечатление нещо, което по-късно установих и при Watergate, и което, предполагам, е характерно за големите клубове в Берлин. А именно -- липсата на каквито и да е обозначения на входа, че вътре има някакъв клуб. Klosterstraße 44 (WMF) е една желязна врата на вътрешен двор. Толкоз. Трябваше да се допитам до един чичко в наблизо, за да се уверя, че там верно се случва нещо.

Преди време четох интервю с Дарио Ардженто, в което режисьорът говореше за предимствата да пътуваш сам. Колкото и да съм съгласен, Ардженто не е помислил за недостатъците да си нямаш дружка за парти. В последната си нощ в Берлин все пак не издържах и се вдигнах сам до Кройцберг, за да чуя Argy в Watergate. Беше сряда. Пред невзрачния вход имаше две еднакво дълги опашки, от които уцелих тая за гостите в списъка, така че трябваше да се наредя отново. Клубът е не по-голям от Forum Trier, но пространството му е разпределено другояче и има само един бар. Ако входът е на нивото на земята, то гардеробът и самият клуб са под него. Таванът е сравнително нисък, но задната стена на помещението е изцяло в прозорци, откриващи невероятна гледка към притихналата Шпрее. На другият й бряг се извисява централата на Universal Studios (или Üniversal, както пишеше в Brüno), върху чиято фасада поне до 4 сутринта мигаше огромно цветно лого. Яко пропаганда за нахапаните в клуба, които не знам колко бяха, но пък непосредствено пред диджея освен цигари се изпуши поне едно лозе зелено. Предвид общите впечатления от Берлин обаче, цените на напитките в клуба бяха крайно дебели. Водка-бул -- 6,50, малък Beck's -- 3,50, Afri-Cola -- 2,50. А в ценовата листа на бара присъстваше и неустоимата оферта от литър и половина Evian за 9 €.
Интериорът на Watergate е супер изчистен, няма нито прожектори, нито визуализации. Единствено вградените в тавана лампички примигваха в бледочервено. Посетителите трудно мога да събера под общ знаменател, но алтернативният оттенък личеше. Адски се изкефих на един чернокож и отявлено хомосексуален младеж с къса изрусена коса, кариран потник и раиран клин (или беше обратното), кубинки и червени обеци-звезди. Човекът видимо се кефеше на музиката и пляскаше често, сменяйки ритъма. Винаги съм казвал, че пляскането на парти е супер. Трябва да има повече хора, които пляскат. При един от брейковете на Арги събралата се зад пулта му групичка поддръжници ми напълни душата с истинска симфония от handclaps. За музиката ще кажа само, че се чу Chase The Mouse на Joris Voorn, с което аз бях безвъзвратно спечелен. Гъркът е пич дори и на външен вид.

Гара Изток

Мръсното и мрачно електро на Legowelt в едноименното му парче е най-точното описание на района около Berlin Ostbahnhof. Малко зад нея, обградена от голо, кално пространство, открих сградата на Berghain, приличаща на съсипано от човешки и природни фактори БНБ. Подлезът под релсите смърди по-здраво и от Обербаумбрюке, а в някаква развалина наблизо видях, че живеят бездомници. В контраст с околната среда, самата гара е приветлива и чиста и има денонощен МакДоналдс. Един Big Tasty по-късно фучах с 200 km/h обратно към Триер.

Легализирай това

Колкото и Уеб 2.0 да има вид на говорилня за масите, в коментарите под различни онлайн-публикации понякога се крие информация, значително по-интересна от оригиналния материал. Към едно иначе рутинно съобщение по темата за наркотиците, за което научих от Петър, анонимен коментатор (#4) е посочил линк.

Линкът води към стар превод на още по-стар материал. Преводът е лош, затова ето оригиналното отворено писмо на един икономист към един политик. Годината е 1989. Първият е Милтън Фридман, нобелов лауреат и защитник на свободния капитализъм; вторият е Уилям Бенет, бивш министър на образованието на САЩ и яростен борец против разпространението на наркотици в американското общество.

Писмото? Искрено, ясно, гениално.

Гурменза

В противовес на скучната лекция за Бай Ганьо, менюто на мензата днес включваше едно особено екзотично ястие. Немското му име гласеше Kichererbsenpolenta mit gerösteter Zucchini, Minze & Ziegenkäse, което ще рече нещо като пюре от нахут с препечени тиквички, мента и козе сирене.

От една страна възгледът Fleisch ist mein Gemüse ми е особено присъщ, от друга кулинарният ми вкус винаги е бил отворен за експерименти. Заклетият вегетарианец Фабиан така или иначе си беше заплюл тая манджа, та какво пък, последвах го с таблата си на опашката. Ястието се оказа страхотно. Основната част се състоеше в пюрето от нахут, чийто цвят напомняше къри сос. Вкусът му беше леко сладникав и перфектно се допълваше от едрите кубчета печени тиквички. Всичко това беше обилно покрито с гъсто, бяло, кремообразно сирене, което удвояваше насладата от всяка хапка пюре. Фина екзотична нотка на композицията придаваха ментовите листенца на върха. Цената от 2,40 € беше смешна не само на фона на вкуса -- порцията ме накара да съжаля за купичката ориз, която от лакомия си взех като гарнитура.

Както личи от менюто по-горе, подобни гастрономически удоволствия ще очакват посетителите на Mensa Tarforst до петък включително. Инициативата не е съвсем безкористна. Организатор е мобилният оператор T-Mobile, който под мотото Campus Cooking и в лицето на двама пътуващи майстор-готвачи предлага едноседмични гурме-преживявания на студентите в различни градове. Разбираемо, към няколкото евро на касата идва и обилна реклама под формата на розово-червени пана, брошури с тарифни планове и сновящи нагоре-надолу брандирани младежи, раздаващи брандирани престилки и кухненски кърпи. Но както е казал Тодор Живков, "[а]ко той само ще слуша лозунги... той ще слуша, ще слуша, ще аплодира, па след това... ясно е, какво ще направи". Във всеки случай манджите си струват.