понеделник, септември 18, 2006

Звезда

"..man muss noch Chaos in sich haben, um einen tanzenden Stern gebären zu können."


- Тзак, ай да ходим да пикайм и да взимаме хаповете, - казва Храста, докато ме дърпа за рамото, за да привлече вниманието ми. Гълъба, който се чекне наблизо, дочува офертата и решава да дойде. Така или иначе всички сме за там.
Масаи е още сравнително празен. Тръгваме в индианска нишка към стълбите, всеки следи предния и от време на време - с крайчеца на окото - хвърля поглед назад. Навън е хладно, но всички сме по къс ръкав.

В раздрънканото Пежо Храста сменя тесните дънки с шорти и вади прозрачно пличке от джоба на първите. Съдържание: 5. Първото извадено изпуска. Псуващ прибира пликчето и започва да оглежда тясното пространство около шофьорската седалка под светлината на телефона на Гълъба. Гълъба намира бонбона и направо го взима за себе си. Втория бонус получавам аз, стисвам го плътно между палеца и показалеца си и го разглеждам. Малка зелена таблетка. От едната страна с редовната резка за разделяне, от другата със звезда. Петолъчка. Зелена такава.
Слагам я в устата си и преглъщам. После пия вода.

Не след дълго отново сме в Масаи. Спомням си думите на Храста, че действието започва след около половин час и трае близо два. Следя ръчния си часовник с нетърпение. Черните очила, които дотогава висяха на тениската ми, вече са на мястото си. Както обикновено, танцувам по-бавно от другите в началото. Има много прегряли индивиди, които вече крещят с вдигнати ръце. Тъпо. Харесва ми да усещам движенията си. За сметка на ръцете, краката ми още почти не се местят в пространството.
Поне 45 минути след приемането не усещам никаква разлика у себе си и започвам да се изнервям. Тогава идва тя.
Клубът се пръска по шевовете, Mazi е зад пулта, а аз съм в пауър. Най-хубавото нещо - напълно адекватен съм! Никакви халюцинации, никакъв Шива, никакви слонове. Просто танцувам като за последно. Неестествени движения, роботски чупки, тропане с крак, танцът на топката. Тялото ми е като пластилин, който моделирам. Гълъба също е вътре, пърха до мен, a от време на време си разменяме някоя и друга мъдрост:
- Гълъб, знаеш ли приказката за робота?
- Ха-ха! Не.
- Имало едно време един робот. ..това е.
(Кикоти се.)

Притокът на енергия е нечовешки, чувствам се страхотно, възприемам всичко наоколо. По някое време три симпатични девойки започват да танцуват в явно умишлена близост до малкия ни тим. След кратки денс заигравки, Гълъба се заговаря с всичките поотделно. Аз стоя настрана, йонизирайки въздуха с движенията си. По-късно разбирам, че идват от Бургас специално за партито. Момичетата на няколко пъти взимат вода и лед и ни пръскат, респективно мажат. НОН е по-ценна от злато на такива събития.
Опитите за разхлаждане правят плочките на пода хлъзгави и малко време ми отнема, докато усетя, че мога да се възползвам ефект(ив)но от това. Кецовете ми са с гладка подметка, почти без грайфери. Благодарение на водата по пода триенете е сведено до минимум, а аз започвам да се пързалям на място като Майкъл Джексън, чупейки невъзможни стойки. "Е няма такъв филм!" извиква някой от почти оформилите кръг около мен хора.

Повече от час и половина буквално се счупвам от денс, обзело ме е изключително позитивно настроение, възприемам всички като приятели. Заставам в центъра, директно под пулта и вдигам очи към проекциите върху екрана над него. Движа ръце в синхрон с куба, който пулсира там, разбърквам цветовете на пъстрите визуализации и се гмурвам в тях.
Диджеят прави готини брейкове, всичко засиява, вече и моите ръце са горе, крясъците се борят със звука от тонколоните, докато последните не затресат отново с о(т)пушения бийт.
Намирам си един широк свободен периметър до стената, разливам малко от запушеното с палеца ми шише по плочките и зациклям отново. Вперилата изумен поглед в мен госпожица наблизо ми прилича на една от фризьорките в Nushi. Все ми е едно дали е тя.
Звездата съм аз.

...

- Тзак, ай да ходим да върнем хапа, - казва Гълъба, докато ме дърпа за рамото, за да привлече вниманието ми. "Да върнем хапа, wtf?" помислям си аз и искам разяснения. Първата ми асоциация беше 'повръщане', нещо нечувано. Аа, ефекта от хапа, ясно. Високо съм, но ме е страх, че скоро ще сляза. Имам същия проблем и с алкохола. Тогава обикновено стават фаловете и тоя път не беше изключение.
Пак в индианска нишка се изнизваме от Масаи, сега без Галя, която преди не споменах, но която остана чиста през цялото време с нас и THANX GOD FOR THAT. Навън всичко ми изглежда болезнено бавно и тихо.

В Пежо-то отново се изважда стока, този път - натурална. Гълъба бездейства, аз си пея 'From Disco To Disco', а Храста свива магическата пръчка, чието действие превърна следващия повече от час в един малък кошмар. Дали от студа навън или от димната завеса вътре, прозорците на колата се замъгяват, а след 4-5 дръпки главата ми сякаш влиза в перфоратор. По средата на пътя между паркинга и дискотеката, Гълъба осъзнава, че е забравил очилата си в колата, получава ключа и се връща. Ние с Храста продължаваме напред.
Първата реплика от филма е негова:
- Усети ли манията, Тзак!

Изведнъж всичко става мистериозно. Храста започва да ми говори за някакъв питбул. Предупреждава ме, че ни чака зад ъгъла, да го очаквам, за да не се стресна. По-късно в думите му питбулът вече е Red Bull, а аз явно съм шахмат, защото си представям голяма ходеща кутийка като пингвина от 'Били Мадисън'. И я търся с поглед, отчаян, че не я виждам. Вече крачим замаяни покрай градинката на някакъв хотел, когато той се сепва, връща се няколко крачки назад, гледайки в тревата. Аз се стряскам ужасно, защото мисля, че вече яко халюцинира и търси несъществуващи неща. Подобни съмнения не ме оставиха до сутринта. Спира се до една табела и в ръката му вече има нещо! Само че не е Red Bull, а Shark. Той гълта малко, аз го доизпивам.
На финалната права към Масаи вървим по улицата, където минават коли, колкото и малко да са.
- С мен ли си, Храст?
- С теб съм.
- Ела тогаз на тротоара. Тротоара е за тия, дето дърпат конците. По улицата бродят само марионетки, - отсичам решително, посочвайки два индивида оттатък. Храста свива веднага.

Доминиращото чувство от това последно влизане до края беше страх. Ама не страх, ами шибана параноя, човече! Сетих се с яд как Храста още преди да пушим не можеше да повярва, че часът беше 4:20 и през цялото време контролирах събитията по часовник, за да не загубя връзка с действителността. При все това, последното си остана в сферата на пожеланията, защото аз просто не бях тук.
Помня, че отчаях Гълъба и Галя, а и себе си, с опит да опиша начина, по който се чувствам. Редях думи една след друга, но не успявах да изкажа централната си идея. А може би не съм я имал. От време на време минаваха голи до кръста момци, които даваха лед на потните маси. След като се понамазах с кубчето, което взех, го лапнах и започнах да го смуча. След малко вече бях забравил, че това в устата ми е лед и сметнах, че е Halls, след което се сетих, че е лед, но се усъмних дали всъщност не съм го взел от някоя от стоящите наоколо чаши. След танци, спомените ми за които са повече от рудиментарни (един познат застава пред мен, повдига очилата ми, и след като ме поглежда в очите, прави безмълвното, но показателно движение тип 'аха, ясна работата'), се проснах на стол до една от колоните, които служеха и за масички. Цялата беше отрупана с чаши и шишета, повечето празни.

Гледах танцуващото множестово от глави пред себе си и бях просто убеден, че настоятелното ми взиране във всяка от тях ще доведе до меката й трансформация в пожелан от мен образ. Нито веднъж не успях. Главите се държаха странно, правеха неестествени гримаси и говореха неразбираемо. Струваше ми се, че виждам познати лица, които изобщо не бяха там. Видях два пъти, как една жена оставя шишенце Evervess пред мен. По-късно успях да събера малкото рационална мисъл, с която разполагах, и реших, че просто е пила две шишета тоник. Проблемът беше, че и след втория път пред себе си виждах само едно шише, а първото тя не го бе взимала повторно. После пък реших, че жената ми прави скрита реклама, защото и двата пъти постави шишето с етикета към мен. Исках да я смъмря, но вече бях установил, че изразяването на мисли не ми се удава в това състояние, затова гледах да не говоря с никого. По същата причина не отидох до кенефа.
Покрай мен мина мъж с напис на фланелата си. От по-вероятното 'red star' завчас се получи 'bastard', а аз вече бях на нокти. Струваше ми се, че главата ми има дръжка на челото и може да се отваря от там. Седях накриво върху високия стол, а параноята ме караше през пет минути да се пипам за задния джоб, което всеки път се опитвах да маскирам като почесване. Мислех си за разглежданата от социологията практика, хората да си 'осигуряват реалността', чрез рутината на ежедневните разговори, носенето на часовник и под. и се стремях да я прилагам, доколокото мога. Говорех със себе си, направих си нещо като психоанализа с интересни заключения. Опитвах се да trackback-вам мисълта си - нещо, което правя често в нормално състояние -, но имах сериозни затруднения. Поглед към диджея, поглед към часовника, поглед назад към приятелите. Разбивах всяка тема на съставните й части и философствах безцелно по тях. Отвътре напираше нещо, а нямах идея как да го освободя. Краката ми бяха като наковални, езикът ми - на моряшки възел и признавам, че самоубийството премина за миг като опция. Още повече, че параноята ме караше да се съмнявам, дали изобщо правя това, което си мисля, че правя. Седя на стол, добре - ами ако всъщност в момента лежа в някой ъгъл? Или още по-зле - бия се с някой бордюр? Ако бях излязъл в 3rd person, един вид? Не вярвах на нищо. Притеснявах се, че ще направя някоя простотия - ще се заям с някого или ще пия от чужда напитка. Губех контрол над себе си.
Опитвах да се боря с халюцинациите като затварях очи, за да спра притока на визуална информация и да се успокоя. Това не помагаше особено, защото веднъж направил го, в главата ми изплуваха аморфни структури, които, подскачайки вертикално към мен върху бял батут, fade-ваха от зайчета до зеленчуци.

С музиката също имах проблеми. Вече не знаех, кое идва от колоните, кое са виковете на тълпата и кое си измислям. Отново ми се стори, че мога да контролирам - тоя път - звука с мисълта си и да променям мелодиите. По едно време бях сигурен, че чувах La Voix на Alden Tyrell, което естествено бе ако не невъзможно, то твърде невероятно. В главата ми беше пълен хаос.

Усещах сила и желание да танцувам, но тялото ми вече не се подчиняваше. Обвинявах себе си. Мисълта, че, седейки физически безучастно, изпускам партито, ме убиваше, но просто не можех другояче в това състояние. Отстъпих стола за кратко на Храста и се раздвижих малко, но при първа възможност се върнах обратно, сух като хуй. Беше ужасно. Виждах, как други се забавляват, а аз не мога. За капак тиковото стискане на зъби започваше да ме дразни и въпреки че болката от нарочно поставения между тях език успяваше да го спре, дори така осъзнавах, че барманчето с лице на дупи е по-атрактивно от мен, и продължих да стискам зъби до края.

Че още не бях съвсем на себе си на излизане от клуба към 7:00, не ми попречи да забележа очевидната прилика на малката ни групичка с извадени от филм на Фулчи зомбита.

4 коментара:

  1. Анонимен18/9/06 22:14

    частта след пушенето си е доста bad trip :/

    ОтговорИзтриване
  2. Ако не друго поне си натрупал достатъчно experience по темата, пък и като одъртееш ще можеш спокойно да казваш: "Баа, ти ако знайш, дядовото, ний га бееме млади как си маахме главите..." ;P

    ОтговорИзтриване
  3. worst trip, kiddo, worst trip...

    Към момента вече гледам сравнително обективно на случката. Наистина беше обогатяваща.
    Съжалявам единствено, че прекалих. Съветът ми към бъдните поколения би бил в тая посока.

    ОтговорИзтриване
  4. Анонимен20/9/06 11:40

    да, добре е човек да си знае границите във всяко отношение.. ама за да стане това, трябва да ги прекрачи поне веднъж.. ;]
    от там нататък, вече е по-лесно да се спираш навреме =]

    ОтговорИзтриване