Снощно

..когато след зверско напиване сънуваш, че пиеш...

Та какво рече kiddo за кръвната проба :-D

Скреч на доверие

Диджей класации дал бог. Ако също като мен си от онези, които се чудят, кой точно ги събира и реди, тук DJmag те питат за личното ти мнение по въпроса. Въпроса - не, кой точно събира и реди класациите, а кой диджей влиза в личния ти топ 5 за изминалата година.

И въпреки че съм имал честта да усетя live точно едно от фигуриращите в моя списък имена, ето ти справка:

1. Sven Väth (култът)
2. Kiko (мечтателят)
3. Tomcraft (свежарят)
4. Legowelt (мрачният гений)
5. David Carretta (къртачът)

N.B. За да гласуваш, кликни върху шареното леке на картата и не забравяй да потвърдиш вота си чрез изпратения ти по мейл линк.

Без коментар

tEdi: tez m0michetata 0t m0q klas s1birat pari da sl0jat 0gledal0 d0 nashta staq we!
tEdi: 0gledal0 we!
Katz: :-D
bloody__: ahaha... e nqma li da se vklu4ish ?
Tim_Logik: aide aide
Tim_Logik: sqkash nqma da go polzvash
Tim_Logik: ahahah

Звезда

"..man muss noch Chaos in sich haben, um einen tanzenden Stern gebären zu können."

- Тзак, ай да ходим да пикайм и да взимаме хаповете, - казва Храста, докато ме дърпа за рамото, за да привлече вниманието ми. Гълъба, който се чекне наблизо, дочува офертата и решава да дойде. Така или иначе всички сме за там.
Масаи е още сравнително празен. Тръгваме в индианска нишка към стълбите, всеки следи предния и от време на време - с крайчеца на окото - хвърля поглед назад. Навън е хладно, но всички сме по къс ръкав.

В раздрънканото Пежо Храста сменя тесните дънки с шорти и вади прозрачно пличке от джоба на първите. Съдържание: 5. Първото извадено изпуска. Псуващ прибира пликчето и започва да оглежда тясното пространство около шофьорската седалка под светлината на телефона на Гълъба. Гълъба намира бонбона и направо го взима за себе си. Втория бонус получавам аз, стисвам го плътно между палеца и показалеца си и го разглеждам. Малка зелена таблетка. От едната страна с редовната резка за разделяне, от другата със звезда. Петолъчка. Зелена такава.
Слагам я в устата си и преглъщам. После пия вода.

Не след дълго отново сме в Масаи. Спомням си думите на Храста, че действието започва след около половин час и трае близо два. Следя ръчния си часовник с нетърпение. Черните очила, които дотогава висяха на тениската ми, вече са на мястото си. Както обикновено, танцувам по-бавно от другите в началото. Има много прегряли индивиди, които вече крещят с вдигнати ръце. Тъпо. Харесва ми да усещам движенията си. За сметка на ръцете, краката ми още почти не се местят в пространството.
Поне 45 минути след приемането не усещам никаква разлика у себе си и започвам да се изнервям. Тогава идва тя.
Клубът се пръска по шевовете, Mazi е зад пулта, а аз съм в пауър. Най-хубавото нещо - напълно адекватен съм! Никакви халюцинации, никакъв Шива, никакви слонове. Просто танцувам като за последно. Неестествени движения, роботски чупки, тропане с крак, танцът на топката. Тялото ми е като пластилин, който моделирам. Гълъба също е вътре, пърха до мен, a от време на време си разменяме някоя и друга мъдрост:
- Гълъб, знаеш ли приказката за робота?
- Ха-ха! Не.
- Имало едно време един робот. ..това е.
(Кикоти се.)

Притокът на енергия е нечовешки, чувствам се страхотно, възприемам всичко наоколо. По някое време три симпатични девойки започват да танцуват в явно умишлена близост до малкия ни тим. След кратки денс заигравки, Гълъба се заговаря с всичките поотделно. Аз стоя настрана, йонизирайки въздуха с движенията си. По-късно разбирам, че идват от Бургас специално за партито. Момичетата на няколко пъти взимат вода и лед и ни пръскат, респективно мажат. НОН е по-ценна от злато на такива събития.
Опитите за разхлаждане правят плочките на пода хлъзгави и малко време ми отнема, докато усетя, че мога да се възползвам ефект(ив)но от това. Кецовете ми са с гладка подметка, почти без грайфери. Благодарение на водата по пода триенете е сведено до минимум, а аз започвам да се пързалям на място като Майкъл Джексън, чупейки невъзможни стойки. "Е няма такъв филм!" извиква някой от почти оформилите кръг около мен хора.

Повече от час и половина буквално се счупвам от денс, обзело ме е изключително позитивно настроение, възприемам всички като приятели. Заставам в центъра, директно под пулта и вдигам очи към проекциите върху екрана над него. Движа ръце в синхрон с куба, който пулсира там, разбърквам цветовете на пъстрите визуализации и се гмурвам в тях.
Диджеят прави готини брейкове, всичко засиява, вече и моите ръце са горе, крясъците се борят със звука от тонколоните, докато последните не затресат отново с о(т)пушения бийт.
Намирам си един широк свободен периметър до стената, разливам малко от запушеното с палеца ми шише по плочките и зациклям отново. Вперилата изумен поглед в мен госпожица наблизо ми прилича на една от фризьорките в Nushi. Все ми е едно дали е тя.
Звездата съм аз.

...

- Тзак, ай да ходим да върнем хапа, - казва Гълъба, докато ме дърпа за рамото, за да привлече вниманието ми. "Да върнем хапа, wtf?" помислям си аз и искам разяснения. Първата ми асоциация беше 'повръщане', нещо нечувано. Аа, ефекта от хапа, ясно. Високо съм, но ме е страх, че скоро ще сляза. Имам същия проблем и с алкохола. Тогава обикновено стават фаловете и тоя път не беше изключение.
Пак в индианска нишка се изнизваме от Масаи, сега без Галя, която преди не споменах, но която остана чиста през цялото време с нас и THANX GOD FOR THAT. Навън всичко ми изглежда болезнено бавно и тихо.

В Пежо-то отново се изважда стока, този път - натурална. Гълъба бездейства, аз си пея 'From Disco To Disco', а Храста свива магическата пръчка, чието действие превърна следващия повече от час в един малък кошмар. Дали от студа навън или от димната завеса вътре, прозорците на колата се замъгяват, а след 4-5 дръпки главата ми сякаш влиза в перфоратор. По средата на пътя между паркинга и дискотеката, Гълъба осъзнава, че е забравил очилата си в колата, получава ключа и се връща. Ние с Храста продължаваме напред.
Първата реплика от филма е негова:
- Усети ли манията, Тзак!

Изведнъж всичко става мистериозно. Храста започва да ми говори за някакъв питбул. Предупреждава ме, че ни чака зад ъгъла, да го очаквам, за да не се стресна. По-късно в думите му питбулът вече е Red Bull, а аз явно съм шахмат, защото си представям голяма ходеща кутийка като пингвина от 'Били Мадисън'. И я търся с поглед, отчаян, че не я виждам. Вече крачим замаяни покрай градинката на някакъв хотел, когато той се сепва, връща се няколко крачки назад, гледайки в тревата. Аз се стряскам ужасно, защото мисля, че вече яко халюцинира и търси несъществуващи неща. Подобни съмнения не ме оставиха до сутринта. Спира се до една табела и в ръката му вече има нещо! Само че не е Red Bull, а Shark. Той гълта малко, аз го доизпивам.
На финалната права към Масаи вървим по улицата, където минават коли, колкото и малко да са.
- С мен ли си, Храст?
- С теб съм.
- Ела тогаз на тротоара. Тротоара е за тия, дето дърпат конците. По улицата бродят само марионетки, - отсичам решително, посочвайки два индивида оттатък. Храста свива веднага.

Доминиращото чувство от това последно влизане до края беше страх. Ама не страх, ами шибана параноя, човече! Сетих се с яд как Храста още преди да пушим не можеше да повярва, че часът беше 4:20 и през цялото време контролирах събитията по часовник, за да не загубя връзка с действителността. При все това, последното си остана в сферата на пожеланията, защото аз просто не бях тук.
Помня, че отчаях Гълъба и Галя, а и себе си, с опит да опиша начина, по който се чувствам. Редях думи една след друга, но не успявах да изкажа централната си идея. А може би не съм я имал. От време на време минаваха голи до кръста момци, които даваха лед на потните маси. След като се понамазах с кубчето, което взех, го лапнах и започнах да го смуча. След малко вече бях забравил, че това в устата ми е лед и сметнах, че е Halls, след което се сетих, че е лед, но се усъмних дали всъщност не съм го взел от някоя от стоящите наоколо чаши. След танци, спомените ми за които са повече от рудиментарни (един познат застава пред мен, повдига очилата ми, и след като ме поглежда в очите, прави безмълвното, но показателно движение тип 'аха, ясна работата'), се проснах на стол до една от колоните, които служеха и за масички. Цялата беше отрупана с чаши и шишета, повечето празни.

Гледах танцуващото множестово от глави пред себе си и бях просто убеден, че настоятелното ми взиране във всяка от тях ще доведе до меката й трансформация в пожелан от мен образ. Нито веднъж не успях. Главите се държаха странно, правеха неестествени гримаси и говореха неразбираемо. Струваше ми се, че виждам познати лица, които изобщо не бяха там. Видях два пъти, как една жена оставя шишенце Evervess пред мен. По-късно успях да събера малкото рационална мисъл, с която разполагах, и реших, че просто е пила две шишета тоник. Проблемът беше, че и след втория път пред себе си виждах само едно шише, а първото тя не го бе взимала повторно. После пък реших, че жената ми прави скрита реклама, защото и двата пъти постави шишето с етикета към мен. Исках да я смъмря, но вече бях установил, че изразяването на мисли не ми се удава в това състояние, затова гледах да не говоря с никого. По същата причина не отидох до кенефа.
Покрай мен мина мъж с напис на фланелата си. От по-вероятното 'red star' завчас се получи 'bastard', а аз вече бях на нокти. Струваше ми се, че главата ми има дръжка на челото и може да се отваря от там. Седях накриво върху високия стол, а параноята ме караше през пет минути да се пипам за задния джоб, което всеки път се опитвах да маскирам като почесване. Мислех си за разглежданата от социологията практика, хората да си 'осигуряват реалността', чрез рутината на ежедневните разговори, носенето на часовник и под. и се стремях да я прилагам, доколокото мога. Говорех със себе си, направих си нещо като психоанализа с интересни заключения. Опитвах се да trackback-вам мисълта си - нещо, което правя често в нормално състояние -, но имах сериозни затруднения. Поглед към диджея, поглед към часовника, поглед назад към приятелите. Разбивах всяка тема на съставните й части и философствах безцелно по тях. Отвътре напираше нещо, а нямах идея как да го освободя. Краката ми бяха като наковални, езикът ми - на моряшки възел и признавам, че самоубийството премина за миг като опция. Още повече, че параноята ме караше да се съмнявам, дали изобщо правя това, което си мисля, че правя. Седя на стол, добре - ами ако всъщност в момента лежа в някой ъгъл? Или още по-зле - бия се с някой бордюр? Ако бях излязъл в 3rd person, един вид? Не вярвах на нищо. Притеснявах се, че ще направя някоя простотия - ще се заям с някого или ще пия от чужда напитка. Губех контрол над себе си.
Опитвах да се боря с халюцинациите като затварях очи, за да спра притока на визуална информация и да се успокоя. Това не помагаше особено, защото веднъж направил го, в главата ми изплуваха аморфни структури, които, подскачайки вертикално към мен върху бял батут, fade-ваха от зайчета до зеленчуци.

С музиката също имах проблеми. Вече не знаех, кое идва от колоните, кое са виковете на тълпата и кое си измислям. Отново ми се стори, че мога да контролирам - тоя път - звука с мисълта си и да променям мелодиите. По едно време бях сигурен, че чувах La Voix на Alden Tyrell, което естествено бе ако не невъзможно, то твърде невероятно. В главата ми беше пълен хаос.

Усещах сила и желание да танцувам, но тялото ми вече не се подчиняваше. Обвинявах себе си. Мисълта, че, седейки физически безучастно, изпускам партито, ме убиваше, но просто не можех другояче в това състояние. Отстъпих стола за кратко на Храста и се раздвижих малко, но при първа възможност се върнах обратно, сух като хуй. Беше ужасно. Виждах, как други се забавляват, а аз не мога. За капак тиковото стискане на зъби започваше да ме дразни и въпреки че болката от нарочно поставения между тях език успяваше да го спре, дори така осъзнавах, че барманчето с лице на дупи е по-атрактивно от мен, и продължих да стискам зъби до края.

Че още не бях съвсем на себе си на излизане от клуба към 7:00, не ми попречи да забележа очевидната прилика на малката ни групичка с извадени от филм на Фулчи зомбита.

Reverse engineering

Преди мача Барселона-Левски, който по думите на разбиращите ми от футбол познати е завършил с неочаквано прилична голова разлика, с един от последните обмисляхме нетрадиционни тактики за опазване на вратата на българския отбор.

След изчерпателен брейнсторминг по темата стигнахме до нещо, което по-късно беше наречено 'увисване'. Идеята се състои в следното: единадесетте играчи ссами вратарчето се хващат с две ръце за напречната греда и висват като човечета от джаги равномерно по цялата дължина на вратата. Доколко правоъгълната площ ще бъде покрита и съответно предпазена, зависи от височината, теглото и не на последно място - от силата на захвата на играчите.

О Б Я В А

Кастинг за футболен отбор!

Набират се индивиди от мъжки пол със следните данни:

• >180 cm
• > 85 kg
• железни китки

Капитанът е вече избран.

Reise, Reise

Мързелив съм. Поредното доказателство е настоящото ентри, което трябваше да е завършено преди повече от седмица. Предупреждавам те, че това е комай най-дългият текст, който някога съм публикувал тук, та ако не ти е интересен, зарежи го овреме.

- Тате, научих нова песничка, тате!
- Така ли? Как се казва бе, тате?
- Удомача.
- А.. я запей...
- 'Удомачаааааа совник тракаа...'

Вийдър айнмал ин Булгариен, хаймат шмект гут, я! Темата на тоя постинг обаче е отнесена към един по-ранен етап, а именно пътуването насам. Последното, въпреки че отново се разтегна до два дни, беше далеч по-леко и приятно от зимния експириънс, за който одеве мислех да пиша, но в крайна сметка умишлено обрекох на забвение. Така де, Заарбрюкен-Варна-Заарбрюкен (през Бургас!) с автобус вече ми е не worst case scenario, ами направо предпочитам да ме халосат с права лопата в главата и да приключваме.
Дийзмал - самолетче - Франкфурт/Хан-София. Ама щото евтинко, нали, и с прекачване в Будапеща. След като чух за единайсетчасов кибик на унгарското летище, моите шест ми се сториха съвсем приемлива опция преди потеглянето и наистина минаха безпроблемно, както ще се разбере по-натам.

Вечерта преди полета Йо ненадейно ми предложи в кюто лично да ме закара от Триер до Хан, с което ми спести ранното ставане, бързането за автобусната спирка на гарата и дванайсет точки за Jozi Reisen. Каза, че наскоро возил братовчедка си нататък, та имал вече тренинг за маршрута. Впрочем трябва да отбележа, че немските пътища нямат нищо общо с нашите и е нужно нещо повече от това да си сляп, глух и сакат, за да се изгубиш. Пичът ме подбра в пункт девет и половина и отпрашихме по магистралата, следейки за малките бели табелки със самолетче връз тях. В следващия малко повече от час поговорихме за пътуванията, ориентирането, немските ландшафти и прочее, а дори чухме и новия сингъл на Scissor Sisters не къде да е, а по инак консервативния Deutschlandfunk.

Пристигнахме доста рано и почнахме да дирим място за паркиране. Тук е моментът да се спомене алчността на местните, които, използвайки натоварените и често пълни до пръсване официални паркинги около летището, са накачили знаци и табели по къщята си - паркинг 4 евро/час. Офертата е повече от неатрактивна, а подобно нахалство веднагически ме наведе на мисълта да запокитя камък към прозореца на някой мазен гешефтар. Интересно е, че прасетата явно са се спогодили помежду си за цената, защото вариации няма.
Пробвахме се на паркинга на някакъв рент-а-кар, но бродещият наоколо с омачкана тетрадката келеш ни сгащи и се разсмърдя въпреки обяснението, че сме за не повече от петнайсетина минути. В крайна сметка се фиксирахме в служебния паркинг на някаква административна сграда в района с надеждата, че никой няма да забележи. Имахме късмет.
Замислих се, че Йо можеше направо да ме изсипе на терминала и да отпраши, спестявайки си горното главоболене. Но колегата явно искаше да ме изпрати както си му е реда, а и компанията му определено ме радваше, особено в непознатата обстановка на разкопаното летище.

Помотахме се малко докато намерим точния чек-ин и се метнахме на опашката. Оглеждах се за българи. Не щото ми трябват, просто ми беше интересно да видя що за индивиди пътуват за родината. От аутфита до поведението, мнозинството от тях правеше яко кофти впечатление. Предаването на багажа бе последвано кратко сбогуване с Йо, след което се отправих към гейта, минавайки през контрола на ръчния багаж.

Нямам идея за модела на самолета, сигурното е, че беше адкси кирлив - поне отвътре. Шегата настрана, почувствах се като в препълнен със слънчогледови семки и потни мишци 209 в средата на юли и, въпреки че вътре не смърдеше, омазаната с разтопени M&M's поставка за чашка пред мен най-малкото ме потискаше. Докато разлистя втъкнатия сред книжата отпред Hot Gossip, от който получих безценното инфо, как леля Шарън била освиркана от редакцията, понеже не пожелала да си махне слънчевите очила за снимка, кацнахме в Будапеща.

Кацането всъщност далеч не беше така безаварийно както изглежда. Поне не и в личен план. Още с първото осезаемо снижаване на дясното ухо започна да ме боли и малко време беше нужно, преди болката от налягането да стане непоносима, а аз да се сгърча закопчан на седалката, вперил измъчен поглед в празно пластмасово шишенце от сок. Начинът, по който последното се смачка пред очите ми, ме наведе на болезнената аналогия с онова, което се случваше в евстахиевата ми тръба. Оттам нататък пътуването ми продължи in mono where available.

От сутринта бях вкарал само едно кисело мляко с плодове и шоколадови бисквитки, та стомахът ми вече биеше тревога и първият ми objective след пас-контрола беше да потърся възможност за стабилен обяд. Единствената такава на за мен учудващо бедното откъм кафенета, магазини и прочее Ferihegy беше бистрото. Манджите зад витрината ми идваха прекалено 'домашни' - обикновено предпочитам да сгъна нещо в МакДоналдс и сие -, но в крайна сметка останах доволен от пуешкото с кашкавал, грах и гъби + картофени крокети, въпреки че трябваше да се бръкна девет евро за него. На излизане пред погледа ми попадна интригуваща напитка в ярко оранжева опаковка - C ICE, обявена като швейцарски чай с канабис. Сега, аз канабиса (че и чая) не свързвам първо с белия кръст на червен фон, още повече, че кутийката сочеше Австрия за страна производител. Вкусът в крайна сметка не беше по-различен от всеки друг студен чай - питие, което не обичам.
Оставащите часове на летището прекарах в търсене на магазини, седене, неколкократно посещение на тоалетната и откровено размотаване. В едно ъгълче намерих дори свободен контакт, на който доизгледах V For Vendetta дето почти бях забравил, че съм го почнал. Има идеи, ама глупавичък е филмът. В района имаше и wireless, но единственият сайт, който се отваря без пари е тоя на телекома, който учтиво те моли за име и парола, респективно те подканва към закупуване на ваучер.

На чек-ина за втория полет вниманието ми привлече квартет дивни рокери от марс - двама чичаци и два по-млади индивида, но всичките едри, с кофти окосмение, татуси и мърляви кожени дрехи със зеленикаво лого Desperados Riders или нещо от рода. При верно леко безсрамния ми опит да ги заснема единият изръмжа 'ноу фото', изглеждайки ме така, щото веднага затрих снимката и започнах да си пея темата на телетъбис наум. След проверката на ръчния, където станах свидетел, как в чантата на една българска баба откриха твърде сериозен макар и кухненски нож, който безвъзвратно потъна в специален отвор на своеобразното КПП, се помотах малко из duty free-то, купих едно унгарско вино за Б., у когото щях да пренощувам преди да потегля за Варна, ядох студен сандвич с моцарела и домати, пих едно млекце, зяпнал седящата наблизо симпатична англичанка, и се метнах на машината.

Тоя самолет очаквано беше пълен предимно с българи. Последното пролича още при излитането, когато явно не един и двамата селтаци на седалките зад мен бяха изрично помолени да спрат да снимат иначе наистина яките стюардеси. Вече беше тъмно и не виждах къде точно из площта на летището се намирахме, но след кратко придвижване по земя, лично вторият пилот заяви по радиоточката (о, да, държах на тая дума, все едно дали е уместна), че сме изправени пред технически проблем, който трябва да бъде отстранен от спецовете в централата. Наложи се да пропътуваме разстоянието обратно, където по думите на говорещия предстоеше да престоим кратко. След извършената проверка вече добре познатия глас обяви, че един час закъснение не ни мърда, а аз, който дотогава не се бях замислял, че всичко е вървяло добре, го осъзнах и леко се подразних. Чакаха ме в София все пак. Допълнителен дразнител беше и практиката информацията от обслужващите полета да се подава първо на унгарски - език, който по моя преценка повечето от пасажерите, включително моя милост, не отбираха ни най-малко, а едва впоследствие - на английски. Както и да е, със закъснение, точно отговарящо на обявеното и още една ото-рино-ларинголожка атака над организма ми кацнахме в столицата и зачакахме около лентата с багажа като гладни котета пред закусвалня.

У Б. ядох домашна баница и пих айрян. Междувременно гледах Канал 1. Беше ми яко.
На сутринта пак ядох баница, тоя път с прясно мляко. Кеф!
За съжаление се бях успал заради пропуска да сменя часовата зона на телефона, който трябваше да ме събуди. Цъфнах в 10:00 на централна автогара, тъкмо четвърт час след последния Биомет към Варна. До следващия ми оставаха три. Купих си билетче, после вестник, изумих се от разхищението на пространство в тоалетната преди да разбера, че съм влязъл в тази за инвалиди по погрешка, накрая седнах насред чакалнята и зачетох родните новости. Първа страница: Полицаи на психотест. Въпросник като антикорупционно средство сред органите на реда, wtf?! Първо лексиконче, ако сгафиш там, отиваш незнамсикъде и чаааак след това - на детектора. Ма да ве, пратете ги и на Роршах, и на 'Кой герой от Приятели съм?'. А и сякаш ако (у)знаят какво е наказанието за взимане на подкуп, ще спрат ако са го правели. Други: Сървайвър срещу ББ3, учителите - по-бедни, Стоичков сипал на северните съседи и т.н., и т.н. Ноу плейс лайк хоум.

В автобяса се пласирах на оптималното за рецепция на задния телевизор място и принципно любимото ми в редките пътувания с тоя сървис. За мое съжаление чорлавата кака в червено ми заяви, че бусът е пълен и трябва да заема мястото си според билета - 44 - на последната двойка седалки, вляво преди 'дивана' накрая, за обитателите на който ще стане дума след малко. Екрана вече виждах от една твърде неприятна перспектива, отчасти и заради непрестанно клюмащия надясно чичо отпред. Но както обикновено се случва, филма бях гледал и всъщност ми беше все тая. До Велико Търново всичко мина окей, пристигнахме по план.
Наредих се на традиционната опашка за кенеф, където имах чувството, че всички ме гледаха като да бях извънземен. Ако си минавал през по далечния санитарен възел в тая старопрестолна база, знаеш, че от вратата с надпис WC (ако такъв изобщо съществува), на която плащаш таксата, има едно известно разстояние до вратите на двата фактически кенефа. Там вече мирише. Поради изкривената представа за време и пространство на повечето посетители опашката от чакащи често навлиза в него. Оказал се на мястото на първи кандидат за една от двете тоалетни, се спрях още на 'входа' и кротко зачаках. Още преди да се освободи която и да е от тях, гърбавият нещастник зад мен ме ръгна грубо в гърба с думите 'Ай ве, ко чакаш?'. Ако в същия момент един от двата кенефа не се беше освободил, един вече готов отговор току да бе видял бял ден, а авторът му - звезди посред него.
Сандвич за лев и четирисет - ебаси! Грабнах два дори само заради пренебрежимата спрямо немските цени цена - такива сравнения ме гонеха още от стъпването в София -, ха и едно сокче с тях. Нагъвайки на 'перона', забелязах, как съмнителен или не толкова, понеже си беше отявлен циганор, субект ме измери от глава до пети няколко пъти, след което се приближи на некомфортно малко разстояние и след отказа ми на невероятно дългата му тирада по измолването на левче, рече кротко "Еееми, аз тва искам." и замина. Още докато ме оглеждаше, се чудех защо точно мен избра - добросърдечен, материално обезпечен или как точно изглеждам, по дяволите? Не, не съм лош човек, напротив. Но тоя чичо вместо да пафка - а той го правеше в лицето ми - и да мрънка за жълти стотинки, сто процента може да си намери някакъв финансов източник. Капачката на сокчето ме озори.

От Търново към Варна скоростта спадна значително. Споменатите по-горе сачове на седалките в края на буса взеха да не издържат: "Баааа, ко прай тоз феееее, дай газ ве, мче!", "Ооо, веч няя се качвам аз на Биомета, нееее" и прочее негодувания, изречени естествено с възможно най-дебелашкия тон available. За умствения багаж на тая група индивиди можех да съдя и по коментарите им на пусканите по време на пътуването филми. Докато на Мистър и Мисис Смит никой не обели и дума по простата причина, че сексуалните заигравки там, ако и да са в изобилие, функционират на едно откровено недостъпно за подобни декласирани елементи ниво, то на френския Ils имаше селташки забележки от рода "Оо, ский го тоз как глеа порно!", "Тез ся чукат ли се?", а бидейки в крайна сметка позаплетен трилър, филмът повдигна въпроси в кухите им лейки: "Ми аз изобщу не разбрах ква е идеята..." Няма и да разбереш, майка ти проста деба!
По-късно ми стана ясно, че калпаците са някви прости хамали, ама в буквалния смисъл - говореха си за кораби, товари, работодатели, Италия, италианки ("ъъ, ся кат са качим на кораба, тряя ни дадат ена талянка така, хъхъхъ"), а като хайлайт изскачаше осребряването на билетите за текущото пътуване.

Пропуснах да отбележа, че до мен през цялото време седеше червенокосо (следващата дума рядко се появява в изказа ми, но тук просто заспива) пиче, чието място според билета беше от другата страна на пътеката, но пред алтернативата на малолетния нехранимайко и изглеждащия като типичен (евро)футболен тарикат баща-тире-чичо-му-or-whatever до него оттатък, компанията й бе за предпочитане. За червенокоската ми беше интересно да разбера дали 'отива' или 'се връща' във Варна. Единственият телефонен разговор, който проведе в автобуса, ми бе предостатъчен. Освен, че бе отговорено в прав текст на въпроса ми, за пръв път чух момиче да се обръща към друго момиче на 'копеле'. Е няма такъв филм! Макар че като се сетя как мъже си говорят на 'путко' ми става по-скоро мъчно...

На варненската автогара се изсипах с леко присвит корем.

Pwnd!

All your base are belong to us.

:8)

Мисля вече да се усмихвам така.