Диалог 2

- Яде ли?

- Ja, doch.

Балада за българските герои

Докато на архивите не се гледа като на исторически източници, а се използват за политическо оръжие, не може да се стигне до онова критично разглеждане, което единствено е в състояние да предложи възможност за пречистване, наказание и прошка.

Силен документален филм (5 части!) за мрачното комунистическо минало и не твърде обнадеждаващото настояще на България, който Денис ми показа. 45 обезпокоителни минути в разкази и мнения на бивши затворници, съвременници, експерти.

Автор е писателят Илия Троянов, известен май повече в Германия, отколкото у нас. Филмът е заснет през 2007 в сътрудничество с ZDF.

__

Deutsche Fassung (HQ)

Orange sky

We spend so much of our lives not saying the things we wanna say, the things we should say. We speak in code. We send little messages. Origami. So now, plainly, simply, I wanna say that I love you both.

Светещото в коремчето

В един много стар брой на Мики Маус, на последната страница имаше тест. Под някаква разбираема форма, той показваше на децата, каква е времевата им ориентация. От тоя тест за първи път получих диагнозата, че съм си заврял главата в миналото като щраус. Че вървя обърнат назад и оценявам преживяванията, едва когато са отминали. Че се измъчвам от спомени, които друг просто би регистрирал с усмивка, продължавайки напред.

Но как? Как да се зарадваш на неизвестното бъдеще, когато сивото ти настояще те тормози, а от щастливото минало е останал само разкъсващ сърцето спомен? Как въпреки болката да загърбиш този спомен, когато той осмисля случилото и случващото се с теб?

Не детството ми липсва, а един скъп човек. Някога той ми даде от светещото в коремчето. Аз го пазя и до днес. Понякога е топло, понякога пари. Винаги боли.

Гай Смайли

От два дни в главата ми звучи Esperanza, въпреки че не я чухме в събота, когато симпатичният й израелски автор гостува на клуб Mania в Слънчев бряг. Първо може би е редно да благодаря на мис Кукуун, без чието потвърждение с Питона едва ли щяхме да се осмелим да минем стотината километра от Варна, след като преди половин година идването в България на един още по-известен сънародник и адаш на госта се провали.

Пътуването по крайбрежната E87 се оказа доста приятно и като изключим тук-там острите завои, фучащите BMW-та с бургаска регистрация и едно ненужно отклонение в дивото, с което ни финтира Google Maps, се озовахме почти неусетно пред възшарената сграда на клуба. (Един съвет: осигурете си винетка предварително, защото в бензиностанциите по пътя имаха само месечни.)

Понеже не вървеше да се изсипем в 11 като за театър, обиколихме пешеходната зона на курорта. Адски се кефя на врявата на такива места по това време на годината. Low life туристи от всякакви националности се шляят на групи в търсене на -- приоритетно алкохолно -- забавление, а родният търговец е повече от радостен да им го предостави. Барове с пиянски промоции, атрактивни викачи и раздавач(к)и на флайери, манджа на всеки ъгъл, стрелбища, сергии, магазинчета за часовници ("buy 3, get 4" сякаш са чорапи), бънджи, влакче, вело-рикши, стриптийз, казина, обменни бюра, силна музика... Като цяло една кичозна лудница, в която е забавно да се разхождаш, стига да не си част от нея.

Dance Club Mania се помещава в една странно изглеждаща сграда на два-три етажа, първият от които е зает от bar & dinner със същото име. Така, за да влезеш в клуба, трябва да се качиш по едно от откритите стълбища в двата й края. Въпреки двете си нива, самият клуб ми се стори по-малък отколкото очаквах, но на влизане към 00:30 беше още потискащо празен. При 20 лева за вход това от една страна не изненадваше, тъй като с местоположението си клубът е потенциална опция за всеки гост на курорта, а не само на дай-хард феновете, които са по-толерантни към разхода. От друга обаче, Mania може би просто не е най-подходящата локация за подобно събитие, що се отнася до публиката му. А може би сезонът още не е започнал. Така или иначе, моментът, в който можеше да танцуваш без да се набиваш на очи, дойде едва към 2:30. Не знам дали заради относително ниската гъстота на населението, въздухът в клуба беше приятен въпреки цигарите. Единствено трите лева за водичка ми влязоха малко криво.

Guy J е изпълнител, когото за първи път чух покрай Chaim в общото им Isreality EP, а след Geko за прогресивния Bedrock на John Digweed тотално се влюбих в мелодичния му звук. Изобщо, израелците от доста време са в подем и, наред с горните, активисти като Guy Gerber, Shlomi Aber и Gel Abril оформят стабилно ядро в съвременната електронна музика. Guy J беше и едно от имената, които предложих в анкетата за следващия Time Warp. До събота го бях виждал само на снимки, където изглеждаше, че е по-дребен от колегите си.

Някъде след 1:00 още седяхме на една от страничните масички и се забавлявахме с пепелниците, които басът на Стивън караше да подскачат и дрънчат върху стъкления плот, когато през денсинга мина малко момченце с голяма раница, придружавано от някакъв мъж. Гай Джей, човек! Метър и седемдесет да е бил, с отпуснати встрани ръце и лъчезарен поглед -- като първолак на първия си учебен ден. Колкото Gregor Tresher навремето ме беше изненадал с баскетболен ръст, толкова смешно ми стана от тоя симпатичен елф. След сравнително дълго размотаване край Стивън, към 2:00 човекът зае централното място зад пулта, макар и при леко вяло ръкопляскане от страна на посетителите.

Първото парче беше супер красиво и звучеше съвсем в негов стил, т.е. най-вероятно си е било негово, но за съжаление не ми говореше нищо. Всъщност всички парчета, които впоследствие разпознах, бяха негови собствени продукции. След около половинчасова прелюдия, в която публиката постепенно се мобилизира, истинското начало дойде с въпросната Geko, на която окончателно се убедих в качеството на озвучителната техника в клуба. Свирукането на заден фон звучеше кристално ясно и, редувайки говорителите, заприлича на надпяване между горски птици. Гай влезе в авторска серийка и преля в последната си продукция за Turbo -- Shaman. Някъде тук забелязах, че преходите му не бяха от най-класните, но по-късно вече не ми правеше впечатление. Бях се потопил в потока на музиката. В по детски слънчевата усмивка на госта се четеше някаква неописуема доброта, невинност, наивност дори, която ме изпълваше с надежда. Понякога самият той вдигаше ръка във въздуха, обърнал с любопитство очи към движещите се под звуците му хора, радвайки се заедно с тях. Гай Джей просто изглежда така, както звучи музиката му.

Когато поредното непознато парче се разви до някаква брутална резачка, изкрещях за първи път. Оттук нататък не пропусках да вдигам ръце към пулта при всяко натрупване и да ги прокарвам през зелено-червените лъчи на поставения над него лазер. Питона видимо също беше в пауър. От колоните вече звучеше Fall Star и така и не разбрахме, кога от тавана на клуба, съвсем централно се беше спуснал прозрачен екран, върху който затанцуваха пъстри прожекции, известяващи между другото имената на диджеите и мястото за афтърпарти.

С все по-продължителни затишия, към 5:30 Гай даваше знак, че приключва. Агитката непосредствено под пулта го аплодираше усилено; аз се включвах от дистанция и едва в самия край се отбих да стисна ръката му. Изправих палеца на другата и с искрена усмивка му казах "Great". Било е взаимно.

Наобратно

Веднъж казах, че се прибирам в България не заради потрошените тротоари, а заради някои от хората, които крачат по тях. След като последните станаха с един по-малко, предстоящото ми завръщане утре изглежда по-безсмислено от всякога. Никога не съм предполагал, че след седем двупосочни полета и едноседмични мъки след всяко кацане на немско летище може да дойде момент, в който от мисълта за срещата с дома да ми стане криво.

Е, моментът дойде. Добре заварили.

Stringtime's up

Вчера, в късния предиобед, асоциалната Анна, изнасяйки се от жилището, е отменила валидността на това съобщение. Предполагам, че е станало по невнимание, но нито я видях повече, нито имах желание да се карам.

Сам по себе си, плакатът не значеше нищо; от значение бяха други неща във времето, през което той висеше над стълбището. Оголената стена ще ми напомня за липсата им.

Pimp my green groceries

Sup dawg, we heard you liked bananas so we put a banana in the banana, so you can eat while you eat.

Поредните два безполезни артикула от консуматорската обител на Кауфланд идат под формата на кутия за банан с вид на банан и...

..кутия за чесън с вид на чесън.

Tanz in den Mai

Редовно подчертавам, че Триер е малък град с нощен живот, разнообразен колкото работата на поточна линия. В такава среда всяко по-мащабно парти е добре дошло, а когато става дума за своеобразен мини-фестивал на закрито летвата се вдига бая високо. И въпреки че сред "фантастичните 13" диджея снощи, повечето от които и без това можеш да чуеш всеки уикенд в някой от петте клубчета в града, особен интерес заслужаваха точно двама, починът за подобно мероприятие е повече от похвален.

Не знам дали заради мащабите на партито, пропагандата по плакати и флайери споменаваше единствено предварителна продажба на билети и дори не беше обявила цена. След като няколко дни се каних, взех своя едва в деня на събитието от билетния център с цената на 11,75 € и идеята да си спестя някое и друго евро от тази на вечерната каса. Е, доживях цената на входа на парти да е по-ниска от тази на картите от предварителната продажба! Всеки, който не се беше кахърил за билетче, влизаше за кръгла десятка. Ебал съм ви търговската политика. При все това на опашката пред клуба трима глупаци се жалваха, че осем евро им била границата и сега с мъка трябвало да прежалят десетте. А без пари не искате ли да влезете? Или направо на вас да ви платят, а вътре да бичат Карл Кокс и Лоран Гарние бек ту бек?

Магнитът в лайнъпа бяха любимите на Тобиас Format:B и хамбургският мискет Einmusik. За първите знаех единствено, че са двама -- колкото да установя липсата на единия, когато им дойде редът. Явно стандартен диджей-сет могат да карат и поотделно, което е доста тъпо, щом се водят дуо. Музиката им също не беше впечатляваща, а няколко прехода пичът откровено осра. Тобиас се изкефи тук-там на някои познати неща, от които бях слушал само ремикса им на Istanbul от Luciano Esse & Tony D. Като цяло, прекалено еднообразно за моя вкус, особено при вече трезвеното състояние, в което бях към 4 сутринта.

Einmusik, който пускаше лайв, беше всъщност преди Format:B, но изнесе такова представление, че ако го бях споменал първи, другото щеше да бъде излишно. 90-минутната му лекция беше абсолютният хайлайт на вечерта. Изобщо не видях с каква апаратура борави; човекът се кълчеше яко зад пулта и танцуваше заедно с публиката в пиковите моменти. Звукът му беше много различен от стандартния за партитата на Minimalsause, което идва като комплимент, защото беше изпълнен с мелодия. Ето такава музика искам на парти, не само тупц-тупц и тракане като от сачмата във флакон със спрей. Хамбургерът правеше страхотни брейкове и интензивни натрупвания на музикални пластове, а пред кулминацията на Jittery Heritage почти всички ръце бяха горе. Преди това чухме още Shaw и куп други чудесни, но непознати парчета. Имам бегло подозрение, че прозвуча и K5000/Ehrfurcht, излязла за симпатичния белгийски лейбъл Dogtown (редом до продукции на Chaim и Guy J). След края на изпълнението си, човекът дори остана още няколко часа, надъхвайки публиката чисто визуално за обречените опити на колегите си да запазят неговото ниво.

Прибрах се по светло с танцова стъпка.

Мислиш, че можеш да си позволиш кофти реклама?

Рекламите на МакДоналдс никога не са блестяли с идея или изпълнение, а тая, която напоследък се развърта из ефира на частните немски телевизии, е вече adската простотия.

В тъпкан автобус на градския транспорт противно риж младеж с кесия от въпросния ресторант и вид на упадъчен интелектуалец си проправя място през пътниците и доближава едно от ония четворни сепаренца в задната част на возилото, където от едната страна и един до друг седят сравнително симпатични момче и момиче. Рижият тип уж любезно моли момчето, седящо откъм пътеката за правостоящите, да стане, при което и то, и зрителят очакват, че натрапникът си е изпуснал нещо, но биват опровергани най-късно, когато същият безцеремонно заема освободената седалка, обръща се наляво и, прегръщайки кесията, пуска едно "Как е, сладурано?" към мацката до себе си. Вместо директно да го приспи с един между очите, прекараният наивник с драматичен напън поставя крайно адекватния въпрос "Мислиш, че можеш да си позволиш всичко??", та след едно "Разбира се!" рижият като фокусник да наизвади пет манджи от кесията, назовавайки всяка поотделно, преди да бъде скрит от заключителната инфо-визуализация на спота.

Изобщо, МакДоналдс каква точно комуникационна стратегия преследват? Сандвичите им нагъвам здраво и без да съм гледал подобни безсмислици по телевизията, а ако толкова държат да опресняват потребителското съзнание за марката си, то биха могли да го правят по далеч не толкова нелеп начин. Златно М, лееща се кола и близки кадри на сочни бургери му е майката, оставете простотиите за Роналд и рождените дни в детския кът!

Музикален небосклон

Предварително се извинявам, че взех да се превръщам в рупор на Strange Life Records, които си имат собствен блог, но слабостта ми към тях досега трябва да е станала ясна. Великденският им заек (Зомбайо?) постпразнично е оставил кошница неиздавани досега композиции от Гракл и Смакос.

Несъмнено централно място в нея заема саундтракът към новото псевдодокументално видео, родено от болния мозък на Леговелт, което ни представя поредната налудничаво-конспиративна теория за света. Заглавието е Skywatcher, а вълшебният звук идва от цифрово delay-нат Sequential Circuits Pro-One и Roland TR-808.

Keep watching the sky...!

Здравей, България

В Германия има много българи, но и в България не липсват германци. Едно семейство от последните ще представи следващият епизод на Goodbye Deutschland, документална поредица на VOX за немски изселници по света.

В случая стоматологът д-р Майер отпътува с дъщеря си за Варна, където му предстои да започне работа в клиника; по-късно към тях следва да се присъединят съпругата и синът му. С изключение на Майер старши, всички са виждали България само на картинка.

Според промо-текста с дежурните "една от най-бедните страни в Европа" и "висока престъпност" приключенията на Майерови започват още с търсенето на жилище.

Излъчването е във вторник -- за съжаление не разбрах дали следващия (21.04), или по-следващия (28.04) -- от 20:15 немско / 21:15 българско време. Ще гледам с интерес, особено заради града.

Без лого

Огилви пише, че обичал да печели публично, но да губи в тайна, което не е никак лоша стратегия. Въпреки това ще я пренебрегна.

Вчера приключи конкурсът за лого на REVO FILMS, в който безуспешно участва и моя милост. Финалистите засега са повечко, крайният победител ще изскочи след Великден.

Гледайки мнозинството от предложенията, разбирам, че съм подценил революционния момент в самосъзнанието на компанията. Ама така е, четеш си обявата и сам си селектираш важната информация. А на такива многообещаващи лозунги принципно не обръщам внимание -- дето ще си революционен, просто гледай да си вършиш добре работата. Е, ако някой надъхан режисьор ми беше креснал в лицето, вероятно щях да го взема предвид.

Личните ми фаворити са два, като и двата са от автори, участващи с по още едно предложение, което, бидейки особено безлично, изглежда изпълнява функцията на контрастен фон за първото. Това са звездичката на г-н Пътев и пълнителят на г-н Градинко.

В същото време обаче в тесния кръг са попаднали и някои предложения, поставящи под въпрос критериите за избор. Червено-синьо "Revo Films" плюс силует на преяла гугутка ще да представляват някаква особено нежна революция, чиято връзка с киното може да бъде единствено порнофилм. Второто предложение фийчъринг птица също някак не съумява да разкрие идеята си в очите ми.

Кончето от филмова лента е перфектен пример за това, колко трудоемко може да бъде създаването на нещо безполезно, Гномът или е аутсорснал труда си към някой петгодишен, или самият той е такъв, а останалото го избива Че с монокъл и "RF" на баретата.

И за да бъде всичко справедливо, ето и моето отхвърлено предложение, открито за лоши думи хорски:

Музика за ядене на шоколад

Fonejacker по български

Змиево си търси мобилен телефон.

Ффф вай вай вай! :-D

По следите на изкривеното време

Честно, не знам нито откъде да започна, нито докъде да се огранича. Time Warp в събота/неделя беше не само първото ми посещение на фестивала в 15-годишната му история, но и единственото от такъв мащаб, на което някога съм бил. Трудно ми е да намеря думи и за носталгията, която ще ме държи още дълго.
Time Warp е незабравимо преживяване. В момента на стъпване на коя да е от сцените, името като на шега се оказва програмно: събитието ти дава истинска пролука във времето, кътче спокойствие от ежедневието, възможност да изтанцуваш болката си, без дори да мислиш за нея. Или както Геша беше казал -- "Спомнете си за чувството, което сте изпитали, когато за последен път сте ходили на парти. Влизате и грижите ви остават навън. Имате чувство, че вътре е раят и искате да останете колкото се може по-дълго."

Впечатленията ми от музиката са като цяло бегли, защото стимулите бяха много и се сменяха бързо. Който търси специално тях, да прескочи до първия болд.

Теренът на манхаймския Maimarkt, който Time Warp по традиция ползва, е нещо огромно. Още на входа организаторите раздаваха малки рекламни книжлета, които на две от страниците си съдържаха най-ценната за посетителите информация -- програмата на диджеите отляво и карта на целия парк, включително промо-щандове и тоалетни, отдясно. Апропо, тоалетните бяха и стационарни, и походни, но като цяло недостатъчно на брой. Съвсем без оглед на това, че очаквано го играеха средища на най-девиантните сред посетителите на мероприятието, санитарните възли нон-стоп се кичеха с такива опашки, щото първият и единствен път, в който облекчих човешката си нужда на таймуорпска земя, го направих до един трансформатор отвън.

След период на аклиматизация, в който не и без мъка успяхме да открием гардероба (представляващ просторна зала с номерирани шкафчета, за които наемаш ключ) и щанда на Sunshine Live, който ползвахме за отправна точка, постепенно свикнахме с разположението на помещенията и ориентацията по миниатюрния грундрис в брошурата. Освен петте сцени, паркът разполагаше с редица "сервизни" сгради за ядене, игра, почивка и медицинска помощ. Споменаване заслужава и сравнително широката централна улица между тях, по която постоянно сновяха хора.

В социален аспект партито беше по-шарено от дъгата. Рейвъри, хипари, фешън-маниаци, пропадняци, наркомани, хулигани, на токчета фини дами, полуголи, навлечени и недооблечени, скот като скот, хиляди маса народ! Особено мнозинство имаха италианците, които на националната им гордост Марко Карола ме отказаха да остана повече от четвърт час с блъсканията и тъпите си подвиквания. С 1-2 изключения всички, които без свян се надрусаха пред очите ми, бяха също италианци. В тая връзка, причината за опашките пред тоалетните явно не е била и в това. В кенефа на варненския Comics примерно винаги си принуден да ползваш писоара по простата причина, че десетина минути след началото на всяко парти там, се намира някоя изсъхнала джанка, която да се заключи и да припадне в кабинката. Без да гарантирам, че по-стеснителните не са го практикували и в тоалетните, видях как на сцената директно до мен едър рус тип с тениска на Amnesia внимателно изважда портфейла си, от него -- прозрачно пликче с бял прах и банковата си карта, после го затваря, обръщайки го хоризонтално, изсипва известно количество от пликчето отгоре, намества си го с картата и го опъва на два пъти.

Из залите периодично се понасяше миризма на трева, а някъде след 10 сутринта, отново непосредствено пред мен, момче и момиче си разделиха един екс. Към тоя момент въпросът "Do you have a pill?" ми беше задаван около три пъти от различни индивиди в еднакно окаяно състояние, а този, касаещ моето желание да се изпъна -- веднъж, от костюмиран азиатец, чиято безумна усмивка спонтанно свързах с дилъра от 99 Francs. Един (предполагаем) такъв пък охраната бързо-бързо изведе от сета на Хотин в късния предиобед.

А всъщност консумацията на дрога и наркоманията са различни неща. И ако първото се случва в някакви разумни граници, то до второто изобщо не е нужно да се стига. Изглежда все още много хора не осъзнават това, но нека не забравяме, че впечатление правят само злоупотребилите.

Относно легалната консумация също имам забележки. Досега сигурно е станало ясно отношението ми към цигарите и пушещите сред публиката на всички сцени определено не го подобриха. Към това дежурните продавачи бяха пласирани повсеместно и допълнително подхранваха горчивия аромат в носоглътката ми. Вентилацията на помещенията за щастие беше отлична и често усещах приятен свеж полъх.

Проблем представляваше и нещо, което на никое електронно парти не бива да бъде такъв: водата. Тя се предлагаше в две разновидности, нито една от които не беше нормална минерална вода в шишенце. В единия вариант срещу 2 евро получаваш 0,4-литрова чаша с оная газирана вода, която немците с любов наричат Sprudel, а аз -- лайна. Дори да пренебрегнеш тежестта в стомаха и оригните, чашата в момента на добирането ти до някое по-централно място за танцуване (барът на всяка сцена беше в края й), вече е полупразна и то не от пиене. Алтернативата се казваше Storm и имаше колкото предимства, толкова и недостатъци. На удобното пластмасово шише и липсата на CO2 отговаряха безобразни цена (4€ за 0,5l) и съдържание на кофеин (170mg/l). Последното за чий изобщо беше, не ми стана ясно, но й вкараха яко промо при липса на истински конкурент. Вкусът беше окей.

Водата в тоалетните, казаха ми, не ставала за пиене.

Anthony Rother, с чийто лайв стартирахме, не ме вдигна чак колкото очаквах, въпреки че за него се бях надъхвал особено. Чуха се Moderntronic и Father, но като цяло -- предвид идеята на лайва -- нямаше много познати композиции и може би това малко ми липсваше. От друга страна Ротер пееше на живо с вокодер и, въпреки че не го виждах оттам, където бяхме застани, се изкефих яко. Той беше и един от малкото, които ползваха микрофона, за да комуникират с публиката.

След приятелското "Macht's gut, Kids!", Ротер предаде на сънародника си Chris Liebing, който на фона на огромно шаващо око със сменящ цвета си ирис, зачука с техно като да сме '97. На някои това се хареса (разбрах, че Лийбинг раздавал допълнително след последния на своята сцена), на други не.

Не само защото бях сред вторите, не останах дълго. Паралелно с първия час Лийбинг вървеше другият лайв, който отдавна си бях заплюл -- този на Joris Voorn. Е тук вече се наиграх! Още със стъпването на сцената, съседна на тази, от която идвахме, ни посрещна онзи детройтски звук, който хем те удря здраво в кръста, хем те кара да настръхнеш от кеф. По-бавно и чувствено техно, един вид. С 45 минути от същото, кулминирали в собствения му ремикс на Dark Flower от Роберт Бабич, на който аз вече тотално издивях, Воорн си спечели първото място в личния ми топ 3 за партито.

Следващият диджей в програмата беше на същата сцена и се казваше Sven Väth. В интерес на истината чичко беше единственият, когото бях слушал на парти преди това, от което желанието ми да го направя отново само се беше усилило. Свен е легенда, няма спор, а поведението му зад пулта тая вечер затвърди имиджа му на неостаряващ шоумен. Първият му час беше наистина силен. Някъде тук за пръв път забелязах внушителните визуализации на сцената. В това отношение floor 2 беше недостижим (все пак тук накрая се очакваше и самия Хотин): освен стената от екрани зад диджей-пулта, от тавана на залата -- окачени независимо в четирите си края, така че да могат да променят ъгъла си спрямо земята -- висяха три хоризонтални платформи със светлинни диоди, които допълваха главните изображения отпред. В най-интензивните моменти от сетовете, платформите се спускаха ниско над публиката, потапяйки я в море от разноцветни образи. Когато Свен изплющя Living Near Africa на Иларио Аликанте, всеобщият подем беше продиктуван колкото от лудия шамански ритъм и саксофона, толкова и от синьо-червената вълна, текнала по окачения таван.

На по-късен етап чичо Свен взе да бие лошо, но на мен ми стана скучно и се помотах из другите сцени. При връщането ми за последния му час бях посрещнат от онова "Йеееееееееееааааааа", познато от TDK Time Warp 2006, което обаче се повтаряше ритмично и без промяна, така че може и да е било запис. Така или иначе, в един момент Свен вече наистина държеше микрофона и честитеше рождения ден на партито с патетичен тон, но оттам нататък единственото, което протичаше през него, бяха невменяеми крясъци, придружаващи вече усилената музика. Death By House на Лен Факи даде начало на финала, в който Свен се покекна на пулта и успешно уподоби тоя танц. Разликата беше в това, че тук чичко се оказа обут с шалвари! Ама яко виснали шалвари, които в комбинация с начупено-раирана тениска, елече и капела, придаваха на приносителя им абсурдно-комичен вид. В еуфорията от танца си Свен без да иска ритна грамофона, който малко прескочи.

Последното парче и преход към лайва на Матю Джонсън дойде с епичната Symphony For The Apocalypse.

Изпълненията, с които разредих четирите часа на Свен, бяха няколко, но никое -- особено впечатляващо. Carl Cox беше забавен, но прекалено бърз за моя вкус. Микрофонният екшън при него май беше най-голям от всички и сетът му приличаше доста на радиопредаване. Самият Кокси носеше черна тениска с бананите от обложката на новия Джош Уинк, хилеше се както само той може и припомпваше кросфейдъра с демонстративно движение на цялото рамо.

Напоследък не спирам да въртя The Tribe, но както казах, Marco Carola почти пропуснах. Ричи, който се кефеше на италианската публика, после каза, че било супер яко.

Laurent Garnier хванах съвсем в края и то само защото за момент се насилих да си намеря място на възтесния floor 4. Видях мустака му и чух да пуска You Make Me Feel (Mighty Real) кажи-речи в оригинал.

Dave Clarke слушах само в началото. Пак доста техноиден ми дойде.

Към 8 сутринта краката вече едва ме държаха, а аз ходех като наебан. Все пак ми оставаха поне три имена, които задължително исках да отразя, така че със старта на първото от тях, Luciano, се мобилизирах. Еми ей ти го второто място в топ 3. Лусиано изкърти! Започнала с леко перкусионно поклащане, след половин час публиката крещеше като обезумяла при всяко вкарване на баса, което Лусиано демонстративно предизвестяваше с вдигната нагоре (една!) ръка, обърната с дланта навътре. Същински матадор! В един цикъл от хендклепс пичът дори навря Never Leave You на Лумидий. Сетът на чилиеца беше и мястото, където смазаният Свен се яви за втори път в цялата си прелест. Чичко отново застана върху пулта, но този път на четири крака и в профил и започна да чупи невероятни стойки, приличащи на упражнения от йога.

Първото, което чух от Ricardo Villalobos звучеше почти като електро и ме грабна незабавно. Не знам как точно си манипулира записите, но на моменти ритъмът се променяше супер свежо, а после изведнъж се връщаше в познатата линия. При Вилалобос се случи една от плочите да започне да прескача от само себе си, така че след четвъртото пропукване диджеят беше принуден да я извади с отчаян бекспин, пускайки следващата. Сега, нужно е да си особено тъп, за да освиркаш Рикардо Вилалобос за такова нещо, и въпреки бързата му реакция, такъв дръвник наистина се намери. На бас, че е бил италианец.

За съжаление краката ми вече туптяха като на спринтьора в онази сцена от The Animatrix.

Последните си сили пренесохме при Richie Hawtin, който от три часа тресеше floor 2 заедно с гениалния виджей на m_nus Али Демирел. Първоначалния ми скептицизъм към монотонния звук на канадеца неусетно премина в тотална еуфория от аудиовизуалната сплав на препълнената зала и убедително влизане в челната ми тройка. Музиката на Хотин беше минималистична до степен, в която различаваш максимум 2-3 отделни инструмента, но за сметка на това чуваш всеки от тях особено отчетливо. На моменти имах чувството, че ниските честоти ще разкъсат гръдния ми кош. Анимациите на Демирел перфектно допълваха мрачната атмосфера на сета, а когато на централния екран се яви "Викът" на Мунк, изкрещях в нещо средно между безумна радост и страх.

И накрая за протокола: юфка дюнер от City Döner на Mannheim Hbf е истината. Благодарности на Галя и Ясински.

¡ɔıuɐd ʎpoqʎɹǝʌǝ

TimeWarpTimeTable2009

Докато привлекателността на събитие като Time Warp до голяма степен се крие в лайнапа™, който логично съпровожда цялата му рекламна кампания, то т. нар. timetable, т.е. конкретното разпределение на диджеите по час и място, се известява кажи-речи непосредствено преди партито.

Официално, тая година това ще се случи утре вечер в Karottes Kitchen @ Sunshine Live.

Неофициално ми беше подхвърлено ето това:

FLOOR 1
19:30 - 20:30 Stefano Libelle
20:30 - 22:00 Barem
22:00 - 23:00 Lexy & K-Paul -live-
23:00 - 01:00 Josh Wink
01:00 - 02:00 Joris Voorm -live-
02:00 - 04:00 Monika Kruse
04:00 - 06:00 Chris Liebing
06:00 - 08:00 Dave Clarke
08:00 - 10:00 Carl Cox

FLOOR 2
20:00 - 22:30 Seebase
22:30 - 00:30 Turntablerocker
00:30 - 01:30 Mathew Jonson -live-
01:30 - 06:00 Sven Väth
06:00 - 07:00 Anthony Rother -live-
07:00 - 14:00 Richie Hawtin

FLOOR 3
21:00 - 22:00 Steffen Baumann
22:00 - 23:00 Blast SL
23:00 - 00:00 Laurent Garnier -live-
00:00 - 02:00 Karotte
02:00 - 04:00 Magda
04:00 - 06:00 DJ Koze
06:00 - 08:00 Marco Carola
08:00 - 10:00 Loco Dice
10:00 - 12:00 Luciano
12:00 - 14:00 Ricardo Villalobos

FLOOR 4
20:00 - 21:00 Jay Edit
21:00 - 22:00 Sis -live-
22:00 - 01:00 The Disco Boys
01:00 - 09:00 Laurent Garnier

FLOOR 5
21:00 - 23:00 Sascha Dive
23:00 - 01:00 Nick Curly
01:00 - 03:00 Robert Diet
03:00 - 04:00 Reeboot -live-
04:00 - 06:00 Nekes
06:00 - 08:00 Federico Molinari

Обедна емисия

Дори от спорадични включвания на телевизора можеш да разбереш, че по частните канали в Германия е бъкано с умопомрачени/умопомрачителни предавания на житейска, да не кажа битова, тематика. За един обяд време станах свидетел на ток шоу, нищещо сексуалната активност на младежта, и на някакво фризьорско псевдо-риалити от типа "кофти сте, но ще ви помогнем".

В ток шоуто, освен водещата milf-ка, участие взеха по ред на номерата:

(1) главната гостенка в лицето на 20-годишната Маша, която при все нелошия си външен вид била още девствена -- от лично убеждение;

(2) нравственият й антипод и приятелка Мелани -- в, признавам, още по-атрактивни възраст и вид;

(3) двойка бивши звезди от Deutschland sucht den Superstar, които допреди скорошната си сватба целенасочено се въздържали от секс.

Разговорът плитко засегна въпроси като началната възраст за полови контакти, удоволствието от мимолетния секс срещу несигурността с бегло познат партньор, както и различните социокултурни фактори, определящи общата сексуалната активност у младежта. Теоритично един всъщност смислен дебат, който редундантните изказвания на участниците превърнаха в нещо по-тъпо от пенсионерска вечеринка. Мелани го раздаваше отвореното пиче и само повтаряше, колко е яко да се трещиш под път и над път, Маша мънкаше, че търси "правилния", а звездното семейство сляпо защитаваше обета си с фамилни и религиозни ценности.

Фризьорската история беше по-зле. Същността на поредицата явно се състои в това, надменен метросексуален пинко първо да слага на избран салон в комплект със собственици и служители, а след това еднолично да назначава обновления, задкулисно оглавявайки възхода му. Нещастните избраници бяха една отрудена леля и подчинената й, чието студио нямаше дори табела за свят, но пък в изобилие мръсни прозорци и пълен интериорен батак. След като двете дами бяха надлежно унижени от водещия, а салонът им -- удостоен с импровизирана награда за "най-мръсния в Германия", дойде време за равносметка и преосмисляне на стратегията.

Пинкото постави конструктивната задача да се изготви колаж, който да отразява салона в представите на двете фризьорки. Резултатът: два квадратни метра бял кадастрон, откъслечно налепен с изрезки на глупави заглавия и несвързани образи. С риск да се повторя: УОТ ДА ФАК! След кратко размишление и проучвания триото стигна и до решение за ново име на салона, което до тоя момент определено беше единствената смислена стъпка в брейнсторминга.

При финансовия отчет щях да пометна, и то не толкова заради самото предаване, колкото заради интелигентността на лелката-собственик да даде цифром и словом 5 (пет) бона за компютър и някаква програма! Е после как да си напред бе, душа?

И до днес не мога да разбера хората, които буквално прекарват деня си с тая медиа.

В помощ на канибала

Не че не си направил предостатъчно във Фейсбук или че половината от новостите около приятелите ти не са свързани с това, но ето тест, определящ вкуса, който тялото ти би събудило у един людоед.

Аз изглежда няма да го зарадвам особено.