Belgique, Belgique

Празниците са хубаво нещо. Особено когато се падат близо до уикенда. Националният празник на Германия тази година беше във вторник, което даде възможност на по-пресметливите да ударят четири почивни дни, използвайки само един от годишния отпуск. Или поне да си спестят разходката до работното място с един понеделнишки хоум офис. Аз играх на сигурно и се писах официално бегал още преди да реша на какви дела да се отдам през накуп освободилите ми се 96 часа. Офертата не закъсня: 29 септември, Kompass Klub, Jeff Mills - All Night Long - 25th Axis Anniversary. Shut up and take my money!

И като отиваш в Белгия, още повече за първи път, е разумно и да останеш повече от един ден — който след парти като горното най-вероятно така или иначе ще проспиш. След като за двупосочния полет на Ryanair между Берлин и Брюксел платих сума, за която такси от вкъщи няма да ме закара дори до летището, а П. гостоприемно ме подслони в столичната си резиденция, фиксираните разходи по четиридневния ми престой в кралството въобще не бяха кралски. Тъкмо такова обаче се оказа прекарването ми в Гент, Брюге и Брюксел — повод да се разпиша поне веднъж в този блог за 2017 г.

Гъз път да види

Предупреждението, че обществният транспорт в Белгия не е никак надежден, което един колега, родом от около Антверпен, ми отправи малко преди да замина, искрено ме изненада. Все пак в Германия жепето е кръвоносната система на икономиката, а при вече редицата си посещения на културно близката за белгийците Нидерландия досега не съм имал проблеми с придвижването. В крайна сметка тук също нямах. В тон с административното му разделение, в кралството оперират няколко предприятия, обслужващи различни райони с различни видове транспорт. SNCB/NMBS покрива дългите междуселищни отсечки в цялата страна с железопътни линии, De Lijn е поела трамваите и автобусите във Фландрия, а TEC — тези във Валония. За STIB-MIVB пък остава независимият Брюксел, който е и единственият град с метро.

Подобно на Холандия, разстоянията между белгийските градове не са никак големи и разходката с влак определено си струва — от петък, 19:00, до неделя дори двойно. С weekend ticket-a на SNCB/NMBS плащаш само половината от всяко двупосочно пътуване, което заедно с факта, че билетите не са обвързани с конкретен час или влак, ти дава почти неограничена свобода на движение. За да се възползвам максимално от офертата, разделих заплануваните си за уикенда придвижвания по линията Завентем-Гент-Брюге-Брюксел на сегменти, за които си купих отделни билети:

• Brussels Airport-Zaventem — Bruxelles-Central, standard, 8,80€
• Bruxelles-Central — Gent-Sint-Pieters, weekend, 10,20€
• Gent-Sint-Pieters — Brugge, weekend, 7,80€

Цената на билетите е фиксирана и няма значение кога точно ще си ги купиш — стига да е преди проверката им. Дори в противен случай обаче шафнерът няма да те глоби, а просто ще ти издаде билет за 7€ повече. Най-добре си го купи директно в апа на SNCB/NMBS, пък ако щеш и чак когато се настаниш в купето.

De Lijn хубаво са се сетили за възможността да се сдобиеш с билет за трамвай или автобус чрез SMS (2€), но незнайно защо са преценили да не я предоставят на пътници с чуждестранна симкарта. Алтернативата, която апът им показва, са три други апа, с които реших да не се занимавам. Така в Гент се возих без билет по веднъж и в двата вида транспорт, а за единственото си пътуване с автобус в Брюге пуснах един SMS нахалос, само защото облеченият като пилот от Lufthansa шофьор ме спря на качване. Че по споменатата причина не получих отговор, него видимо не го интересуваше — човекът дори любезно ме упъти, когато изтървах спирката си.

Докато апликациите на SNCB/NMBS и De Lijn са добре изпипани, тази на STIB-MIVB е някакъв абсолютно безполезен плейсхолдър в апстора. Затова по съвет на П. за транспорта в столицата ползвах Citymapper — ап, с който в Лондон така и не се спогодихме, но който тук сработи отлично. За двата дни в белгийската столица си взех две 24-часови карти от похвално лесните за употреба автомати на спирките, които с прегледното си меню и интуитивното колелце за навигация ми даваха някаква странна наслада при всяка покупка. При 2,10€ за еднократно пътуване цената от 7,50€ за цяло денонощие е повече от добра, особено предвид включения автобус до летището (12 и 21), билетът за който отделно струва 4,50€.

STIB-MIVB може да нямат читав ап, но размахват солени глоби за гратисчии. Показателно е и заглавието на страницата, която подробно ги описва: "You don't want to pay for your journey?" ("Wait until you see the amount of the fines!"). Друг е въпросът, че за целия ми престой в кралството статуса ми на пътник беше проверен единствено в междуградските влакове и то не всеки път. Смачканото чиче в този от летището например ме размина, точно докато чаках пред тоалетната на вагона, и единственото, което предприе, беше да ме изгледа разсеяно. Любопитни детайли от транспорта в столицата са по-високата цена на билетите при покупка от шофьора, както и практиката автобусите да пропускат спирки, ако не им махнеш отвън или не натиснеш някой от жълтите бутони по дръжките отвътре. Още по-любопитно е решението в близост до жълтите бутони да има червени, активиращи алармата на автобуса. Или както се шегуваше Доналд Дък, докато управлява космическа ракета: "Това копче за катапултиращото кресло ли беше или за осветлението над картата?".

Държава между два стола

Една от най-очевидните особености на Белгия е езиковото й разделение. На север се говори фламандски (нидерландски), на юг — валонски (френски), а в източния край микроскопичен дял от населението си джитка на немски. И трите езика са официални за кралството, но употребата им е регулирана по райони и дори не си помисляй да комуникираш на холандски с валонските институции или на френски с фламандските. Столичният регион, който е отделна административна единица, е единственият официално двуезичен, макар че френският осезаемо преобладава. Тъкмо на него държаха непознатите, които на два пъти ми искаха ориентир — уви, напразно. Във всички други случаи английският ми свърши работа.

Предизвикателствата на подобна многоезичност се усещат още на повърхността: Двойната абревиатура при споменатите SNCB/NMBS и STIB-MIVB изхожда съответно от френското и от нидерландското им название, а в Брюксел дори имената на улиците в каменните плочи по сградите са издълбани два пъти. Оттук нататък можеш да си представиш, че в целия град почти няма публичен знак, надпис или текст, който да не съществува паралелно и на двата езика. Вероятно като следствие от тази езикова интерференция, преводът на немски и английски — там, където го имаше — често беше с грешки. Не ми се мисли как е в Швейцария.

Въпреки че държавните служители формално са задължени да говорят и френски, и холандски, според П. бюрократичната система действа с различно темпо в зависимост от езика, на който се работи по личния ти казус. Ако подадеш документи на холандски например, а този, който трябва да ги обработи, не го владее добре, може да се наложи да чакаш по-дълго, отколкото някой, подал своите на френски. Едно от таблата в изложбата "Астерикс в Белгия" обобщава:

The French-speaking elite have for a long time shown contempt for their Flemish-speaking compatriots, and the linguistic tensions and demands that have multiplied over the course of the 20th century continue to cause concern at political level, even if all of this is not always based on fact.

Впрочем девизът на Белгия е едно към едно с българския и като изключим тънката ирония да кичи именно такъв езиков Вавилон, благозвучието му на нидерландски е забележително: Eendracht maakt macht.

Летящ старт

Панаирът в Kompass беше първата точка в плана ми за удължения уикенд. Дори при навременно кацане на самолета обаче до обявеното в 23:00 начало щяха да ми останат малко повече от 90 минути. За това време трябваше да се придвижа от Brussels Airport-Zaventem (IATA код: BRU) до Gent-Sint-Pieters, оттам да се прекача на трамвай за няколко спирки, а после — вероятно заради късния час — да бъхтя пеш през индустриалната зона на града до Campanile Gent, в който бях резервирал стая. В светлината на актуалните събития няма да подхващам темата за Ryanair, на които принципно симпатизирам, но е факт, че полетът им закъсня с половин час — тъкмо колкото да изпусна последния директен влак до Гент и да се замъкна в хотела чак след полунощ. За партито да не говорим.

Вече почти се бях примирил със съдбата, когато вратата на самолета най-накрая се отвори, а както винаги тотално неадекватните пътници започнаха да пъплят един по един към нея, нескопосано маневрирайки багажи на забавен кадър и оглеждайки се като в онази сцена от "Улицата", озвучавана от 7 Seconds на Youssou N'Dour. До потеглянето на влака оставаха по-малко от 15 минути. След няколко трудно потиснати порива да изрина стадото пред себе си като The Plow от Carmageddon вече правех първата си крачка към стълбата за слизане, подхвърляйки едно нервно "чао" на екипажа. С втората се приземих няколко стъпала по-надолу, а на третата вече фучах като Усаин Болт през пешеходната зона към терминала.

В такива моменти е важно не само да бягаш бързо, но и да се оглеждаш отдалеч за знаци, указващи посоката, в която да го правиш. За секунди забравяйки това, на места правех по някое почетно кръгче из откритите пространства на по това време сравнително празното летище. Лек дискомфорт ми създаваше и съзнанието, че точно в Брюксел с подобно олимпийско темпо, черни дрехи, качулка и раница може би изглеждам обезпокоително за неколцината пътници, чистачи и охрани по пътя си. Да не кажа, че вече обмислях възможните си избягващи маневри, в случай че някой от последните реши да ми влезе на фулконтакт от ненужен героизъм.

До такъв, за късмет, не се стигна и не след дълго излязох на онзи своеобразен площад "Пристигащи", на който на всяко летище те посрещат толкова много погледи наведнъж, че ако им обърнеш внимание, за миг можеш да се почувстваш известен. В следващия миг обаче се сещаш, че си пълен турист и никой не те чака. И продължаваш пътя си — в моя случай запъхтяно, но учтиво побутващ блокиращите пътя ти хора и куфари по ескалаторите към минус първо ниво, където се намира ЖП гарата на летището. Спрях хронометъра на пет минути до тръгването на влака с крайна спирка Брюге, от който щях да сляза директно в Гент. Потен и без дъх, но горд и щастлив, се разположих като шогун на едно от четворните сепарета в средата на вагона, точно до двама германски хомодядки, заели съседното.

Kompass Klub

Не и без още шепа препятствия от рода на ебаващия се с мен Google Maps, едноцифрения процент батерия на телефона ми и дъжда, завалял като по поръчка за пешеходната част от пътя до хотела, най-накрая вратата на стаята се отвори отвътре, а аз грейнах от радост при вида на П. След душ, зарядно и Pachanga Boys — Time от радиото, вървящо през телевизора, грабнах тапите, стегнах маратонките и се пуснахме към клуба.

Въпреки че нарича себе си тъкмо така, Kompass се помещава в гигантски склад, сравним по-скоро с нещо като Warehouse Elementenstraat отколкото с обичайните дупки, в които се пуска електронна музика. Но докато размерите му очевидно фигурират в съвсем различна категория, то по отношение на атмосферата вътре противоречивото понятие "дупка" все пак беше доста уместно. Положителната му страна е особеният DIY чар на интериора: Освен че в сградата цари адски мрак, разсичан само тук-там от оскъдно осветление и ефекти, всичко от гишетата за гардероб и купони, през баровете и тоалетните, та чак до самия диджей пулт изглеждаше като събрано и сглобено от подръчни материали малко преди началото на ивента. Недостатъците за жалост също правеха впечатление: Вентилацията във вътрешното хале беше под всякаква критика, а по подозрително влажния под на места се бяха образували малки кални локви. Последното доведе до ето такъв жален вид и на моя верен Gel-Lyte III, при положение че дори не е бял, а черен.

И като казах вътрешно хале: Пространствто на клуба е разделено на три зали, първата от които се ползваше единствено като паркинг за велосипеди, рекламна площ за едва различимите в тъмнината плакати по стените и подслон за чакащите да влязат в същинската част на клуба. Затова и охотата, с която въздългата, видима още от силозите край пътя опашка пред входа напредваше, се оказа крайно заблуждаваща. Висейки двайсетина минути в редица под ъгъл спрямо широко отворените порти, човек не вижда какво точно се случва отвъд тях. И естествено очаква парти или поне гардероб — до момента, в който не прекрачи прага и не осъзнае, че му предстои още поне половин час кибик във въпросната първа зала. Проверката на билетите се извършва на прехода към следващата. Първата ни работа в нея беше да вземем по една лента със 7 купона на стойност 10€, с която да се разплатим първо на гардероба (2 купона на човек), а после и на бара (330ml Chaudfontaine е 2 купона, 330ml Club-Mate е 3).

Предвид функциите си тази междинна част на клуба беше най-добре осветена. Освен до трите бара и двете тоалетни (една с писоари и една с кабинки, пред която нонстоп се виеше опашка) от нея умореният рейвър има достъп и до обособен външен двор с мобилни тоалетни, място за отдих и семпло сковани от дървени дъски сергии за топла храна. Рейвърът всъщност никак не беше уморен и с изключение на неколцината претупали, полюляващи се я с някоя манджа, я с бира и цигарка в двора, си хвърляше стабилно леша в третата зала на клуба. Търсейки още двама познати, които също бяха някъде в мелето, с П. се набутахме най-отпред в средата. Е, батко, така не ме бяха ръчкали никъде. Петички, фалцове, заливания с вода, бира и пот, подритвания в кокалчетата или откровено слонски настъпвания — не парти, ами зоопарк. А що друсане се издруса въобще няма смисъл да обяснявам. Изобщо, на фона на неколкократно разлепената по пътя към входа забрана за снимки, наркотици и оръжия, публиката в Kompass Klub образно казано си правеше селфи с гранатомет и чувалче MDMA.

Подобна еуфория е напълно разбираема, когато за благоденствието на наркоманската ти душа цяла нощ се грижи Джеф Милс. Имам щастието да съм слушал Магьосника няколко пъти, включително на участия, в които кротко озвучава на живо неми филми като Berlin — Die Sinfonie der Großstadt и Metropolis. Юбилеят на Axis беше първото с продължителност повече от три часа и въпреки че изпуснахме около един и половина от общо седемте, Милс счупи кръста и ухото ни със звук, както се пееше в една песен. Какво точно правеше с обявения сетъп от четири сиди плеъра, два магнетофона, дръммашина и миксер нито виждах, нито щях напълно да разбера дори да бях видял, но музиката беше хем твърда, хем фънки, хем репетитивна, хем неомръзваща. Разпознах авторското Tango, както и класиката Strings Of Life на Rhythm Is Rhythm, шазамнах Step To Enchantment (Stringent), а дежурното The Bells Джеф пусна два пъти, при втория от които така го заигра, че ми идеше да захапя металните ограждения около виджея. Крачейки припряно към гардероба в 7:00, за да избегнем навалицата след края, чухме, че музиката подхваща отново. Решихме да не рискуваме и след точно едно извъртане на Scooter & Jebroer — My Gabber от телефона вече бяхме отново в хотела.

С агент из Гент

"More than a one night stay" — мотото на Гент в официалната туристическа комуникация бях погазил несъзнателно още при планирането, а след епичната нощ в Kompass и има-няма четирите часа неспокоен сън от самия град видях съвсем малко. Да не кажа, че с П. се завъртяхме из центъра, само колкото да се поразтъпчем и хапнем преди да си бия камшика към гарата, за да продължа към Брюге. Gent-Sint-Pieters бях огледал бегло предната вечер на път за партито: В бързината ми се стори по-разкопана и преградена дори от берлинския Ostkreuz, компенсирайки единствено със симпатичния розов цвят на информационните платна и част от осветлението. Остава и въпросът защо не се казва просто Gent-Centraal, а е кръстена на Свети Петър — както впрочем и един куп други неща в кралството.

В дразнещия белгийски дъжд, който оттук нататък ежедневно се подиграваше с решението да си взема вехтото кожено яке вместо непромокаемото с качулка, но така и не отми калта от обувките ми, минахме по Werregarenstraat. 100-метровата тясна уличка е официално оставена на произвола на графити артисти, рисувачи и драскачи с цел същите да не замърсяват останалата част от градския пейзаж с креативния си порив. За художествената стойност на творбите през над 20-те години от старта на инициативата до днес можем само да гадаем, но шареният мазаляк, който ние заварихме, изглеждаше като страница от тетрадка, на която някой цял срок си е разписвал химикала.

В крепостта Gravensteen, една от по-известните забележителности на града, не влязохме. Тоест, влязохме в двора й и решихме, че с биещ тревога стомах и блуждаещ поглед не си струва да се завреш за бог знае колко време в залите и подземията на иначе внушителното средновековно укрепление. Вместо това отделихме няколко минути да пошляпаме по мокрите плочки на близкия Sint-Veerleplein, докато намерим тези, чиито надписи представят инсталацията Ai nati oggi на Алберто Гарути, скрита в електрическите фенери на площада. По обед, въпреки мрачното време, фенерите естествено бяха изключени, а с тях за съжаление и възможността да видим временно усилващите се в чест на поредното новородено светлини.

Докато се чудехме къде да ядем, преминахме под асиметричния навес на Stadshal — модерна отворена конструкция, крепяща се на четири бетонни блока, за която впоследствие прочетох, че някакви хора не харесват, защото скривала гледката към старите гради наоколо. За мен гледката на самия навес си заслужаваше напълно, включително защото в тоя момент от вътрешната страна на покрива му на дълги въжени седалки се люлееха въоръжени с боички деца, рисуващи с махаловидни движения по големи парчета картон, лежащи под тях.

Вкопано в пространството под семплия зелен парапет от едната страна на Stadshal, е Belfort Stadscafé, на чиято тераса първоначално седнахме заради хубавия изглед към малкия парк отпред. След консултация с твърде рехавото меню се преместихме в близкия Ellis Gourmet Burger, където един Ellis Special 2.0 с картофки и два Hoegaarden-а (~20€) ме върнаха отново в играта, макар и за кратко. Пътя до гарата извървях в полусън, прекъсван тук-там от снимки на интересни пейзажи, а останалата си енергия концентрирах в усилието да не заспя преди спирката в Брюге.

Без други в Брюге

Не съм съвсем сигурен защо държах да отида в Брюге. Дали заради филма с Колин Фарел, от който помнех единствено, че ми беше харесал, заради книгата Bruges And The Sea, която като малък често мярках в холната библиотека, но никога не отворих, или заради размита в съзнанието ми препоръка от приятел, но в името на това да видя средновековния град се отказах от посещението на далеч по-популярния Антверпен, който една колежка се скъса да ми хвали. Останах доволен: Красивите гледки по каналите и спокойното темпо, с което всичко наоколо се движи, превърнаха близо 30-те часа в белгийската "Венеция на Севера" в чудесен преход между изтощителния Гент и шумния Брюксел.

Домакин на комфортния ми престой беше млада двойка, наскоро купила и преустроила една от характерните градски къщи в уличките от външната страна на околовръстния канал, превръщащ центъра на Брюге почти в остров. Жилищното пространство зад оригиналната тясна фасада Селийн и Фредерик не само са разширили, но и са обзавели с вкус. Освен тях къщата обитават и двете им котки, едната от които само търсеше удобен случай да се покатери на леглото в стаята ми. Нищо чудно: В него самият аз прекарах немалка част от времето си в града, реанимирайки за час-два директно след пристигането си и наспивайки се като цар в неделя преди да нагазя отново в брюжкия хайлайф с мръсните си маратонки.

По суша

Туристическият портал на Брюге е един от най-прегледните и приятни за употреба, на които съм попадал. Ако бях злонамерен, щях да кажа, че в града просто няма кво да правиш. Това обаче не е така. Достатъчно е да забавиш крачка и да не търсиш приключения. Аз дори целенасочено избегнах едно, зачерквайки качването по 366-те стъпала на прочутата камбанария още преди Селийн да ми го предложи — и съвсем без да се сетя, че в In Bruges разпльоканият на Grote Markt Брендън Глийсън беше скочил тъкмо от нея. Вместо това, почти без конкретни забележителности предвид, направих една разходка по брега на канала между Kruispoort и Katelijnepoort, два от общо седемте подстъпа към вътрешността на града, отчасти запазили защитните си мостови конструкции. Из централните улици се мотах два пъти — в събота вечер, за да ям, и в неделя, за да зяпам.

Чисто визуално Брюге е пълен със сцени, които без автомобилите и пътните знаци биха изглеждали така, сякаш всеки момент ще се напълнят с дрънчащи кръстоносци, чийто двуръки мечове те изпращат директно при Христос в името на същия. Съвременни сгради се виждат единствено в ареала около гарата, а миризмата на конски фъшкии и засъхнала по немит под бира е вездесъща. Вездесъщи, съответно, са и източниците й: файтоните с туристи, трополящи по тесните павирани улици, и безбройните пивници, биещи се в гърдите с коя от коя по-голям асортимент от типове и марки. Тук дори иновацията е свързана с традицията, затова от 2016 г. насам градът може да се похвали с първия легален биропровод в света — изграден чрез crowdfunding по инциатива на най-старата местна пивоварна, De Halve Maan, и подземно отвеждащ ценния й продукт към бутилиращия цех извън центъра.

Изобщо, Брюге е по-ретро дори от милия ми Триер, но пък също като него си има всичко, за което свикналата ти с удобствата на капитализма душица може да се сети. В деня на пристигането ми в Cultuurcentrum Brugge гостуваше Мистерията на българските гласове, а на една рекламна колона видях плакат за театрална постановка с Рон Мос и някакви белгийски милфове. Е, Джеф Милс ще гостува в клуб като Het Entrepot, горе-долу когато валонците проговорят фламандски, но лично бях изненадан зад старинните витрини на града да открия филиали на Foot Locker, Flying Tiger, че даже и Engels & Völkers. Не липсваше и магазин за фиджет спинъри, а като част от някакъв панаир на китайската медицина от главния вход на Provinciaal Hof бичеше болезнено силна музика, напомняща темата на The Legend Of Kage и необяснимо привличаща минувачите като молци. И като казах минувачи: Докато местните си разцъкват невъзмутимо на дръпнати завеси по приземните етажи, улиците са заляти от руснаци с пари и германци с мнение. Станах свидетел и на полусбиване между арабски изглеждащ баща на две деца и някакъв малолетен хулиган.

По вода

На една от десетките моторни лодки, разнасящи гостуващата в Брюге паплач напред-назад из каналите, се качих от кей номер 8, маркиран от пластмасова фигурка на едрогърда русалка. Цената от 8€ щеше да е далеч по-приемлива, ако директната комуникация на скипера с петнайсетината пътници не се беше изчерпила с въпроса кой какъв език говори — което определи кои записи същият да пуска по говорителя в правилния момент през следващите трийсет минути. Като TV total, ама без Щефан Рааб. Пълен смях е как турът завършва с деликатния намек "It's a custom to tip the skipper" (също на запис), при който дотогава дразнещото ме британско чиче по шорти до мен мигновено ме спечели с полугласното "Tip him overboard!". Чак на тръгване забелязах, че точно до касата стои една от онези грозни глинени плочки, чието послание казва много за житейската философия на притежателя им. В случая: "In god we trust, all others pay cash".

Но нейсе, в моторна лодка по каналите на Брюге си като Лара Крофт в Tomb Raider II, а и перспективите към града, които пътуването разкрива, си струват. В задните стени на някои от къщите край водата например са вградени камъни, изписващи годината на строеж. Излишно е да казвам, че не видях число, по-голямо от 1700. Островърхите кули в червено и черно зад паметника на дългогодишния кмет Франк ван Акер навремето са се ползвали за пощенски гълъби, а на приличащия на сив и схлупен акропол Vismarkt пред него в неделя вместо риба има вехтории. Подобно на амстердамското Café de Jaren, в което преди години се влюбих именно откъм водата, тук ме грабна участъкът между терасите на 2be (открита) и Duc De Bourgogne (закрита) от срещуположните страни на канала. Откъм сушата първото се оказа кръчма-музей, където спомената по-горе миризма на бира злокобно накъртваше, а второто — уютно изглеждащ хотел-ресторант, в който съжалявам, че не влязох. Или поне донякъде: Вкъщи осъзнах, че, гледан от Rozenhoedkaai, въпросният участък е една от най-популярните гледки в снимковия материал от града.

За красота

Ако времето или желанието ти за фламандските примитивисти не надхвърлят това да подвиеш крак в подножието на четириметровия Ян ван Ейк, стърчащ на едноименния площад, можеш да се пуснеш по Genthof. Тихата уличка започва точно от паметника на художника и помещава няколко малки галерии с модерно изкуство. В първата от тях, Pinsart, влязох заради двата бели бюста, изложени в предверието й. Лицата и на двете мъжки глави бяха отрязани като с лазер, а вместо тях плоската част зад разреза разкриваше съответно мрежа от точки и някакви странни знаци. В самата галерия, където подобни лица красяха и няколко платна, разбрах, че авторът им е Ив Велтер, художник и скулптор от Остенде. Съвместната изложба с колегата му Питър ван Амел, който пък го беше ударил на някакви доста наивистични драсканици, не се радваше на кой знае какъв интерес: Единствените присъстващи освен мен бяха трима улисани в разговор интелектуалци, по всяка вероятност собственици, служители или приятели на галерията. Съседите им бяха затворили, но във витрината им висеше необичаен експонат от разполовени и бетонирани ежедневни предмети, част от Fossili moderni на Масимилиано Адами.

Още по-нататък, почти в края на Genthof, кръстената на номера на входа си 44 Gallery залага на фотографията. Тук също имаше точно трима души, които обсъждаха нещо, но, както и първите, любезно ме поздравиха. Най-впечатляващата от десетината снимки по стените изобразяваше някакъв чернобял зимен пейзаж с покриви на къщи, гледани отгоре, по които имаше две зелени мухи-лайнарки. Че не са част от фотографията, беше ясно, но ми трябваше половин минута, докато разбера дали не са препарирани отгоре й с идеята за някаква смахната инсталация. Не бяха. За разлика от тях непомръдващо стояха стиймпънк фигурките, които зърнах само през прозорците на Absolute Art Gallery (Dijver 4). С една от тях на име Mr. Hublot авторът им, Стефан Халю, е носител на Оскар за късометражна анимация. И за да не кажеш, че не съм видял нищо автентично: В зазидания прозорец тук имаше стенсил с портрета на Маргарет ван Ейк с епълски слушалки в ушите.

Frietmuseum

Какво е общото между музея на къривурста в Берлин и музея на пържените картофи в Брюге? Човек с поне малко акъл би си спестил и двата. А разликата? Че аз, смятайки се за такъв, все пак скочих със 7€ на втория — не толкова привлечен от изложбата вътре, колкото отблъснат от дъжда навън. На фона на занижените ми очаквания помещаващият се в красива готическа сграда Frietmuseum се оказа леко безвкусно поднесена, но нелошо подбрана колекция от предмети, гарнирани с хапки информация, проследяваща историята на човешко-картофените отношения от древността до днес. Първият етаж е отреден на самото растение, вторият — на пържените картофи, а за вълшебния аромат, издигащ се от подземния, е отговорен малкият стол, в който да притикаш обилна порция Vlaamse frieten (1,80€ с отстъпката, включена в билета) с един портокалов Finley (2€). Последователността е по желание и едва ли ще изненадам някого, че започнах с яденето. Сред по-любопитните неща, за които научих, бяха Международния картофен център в Лима, съхраняващ всички познати сортове, трудните за белене Yuraq Llumchuy Waqachi, с които някога изпитвали домакинските умения на девойките, и тънкостите на двойното изпържване в животинска мас, задължително за всеки белгийски картоф.

За ядене (и пиене)

Загърбил опцията да оставя бъбрек в някой от учудващо многото мишленски ресторанти в града, за съботната вечеря се вслушах в препоръката на Селийн за автентичната фламандска кухня на Bierbrasserie Cambrinus. Малко след 8 в заведението с рустикален интериор от тъмно дърво и златни метални детайли набиващи манджа клиенти имаше дори на бара и само удобството да съм сам ми уреди място на високата маса директно до него. Отваряйки менюто, осъзнах, че от името на ястието с бира, което Селийн конкретно спомена, съм запомнил само някакво приблизително звучене. Заложих на пилешкото с гъби, маринован арпаджик, бекон и стар ейл, но в момента съм почти сигурен, че е имала предвид фламандската говежда карбонада над него. Обслужването беше чевръсто, храната — вкусна, а от четирите малки бирички в дегустационния сет, който поръчах към нея, най ми допадна черешовата.

Дори само заради фонетичната близост до недоразумението Marika Rossa не биваше да тръгвам към Ma Rica Rokk — бар, който видях в някакъв набързо издирен списък в интернет — камо ли да сядам там. След 15-20 минути гадна музика и пълен игнор от страна на пердашкото, симулиращ келнер, се преместих в 't Poatersgat. Подземната кръчма изглежда като версия на триерската Cubiculum и предлага над сто вида бира клиентите си, заети както с пиене, така и с блъскане по масите, игра на дартс и простата, но нелека задача да не паднат от стола си. Вместо да пробвам местните Brugse Zot и Straffe Hendrik, като истински невежа пих някаква тъмна, супергорчива бира, чието име забравих, и един Vedett, който мернах през стъклената врата на хладилника зад бара. Не ми хрумна да питам дори за двете забавни марки, които бях видял малко по-рано в града — La Guillotine и висящата на малко дървено бесило Gentse Strop.

Хайлайт на парка Minnewater, който при влизане от север те посреща с шамфъстъчено зелен жабурняк и лъх на изгнила дървесина, на пръв поглед е едноименният замък. Kasteel Minnewater е цопнат точно до водата, така че с красивата си архитектура, приятно кичозното обзавеждане и романтичната гледка от терасата има всички предпоставки да се пръска по шевовете от влюбени туристи нонстоп. Причината това все пак да не е така (заведението имаше общо четирима клиенти) разбираш, веднага когато зададеш въпроса "Do you offer food or only drinks?" на високия очилат господин с дълга прошарена коса и тъмносиньо ватирано горнище, собственически разпореждащ се зад бара. Видимата досада в уклончивото "Only toast", който поръчах заедно с един портокалов сок (общо 11,50€), пуфтенето при вида на банкнотата ми от 50 евро и красноречивото "1 chair = 1 drink", изписано с тебешир по парапета към водата, недвусмислено сочеха, че тук съм клиент на брюжкия Веско от "Фен". Потвърдиха го и някои от коментарите към оценките във Фейсбук, с които искрено се забавлявах, докато си чакам поръчката. Поне накуцващата жена на Веско, която се беше заела с нея, изглеждаше дружелюбна, а и крок мосюто, разрязано на кръст върху свежа салата, беше съвсем прилично.

Звучи нелепо, но най-вкусното, което ядох в Брюге, беше пица. Освен с пухкавото тесто, при мен покрито с прошуто Сан Даниеле, бурата, сушени смокини и моцарела и предварително разделено на шест, и феноменалната аранчата на Lurisia Amuní впечатлява и с хубав дизайн. Slow food заведението има ресторантска и барова част — вътрешно свързани, но с отделни входове от двете страни на сградата. Да ядеш в бара като мен не само не е проблем, разбира се, но и предвид препълнения ресторант, през който минах на излизане, май даже е по-прагматичният вариант. Като потвърждение за добрия си избор изтълкувах факта, че за час време през кухнята минаха цели четирима доставчици на Deliveroo.

Понеже не си падам по сладкото, шоколадовите изделия на брюжките занаятчии ме блазнеха точно колкото и прочутите им дантели. Гофретите ми идват една идея по-привлекателни и последното нещо, което опитах преди да се сбогувам с лебедите край Begijnhuisje, беше именно Mikado-то на Pralifino. Тестената решетка с топка ванилов сладолед, шоколадов сироп и сметана (5,50€) изядох на крак, но ако имаш възможност, използвай случая да седнеш на някоя от типичните за града драконови пейки — четирите на Walplein са близо.

Брюксел Кадриев

На белгийската столица отделих втората половина от престоя си в кралството, тоест почти двойно повече, отколкото на Гент и Брюге. За това време успях да видя, чуя и изям достатъчно, за да заключа, че Брюксел е прекрасен град, в който дори бих живял. Допускам, че тази симпатия до голяма степен се дължи на приликата му с Берлин. Тук също е леко мръсно, но разноцветно, леко разхвърляно, но интригуващо. За разлика от немската столица обаче Брюксел респектира с едно неизбежно аристократично излъчване, програмирано най-вече в архитектурния облик на града. Така си представям по-скоро Париж — без да съм бил там.

Дръпнал имагинерните завеси (П., също като мен, просто няма такива) на възкаченото хем на хълм до централната гара, хем на висок етаж жилище, пред очите ми и в понеделник, и във вторник сутрин се разкриваше пленителна картина. Картина, която въпреки предимно сивите тонове на улиците, сградите и небето, които я съставляваха, носеше някаква положителна емоция, ласкаво приканваща ме да изляза навън, да я изследвам, да стана част от нея. Далеч от тази поезия, но също толкова мотивиращо ми действаше гледката през големите прозорци на офисната сграда отсреща, чиито обитатели бяха значително по-ранобудни и продуктивни от мен.

Бонжур, мон амур

Всъщност първото си впечатление от Брюксел добих транзитно още във влака от летището. С каменната облицовка на пероните и ретро шрифтове в табелите с имената им и трите големи гари на града (Nоrd, Central, Midi) сякаш не са мръднали от средата на миналия век. Въпреки че бяха далеч по-нови, влаковете, които видях на тях, също изглеждаха доста очукани. Подобен прашен вид има и голяма част брюкселското метро, чиито избушени вагони, чернозелени електронни табла и възтесни станции май не са виждали ъпдейт отдавна. От друга страна такъв функционално не е и нужен: Всичко върви експедитивно и по план. Може би затова човек приема обстоятелствата като една по лондонски чаровна старомодност, която реално си върши работата.

В Брюксел видях няколко неща за първи път на белгийска земя: просяк (заспал пред стълбите на изхода от Bruxelles-Central), истински високи сгради (Sablon Tower и Bastion Tower), български магазин (Rue Froissart 62) и лайно на улицата (в подлеза на метростанция Horta). Тук личи и колониалното минало на монархията: Кръстената на едноименния квартал в Киншаса махала Matongé, част от района Ixelles, е пълна с чернокожи граждани, фризьорски салони и закусвални с пържено пиле. И за да е клишето пълно, дилърите на трева също въртят наоколо. Само внимавай — брюкселската полиция чакали здраво и сирените й са неразделна част от звуковия пейзаж на града. Пронизващият им писък достигаше ухото ми поне три-четири пъти на ден, включително късно вечер на затворени прозорци, макар П. да ме увери, че с времето мозъкът започвал несъзнателно да го филтрира.

Другото, в което П. ме увери, беше, че дойде ли уикендът, брюкселецът се прави на мармалад независимо от възрастта и социалното си положение. И докато край Антверпен празнуват Октоберфест с миджети и минибар, на ежегодната Nuit blanche, под претекст за някакъв интердисциплинарен културен обмен, столичани колективно се погромяват така, все едно Fuse се е обърнал с хастара навън. В тази връзка, ако не знаех по-добре, щях да предположа, че жълтеникавата сграда с овална табела "Drug opera" над входа е именно легендарният брюкселски техноклуб. Всъщност е ресторант. По-логична е символиката на друго любопитно изглеждащо здание в центъра: огромната централа на застрахователя AXA, вплела името на компанията в масивната си фасадна решетка.

Parc Léopold

В оформения като леко смачкана карта на Африка Parc Léopold се отбих между две порции пържени картофи. Към входа му ме подлъга красивата сграда, приличаща на софийския хотел "Рила", издигаща се в югоизточния му край и прекъсваща дълга редица от също забележителни, но еднотипни стари триетажни къщи. Паркът е така наситено зелен, че даже водата в голямото му езеро изглежда обагрена в този цвят. На тертиторията му се намират престижната библиотека Solvay, впечатляваща дори само с архитектурата си в стил ар нуво, няколко музея и един лицей със собствено спортно игрище, на което по обед два отбора ученици разцъкваха мачле под зоркото око на наперен треньор.

Съсед на парка е Espace Léopold — гигантският комплекс на Европейския парламент, в който всеки без дипломатическо куфарче, бадж или поне папка с документи под ръка изглежда не на място. До градинката пред един от входовете, противоречиво украсена със статуи на забили глава в пръстта щрауси, беше пълно с европоклонници, чакащи ред да се потопят в извора на свободата и демокрацията. Българският не само е първи в преведените на всички езици на страни-членки надписи, но и звучи под път и над път в ареала. Особено забавен е контрастът между превзетите разговори на българите, които разминах тук, и буумбокса на тези до станция Bockstael, дънещ кючек с текст за "барове, шевролет".

Градско изкуство

Разбираемо, районът около евроинституциите е благодатна среда за артистично-политически прояви. Боядисаната в цветовете на дъгата част от пешеходната зона до кръговото на Robert Schuman стои като елегантно натопорчен среден пръст за всеки изрод с ретроградно мнение, а защо не и за боклуци като тези, взривили Maelbeek миналата година. Метростанцията от своя страна е едно от свежите попадения в подземния пейзаж на Брюксел със закачливите портрети на Беноа ван Инис по белите си плочки. След разрушенията от взрива изрисуваните с черен цвят лица са възстановени от самия художник. На мен приятно ми напомниха видеото към N.Y. Hotel на The Knife.

Когато три от най-известните забележителности на столицата ти са свързани с уриниране, е трудно да убедиш когото и да било, че не си падаш поне лекичко по водните спортове. Наред с пикаещо момченце (Manneken Pis) и аналога му от женски пол (Jeanneke Pis), до които не стигнах, до едно от тротоарните колчета небрежно е повдигнало крак желязно куче. Het Zinneke е дело на скулптора Том Францен, чиито шеговити образи стърчат и на други обществени места в града. Kакто често се случва с уличните животни, и това тук е блъскано от кола, макар днес вече да не му личи. Жалко, че на истинските не им минава така лесно.

Centre belge de la bande dessineé

Както официалното му название показва, Музеят на комикса е истински център за разкази в картинки, в който прекарах почти цял следобед. За местонахождението му още от горната пресечка загатваше голямата статуя на Гастон и котката му, край която бяха приседнали три пиянки, водещи оживена дискусия на полски. Освен изложбите, една от които посветена на проектираната от Виктор Орта сграда, центърът помещава ресторант, книжарница и вероятно най-богатата библиотека с комикси в света. Първоначално предвидена за магазин, просторната конструкция на триетажното здание почти няма вътрешни стени. Щедро осветеното през стъкления покрив пространство се разделя в хоризонтален план единствено чрез преградите на изложбите, а терасовидно разположените нива са свързани от вътрешни стълбища с изящни парапети. Красивият интериор се допълва от фигурки на един куп известни комиксови герои и предмети. Музеят е толкова шарен и приветлив, че пребиваването в него доставя удоволствие дори без директен контакт с информацията около експонатите. Единственият минус е липсата на обособени места за сядане, от каквото любознателният посетител има нужда след почти всяка от общо десетината изложби.

Темите в тях започват от зараждането на рисувания разказ, минават през стъпките в създаването на един комикс и стигат до историите на майстори като Ерже и Пейо, както и голям брой съвременни художници и техните творби. Като дете, израснало с Мики Маус, Пиф и Астерикс, белгийската традиция на комикса ми беше съвсем бегло позната, а сантимент към съдържанието имах само при споменатата по-горе временна изложба "Астерикс в Белгия". Но въпреки че нито Тинтин, нито Смърфовете ми станаха по-интересни, бях силно впечатлен от многообразието на деветото изкуство. Накратко, комиксът е като порното: Всичко, за което можеш да се сетиш, го има и в такъв вариант. Включително сомнамбули (Les promeneurs sous la lune) и болни от рак деца (Boule à zéro). Paris на Маартен Ванде Вийле хвърля обаятелно мрачен поглед върху модната индустрия, а ташакът с Марина Абрамович в White Cube на Брехт Ванденбрук е рофлкоптер. Най-ценното за мен откритие беше друг представител на новата вълна фламандски илюстратори-разказвачи: Питер де Поортере, автор на скандално смешните истории за Dickie. Черният им хумор беше поводът за едва сдържания ми кикот в отделения за тях аудиториум, представящ наред с комиксите и няколко анимации.

Прави впечатление, че почти всички съвременни художници на комикси във Фландрия идват от LUCA School of Arts — единствената местна академия, посветена изцяло на изкуството и дизайна. Таблата на последния етаж, показващи по две-три страници от творбите им, се оказаха толкова интересни, че искрено съжалих за времето, изгубено в свърхприлежно разглеждане на постоянните изложби. Финалният половин час от работното време остана за фрашканата с книги, играчки и сувенири книжарница. Осмелих се да попитам за комикси на немски — имаха, но само с Тинтин. Ако на излизане освен от цветните образи зрението ти търси почивка и от ар нуво света наоколо (дори гледката през прозорците е към издържания в същия стил Musée Marc Sleen), контрапрограмата чака буквално зад ъгъла: Бруталистичните сгради на BNP Paribas на пресечната Rue du Marais са като изплували право от мъглата на Blade Runner.

Musée Magritte

— Аз тоя Рене Магрит мислех, че е французин, човек — той бил белгиец!
— Аз мислех, че е жена.

Този автентичен цитат от разговор между мен и П. иде да покаже, че от посещението на музея на известния сюрреалист спечелихме и двамата. Дали заради питателната домашна закуска, слънчевото време или приказния вид на Musée des instruments de musique, покрай който минахме на отиване, пред вратите на Musée Magritte духът ми вече беше приятно приповдигнат. Всъщност, идвайки откъм Bruxelles Central, още преди музейния архипелаг на Place Royale пред очите ми изникна един от най-хубавите изгледи към града за двата ми дни в него: този от миниатюрния площад между Хълма на изкуствата (Monts des Arts) и завоя на Coudenberg. Учудващо е, че никой не се е сетил да сложи едно от онези наблюдатели съоръжения с монети, защото на северозапад хоризонтът е ясен чак до обвитата в мистерия и облаци Национална базилика на Светото сърце (Basilique Nationale du Sacré-Cœur) в другия край на Брюксел.

Музеят на Магрит се помещава в бивш хотел с пет нива: приземно (рецепция), подземно (магазин) и три етажа (изложба). Предвид, че е най-голямата колекция на творби на белгийския художник, не е учдуващо, че на влизане минаваш през скенер, а из залите снове уж строго изглеждащ персонал. Представител на същия е отговорен и за транспортирането ти с просторен асансьор директно до най-горе, откъдето да започнеш разходката си по етажите и обратно надолу, но този път ползвайки стълбището. Входът и изходът на галерийните помещения са в двата им края и са отделени от междустълбищните площадки. Освен големи прозорци с подобен на споменатия преди малко изглед и възможността да поседнеш на изглеждаща като разточен с готварска точилка MacBook пейка, на площадките ще откриеш и няколко скулптури на Магрит, каквито лично дори не знаех, че съществуват. Една от тях, Perspective: Madame Réclamier de David, е закачка с картина на полегнала върху римски диван дама, чието тяло белгиецът e заменил с ковчег. Някъде тук, на изолирани под причудливи куполи екрани, вървят и няколко филмчета, които не гледахме.

В самата галерия експонатите тънат в леко приспивен сумрак. Напрягащ е и фактът, че цитатите на художника, поставени около тях, са само на френски и нидерландски, което изиска максимума от езиковите познания на П. и моята импровизирана математическа лингвистика. Интересно на какъв принцип е възлагана, но забрана за снимки има само за отделни екземпляри. Същевременно някои от картините липсваха — били отдадени под наем за изложба в Ню Йорк —, a популярни творби като Les fils de l'homme и La trahison des images изглежда въобще не се помещават в музея. Въпреки това за себе си открих чудесни неща: странните еднооки фигури в La recontre, красиво тягостната Le saveur des larmes, дистопичните L'automate и Les fleurs de l'abîme, роботските сфери в които напомнят видеото към Voodoo In My Blood на Massive Attack и Young Fathers, както и версиите на Le domaine d'Arnheim. Зад стъклени витрини има още графики, илюстрации на печатни публикации за сюрреализма и дори реклами, дело на Магрит. Сериозна чуденка предизвикаха страниците, посветени на конференция за "Сексуалната практика", организирана от "професор Ижовеску" от "Софийска академия на Висшите сексоложки науки". Кратко проучване показва, че става дума за номер, който през 1948 г. Магрит спретва на парижката артсцена. На валонски диалект името на професора означава нещо като "гъзобрък", а защо такава личност идва тъкмо от България е хубава тема за размисъл.

Museé Horta

Също както през Parc Léopold ден по-рано, през Museé Horta минах транзитно по пътя към поредната (в случая и последна) будка за пържени картофи. Реших, че нямам време да го разгледам пълноценно, затова отразих само това, което беше достъпно без билет: фасадата, предверието и... тоалетната. Фасадите всъщност са две, защото музеят се помещава едновременно в долепените някогашни дом и ателие на Виктор Орта, но естествено имат общи елементи и като цяло са еднакво красиви. След бърз оглед на миниатюрния магазин, най-интересното в който беше малка покривка с логото на музея, грабнах безплатната продълговата брошура от касата и си бих шута. Осемте странички се оказаха истинско съкровище: Вътре прегледно е описано най-важното за видния белгийски архитект и двете части на музея, допълнено от снимки (самият Орта прилича на брадат Атанас Буров) и препратки към по-емблематичните му сгради. За архитектурия ентусиаст с айфон и 3,49€ същестува дори мобилен пътеводител, а провеждащият се през март BANAD Festival всяка година отделя две седмици на многобройните ар нуво и ар деко забележителности в Брюксел.

Doctor Vinyl

Дежурното посещение на магазин за музика в белгийската столица отредих на Doctor Vinyl, в който според репортаж на FACT Magazine се отбива дори самият Джеф Милс при удобен случай. Понеделник вечер явно не беше такъв, защото вътре открих единствено продавача, двама клиенти и едно рошаво куче. Предвид размерите на помещението, както и застланите с плочи стени и под магазинът все пак изглеждаше пълен, а фактът, че само зад щанда записите са неупотребявани, му придаваше отблъскващо вехт вид. И докато подобен е и този на иначе качествен аутлет като берлинския Spacehall например, то селекцията тук беше твърде разочароваща. Голяма част от кутиите изобщо не съдържаха електронна музика, а въпреки закачливата си идея надписите "Richie made me do it" и "Ricardo showed us the way" на два от разделителите директно ме отказаха да гледам вътре. На този фон стикерите на Killekill и The Sound Of Belgium, кичещи рафта, стояха като зов за помощ. Джеф Милс? Тук? Чудно какво би търсил. Макар че ако вземем друго твърдение от видеото на FACT — че музикалните магазини в Брюксел са по-скоро социални средища отколкото супермаркет за актуални продукции —, може би е просто човешки контакт. (Да не забравяме, че е извънземен.)

Пържени картофи

Още преди да запълня туристическия си план за Белгия беше ясно, че ще се сцепя от пържени картофи повече и от чайките на площад "Независимост": В кралството жълтите пръчици са религия, а тези в Брюксел са световноизвестни. Местните friteries са пръснати из града под всевъзможни форми — от малки ресторантчета със собствени маси до мобилни будки, вградени във фургони и каравани — и наред с бестселъра предлагат изобилие от пържени храни, достатъчно за няколко инфаркта. За ориентир къде точно да ям ми послужи статия, която четох преди години в самолета, а Lufthansa прилежно са архивирали. Освен че са супервкусни и вървят с цяла палитра интересни сосове, белгийските картофки повсеместно се продават на смешни цени от 2-3€ за голяма порция. Която не е голяма, а огромна. Затова заложих на малки — но пък цели четири пъти.

Първата от тях дойде от белия бус на Maison Antoine, пред който цъфнах още преди обед с широко отворени уши и ноздри. Легендарното в Брюксел име всъщност носи островърхият осмоъгълен павилион в края на паркинга на Place Jourdan, който по това време беше разоран и заграден заради ремонт. Хрупкави отвън, пухкави отвътре, без излишна мазнина и сол, картофките тук заслужено се славят като едни от най-добрите. Съответно съдържанието на моята хартиена фунийка, залято с авторския Tartare Maison и боцнато с цветна пластмасова виличка, не се застоя дълго. В случай, че си взел голяма порция или пък просто искаш да допълниш идилията с бира и място за сядане, можеш спокойно да влезеш в някое от заведенията наоколо: Големи надписи, отчасти с логото на павилиона, приветстват хапващите минувачи.

Сгушена под дърветата до каменния зид на готическа църква Friture Pitta De La Chapelle беше идеалното място да забия специалитета на име mitraillette (картечница), който белгийският ми колега от началото на тоя предълъг текст ми препоръча. За разлика от Maison Antoine тук клиентелата, представена предимно от работници и ученици, вече беше щурмувала малката будка с непретенциозна табела. Разрязаната по дължина багета, пълна с месо (в моя случай пилешко шишче), купчина картофи и сос (при мен: Andalouse от майонеза, доматено пюре и чушки) си струваше и чакането, и неудобството да я нагъвам, седнал на оцвъканата от гълъби подпора наблизо. Апропо гълъби: Ако идваш от долния край на силно денивелирания площад, се пази от бръснещия полет на гадините, пресрещащи те отгоре.

С автора на статията горе сме единодушни: Frit-Flagey на Place Eugène Flagey е безспорен шампион на картофения ринг в Брюксел. Картофките в завитата на фунийка бяла хартия, която чернокожият господин зад тезгяха мушна в отвора на дървената поставка пред мен, бяха фантастични. Една идея по-ароматни от тези на Maison Antoine и така нежно влизащи между езика и небцето, че мигновено съжалих за избора си на малка порция. Мазната ми наслада беше подсилена от избрания на рандъм сос на име Brasil. Гъстата оранжева смес се оказа майонеза с ананас, домат и чушка, което е ебахти гениалната идея. Бонус точки Frit-Flagey получава и за няколко странични фактора: супердългата извита пейка до будката, ар деко "кораба" от другата страна на площада и стикера на Tresor Berlin, плеснат на близкото кошче за отпадъци.

След това въодушевление Friterie De La Barriere беше обречена да ме разочарова. Картофките им бяха прекалено тънки, попрепържени и твърде мазни, а тежкият и леко пикантен сос Américaine ми дойде нанагорнище. Като добро прасе си изядох всичко, подпирайки се на едно от уличните колчета, но заключих, че боядисаният в черно контейнер е по-интересен от храната в него. "Паркиран" по дължина върху тесен тротоар между улицата и висока стена, контейнерът стои директно на пътя на пешеходците, принуждавайки ги да забавят крачка в допълнително стеснения участък. Хитро. Я си се поспрял, я си си поръчал някой друг картоф — пък бил той и тънък, препържен и мазен.

Друго за ядене (и пиене)

В кулинарно отношение първоначалната ми идея за Брюксел беше да не ям нищо друго освен пържени картофи, но в крайна сметка разнообразих веднъж-дваж. В Delhaize, някогашен собственик на родните "Пикадили", влязох в търсене на някаква лека закуска — колкото да не приритам до следващата порция картофи. Филиалът на Place Luxembourg в експресната версия "Shop&Go" е толкова тесен, че клиентите му кажи-речи се движат в една колона от входа към изхода. Грабнах някакъв плодов шейк от собствената марка на веригата — подобен на холандските, но далеч от вкуса на онези в Albert Heijn, на който тайничко се надявах.

Озверели от глад, в понеделник с П. вечеряхме в Manhattn's, утилизиращ в концепцията си някаква странна връзка между Брюксел и Ню Йорк. Заведението в близост до изглеждащата като опера Брюкселска фондова борса (Bourse) има свеж дизайн и, въпреки че е на самообслужване, предлага достатъчно комфорт за консумация на бургерите в менюто. За пилешкия на П. не мога да доложа, но моят Rockefeller Burger беше с хубаво хлебче и правилно изпечено телешко. В комбинация с пресните картофки и големия домашен студен чай хапването ми излезе горе-долу същите пари като в гентския Ellis, но много по-приятно.

С уютния си дървен интериор и приглушено осветление Kumiko е екстра за следработна раздумка на по хапка и питие. Западна интерпретация на традиционната японска изакая, бар-ресторантът разполага и с подземен етаж с диджейски пулт и малък денсинг, където обаче нямаше нито музика, нито хора. Почти толкова пуст беше и просторният, но прогизнал от дъжда вътрешнен двор, в който зъзнеха само клети пушачи като П. Бургерите в стомасите ни не ни попречиха да им изплющим по десет Kumiko's Gyoza отгоре, поливайки ги с малко белгийска лимонада, а за финал се цъкнахме като кифли на фотоавтомата в предверието.

След като рекламите на новия Le Formidable дни наред ме заливаха от билборди и телевизии, на летището отскочих и до Quick. От П. бях научил, че основаната в Белгия верига отскоро е собственост на Burger King — още една причина да я посетя преди да е изчезнала. Бургерът беше вкусен, най-вече заради типичното за Брюксел хлебче, наричано pistolet. Тук най-накрая пробвах и соса Samouraï, най-добрата реклама на който ми направи едно азиатско деде още на Frit-Flagey, поръчвайки го с непоколебимост, съперничеща си единствено с охотата, с която го опатка. Въпреки че съдържа някаква тунизийска чушка, този тук не беше хич лют.

Нагоре

Проектираните от ментора на Виктор Орта, Алфонс Балат, Кралски оранжерии в Лаакен (Serres Royales de Laeken) са по-труднодостъпни и от кралското семейство. Посещения от плебеи като мен се приемат само три седмици в годината — през пролетта. Решил, че трябва да ги видя поне отвън, във вторник следобед, броени часове преди полета си обратно към Берлин, тръгнах като обсебен на север. Продължавайки пеш от метростанция Bockstael по Rue des Artistes и нагоре по Avenue du Parc Royal, не предполагах колко дълго ми предстоеше да вървя. Не само защото паркът в Лаакен е с ебаси размерите, а и защото по пътя се натъкнах на гледки, които, в спонтанен опит да ги достигна, измениха маршрута ми.

Изобщо нямам предвид дреболии като съмнителните персонажи по външните маси на Café Théâtre des Artistes, допълнения с "eating animals" знак STOP или забавния полузакрит уличен писоар, на чийто отсрещен тротоар има пясъчник, красноречиво маркиран от табела с акащо куче. Първото от истинските ми "открития" беше отделеният в спретната градинка мемориал на кралица Астрид. Докато красивата колонада и поддържаната растителност около нея изглеждаха приветливо, фактът, че в градинката нямаше жива душа, създаваше тягостно усещане за гробище. Подобни смесени чувства ме обзеха и при вида на другия паметник в околоността — възкачения на хълма срещу входа на Кралския дворец монумент на Леополд I, който първоначално само регистрирах отдалеч.

Походът ми на север покрай непристъпната стена на парка отдясно, над която успях да зърна единствено някои от куполите на оранжериите, ме отведе до Китайския павилион, изглеждащ досущ като леговището на четвъртия бос от Bare Knuckle III. Вместо нинджи и шурикени някъде тук в далечината за първи път се появиха сферите на футуристичния Атомиум. След известно лутане около кръговото движение до трамвайната сприка De Wand реших да не се бъхтя до този и без друго твърде популярен чекпойнт и свърнах наобратно към паметника на Леополд, този път изкачвайки се до него от задната му страна. Разбираемо, самият Леополд е вперил каменния си поглед в замъка в подножието. Истински стойностната гледка обаче е право на юг. Тук, на хоризонта между чистата зелена поляна и ясното синьо небе, надничат покривите на един прелестен град.