Самолет
Поводът беше концерт на Röyksopp, но истински мотиватор се оказа цената на полетите с norwegian от Берлин. Двупосочният билет излиза по-малко от 80 евро, а в самолетите има интернет. Не, че пътуването отнема кой знае колко — за час и нещо успях само да попрелистя бордното списание и да се насладя на лично за мен безпрецедентния лукс да цъкам Фейсбук и Вайбър, докато летя. Не знам дали друг път съм се возил в Boeing 737-800, но коридорът между редовете със седалки беше един от най-тесните, които съм виждал. В комбинация с нагърбените като филипински моряци с багаж пътници, бухащи куфари и чанти през главите на останалите, бордингът се превърна в някаква извратена версия на тетрис, изискваща големи дози самообладание. Например в случая, когато спаружен и крив скандинавски дядка препречи пътя ти към изхода с каменна физиономия, за да си вади нещата от багажния рафт. Все пак не искаш да си започваш почивката с конфликти, нали.
Понеже тоя път тотално бях проспал подготовката за пътуването, включително и по отношение на престоя си, който уредих едва два дни преди да замина, от списанието на norwegian, кръстено просто n, се надявах в последния момент да си набележа още нещо интересно за посещение в Осло. Да, ама кур. Въпреки че е съставено изцяло на английски, на страниците на актуалния му брой имаше информация за всевъзможни дестинации с изненадващ фокус върху разни испаноговорящи страни, но почти нищо за норвежката столица. От рубриката Tail fin heroes поне разбрах, че съм чувал и за други известни норвежци освен Röyksopp и Тур Хейердал. Сред образите, кичещи опашката на самолети на norwegian, са още Хенрик Ибсен, Едвард Григ, Едвард Мунк и Фритьоф Нансен.
Летище
Oslo-Gardermoen е главното летище на града. С отворената си структура и разположените напречно в средата на халето гишета за чекиране някак ми напомни това в Истанбул. От друга страна облеченте в дърво стени му придават уюта на планинска хижа, впечатлението от който може да бъде помрачено единствено от назалната симфония, носеща се от синхронно духащите носовете си в тоалетната тлъсти чичковци. Друг хайлайт на интериора е скулптурата на огромен, извит на 180° хуй, подпиращ се на топките и малката си главичка насред залата.
Повечето от екраните на летището съобщават две неща: два часа безплатен интернет за всеки, намиращ се в периметъра му, и това, че не се обявяват последните повиквания. Нетът при мен не пожела да припали, но пък на връщане една креслива лелка превърна последното в пълен абсурд, надувайки главите на цялата зала с информация за някакъв полет за Брюксел. Вече се чудя дали нещо не бъркам, но ми се стори, че паспортна проверка нямаше нито преди излитане, нито след кацане — и в Берлин, и в Осло.
Норвежка крона
77-те евро за двупосочен билет между Берлин и Осло бяха единствената приятна изненада в раздел "Финанси": Цените в Норвегия са си ебали майката точно колкото тия в Дания. За разлика от датската крона обаче, норвежката такава има доста практичен курс спрямо еврото, с който OCD-то ти остава в комфортната зона на десетичната система. 1300-та крони, които похарчих за няма и два дни в Осло, съответстваха на приблизително 130 евро.
Насам-натам
Летището на Осло всъщност е на 40-тина километра от Осло, затова първото съприкосновение с обществения транспорт на града идва именно с придвижването до същинската му част. Според туристическия портал вариантите за това са няколко, като бърза справка за цените им мигновено излъчва безапелационния победител: норвежките железници NSB. Предварително закупените билети могат да се ползват или през мобилното им приложение, или да се вземат на място от автомат посредством кода от резервацията. Оказа се, че не е проблем и да хванеш по-ранен влак от този, посочен на билета, стига да е на същата фирма.
С NSB пътуването до Oslo S, централната гара, отнема 23 минути — с четири повече от двойно по-скъпия "експрес" Flytoget. В него очаквам да предлагат поне сауна, свирка или сандвич, защото тук под сгъваемите седалки има дори контакти, в които да си заредиш пикливия четиригодишен айфон, докато киснеш в тунел заради проблеми с комуникацията на диспечера или се любуваш на заскрежените поля около Ослофиорд.
Транспортът в самия град се поддържа от фирма със забавното име Ruter и сайт, който хем радва, хем отчайва, когато го сравниш с този на Център за градска мобилност. Превозните средства включват метро, трамвай, автобус и ферибот, а карта за 24 часа в обхващащата цялата централна част зона 1 струва 90 крони. Въпреки че автоматите за билети изглеждаха лесни за използване, взех моята от касата на 7-Eleven на гарата, където на перфектен английски ми обясниха, че трябва просто да я активирам при първото си пътуване и да пазя бележката за плащането в случай, че я изгубя. Самата карта впрочем е пластмасова и предполагам, че може да се презарежда за бъдещи пътувания. С нея и апа RuterReise си пушка, макар че под чертата бих казал, че в центъра дори чифт удобни обувки ти е достатъчен.
Любопитен детайл, свързан с транспорта, макар и не обществения такъв: Паркиран близо до квартирата ми, открих странен червен автомобил с габаритите на smart, чийто ръбат дизайн го доближаваше повече на участник в някое от ония нелепи състезания със сапунерки-самоделки, които Red Bull спонсорира, отколкото до сериозно средство за придвижване. Количката все пак се оказа съвсем истински електромобил на марката Buddy, за която по-късно научих, че е не само норвежка, но и от Осло.
Къщичка под снега
Докато стигна до момента, в който Ерленд, домакинът ми в Осло, тиква кафе в ръката ми, а после пуска Google Maps на телевизора, за да ми даде насоки за града, се поизпотих. Времето, което изгубих, за да намеря правилния вход, етаж и апартамент по смахнатото му описание, беше кажи-речи същото, за което се добрах от Oslo S до въпросния адрес. Ключовете, които Ерленд беше оставил за мен в едно магазинче наблизо, отваряха и трите главни врати след тази към двора, а имена на отделните апартаменти никой не си беше играл да слага. Като част от приключението дори опитах да си отворя чуждо жилище, а когато обитателят му отключи отвътре и ме изгледа объркан, аз с крепко му стиснах десницата, мислейки го за Ерленд.
Студент по изкуство, истинският Ерленд носи смешни шарени тиранти, има безгрижен вид и през повечето време е навън с приятели. От него научих значението на норвежката дума "gate" (улица), която ще срещнеш на всяка втора табела, къде мога да ям типична норвежка храна, както и офертата да се возиш с метрото до някоя от последните спирки на север, откъдето се разкривала красива гледка към сгушения в низината на фиорда град. Въпреки че другият му гост се оказа мърляв англичанин, от чистотата в банята имаше какво да се желае, а в стаята, в която спах, се побираше само леглото, на което го правих, препоръчвам квартирата му най-малкото заради удобното й разположение в близкия до центъра квартал St. Hanshaugen.
80% сиво
В средата на декември в Осло е мрачно, студено, мокро и хлъзгаво. Излизайки на коловоза до летището, за да чакам влака за центъра, осъзнах благоразумието все пак да предпочета най-дебелото си зимно яке пред значително по-тънкото спортно такова, с което до последно мислех да тръгна. Имах късмет, че цял уикенд не валя, но температурата осезаемо беше отрицателна. Пейзажът, особено в по-безлюдните райони между летището и града, представляваше колкото тягостно, толкова и пленително съчетание от стелеща се мъгла, сивозелени иглолистни дървета и покрита с пелена от ледени кристали трева.
Сградите, които видях от влака, се брояха на пръсти. Че вече сме в центъра, си пролича именно от рязко увеличилия им се брой. Общият изглед на града оттук до тръгването ми си остана в сивите тонове — бетонът и металът характеризират почти всички по-видни здания, независимо дали става дума за Radisson Blu или за Ernst & Young. Вероятно единственото сериозно изключение е бялата сграда на Националната опера, която далечно ми напомни на тази в Копенхаген. Нея за съжаление видях само на тъмно — нещо почти неизбежно предвид факта, че след три следобед слънцето си биеше камшика като Фред Флинтстоун в края на работния ден. Изобщо, в зимно Осло добре подготвеният турист трябва или да става рано, за да използва оскъдната слънчева светлина, или да се снабди с очила за нощно виждане и да го обърне на Tom Clancy's Splinter Cell по улиците.
Хора
Сърдитото старче от самолета с оказа единствената проява на нелюбезност от страна на местните. Всички останали, с които се срещнах — служителят на гишето на NSB, шофьорът на автобуса, продавачи, сервитьори, дюнерджии, охрана — не само бяха крайно учтиви, но и говореха добър английски.
Съвсем другояче стои въпросът с външния вид на норвежците. Дали заради сезона — Копенхаген посетих през май — датчаните ми бяха направили далеч по-добро впечатление и с физиката, и с облеклото си. Разбираемо, при минус два нормалните хора се увиват с дебели и топли дрехи, скривайки по-голямата част от тялото си, но дори така повечето местни ми се сториха дребни и грозновати. Кой съм аз, ще кажеш ти, че да съдя — и навярно ще си прав. Но особено при мъжете на моменти имах чувството, че съм попаднал сред братята Jukka.
В Осло забелязах както откровени просяци, така и едни лели със забрадки и шарени дрехи, които носеха един куп парцаляк в торби от IKEA. Докато чаках на спирката, телефонът на една от последните прозвъня с игрива ориенталска мелодия, а самата тя заговори на език, който звучеше като турски. В търговския център Oslo City, в който се излъгах да вляза преди да потегля обратно към летището, публиката беше още по-разнородна, но и вероятно представена предимно от туристи като мен. Като цяло нерядко чух и немска реч.
YME Universe
YME се намира на Karl Johans gate, главната търговска улица на Осло, и е един вид изложба на дрехи, които не можеш да си купиш с 200 евро. Яко хипстърия, ама от тая, дето трябва да си Канйе Уест или да си ограбил банка. Или и двете. Впрочем тук за първи път видях на живо неща на Adidas Yeezy — с петцифрени цени в крони на етикетите, естествено. На третия етаж, събрал уж "луксозни стоки", работата става още по-дебела и дори продавачката да реши да те лъже с отстъпки и дюти фрий, 650 евро за байкърски дънки на Saint Laurent все още не са инвестиция, която съм готов да направя. Иначе ми стояха добре.
Big Dipper
Предварителното ми търсене в интернет на музикален магазин в Осло, фокусиран върху електронната музика, не даде резултат, затова в Big Dipper, за който бях чел, влязох, само защото изникна на пътя ми. Магазинът е концентриран върху плочите като носител и продава дори грамофони и части за тях. Жанровете са разнообразни, а електронната секция, представена от местни герои като Todd Terje, André Bratten и Prins Thomas, както и няколко римастъра на Kraftwerk, заема едно малко ъгълче в задната част.
Dykkar skulptur
Въпреки че ги видях вечер, а камерата на телефона ми не успя да ги заснеме като хората, скулптурите на водолази над реката Акешелва, особено ми допаднаха. Окачени на метални въжета между брега и шест пилона, металните фигури с плавници и кислородни бутилки изглеждат сякаш се гмуркат в дълбините на невидима материя. Ако имаха и по един харпун в ръка, спокойно щях да ги обявя за паметник на Drexciya. Всъщност инсталацията е дело на норвежкия скулптор Ола Енстад и стои на улица Olafiagangen от 1990 г. насам.
Манджа
Deli de Luca е верига минимаркети с щанд за бързи закуски, филиал от която имаше близо до квартирата на Ерленд. Вече примиращ от глад в ранния следобед, жертвах 80-90 крони за претоплено калцоне с пилешко и песто плюс половин литър от местната минерална вода Isklar, бутилирана в шишенца с много приятен дизайн. Освен вече споменатата схема с ключовете, която, съдейки по дрънчащото панерче зад щанда, явно не само Ерленд ползваше, най-ценното на територията на магазина беше банкоматът, скрит до една от колоните между рафтовете с храна.
Списанието на norwegian имаше един-единствен съвет за Осло, но той се оказа чудесен: Bun's Burger Bar, в който седнах да вечерям в събота преди концерта. Ресторантчето е разположено съвсем близо до водата — върху просторен кей, който изглежда помещава и няколко жилищни сгради. На дневна светлина и при по-високи температури със сигурност си струва да седнеш отвън, съзерцавайки живота по силно разчленения бряг. Последният е причина най-краткият път от центъра до Bun's да минава през съседния кей, свързан с този чрез плаващо мостче, по което си минаваш баш като Исуската.
Повечето от бургерите в менюто са със 180-грамови телешки кюфтета. Отделно има един с пилешко и един вегетариански. "The Cowboy", който пробвах, е от първия вид в комбинация с гъби и синьо сирене. По изрична препоръка от статията цъкнах и едни картофки с трюфел и пармезан. Абсолютен хайлайт! Бухаш едно горещо шоколадово брауни със солен карамелов сладолед и фъстъци за десерт, поливаш с един eplemost (ябълков сок) и за по норвежки скромната сума от няма и 350 крони си се наял царски.
Една изненадващо разпространена в Осло храна са дюнерите. Първо забелязах този срещу Oslo Spektrum, който обра няколко потни пиянки директно след излизането им от концертната зала, но лично забих един от будката на Jernbanetorget, площадчето пред централната гара. В питката, която не се различаваше от познатата ми от Германия, шефчето сложи и царевица, а редкият пикантен сос имаше цвят на повръщано. Вкусът далеч не беше лош, но цената от 60-тина крони плюс допълнителни пет в случай, че ядеш в заведението, силно го надхвърляше. Същото може да се каже и за портокаловата напитка на име Urge, продукт на Coca-Cola, която открих в хладилника, но пък в коя друга дюнерджийница ще те питат дали искаш да платиш с карта?
В Restaurant Schrøder ме прати Ерленд, изтъквайки възможността да опитам типична норвежка кухня. Отвън заведението има доста неугледен вид, на чийто фон интериорът, макар и отдавна забравил бляскавите си дни, изненадва с особен олдскуул уют. Неочаквано беше и мустакатото чиче с меню в ръка, което приличаше по-скоро на пакистански програмист отколкото на потомък на някой викинг. Асортиментът се оказа сведен до три коледни ястия. След коментара, че всичките са "very norwegian" се спрях на едно, което съдържаше риба и се казваше lutefisk.
Че това, което получих, наистина е част от някаква норвежка традиция, повярвах, едва когато, вече прибрал се в Берлин, прочетох за него в Уикипедия. Първо пред мен на масата се появиха два вида хляб — нещо като палачинки, наречени lefse, и хрупкав flatbrød —, синап на прах, горчица и захарен сироп. Още докато превъзмогвах този уотдафак и плахо капех сироп върху палачинките, дойде и самата риба в съпровод от порцийка грахово пюре, удавен в мазнина бекон на кубчета и два голи варени картофа. За вкуса й човек трудно може да говори без да се влияе от желираната й консистенция. Всъщност такъв почти липсва, а чувството, че ям нещо, което не е предназначено за целта, не ме напусна до края на обяда ми. Затова и когато някак припряната, но все пак любезна дама ме попита дали искам още риба, бях озадачен, но категоричен — не, благодаря. Едва впоследствие разбрах, че сред детайлите около ястието, които с лека ръка съм игнорирал, е бил и фактът, че се сервира два пъти. Цената направо ме е срам да обявя, но пък хайде, тъкмо да видите колко пари ви спестява пътеписът ми: 449 крони.
Концерт
Любовни трепети, романтични спомени, меланхолия, носталгия — в главата ми дори по-еуфоричните парчета на Röyksopp са неразривно свързани с едно особено минорно настроение, с една, цитирам с пълна сериозност, "интровертност на духа". След като преди години ги изпуснах в Берлин, се вълнувах, че най-накрая ще чуя на живо двама музиканти, чиито произведения винаги са имали специално място в сърцето ми. Заключението в аванс: Röyksopp лайв не са моят Röyksopp.
В Oslo Spektrum, залата-домакин на събитието, би могъл да се играе и мач от NBA. По-голямата част от терена й, непосредствено пред сцената, е празна, а по външния край амфитеатрално са разположени многобройни седалки, най-горните редове от които са непосредствено под покрива на сградата. За подгряващите Todd Terje и André Bratten залата все още беше приятно празна, но малко преди старта на главните гости вече не се виждаха празни места. Предвид иначе добрата организация абсолютно разочарование беше липсата на гардероб, заради която станах не само свидетел на, а и част от нелепата гледка как хора се поклащат на музиката с вързани около кръста си дебели зимни якета.
На фона на казаното по-горе двучасовото шоу на норвежкото дуо, включващо танцьорки, костюми, вентилатори, лазери, фойерверк и финална бомбардировка със сребърни конфети просто ми дойде в повече. Някак си не върви на What Else Is There? или This Must Be It, пък били и в по-денс версии, да приклякаш като Супер Марио и да мяташ глава зад пулта все едно пускаш на технофестивал, а орди алкохолизирани младежи да правят пого. Апропо, алкохол: Въпреки че баровете бяха отделени с прегради и строги охранители, контролиращи преминаването им, а в чашите на хората очевидно имаше само бира, народът масово се беше погромил и не след дълго започна да ми лази по нервите. Вярно, че изборът да не пия си беше лично мой проблем (и причина да не мога да доложа относно цените на бара), но двете руси каки зад мен така се бяха нашили, че дори тъпкачите им не успяваха да ги опазят от неадекватни залитания, ръкомахания и оливания, които не подминаха и мен.
Всъщност още когато концертът започна "ударно" със Skulls от новия албум на групата, осъзнах, че именно последните неща на Свеин и Торбьорн въобще не ми допадат. Харесвам Robyn, но не и повечето й парчета с тях, което, подсилено от неуместно трезвеното ми състояние, ме превръщаше в тотален аутсайдер до скандиращите "I want you" и "Do it again" невръстни скейтъри пред мен. Бидейки изключение от това правило, Monument сякаш напук бе изпълнена в някакъв смотан дъб вариант, грубо ограбващ емоционалния й заряд (по същия начин пострада и иначе любимата ми Only This Moment). Самата Robyn дори не присъстваше — всички женски вокали се изпълняваха от непозната за мен русокоска, която влагаше твърде много старание в това да се чекне и твърде малко в задачата да звучи адекватно. Показателен за настроението на концерта беше фактът, че нито една песен не дойде от Senior, помоему най-зрелия албум на групата.
Лъч светлина сред гъстата гора на разочарованието бяха изпълненията на вече лично участващия Jamie Irrepressible: Something In My Heart, на която невръстните скейтъри запяха като момиченца, както и мазната, но нелоша I Had This Thing. Човекът с тъжния, почти женски глас, когото виждах за първи път, изглежда мил, но трътлестата му стойка и измъчената му физиономия всеки път хумористично извикваха образа на Али Ръза в главата ми, докато вентилаторът на сцената елегантно запряташе долния край на незапасаната му риза, разкривайки охранено шкембенце. Хубаво беше и включването с Eple — вероятно единственото парче за целия концерт, прозвучало в оригинал от край до край — плюс някои детайли от сценографията: съществото, наподобяващо първия бос от нивото на Dr. Wily в Rockman, което за кратко се разходи по сцената, и стиймпънк каската на Свеин за Girl And The Robot. Иначе прекрасният вокал от Poor Leno, с който гласът на последния неочаквано изплува над басовото думкане, секна твърде бързо.
На излизане от залата, бях щастлив от две неща. Първо, че мелето пред сериозно залитащото към EDM дуо най-накрая е приключило. И второ, че все пак чух Todd Terje и André Bratten, чиято музика в крайна сметка ми допадна значително повече. Бих казал дори, че ако не беше супер позитивният и зареждащ лайв на първия, включил мотиви от Delorean Dynamite и Inspector Norse, придружени от прекрасни визуализации, трудно щях да понеса двучасовия панаир на Röyksopp. Към това добавям и леко разхвърляната, но пък качествена селекция на поклащащия се като слаботелесен Marcel Dettmann зад пулта Братен, който ни разходи през хипнотичен хаус, диско и техно, започвайки от Omar S ремикса на Gunnar Wendel — 578 и Floating Points — Vacuum Boogie, през Faithless — Insomnia (?) и Ben Klock — Subzero (!), та чак до Josh Wink — Talking To You и зациклилия Justin Martin ремикс на Marshall Jefferson — Mushrooms непосредствено преди излизането на главните гости.
Официалното афтърпарти във Vulkan Arena реших да си спестя. Реших да си спестя и ходенето по нощни заведения като Jaeger Oslo, домакинстващ на местния Prins Thomas, и Ingensteds, където под красноречивото мото "Hey Hey Guy" се вихреше някаква итало диско вечеринка.
Vigelandsparken
За краткия ми престой в Осло Паркът Вигеланд беше едновременно най-отдалеченото от центъра и най-хубавото нещо, което успях да видя. Пътувайки с автобуса към едноименната спирка човек усеща, че този град всяко центробежно движение представлява изкачване. Пример за това е и стъпаловидното разположение на самия парк, разделен на три основни части: мост, фонтан и тераса. Строго погледнато, скулптурният парк е колекция от творбите на Густав Вигеланд, поместена във Фрогнер парк, но като цяло и главната забележителност на последния, активно използван от местните за джогинг дори и в мразовитите декемврийски дни.
Защо през 1921 г. някогащните управници на Осло решават да избухат библиотека тъкмо на мястото на ателието на Вигеланд така и не разбрах. Последвалата договорка обаче урежда на скулптора ново творческо кътче с условието, че всичко, което създаде до края на живота си, ще бъде дарено на града. Изгодна сделка, особено за последния: Фигурите в парка са над 200, което го прави най-голямата скулптурна сбирка в света, дело на един-единствен човек. На всичко отгоре повече от половината от тях са част от издигащия се в най-високата точка на парка 14-метров Монолит (Monolitten), по който Вигеланд и трима помощници са чукали 14 години. И за да не ви занимавам с това, кое е единственото нещо, което аз бих чукал толкова дълго, нека просто кажа, че резултатът си заслужава да се види.
Вигеланд очевидно е имал особен интерес към човешкото тяло и природа. Творенията му до едно са голи, а необичайните ситуации, в които ги е поставил, започват още от разположените по двата парапета на моста статуи, малко след изящно оформения главен вход на парка. Закусили багетка със скариди и фреш от портокал за има-няма стотина крони, които лелчето в разположения директно вдясно център за посетители благодарно е прибрало, сте готови за поне час-два съзерцателна разходка. Дори да не забележите изглеждащия като излязъл от даркруума на Бергхайн бабаит, налагащ видимо по-хилав съперник, или поставилата ръце на кръста си кака, върху чиято заскрежена гръд някой шегаджия беше плеснал отпечатък от дланта си, две други скулптури със сигурност няма да ви убягнат. Първата е малко дете с разкривено от крясък лице, застинало със свити юмруци в поза на явно недоволство. Втората и мой личен фаворит е мъжка фигура, която изглежда да се отбранява срещу пет налетели я като безкрили харпии бебета. Символиката оставям за свободна интерпретация. Като своеобразна рамка на тази първа част от фигурите в парка, в двата края на моста се издигат каменни колони, на чиито върхове общо четири гущероподобни създания са обвили в смъртоносна прегръдка безпомощни човешки тела.
Вероятно заради зимата фонтанът беше празен, а част от него покрита. Тук човешките мъки и страсти продължават, но вече като част от композиции около каменни дръвчета с тънки стебла и обща корона. Особено внушителна ми се стори фигурата на седналия мъж, отчаяно държащ се за тях, чието стенещо изражение инстинктивно свързах със загуба на нещо ужасно скъпо. Стълбището над фонтана води до споменатия вече Монолит, заобиколен от още няколко стъпала със статуи. Най-запомняща се тук беше яхнатата от две нахилени дечица жена с измъчен вид, чийто плитки предното е превърнало в импровизирани юзди. Заели всевъзможни пози, изсечените в монолитния камък на самата колона тела на мъже, жени, деца и старци протягат крайници, държат се за главите и си бъркат по дупките, докато малко по-назад, няколко преплетени в кръг тела образуват т.нар. Колело на живота (Livshjulet), бележейки края на откритата изложба. Най-късно тук посетителят осъзнава, че въпреки огромните си размери образите на Вигеланд са толкова поразително реалистични, че предлагат храна за окото и ума доста по-дълго, отколкото е очаквал.
Хрупайки през сланата между смръзналите дървени постройки в югоизточния край на парка, на моменти се чувствах като попаднал в някоя руска приказка. Въпреки че поразително напомняше конюшня, една от самите сгради се оказа Градският музей на Осло. Този, посветен на Густав Вигеланд, е разположен наблизо, но извън парка, и се помещава в някогашното ателие на скулптора. От него разгледах единствено сувенирите в предверието, състоящи се предимно от книги, тук-там някоя тениска с ревящото дете, както и разни по-дребни джунджурии. Докато се чудех кое си струва парите, спирайки се на комплекта подложки за чаша с графични мотиви на Вигеланд, подобни на тези от оградата на главния вход на парка, китаец с фотоапарат занимаваше възрастната дама на касата с въпроси на смешен английски: What is the most important thing I should see? Не знам, но стой далеч от лютефиска.
