След като за Лондон не събрах нито достатъчно впечатления, нито ентусиазъм да ги опиша, на също толкова краткото ми пътуване до Копенхаген, любезно спонсорирано от падналия се в петък Ден на труда, отделям един обстоен очерк. И то далеч не само от срам.
Андерсен, Хамлет, викинги и Danzka Vodka — горе-долу с това се изчерпваха знанията ми за скандинавското кралство преди да сляза от самолета на airberlin, току-що кацнал в столицата му. Полетът от Берлин отне по-малко от час, оставяйки време единствено за един продълговат брецел и бърз преглед на бордното списание. Протяжните статии за тежката културна стойност на изтъркани туристически дестинации, с които последното е изпълнено, са изцяло в унисон с бабешките униформи на кабинния персонал. Не че това е от особено значение, когато самият полет е окей, но нискотарифните easyJet, с които досега съм ходил на подобни трипове, имат далеч по-съвременен и приятен вид във всяко отношение. Така или иначе, след All I Need на Air, която се пусна, докато чакахме да отворят вратата на самолета, вече нямах никакви грижи.
Финансов отчет
Едно от първите неща, които всеки пътеводител ще ти каже за Копенхаген е, че там е скъпо. Даже много скъпо. Нищо чудно за града с най-високо качество на живота за 2014 г. според Monocle. От друга страна датчаните са уж най-щастливата нация на света, което подсказва, че и доходите им отговарят на въпросния стандарт. За под 50 евро на вечер за стая през Airbnb можеш да спиш само на пейка в Assistens Kirkegård, в който случай би било добре да не те е страх от призраци, а за скромен уикенд като моя си приготви поне 2500 датски крони.
Едно евро се равнява на около седем и половина от тях, но за три дни монети със стойност, по-малка от десет крони, ми попаднаха само веднъж — след като си купих шише вода от супермаркет. И ако тези от пет, две и една крона със специфичния си отвор по средата се усещат като жълти стотинки, то истинските датски "стотинки", наречени йоре, са по-нелепи и от габровската бодка. Изобщо, в Копенхаген човек започва да борави с парите в малко по-други мащаби.
Самите датчани често въобще не се кахъряха с хартия и метал, а плащаха с банкова карта далеч не само в магазините. Досега не бях виждал терминали, вградени в тезгяха на заведение — такива имаше във всички барове и клубове, които посетих. Вярно, че и аз съм леко параноичен в това отношение, но разумно ли е при всяка поръчка да въвеждаш кода си на пияна глава и то пред погледите на още двайсет човека?
Velkommen
Домът, в който спах две нощи в незавидно състояние, беше на Ерланд — печен датчанин, живеещ с канадската си приятелка Ив. Освен че е просторна и супер свежо обзаведена, къщата му комбинира удобното си разположение в официално водещия се отделно населено място Frederiksberg с чуден вътрешен двор, далеч от шума на улицата. Домакините са съкровище, а дори не си бяха вкъщи през повечето време от престоя ми. Още преди пристигането ми обаче, ми изпратиха документ от шест страници с надлежно описание на пътя до адреса и правилата в дома плюс един куп местни забележителности от всевъзможни категории, включително датско кино и музика. В стаята ме очакваше и компактна карта на града от Copenhagen Independent Tourist Information.
Компания все пак не ми липсваше. За нея се грижеха две дечица, въргалящи се на хамаците в двора, и гологлавият съсед, който със счупената си ръка и физиономията на Абруци от Prison Break приличаше повече на наркодилър, отколкото на... всъщност така и не разбрах с какво се занимава. Здравата му ръка обаче стиснах още преди тази на Ерланд, а измъчената му от гипса фигура мярках в градината всеки ден, въпреки че в момента живеел при приятелката си.
Карай, шофьоре
Някъде пишеше, че Копенхаген бил градът на велосипедите. По мои наблюдения колоездачите му далеч не създават впечатлението на масово явление като в Амстердам, например. Градският транспорт се състои от влак, метро, автобуси и фериботи, а цената на пътуването ти зависи от това през колко от деветте зони преминаваш. При минимална цена на билета от 24 крони дневната карта за четири зони (80 крони) определено е оферта. Тази за 72 часа, която аз си взех от гишето на летището, излиза дори по-тънко (200 крони) и ти спестява време и нерви с не винаги функциониращите автомати по гарите. Ако освен това си си пуснал малко интернет и имаш мобилното приложение на Rejseplanen, автоматично ставаш безсмъртен.
Не че контрольорите се убиха да ме проверяват. Всъщност такива видях само един-два пъти в метрото и то дори не в акция. Самите влакове пък са толкова просторни, че сякаш нещо им липсва. Ами да, липсва им шофьор. Или ватман. Или какъвто и да е индивид, управляващ фучащото по подземните релси возило. И в предния, и в задния край пътникът е изправен пред огромен прозорец, откриващ гледка към слабо осветения тунел, която в първия момент дори не възприема, защото умът му вече рисува картини на маймуни с джойстик, регулиращи движението от контролен център. Иначе берлинската класика "скачане пред влак" тук е невъзможна — спирките на метрото са оборудвани с прозрачни прегради, които те държат далеч от релсите до идването на влака и отварянето на автоматичните им врати.
Метрото има само две линии, които в едната си половина дори вървят паралелно, така че е все едно коя ще хванеш, стига да е в правилната посока. Освен с шофьор, автобусите пък са оборудвани и с безплатен интернет, който обаче не винаги работеше.
Андерсен, Хамлет, викинги и Danzka Vodka — горе-долу с това се изчерпваха знанията ми за скандинавското кралство преди да сляза от самолета на airberlin, току-що кацнал в столицата му. Полетът от Берлин отне по-малко от час, оставяйки време единствено за един продълговат брецел и бърз преглед на бордното списание. Протяжните статии за тежката културна стойност на изтъркани туристически дестинации, с които последното е изпълнено, са изцяло в унисон с бабешките униформи на кабинния персонал. Не че това е от особено значение, когато самият полет е окей, но нискотарифните easyJet, с които досега съм ходил на подобни трипове, имат далеч по-съвременен и приятен вид във всяко отношение. Така или иначе, след All I Need на Air, която се пусна, докато чакахме да отворят вратата на самолета, вече нямах никакви грижи.
Финансов отчет
Едно от първите неща, които всеки пътеводител ще ти каже за Копенхаген е, че там е скъпо. Даже много скъпо. Нищо чудно за града с най-високо качество на живота за 2014 г. според Monocle. От друга страна датчаните са уж най-щастливата нация на света, което подсказва, че и доходите им отговарят на въпросния стандарт. За под 50 евро на вечер за стая през Airbnb можеш да спиш само на пейка в Assistens Kirkegård, в който случай би било добре да не те е страх от призраци, а за скромен уикенд като моя си приготви поне 2500 датски крони.
Едно евро се равнява на около седем и половина от тях, но за три дни монети със стойност, по-малка от десет крони, ми попаднаха само веднъж — след като си купих шише вода от супермаркет. И ако тези от пет, две и една крона със специфичния си отвор по средата се усещат като жълти стотинки, то истинските датски "стотинки", наречени йоре, са по-нелепи и от габровската бодка. Изобщо, в Копенхаген човек започва да борави с парите в малко по-други мащаби.
Самите датчани често въобще не се кахъряха с хартия и метал, а плащаха с банкова карта далеч не само в магазините. Досега не бях виждал терминали, вградени в тезгяха на заведение — такива имаше във всички барове и клубове, които посетих. Вярно, че и аз съм леко параноичен в това отношение, но разумно ли е при всяка поръчка да въвеждаш кода си на пияна глава и то пред погледите на още двайсет човека?
Velkommen
Домът, в който спах две нощи в незавидно състояние, беше на Ерланд — печен датчанин, живеещ с канадската си приятелка Ив. Освен че е просторна и супер свежо обзаведена, къщата му комбинира удобното си разположение в официално водещия се отделно населено място Frederiksberg с чуден вътрешен двор, далеч от шума на улицата. Домакините са съкровище, а дори не си бяха вкъщи през повечето време от престоя ми. Още преди пристигането ми обаче, ми изпратиха документ от шест страници с надлежно описание на пътя до адреса и правилата в дома плюс един куп местни забележителности от всевъзможни категории, включително датско кино и музика. В стаята ме очакваше и компактна карта на града от Copenhagen Independent Tourist Information.
Компания все пак не ми липсваше. За нея се грижеха две дечица, въргалящи се на хамаците в двора, и гологлавият съсед, който със счупената си ръка и физиономията на Абруци от Prison Break приличаше повече на наркодилър, отколкото на... всъщност така и не разбрах с какво се занимава. Здравата му ръка обаче стиснах още преди тази на Ерланд, а измъчената му от гипса фигура мярках в градината всеки ден, въпреки че в момента живеел при приятелката си.
Карай, шофьоре
Някъде пишеше, че Копенхаген бил градът на велосипедите. По мои наблюдения колоездачите му далеч не създават впечатлението на масово явление като в Амстердам, например. Градският транспорт се състои от влак, метро, автобуси и фериботи, а цената на пътуването ти зависи от това през колко от деветте зони преминаваш. При минимална цена на билета от 24 крони дневната карта за четири зони (80 крони) определено е оферта. Тази за 72 часа, която аз си взех от гишето на летището, излиза дори по-тънко (200 крони) и ти спестява време и нерви с не винаги функциониращите автомати по гарите. Ако освен това си си пуснал малко интернет и имаш мобилното приложение на Rejseplanen, автоматично ставаш безсмъртен.
Не че контрольорите се убиха да ме проверяват. Всъщност такива видях само един-два пъти в метрото и то дори не в акция. Самите влакове пък са толкова просторни, че сякаш нещо им липсва. Ами да, липсва им шофьор. Или ватман. Или какъвто и да е индивид, управляващ фучащото по подземните релси возило. И в предния, и в задния край пътникът е изправен пред огромен прозорец, откриващ гледка към слабо осветения тунел, която в първия момент дори не възприема, защото умът му вече рисува картини на маймуни с джойстик, регулиращи движението от контролен център. Иначе берлинската класика "скачане пред влак" тук е невъзможна — спирките на метрото са оборудвани с прозрачни прегради, които те държат далеч от релсите до идването на влака и отварянето на автоматичните им врати.
Метрото има само две линии, които в едната си половина дори вървят паралелно, така че е все едно коя ще хванеш, стига да е в правилната посока. Освен с шофьор, автобусите пък са оборудвани и с безплатен интернет, който обаче не винаги работеше.
По улиците
Разположен върху два острова, разделени от тясна водна ивица, част от протока Категат, Копенхаген хем има приятно местоположение край водата, хем не е набримчен с канали както Амстердам. Разбираемо, най-много време прекарах в централната му част, Indre By, където са и повечето от стандартните забележителности, но успях да отскоча и до шарения Nørrebro на северозапад, и до хипстърския Vesterbro на югозапад, че даже и до отделения на отсрещния бряг Christianshavn, дом на колоритния социален феномен, наречен Свободен град Християния.
Понеже решението ми да посетя Копенхаген беше доста спонтанно и съвсем без каквито и да било съкровени мотиви, към града имах единствено очакване за нещо "по скандинавски сдържано". На фона му той ми се стори изненадващо шумен и пъстър, с интересен микс от стари сгради и модерна архитектура, разнообразна културна програма и младежи, които уикенда си пръскат панаира не по-зле от тези в Лондон, да речем. По иначе натрапчиво чистите улици, има и стрийт арт, и стикери, и скейтъри, а в контраст със скъпите ресторанти и кафенета откриваш будки и закусвални като да си в Берлин.
Хора, естествено, има всякакви, но облеклото им определено прави впечатление. И докато хипстърията и тук е на мода, въпросната скандинавска сдръжаност я прави някак по-елегантна от често циганеещата берлинска версия. В Копенхаген мъжът масово е брадясал, а предимно русокосите дами очевидно си падат по скъсаните дънки. Същите, за съжаление, си падат и по по-убитите цветове на лака за нокти, който, в случай че изобщо го имаше, беше в бледосиво или кафеникаво. В разговора ни Ерланд обобщи, че подобна естетическа пестеливост е присъща дори на богатите датчани, които рядко парадират с финансовата си мощ. Торстен Веблен се обръща в гроба, а в Plazza се смеят с гъза си.
Christiansborg
Слънчевото време, което ме посрещна в Копенхаген, бързо отстъпи място на вятър, облаци и дъдж, от които реших да се скрия в Danish Design Centre. Заклевам се, такова нещо на посочения адрес не открих, но по пътя натам поне се отбих в един от многото замъци в града. Christiansborg се издига на т.нар. Slotsholmen, изкуствен остров в центъра на Копенхаген, и помещава едновременно Датския парламент, Върховния съд, кабинета на министър-председателя и разни кралски помещения за приеми. Отделно в двора на замъка се намират още две важни за монархията здания: пивоварна и конюшня.
Въпреки административното й значение най-впечатляващото във външния вид на сградата е централната кула, отворена за безплатно посещение. Със 106-те си метра тя е най-високата в града, макар и да бие тази на кметството само с 40 сантиметра. Пуснах се на авантата въпреки всеизвестния си страх от високото. С първия асансьор се стига до ресторант, в по-ниската част на кулата. Оттам решените да видят Копенхаген от високо се качват на още един, който води до мрачна стая, пълна със странни скулптури на прегърбени атланти плюс умален модел на замъка. До откритата част на кулата остават само няколко крачки по късо вито стълбище.
Изгледът отгоре наистина е хубав, стига да знаеш горе-долу какво виждаш и за какво да гледаш. Като току-що пристигнал в Копенхаген и допълнително стресиран от височината, зяпах доста неориентирано, но разпознах едно от съоръженията в увеселителния парк Tivoli и проточения над Йоресунд далеч на югоизток мост, свързващ Копенхаген с шведския Малмьо. Не се задържах дълго — през широките арки влизаше дъжд, а резките движения на сновящите между парапетите с фотоапарат в ръка хора застрашително ме доближаваха до инфаркт.
Nyhavn
Паралелите между Копенхаген и Амстердам може би не са чак толкова много, но именно Nyhavn е мястото, на което датската столица поразително напомня тази на Нидерландия. Излизайки от близката метростанция Kongens Nytorv, човек първо бива заобграден от сгради и строителни площадки, така че след няколко крачки покрай стария театър пристанището буквално изниква зад ъгъла. Огряните от слънцето къщички от едната страна на канала са досущ като амстердамските, но с разноцветни фасади. Пред всяка от тях са извадени маси и столове, заети от едновременно припичащия и тъпчещ се с морски дарове на солени цени народ. Контрапрограмата се провежда само на метри от тях — на каменния ръб, с крака виснали над водата, седят предимно млади хора с кутийка бира в ръка.
От Nyhavn започват и туристическите обиколки с корабче. Касата е точно зад огромната котва на кея, а цената на едночасовото пътуване с гид на три езика е съвсем разумните 80 крони. (Впрочем, в близост до кея услугите си предлагат и колоездачи с рикши, двама от които си говореха на български.) Корабчетата са големи, с покрита главна част от наредени като за кино седалки и по-тесен, но открит заден край. Госпожата с микрофона стоеше на носа и, когато не ни подканваше да седнем заради на места опасно ниските мостове, под които плавахме, със завидна ловкост превключваше между датски, английски и немски, така че що-годе всеки да разбере какво ни показва преди да сме го отминали. В разходката бяха включени новата сграда на Кралския датски театър (Skuespilhuset) и тази на Операта (Operaen), чието построяване е глътнало умопомрачителнитя половин милиард евро, дарен ей така от Maersk, най-голямата датска компания.
От друга страна отразихме и разни реликви като Църквата на Спасителя (Vor Frelsers kirke) със спираловидното й външно стълбище и блестящата фигурка на върха, както и старата сграда на Фондовата борса (Børsen). Кулата на последната е може би най-красивата, която видях в града: Куполът й е съставен от телата на три дракона с преплетени опашки, символизиращи дружбата между Дания, Швеция и Норвегия, маркирани чрез трите корони най-отгоре. Палубата на корабчето беше и единственото място, от което зърнах Малката русалка (Den lille havfrue), символ на Копенхаген, пред която спряхме за малко. Откъм сушата статуята беше налазена от мравуняк туристи, половината от които се опитваха да се доберат до самата фигура, докато останалите дебнеха с фотоапарат като снайперисти. Предфинално, на една от табелите край водата, рекламиращи разходките с корабче, някой шегаджия беше изтрил C-то в "Canal tours".
Amalienborg
Кралица Маргрете II има един задник, но пък четири замъка. Именно това е броят на подредените в кръг около малък площад сгради в Amalienborg, резиденция на датските монарси. Заради ремонт около всяка от тях имаше работно скеле, придаващо й същия жален вид, който в момента има и фасадата на Berghain. Около входовете на пост стоят кралски гвардейци, чиято смяна била уж зрелищно събитие. Вероятно част от нея съм видял в неделя, когато десетина от същите безгрижно блокираха една от улиците до Nyhavn със смешния си марш.
Кралица Маргрете II има един задник, но пък четири замъка. Именно това е броят на подредените в кръг около малък площад сгради в Amalienborg, резиденция на датските монарси. Заради ремонт около всяка от тях имаше работно скеле, придаващо й същия жален вид, който в момента има и фасадата на Berghain. Около входовете на пост стоят кралски гвардейци, чиято смяна била уж зрелищно събитие. Вероятно част от нея съм видял в неделя, когато десетина от същите безгрижно блокираха една от улиците до Nyhavn със смешния си марш.
Agnete og havmanden
Докато за Андерсеновата русалка всеки е чувал, а скулптурата й е под постоянен фотообстрел, една по-неизвестна подводна история, свързана с града, ме спечели още преди да видя паметника й. Ако не беше Atlas Obscura, със сигурност и аз, както повечето минувачи по моста Højbro, щях да пропусна металните човешки фигури, едва прозиращи изпод мътната вода. Легендата разказва за младата Агнете, която, минавайки край морето, получила спонтанно предложение за брак от негов човекоподобен обитател, което тя също толкова спонтанно приела. Госпожата не само му се натресла в подводния дом, ами и му народила седем сина. Един ден обаче чула камбанния звън на църквата и си била камшика. Обещала да се върне. Изоставените мъже и до днес протягат ръце към сушата с надеждата да го направи.
На пазар
Ако покрай мимолетните удоволствия за небцето и стомаха ти останат някакви средства за по-дълготрайни покупки, Копенхаген с благодарност ще глътне и тях. Стига, разбира се, да не уцелиш местния Store bededag — комбиниран празник на един куп светии, ефективно намаляващ почивните дни в кралството. От Ерланд разбрах, че именно той, а не Денят на труда, е причината за затворените в петък магазини. Манифестациите и политическите речи, с които се чествал, ми бяха убягнали напълно; единствено воят на сирени, който ме беше застигнал на няколко пъти в града, впоследствие доби смисъл.
И като стана дума за музика: За Dorma 21 научих от този списък, но заради на места неактуализирания адрес без малко не се разминах с посещението. Все пак имах късмет случайно да мина покрай малката витрина на Blågaardsgade 31C и табелата със странно лого. Магазинчето е възтясно, но в съботния следобед вътре почти нямаше хора. По рафтовете има и MDR, и Perlon, че даже и разни прашасали обложки на Lasergun, а по специално отделените плочи и закачената на видно място тениска с ръката и оцъкления омар личи особеното отношение на собствениците към Lobster Theremin.
Истински омари е вероятно да откриеш в Torvehallerne, който с изисканата си атмосфера и разнообразните деликатеси напомня повече последния етаж на берлинското KaDeWe, отколкото класически пазар. Понеже бях ял, минах само транзитно през халето, изпълнено с ароматите на риба, подправки и сладкиши. Отзад, на площад Израел (Israels plads) в неделя имаше китно арт пазарче, на което местни дизайнери продаваха творбите си — от графики и рисунки, през бижута и аксесоари, до мебели и странни интериорни пособия. Последните си 30 крони дадох на една амбулантна бариста срещу животоспасяващо двойно еспресо.
Tivoli
Макар да беше част от плана ми от самото начало, срещата ми с втория най-стар увеселителен парк в света се случи доста спонтанно. След като заради лошото време първо я отложих за събота, разговорът с Ерланд в петък в комбинация с няколко кутийки Carlsberg от кварталното магазинче ме убеди да се пусна към Tivoli Gardens още същата вечер. Оказа се, че в опит да привлече повече млади хора, ръководството на парка организира петъчни концерти с различни групи и изпълнители. Оказа се, и че Ерланд има абонаментна карта, която ми спести 99 крони вход. Че при сканирането й на дисплея на автомата лъсна гладко избръснатото му лице, а не моята брадата физиономия, скучаещата охрана въобще не забеляза.
Разположен между централната гара и кметството на Копенхаген, Tivoli обхваща голяма озеленена площ, на чиято територия, освен задължителните виенско колело, кула-катапулт, въртележки, самолетчета, сцени, ресторанти и кафенета, има и живописно езеро. Дизайнът на сградите и увеселителните съоръжения е разнороден. Ту футуристични, ту ориенталски, всички носят някакъв общ ретро-приказен дух, като извадени от ниво на Strider. Или поне аз така ги усетих — към полунощ и в нетрезво състояние. Паркът е пълен с лампи в странни форми, чиито мигащи светлини чудно пасваха на психеделичния рок, който някакви потни метъли на име Spids Nøgenhat бичеха на главната сцена, докато виенското колело продължаваше да се върти, а хората в самолетчетата раздираха тъмнината с неистови крясъци. И така до към 00:30, когато музиката секна и гостите, отчасти с тактичния съпровод на охраната, се запътиха към изходите.
Макар да беше част от плана ми от самото начало, срещата ми с втория най-стар увеселителен парк в света се случи доста спонтанно. След като заради лошото време първо я отложих за събота, разговорът с Ерланд в петък в комбинация с няколко кутийки Carlsberg от кварталното магазинче ме убеди да се пусна към Tivoli Gardens още същата вечер. Оказа се, че в опит да привлече повече млади хора, ръководството на парка организира петъчни концерти с различни групи и изпълнители. Оказа се, и че Ерланд има абонаментна карта, която ми спести 99 крони вход. Че при сканирането й на дисплея на автомата лъсна гладко избръснатото му лице, а не моята брадата физиономия, скучаещата охрана въобще не забеляза.
Разположен между централната гара и кметството на Копенхаген, Tivoli обхваща голяма озеленена площ, на чиято територия, освен задължителните виенско колело, кула-катапулт, въртележки, самолетчета, сцени, ресторанти и кафенета, има и живописно езеро. Дизайнът на сградите и увеселителните съоръжения е разнороден. Ту футуристични, ту ориенталски, всички носят някакъв общ ретро-приказен дух, като извадени от ниво на Strider. Или поне аз така ги усетих — към полунощ и в нетрезво състояние. Паркът е пълен с лампи в странни форми, чиито мигащи светлини чудно пасваха на психеделичния рок, който някакви потни метъли на име Spids Nøgenhat бичеха на главната сцена, докато виенското колело продължаваше да се върти, а хората в самолетчетата раздираха тъмнината с неистови крясъци. И така до към 00:30, когато музиката секна и гостите, отчасти с тактичния съпровод на охраната, се запътиха към изходите.
Christiania
Съществуването на явление като Свободния град Християния в уредено общество като датското и досега ми изглежда странно. Което не прави ареала в Christianshavn, отделен от Копенхаген със заграждения, недвусмислено заявяващи автономността на мястото, по-малко любопитен. Дори напротив. Градът, на чийто приличащ на индиански тотем изход пише "You are now entering the EU", е нещо като хипарска комуна, в която на почит са самодейността, взаимопомощта и пушенето на трева. Нещо като гигантски Bar25, барабар с панаирите, съдейки по налепените като тапети плакати за разни растафариански ивенти из дупките на селището.
Имотите в района са кът и се раздават само след специално одобрение въз основа способността на кандидата да допринесе за добруването на затвореното общество. Затова пък някои от селските къщички с градинки имат много приятен, разбирай цивилизован, вид. Предполагам, че в района има и известна раждаемост, което повдига интересния въпрос за социализацията на индивида при подобни условия. В смисъл, детството ти е меко казано нестандартно, когато, заобграден от столицата на модерна капиталистическа държава, баща ти копае лехи с рукола и праз, по прашните улици се гонят кучета, а миризмата на качак е просто част от пейзажа.
Апропо качак: Макар и противоречива от гледна точка на датските власти, продажбата и употребата на марихуана на територията на Християния е напълно легална. Затова освен празните тубички от джойнт, търкалящи се из тревата край водата, в една от уличките между избушените складове и самобитната пекарна ще откриеш малки импровизирани щандове, покрити с камуфлажна мрежа. Зад тях добре сложени мъже, маскирани като Underground Resistance, продават въпросната стока със строг поглед. Малко по-нататък Café Nemoland предлага и маси за колективен гърмеж под звуците на ненатрапчива музика.
Като изключим липсата на оръжия и автомобили, Християния прилича на Mad Island от третото ниво на GTA2. В лицето на локалния скейт бранд Alis местните дори си имат един вид униформа, чиято употреба се простира далеч извън границите на Свободния град. Друга запазена марка са изобретените тук Chrstiania Bikes с товарна част отпред, еднакво удобна за покупки и за детско столче. Освен насилието и тежките наркотици, местните правила забраняват снимките и, wait for it, тичането. Всъщност, нищо чудно. Бягащи хора вероятно са последното нещо, което искаш да мине пред премрежения ти от бохане поглед.
Съществуването на явление като Свободния град Християния в уредено общество като датското и досега ми изглежда странно. Което не прави ареала в Christianshavn, отделен от Копенхаген със заграждения, недвусмислено заявяващи автономността на мястото, по-малко любопитен. Дори напротив. Градът, на чийто приличащ на индиански тотем изход пише "You are now entering the EU", е нещо като хипарска комуна, в която на почит са самодейността, взаимопомощта и пушенето на трева. Нещо като гигантски Bar25, барабар с панаирите, съдейки по налепените като тапети плакати за разни растафариански ивенти из дупките на селището.
Имотите в района са кът и се раздават само след специално одобрение въз основа способността на кандидата да допринесе за добруването на затвореното общество. Затова пък някои от селските къщички с градинки имат много приятен, разбирай цивилизован, вид. Предполагам, че в района има и известна раждаемост, което повдига интересния въпрос за социализацията на индивида при подобни условия. В смисъл, детството ти е меко казано нестандартно, когато, заобграден от столицата на модерна капиталистическа държава, баща ти копае лехи с рукола и праз, по прашните улици се гонят кучета, а миризмата на качак е просто част от пейзажа.
Апропо качак: Макар и противоречива от гледна точка на датските власти, продажбата и употребата на марихуана на територията на Християния е напълно легална. Затова освен празните тубички от джойнт, търкалящи се из тревата край водата, в една от уличките между избушените складове и самобитната пекарна ще откриеш малки импровизирани щандове, покрити с камуфлажна мрежа. Зад тях добре сложени мъже, маскирани като Underground Resistance, продават въпросната стока със строг поглед. Малко по-нататък Café Nemoland предлага и маси за колективен гърмеж под звуците на ненатрапчива музика.
Като изключим липсата на оръжия и автомобили, Християния прилича на Mad Island от третото ниво на GTA2. В лицето на локалния скейт бранд Alis местните дори си имат един вид униформа, чиято употреба се простира далеч извън границите на Свободния град. Друга запазена марка са изобретените тук Chrstiania Bikes с товарна част отпред, еднакво удобна за покупки и за детско столче. Освен насилието и тежките наркотици, местните правила забраняват снимките и, wait for it, тичането. Всъщност, нищо чудно. Бягащи хора вероятно са последното нещо, което искаш да мине пред премрежения ти от бохане поглед.
Хапка, пийка
Противно на първосигналната ми асоциация от името, Peder Oxe не е хомо-кравеферма, а уютно ресторантче, поместено в сградата на някогашен манастир. Ако седнете вътре, ще се насладите на приятния интериор. Ако седнете отвън — на симпатичната сервитьорка, която с риск от простуда хвърляше чаровни усмивки на минувачите, подканвайки ги да влязат. Аз направих второто, макар и повече заради все още слънчевото време и нелошия изглед към малкия площад. 200 крони за телешко филе със сос от бульон, бяло вино и естрагон, гарнирано със зелени аспержи, тиквички, домати, патладжан и лук. Плюс печен картоф. А, и още 47 за малък Kronenbourg 1664. Културно.
Любимият ми тъмблър на ресторант — ей тва е Hot Buns. Заведението е тясно, за което донякъде е виновна и гръдната обиколка на персонала, но пък приема резервации през сайта, а след посещението ти изпраща анкета на датски. Отговорът ми на български: Чудесната идея на Paleo бургера да замени хлебчето с печена гъба беше помрачена от леко безвкусното месо с гумена консистенция. Иначе палци горе за patty-то от омлет със спанак и безропотната добавка на пърженото яйце, което поисках със закъснение. Палци горе и за гръдната обиколка на персонала.
Освен посветения на науката Experimentarium т.нар. Хартиен остров (Papirøen), част от Christianshavn, помещава и също толкова експериментално изглеждащото хале, дом на Copenhagen Street Food. Офертите вътре са интернационални и трудно обозрими, особено за гладен човек, но въпреки официалното начало на работното време в 12:00, към 12:30 така или иначе само част от будките бяха готови да предложат нещо на изгладнелите посетители. Чакането за Overload Surf & Turf бургера на немския Fisch Art, който бях изпуснал в Берлин, за жалост не си струваше. Месото и тук не беше добре приготвено, хрянът доминираше общия вкус, а сладките картофи бяха казали само едно срамежливо "здрасти" на фритюрника.
От ресторантите в Tivoli, където отидох отново по светло, само за да хапна, Færgekroen Bryghus ме привлече с идиличното си разположение директо на езерото. При 345 крони за меню от три ястия и още 65 за голяма халба от домашната им кехлибарена бира за вечеря с изглед към водата и неуморните лупинги на самолетчетата оставих близо 20% от тридневния си бюджет. Не съжалявам. При всяко сервиране учтива дама обявяваше съдържанието: първо бутер тесто с каперси, скариди и гъби; после крехко агнешко с мачкани картофи, чесън и балсамико; накрая карамелов крем с ревен и ванилов сладолед. Можеш да ядеш и виенски шницел, но защо би го направил?
На няколко пъти ми се стори, че обслужването в Дания е леко мудно. В Harbo Bar, който е по-скоро кафене, окончателно се убедих в това. Докато девойчето зад тезгяха оперираше с темпото на нагълтан с валиум пациент, опашката от чакащи добиваше все по-абсурдни за малкото заведение размери. В един момент пък от кухнята се подаде индивид, чиято бяла престилка предполагаше да е отговорен за сладкишите, но от чийто хипарлив вид човек би заключил, че тъкмо го е пуснала тревата. Иначе парче шоколадов кейк, двойно еспресо и сокче струват около 60 крони. Има и безплатен нет, паролата за който е видна дори за минувачи.
Характерна гледка от кулинарния ландшафт на Копенхаген е т.нар. pølsevogn — фургонче за наденички, каквото има почти на всеки ъгъл. Хлебче с увит в бекон кренвирш плюс кисели краставички, пържен лук, кетчуп и горчица ("With everything on it? — Yes, please. — Aah, local style!") идва 35 крони. Ако като мен си го вземете от чичето до Nyhavn, то в никакъв случай не се качвайте на зелената платформа с изглед към строителната площадка, чийто надпис като морска сирена ви подканва да сторите тъкмо това. Горе някой се беше изтропал така злокобно, че дори без да стъпвам в старателно размазаното му произведение, имах чувството, че съм се усмърдял безвъзвратно. За току-що изядения хотдог да не говорим.
Баровец съм аз
Към подсказката за концерта в Tivoli Ерланд добави и още една: за някакъв скатан бар, в който се влизало само след почукване на специална врата. Адресът, който ми даде, беше на Studiestræde — улица на пешеходно разстояние от парка, която в петъчната нощ се оказа пълна с добре посещавани заведения. Вратите им безразборно пропускаха шумни пиянки и двете посоки, а по тесния път често кръстосваха таксита. Да почукам не се наложи — вратата на номер 14 беше отворена, но от двамата младежи, които небрежно я охраняваха, разбрах, че TS Bar, който търсех, отдавна не съществува. Поне наследникът му беше готов да ме приеме.
Blue Velvet се намира под земята и оскъдното му осветление само подчертава това. Към един след полунощ бях едва третият гост вътре. Неприветливите 80 крони за джин тоник лъмбърсексуалният барман компенсира с приятната си разговорливост. Бившият вече TS Bar е бил истинска институция в нощния живот на Копенхаген, но е имал редица проблеми, свързани с наркодилъри (от огледалото в тоалетната любезен надпис моли за влизането по един), Hells Angels и тем подобни девиантни персонажи. Червенокосата рокабили дама, която също се навърташе зад бара, се оказа дружелюбната собственичка, Хенриете. Същата държала и кафене със забавното име The Log Lady по-надолу по улицата. При тръгването ми около 1:30 на малкия денсинг пред диджея се чекнеха десетина момчета със съмнителна сексуална ориентация.
Любимият ми тъмблър на ресторант — ей тва е Hot Buns. Заведението е тясно, за което донякъде е виновна и гръдната обиколка на персонала, но пък приема резервации през сайта, а след посещението ти изпраща анкета на датски. Отговорът ми на български: Чудесната идея на Paleo бургера да замени хлебчето с печена гъба беше помрачена от леко безвкусното месо с гумена консистенция. Иначе палци горе за patty-то от омлет със спанак и безропотната добавка на пърженото яйце, което поисках със закъснение. Палци горе и за гръдната обиколка на персонала.
Освен посветения на науката Experimentarium т.нар. Хартиен остров (Papirøen), част от Christianshavn, помещава и също толкова експериментално изглеждащото хале, дом на Copenhagen Street Food. Офертите вътре са интернационални и трудно обозрими, особено за гладен човек, но въпреки официалното начало на работното време в 12:00, към 12:30 така или иначе само част от будките бяха готови да предложат нещо на изгладнелите посетители. Чакането за Overload Surf & Turf бургера на немския Fisch Art, който бях изпуснал в Берлин, за жалост не си струваше. Месото и тук не беше добре приготвено, хрянът доминираше общия вкус, а сладките картофи бяха казали само едно срамежливо "здрасти" на фритюрника.
От ресторантите в Tivoli, където отидох отново по светло, само за да хапна, Færgekroen Bryghus ме привлече с идиличното си разположение директо на езерото. При 345 крони за меню от три ястия и още 65 за голяма халба от домашната им кехлибарена бира за вечеря с изглед към водата и неуморните лупинги на самолетчетата оставих близо 20% от тридневния си бюджет. Не съжалявам. При всяко сервиране учтива дама обявяваше съдържанието: първо бутер тесто с каперси, скариди и гъби; после крехко агнешко с мачкани картофи, чесън и балсамико; накрая карамелов крем с ревен и ванилов сладолед. Можеш да ядеш и виенски шницел, но защо би го направил?
Дори да си прежалил 1700 крони за дегустационно меню в прочутия Noma, сдобиването с места има митичния статус на това в Dorsia от American Psycho. Затова иди като пич в Almanak на отсрещния бряг. Прекрасната резедава сграда в стил стриймлайн модерн ресторантът си дели с още три заведения, от които джаз барът The Standard отвън личи най-ясно. Тук за първи път опитах типичния датски smørrebrød — 120 крони за два по избор на готвача. Тези, които сервитьорът с телосложение на терминатор и физиономията на Дон Дрейпър ми донесе, бяха съответно с варено яйце, сос от майонеза и горчица, скариди и препечена пилешка кожа и с ростбиф, хрянова паста и рукола. Първият беше вълшебен, вторият биваше.
На няколко пъти ми се стори, че обслужването в Дания е леко мудно. В Harbo Bar, който е по-скоро кафене, окончателно се убедих в това. Докато девойчето зад тезгяха оперираше с темпото на нагълтан с валиум пациент, опашката от чакащи добиваше все по-абсурдни за малкото заведение размери. В един момент пък от кухнята се подаде индивид, чиято бяла престилка предполагаше да е отговорен за сладкишите, но от чийто хипарлив вид човек би заключил, че тъкмо го е пуснала тревата. Иначе парче шоколадов кейк, двойно еспресо и сокче струват около 60 крони. Има и безплатен нет, паролата за който е видна дори за минувачи.
Характерна гледка от кулинарния ландшафт на Копенхаген е т.нар. pølsevogn — фургонче за наденички, каквото има почти на всеки ъгъл. Хлебче с увит в бекон кренвирш плюс кисели краставички, пържен лук, кетчуп и горчица ("With everything on it? — Yes, please. — Aah, local style!") идва 35 крони. Ако като мен си го вземете от чичето до Nyhavn, то в никакъв случай не се качвайте на зелената платформа с изглед към строителната площадка, чийто надпис като морска сирена ви подканва да сторите тъкмо това. Горе някой се беше изтропал така злокобно, че дори без да стъпвам в старателно размазаното му произведение, имах чувството, че съм се усмърдял безвъзвратно. За току-що изядения хотдог да не говорим.
Баровец съм аз
Към подсказката за концерта в Tivoli Ерланд добави и още една: за някакъв скатан бар, в който се влизало само след почукване на специална врата. Адресът, който ми даде, беше на Studiestræde — улица на пешеходно разстояние от парка, която в петъчната нощ се оказа пълна с добре посещавани заведения. Вратите им безразборно пропускаха шумни пиянки и двете посоки, а по тесния път често кръстосваха таксита. Да почукам не се наложи — вратата на номер 14 беше отворена, но от двамата младежи, които небрежно я охраняваха, разбрах, че TS Bar, който търсех, отдавна не съществува. Поне наследникът му беше готов да ме приеме.
Blue Velvet се намира под земята и оскъдното му осветление само подчертава това. Към един след полунощ бях едва третият гост вътре. Неприветливите 80 крони за джин тоник лъмбърсексуалният барман компенсира с приятната си разговорливост. Бившият вече TS Bar е бил истинска институция в нощния живот на Копенхаген, но е имал редица проблеми, свързани с наркодилъри (от огледалото в тоалетната любезен надпис моли за влизането по един), Hells Angels и тем подобни девиантни персонажи. Червенокосата рокабили дама, която също се навърташе зад бара, се оказа дружелюбната собственичка, Хенриете. Същата държала и кафене със забавното име The Log Lady по-надолу по улицата. При тръгването ми около 1:30 на малкия денсинг пред диджея се чекнеха десетина момчета със съмнителна сексуална ориентация.
Преди партито в събота пих едно (две) в Bakken. Заведението, което в по-ранните вечерни часове сервира и храна, се намира в т.нар. Meatpacking District на Vesterbro, който все едно е правен с някакъв map editor на Морска гара Варна. Стените на самия Bakken са в бели плочки за баня, а там, където не са, са изрисувани с всевъзможни драсканици. Най-късно когато под звуците на Casco — Cybernetic Love две девойки на бара захрупаха джумерки вместо чипс, разбрах, че съм направил добър избор.
Елате на парти, елате на бати
Ако Ерланд не ми беше припомнил Trentemøller, щях да кажа, че не познавам нито един датски диджей. Въпреки това Копенхаген е добре развито средище за електронната музика, което в събота дори ми предложи избор от три партита с известни имена. Най-голямото от тях естествено беше и в най-известния клуб в града — Ostgut Ton Nacht в Culture Box. Да отидеш на такъв ивент, идвайки от Берлин, пък бил той и с Marcel Fengler и Anthony Parasole, е като да си поръчаш дюнер — вкусно е, спор няма, ама у вас можеш да го правиш всеки ден. Затова предпочетох израелците Deep'a & Biri в малкия Harvey, на хвърлей камък от Bakken. Третата опция остана за протокола и представляваше сюрреалистичен плакат за Hodge в Stengade.
Като достатъчно страдал от опашките пред вратата и киселата охрана на берлинските клубове цъфнах на входа на Harvey още преди полунощ. Отпред имаше само няколко човека, които просто пушеха, а най-сериозното препятствие по пътя навътре бяха 70-те крони за печат, една всъщност съвсем разумна сума. Понеже в клуба имаше дори по-малко хора отколкото пред входа му, скоро се заговорих с подгряващите диджеи — местното дуо Marc & Mikkel и Gabriella Vergilov. Последната, впрочем, не само се оказа супер симпатична сънародничка, но и завърши сета си с онова грандиозно парче, с което Woody започна своя тук. Тоя път вече разбрах как се казва.
Докато слушахме Габриела, Микел сподели мъката ми от празната зала пред Marcel Dettmann в София като каза, че в Русия е преживял същото на Mike Huckaby, когото масите изоставили в полза на някой от сорта на Andrea Oliva. Няколко водка матета по-късно научих, че след сета си двамата с Марк отпрашват директно за Culture Box, където били букнати за същата вечер. За двата часа в Harvey пичовете дори помолили приятел да ги покрива. Предложението да ме включат в гестлиста приех със същата охота, с която и купоните за безплатно пиене, магически появяващи се при всяка моя поръчка, макар и това да означаваше да не остана за целия сет на главните гости.
Интериорът на клуба е беден, но пък съдържа няколко дървени маси и столове, каквито човек обикновено вижда само в кръчми. Предвид 20-те крони за гардероб и сравнително малкия брой посетители върху тях бяха нахвърляни якета, чанти и дори един скейтборд, с който малко преди това брадат младеж се беше плъзнал по полупразния денсинг. За Deep'a & Biri пространството вече беше приятно пълно, но все още с достатъчно място за отдих и раздумка до стените и около бара.
Докато Harvey успях да огледам и усетя в що-годе адекватно състояние, с ръка на сърцето трябва да призная, че във филма Copenhagen, който гледах малко преди пътуването си, от култовия Culture Box видях повече, отколкото при посещението си на място. Имам фрагменти от спомен как около 4:00 се качвам в такси с Габриела и брат й, а в следващия момент вече набивам крак пред Marcel Fengler в Black Box. Именно така се казва главната зала; другите са Red Box и White Box. Най-бързо се познават по осветлението в съответния цвят, чийто източници са оформени като пикселите от логото на клуба. Само не ме питай как са разположени — дори не съм сигурен, че влязох и в трите. Не съм сигурен и за няколко други неща: дали използвах гестлиста (съдейки по съдържанието на портфейла си на другия ден, твърде вероятно е да съм забравил), с какъв акъл продължих да лющя бири до сутринта (ръката ми беше станала като на човече от Lego) и защо през цялото време имах натрапчивото чувство, че съм в ://about blank (във всеки смисъл). Сигурен съм обаче, че си изкарах много добре.
На Âme — Rej вече си бях облякъл якето, което предизвика възмущението на една нахапана дама до мен. Габриела вече си беше тръгнала. Въоръжени със слънчеви очила, с брат й се разделихме на Kongens Nytorv, а аз се прибрах да реанимирам у Ерланд и Ив, които за щастие нямаше да си дойдат преди обед.
Въпреки че имаше звездичка на картата ми, пред Superkilen се озовах случайно — екранът, обявяващ спирките на автобуса, с който уж отивах към Assistens Kirkegård, беше забил, шофьорът явно също. Червеният площад на парка личи отдалеч колкото заради яркия си цвят, толкова и заради неоновите знаци с руски и китайски символи. Вехта улична табела, кичеща стената на малката будка за шаварма отляво на входа, дори гласи: Красная площадь. Е, с лонгбордовете и сингълспийдовете си хората наоколо приличат по-скоро на типични хипстъри отколкото на върли комунисти, но пък и идеята на дизайна е именно културното многообразие. Паркът има още черна и зелена зона и обединява елементи от над 50 държави.
На Âme — Rej вече си бях облякъл якето, което предизвика възмущението на една нахапана дама до мен. Габриела вече си беше тръгнала. Въоръжени със слънчеви очила, с брат й се разделихме на Kongens Nytorv, а аз се прибрах да реанимирам у Ерланд и Ив, които за щастие нямаше да си дойдат преди обед.
Superkilen
Assistens Kirkegård
Гробището в Nørrebro беше една от последните ми гледки от Копенхаген преди да потегля за летището. Докато статуята на Андерсен с характерния цилиндър, край която се суетят почти толкова туристи, колкото и до тази на малката му героиня, стърчи точно до сградата на кметството, тленните останки на писателя са положени именно тук. Другите две имена в списъка на покойниците, които ми говореха нещо, бяха Сьорен Киркегор и Нилс Бор. Въпреки че за гробовете на Андерсен и Киркегор има упътващи табели, се лутах доста дълго преди да ги намеря, което отдавам на щетите от предната нощ.
Всъщност пред очите ми първо попадна надгробната колона на фамилия Бор, около която се бяха курдисали две бъбриви лелки. Присъствието им далеч не беше изключение: Гробището има приветлив вид и е пълно с разхождащи се, тичащи, четящи и хранещи се граждани без каквото и да било притеснение от близостта с известни и безизвестни мъртъвци. Изобщо, ако не бяха сивият камънак и типичните цветни лехи, човек би помислил, че Assistens е просто поредният градски парк. Не че някога би ми хрумнало да вляза във Варненски централни без работа, но подобно отношение към живота (и смъртта) приветствам най-сърдечно.
