Решението
В началото на март обаче попаднах на този плакат. Понеже няколко месеца по-рано партито по случай 50-годишнината на Sven Väth, с когото Westbam е кажи-речи набор, се оказа стабилен панаир, се позамислих. Макар и извадени от гимназиалните ми архиви, много от имената в лайнъпа ми звучаха някак носталгично-привлекателно, а Takkyu Ishino, DJ Dick и D.A.F. никога не бях слушал на живо.
Цената на билета от 22 евро сметнах за разумна и след няколко дни чуденки взех, че си купих един. Наспан и загрял с A Love Story 89-10 и Low Spirit Classics, които извъртях по два пъти преди да изляза от къщи, се отправих рано-рано към Columbiahalle. Все пак Hardy Hard почваше още в 23:00.
Мястото
C-Halle е известна локация в западната част на Берлин за концерти от всякакъв калибър. Изградена е на две нива: по-голяма приземна част, директно пред сцената, и u-образна тераса отзад и отстрани. Достъп до последната в случая имаха само VIP гостите, всеки от които се беше бръкнал над 80 камъка за хартиена гривничка, даваща предимства със съмнително качество. За контакта с бекстейджа и героите зад пулта не мога да доложа, но малко след полунощ вторият етаж видимо се пръскаше по шевовете, а от гневните коментари във Фейсбук впоследствие научих, че за пиенето "на корем" се е грижел един единствен бар, който не смогвал на темпото на решения да си избие парите псевдо-хайлайф.
Долу, парти-плебеите като мен бяха в далеч по-добро положение. Дълги барове имаше и от двете страни на сцената и макар цените да не бяха от най-приветливите, обслужването вървеше експедитивно. Дори в пикови моменти място за танцуване не липсваше, така че на настъпванка играхме само тук-там с някой омазан от алкохол и/или наркотици арлекин. Тоалетните също бяха на ниво: От трийсетината писоара в мъжката почти винаги имаше някой свободен. По стара традиция опашка се заформяше само пред кабинките, пет или шест на брой, но и тя също напредваше с охота. До мивките в предната част пък очилато чиче със санитарна престилка и тапи в ушите цяла нощ ръкомахаше като регулировчик пред сензорите на автоматите за салфетки, подавайки по две-три на ококорените посетители с мокри ръце.
Известно време се удвилявах на вентилацията в залата. По-късно, от почти невидимите знаци, разлепени по колоните, разбрах, че вътре просто пушенето е забранено. За ред посетители това явно не беше от значение и на много места съвсем неприкрито се развяваха цигари. Охраните, неохотно сновящи напред-назад, току смъмряха някого, който с наведена глава и изгасен фас се отправяше към предназначения за целта външен двор.
Като бонус, в задната част на залата, досами входа, се намираше малка сергийка за храна. Асортиментът беше беден, прост и скъп, но пък къде другаде можеш да набиваш супа с брецел, докато около теб разхайтени младежи лакомо гълтат тиктаци?
Публиката
Апропо младежи: Средната възраст на публиката определено беше над обичайното за електронни партита. Което в комбинация с вида дори на по-младите оставяше впечатлението, че феновете на Westbam и приятели са паралелно общество, спряло културното си развитие в началото на милениума. Толкова пиърсинги, тениски с шарени щампи и широки милитъри панталони не бях виждал от първите си партита в Германия, да не кажа от последните в Comics Club във Варна. От друга страна силно представени бяха и типичните немски диско-гюбеци със силно изрязани и впити потници, карирани ризи Camp David с къс ръкав и мазни прически. Сред дамите имаше хем такива с къси оцветени коси и раница на гърба, хем със солариумен загар, татуирани флорални мотиви и високи токове. Плюс онзи източногермански сорт в окъсани тесни дънки и балетни пантофки Adidas, към който винаги съм изпитвал някаква особена симпатия.
Изобщо посетителите бяха всичко друго, но не и обичайната за известните берлински клубове гледка. Хипстър може и да е разтегливо понятие, но за осем часа в залата не видях нито един човек, когото бих нарекъл така. Посетителите напомняха повече на едновремешните съботи във Forum Trier, отколкото на, примерно, Watergate. Музиката, за съжаление, също.
Hardy Hard
Смея да твърдя, че предвид отрезвителния ми опит с останките от Low Spirit Recordings още през първите години в Германия, както и естествено променения ми вкус, подходих към мероприятието със занижени, заземени, дори леко вкопани очаквания. На този фон едночасовият сет на Hardy Hard, облечен с тениска с ироничното "I don't sync so", се оказа що-годе приемлива смесица от хаус, брейкбийт и малко електро. След тегавото начало с Listen, която никога не съм харесвал, за момент прозвуча World Cup на Kiko. За черния списък Кай изпляка някакъв ужасен едит на Crazy In Love на Beyonce, който направо ме досрамя, че чувам. Поне миксирането му беше читаво. Предфинално дрезденецът пусна последното, което бях чувал от него: Hardhooks — I'll Be Yours. Понеже на първо слушане го бях заплюл, трябва да призная, че в залата проработи изненадващо добре. Краят дойде с The Prodigy и Wild Frontier.
Moonbootica
Опасявам се, че имаше време, в което наистина харесвах Moonbootica. Също както се опасявам, че съм ги слушал в Триер. И че бях останал доволен. Тук им трябваха по-малко от пет минути, за да ме подразнят. Не само, че са вчесани калпаци с ризи, ами и пускат ебахти убитата музика. Всеки път, когато по-дебелият вдигаше ръка, за да отбележи някой брейк, ми идеше да го изхакам с лакът в ребрата, за да я свали. И то какви брейкове, човек. Фъстящи звуци, музиката набира, а те, вместо да отпушат бийта директно, правят някаква нелепа пауза, някакво абсолютно неуместно затишие, което убива цялата енергия, преди ритъмът да подхване отново. Когато всеки такъв момент е придружен от една, а понякога и две изпънати над пулта ръце, най-разумно е да се поразтъпчеш в по-празната задна част на залата, редуцирайки аудиовизуалния поток до поносими нива. Авторското им June, което чухме за изпроводяк, дойде като едновременно приятно и болезнено ехо от безвъзвратно отминали времена.
Gabi Delgado (live)
"Das ist nicht D.A.F. Das ist Disko" — с тия думи оплешивяващ вуйчо пое пулта след няколко минути неловка тишина, придружена от трескаво разместване на техника и кабели. Реших, че има някакъв проблем и непознатият господин самоотвержено се е нагърбил със задачата да забавлява тълпата, докато всичко се нареди. С умопомрачителните дискажи, които малтретираше с филтъра по минута-две, лишавайки ги от и без това ниската им музикална стойност, това не само не му се удаде, но и в един момент повдигна уместния въпрос: Аве кой е тоз изобщо? При положение, че в таймтейбъла за лайва бяха предвидени само 20 минути, някак беше крайно време гостът да се яви и същият този лайв да започне. В този момент LED-таблото пред пулта, което напомняше на публиката името на диджея, който слуша в даден момент, разби представите ми на пух и прах. Това отпред беше самият Gabriel Delgado-López, една втора от пънк версията на Kraftwerk, наречена Deutsch Amerikanische Freundschaft. Изпълнението му не само не беше на живо, но и звучеше ужасно. Изведнъж десетте минути, оставащи до края му, ми се сториха като цяла вечност.
Westbam
След като колегите му доволно напълниха залата с лайна, на рожденика не оставаше нищо друго, освен да ги доразмаже в лицата на гостите си. Той, естествено, се справи блестящо. Още по време излишно проточеното си интро, изградено от нервно нахвърляни върху монотонен ритъм семпли от старите му хитове, дядо ти демонстрира, че все още се има за бог, размахвайки юмруци високо във въздуха. Оттук насетне заигра едно кьопоолу от звуци, сред които единственият лъч светлина беше краткото включване на техно класиката на X-101 — Sonic Destroyer.
След час издевателства над слуха ми окончателно се убедих, че именно това анахронично звучене е причината в категория "легенди на немското техно" днес старият Макс да остава далеч назад в съзнанието ми в сравнение със Sven Väth и DJ Hell, например. И обратно: Маймунджулъците на папа Свен и ексцентрично-грандоманските прояви на хер Гайер не дразнят ни най-малко, просто защото и двамата още са в състояние да те накарат да крещиш от кеф на парти.
Moguai
И все пак сетът на Westbam звучеше като виртуозно изпълнение на Берлинската филхармония в сравнение с това, което ми предстоеше с Moguai. Тук също трябва да отбележа, че музиката на този човек съм харесвал години наред и дори имам спомен за едно негово парти във Forum, на което отидохме уж от липса на алтернативи, пък то се оказа чук. Да не говорим, че Get On има ремикс от Legowelt, а въпреки 13-те му години Headliners е микс, който връткам с удоволствие и до днес.
Е, ако досега всеки от диджеите беше акал в рамките на физиологичната си норма, Moguai не само докара лайновоза, но го паркира и разтовари с такава ловкост и бързина, че докато се опомня, цялото хале затъна до шия във фекалии. 60 минути първокласни EDM-говна, батко! Такова нещо бях чувал на живо само на сръбския EXIT, докато чакахме Afrojack да се наиграе преди бектубека на Tiga и DJ Hell. Повърня някаква адска. Бърза справка в интернет мигновено разкрива връзките на Moguai с терористични организации като Dim Mak и mau5trap, но аз, с наивната си вяра в доброто, сякаш нарочно бях затворил очи. Дори с тапи обаче, ушите ми бяха широко отворени за токсичните отпадъци, заливащи ги на талази. Ужасяващите натрупвания и лазещите под кожата пищялки превръщаха музиката в хомогенна помия, сред чиито отровни пари отделните парчета се размиваха до неузнаваемост. Единственото, което разпознах, беше основната мелодия на Rocker на Alter Ego, останала като оглозгания скелет на разяден от киселина труп. По ирония на съдбата закриващото сета парче прозвуча като траурен епилог по същия начин, по който това на Moonbootica по-рано. Беше U Know Y и то в оригинал, от край до край. Да, вече определено знам защо.
Westbam feat. Dick, Mr. X & Mr. Y and Boo Boo
За епичния момент във втората поява на Westbam се погрижи не кой да е, а другарят Afrika Islam, чийто баскетболен потник както винаги изглеждаше пред пръсване под натиска на телесните му маси. От "All the way from Berlin, Germany...", та чак до "..Mr. X, Mr. Y!" — това интро феновете на Low Spirit и Electric Kingdom го знаят наизуст. Което всъщност е хубаво нещо, стига тук пресиленият драматизъм на дебелия рапър да не звучеше нелепо, а плешивецът до него да не размахваше отново ръце като шампион по бокс. Серията на тандема продължи с Dancing With The Rebels и Free Me, като потящия се господин Хикс неведнъж обърка ритъма със задъханите си вокали. По-малко задъхани, но също толкова смехотворни бяха тези на непознатата за мен Boo Boo, която се включи за едно единствено парче — химна на Love Parade 2006, United States Of Love, в който има три стиха на кръст.
DJ Dick, братът на Westbam, явно е по-малко издуханото дете в семейството. До това заключение стигнах, слушайки похвалния му, макар и напълно обречен опит да внесе някакъв разумен звук в пърформанса на насъбралите се зад пулта палячовци. Парчетата, с които разреждаше скучните ритми на брат си не ми бяха познати, но имаха приятен деветдесетарски дух.
Takkyu Ishino
Ишино-сан беше човекът, когото очаквах с най-голямо нетърпение цяла нощ. От колаборациите му с Beroshima и Westbam, през овкусените му с есид и диско миксове, та чак до по японски шантавия му поппроект Denki Groove — Такиу винаги ми е бил симпатичен. Появата на чернокосата му глава с характерна брадичка и облеченото му в черен Adidas Firebird малогабаритно тяло предизвика не само моето вътрешно ликуване, но и еуфорични подвиквания от публиката като цяло. Със срамежлива усмивка и ударния бийт на Elektronische Tanzmusik, съвместния му хит с рожденика под името TakBam, японецът стартира повече от добре.
Разочарованието дойде още с второто парче, но не заради парчето. Просто Ишино омаза прехода така, все едно не беше пипал сиди плеър от десет години. Още по-криво ми стана, когато същото се повтори неколкократно до края на сета му. Освен от лошото смесване иначе чудесната селекция на самурая се помрачаваше и от прекалено честата смяна на траковете, включително във възможно най-неподходящия момент. От Blue Monday на New Order чухме само началото, от Control на Nitzer Ebb се завъртя само голият вокал, а катапултираща мозъка композиция като Rawhide на Butch Такиу извади от микса точно преди най-якото й място. Сред малкото неща, които прозвучаха в цялост, бяха Strike на Jimmy Edgar и Temporary Secretary в страхотния Radio Slave едит, на който зарипах като младо яре. Класиката на Lil Louis — French Kiss можеше да бъде епичен край на сета, ако също не беше тъпо орязана.
Woody
Всъщност, Woody също бе сред диджеите, които не бях слушал на живо. За разлика от динозаврите преди него обаче, човек може да го чуе сравнително често из берлинските клубове — факт, който си каза думата, когато същият застъпи към 6:30 с брутално хаус парче с хипнотичен женски вокал, което лично за мен буквално взриви залата. Другата разлика с пенсионерския клуб от по-рано бяха грамофоните, които Woody май единствен употреби. Така, с винил в ръката, накривена бейзболна шапка на главата и сухата фигура на Snoop Dogg, изглеждаща по-скоро като закачалка за възшироката му тениска, берлинският фънкмастър прати целия предшествал го цирк да си ляга.
Краят
Към седем сутринта краката вече едвам ме държаха и се наложи да се лиша от удоволствието да изслушам двучасовия сет на Woody докрай. Предвид чутото по-рано към обявените след него Maxrave Allstars така или иначе нямах абсолютно никакви амбиции. И въпреки че вътре се отпразнува рожден ден, обявявам снимката, която направих отвън, за надгробен камък.
