Диалог 2

- Яде ли?

- Ja, doch.

Балада за българските герои

Докато на архивите не се гледа като на исторически източници, а се използват за политическо оръжие, не може да се стигне до онова критично разглеждане, което единствено е в състояние да предложи възможност за пречистване, наказание и прошка.

Силен документален филм (5 части!) за мрачното комунистическо минало и не твърде обнадеждаващото настояще на България, който Денис ми показа. 45 обезпокоителни минути в разкази и мнения на бивши затворници, съвременници, експерти.

Автор е писателят Илия Троянов, известен май повече в Германия, отколкото у нас. Филмът е заснет през 2007 в сътрудничество с ZDF.

__

Deutsche Fassung (HQ)

Orange sky

We spend so much of our lives not saying the things we wanna say, the things we should say. We speak in code. We send little messages. Origami. So now, plainly, simply, I wanna say that I love you both.

Светещото в коремчето

В един много стар брой на Мики Маус, на последната страница имаше тест. Под някаква разбираема форма, той показваше на децата, каква е времевата им ориентация. От тоя тест за първи път получих диагнозата, че съм си заврял главата в миналото като щраус. Че вървя обърнат назад и оценявам преживяванията, едва когато са отминали. Че се измъчвам от спомени, които друг просто би регистрирал с усмивка, продължавайки напред.

Но как? Как да се зарадваш на неизвестното бъдеще, когато сивото ти настояще те тормози, а от щастливото минало е останал само разкъсващ сърцето спомен? Как въпреки болката да загърбиш този спомен, когато той осмисля случилото и случващото се с теб?

Не детството ми липсва, а един скъп човек. Някога той ми даде от светещото в коремчето. Аз го пазя и до днес. Понякога е топло, понякога пари. Винаги боли.

Гай Смайли

От два дни в главата ми звучи Esperanza, въпреки че не я чухме в събота, когато симпатичният й израелски автор гостува на клуб Mania в Слънчев бряг. Първо може би е редно да благодаря на мис Кукуун, без чието потвърждение с Питона едва ли щяхме да се осмелим да минем стотината километра от Варна, след като преди половин година идването в България на един още по-известен сънародник и адаш на госта се провали.

Пътуването по крайбрежната E87 се оказа доста приятно и като изключим тук-там острите завои, фучащите BMW-та с бургаска регистрация и едно ненужно отклонение в дивото, с което ни финтира Google Maps, се озовахме почти неусетно пред възшарената сграда на клуба. (Един съвет: осигурете си винетка предварително, защото в бензиностанциите по пътя имаха само месечни.)

Понеже не вървеше да се изсипем в 11 като за театър, обиколихме пешеходната зона на курорта. Адски се кефя на врявата на такива места по това време на годината. Low life туристи от всякакви националности се шляят на групи в търсене на -- приоритетно алкохолно -- забавление, а родният търговец е повече от радостен да им го предостави. Барове с пиянски промоции, атрактивни викачи и раздавач(к)и на флайери, манджа на всеки ъгъл, стрелбища, сергии, магазинчета за часовници ("buy 3, get 4" сякаш са чорапи), бънджи, влакче, вело-рикши, стриптийз, казина, обменни бюра, силна музика... Като цяло една кичозна лудница, в която е забавно да се разхождаш, стига да не си част от нея.

Dance Club Mania се помещава в една странно изглеждаща сграда на два-три етажа, първият от които е зает от bar & dinner със същото име. Така, за да влезеш в клуба, трябва да се качиш по едно от откритите стълбища в двата й края. Въпреки двете си нива, самият клуб ми се стори по-малък отколкото очаквах, но на влизане към 00:30 беше още потискащо празен. При 20 лева за вход това от една страна не изненадваше, тъй като с местоположението си клубът е потенциална опция за всеки гост на курорта, а не само на дай-хард феновете, които са по-толерантни към разхода. От друга обаче, Mania може би просто не е най-подходящата локация за подобно събитие, що се отнася до публиката му. А може би сезонът още не е започнал. Така или иначе, моментът, в който можеше да танцуваш без да се набиваш на очи, дойде едва към 2:30. Не знам дали заради относително ниската гъстота на населението, въздухът в клуба беше приятен въпреки цигарите. Единствено трите лева за водичка ми влязоха малко криво.

Guy J е изпълнител, когото за първи път чух покрай Chaim в общото им Isreality EP, а след Geko за прогресивния Bedrock на John Digweed тотално се влюбих в мелодичния му звук. Изобщо, израелците от доста време са в подем и, наред с горните, активисти като Guy Gerber, Shlomi Aber и Gel Abril оформят стабилно ядро в съвременната електронна музика. Guy J беше и едно от имената, които предложих в анкетата за следващия Time Warp. До събота го бях виждал само на снимки, където изглеждаше, че е по-дребен от колегите си.

Някъде след 1:00 още седяхме на една от страничните масички и се забавлявахме с пепелниците, които басът на Стивън караше да подскачат и дрънчат върху стъкления плот, когато през денсинга мина малко момченце с голяма раница, придружавано от някакъв мъж. Гай Джей, човек! Метър и седемдесет да е бил, с отпуснати встрани ръце и лъчезарен поглед -- като първолак на първия си учебен ден. Колкото Gregor Tresher навремето ме беше изненадал с баскетболен ръст, толкова смешно ми стана от тоя симпатичен елф. След сравнително дълго размотаване край Стивън, към 2:00 човекът зае централното място зад пулта, макар и при леко вяло ръкопляскане от страна на посетителите.

Първото парче беше супер красиво и звучеше съвсем в негов стил, т.е. най-вероятно си е било негово, но за съжаление не ми говореше нищо. Всъщност всички парчета, които впоследствие разпознах, бяха негови собствени продукции. След около половинчасова прелюдия, в която публиката постепенно се мобилизира, истинското начало дойде с въпросната Geko, на която окончателно се убедих в качеството на озвучителната техника в клуба. Свирукането на заден фон звучеше кристално ясно и, редувайки говорителите, заприлича на надпяване между горски птици. Гай влезе в авторска серийка и преля в последната си продукция за Turbo -- Shaman. Някъде тук забелязах, че преходите му не бяха от най-класните, но по-късно вече не ми правеше впечатление. Бях се потопил в потока на музиката. В по детски слънчевата усмивка на госта се четеше някаква неописуема доброта, невинност, наивност дори, която ме изпълваше с надежда. Понякога самият той вдигаше ръка във въздуха, обърнал с любопитство очи към движещите се под звуците му хора, радвайки се заедно с тях. Гай Джей просто изглежда така, както звучи музиката му.

Когато поредното непознато парче се разви до някаква брутална резачка, изкрещях за първи път. Оттук нататък не пропусках да вдигам ръце към пулта при всяко натрупване и да ги прокарвам през зелено-червените лъчи на поставения над него лазер. Питона видимо също беше в пауър. От колоните вече звучеше Fall Star и така и не разбрахме, кога от тавана на клуба, съвсем централно се беше спуснал прозрачен екран, върху който затанцуваха пъстри прожекции, известяващи между другото имената на диджеите и мястото за афтърпарти.

С все по-продължителни затишия, към 5:30 Гай даваше знак, че приключва. Агитката непосредствено под пулта го аплодираше усилено; аз се включвах от дистанция и едва в самия край се отбих да стисна ръката му. Изправих палеца на другата и с искрена усмивка му казах "Great". Било е взаимно.