По препоръка на Ясински гледах
Директен контакт -- филм с шведския екшън-колос от времето на дублираните от един глас видеокасети Долф Лундгрен, сниман почти изцяло в България. Някои помнят, че пак горе-долу по това време, хибридният жанр екшън-комедия беше особено нашумял. През 2009
Директен контакт изглежда се има само за първото, което го прави още по-нелеп.
Понеже надоле възнамерявам да разкрия гениалния му сюжет в пълнота, нека който е решил първо да го гледа, да го стори в добра компания, може и от един човек. Така взаимното надъхване несъмнено ще увеличи резонанса от заливанията, придружени от познатата болка в коремната мускулатура и сълзи в очите: Филмът е най-смешното художествено видеопроизведение, зад което родината ни гордо застава, от
Bullet и
DJ, Take Me Away насам.
Начало -- затвора Вратов (?!!) на Балканите. Шайка очукани затворници с рубашки сърбат супа от хромирана посуда, нашия човек (чиито сини одежди очебийно контрастират на иначе зелените униформи) включително. Изневиделица в импровизираната трапезария се появява малка банда от видимо още по-злонравни престъпници, при вида на които, дедето, което дотогава кротко нагъваше срещу нашичкия, подскача като ужилен и заминава, правейки място на главатаря. Тук е и първия момент на диалог във филма, който тутакси ти дава да разбереш, за каква бездарност иде реч по-нататък. Двамата пичове са като на състезание по бърчене на чело (което малко по-късно Ути Бъчваров безапелационно печели), а репликите им биват изречени с актьорския усет на куц носорог. След кратка размяна на остроумни закачки, завършила с чистосърдечното "Гъз американски!" и храчката на бандита в купичката на чичко Долф, последният -- след демонстративно лукава усмивка тип "забравих си репликите, но играя за камерата" -- набива канчето на цялата банда, включително забивайки нож в нечие око. Надзиратели, естествено, изскачат, едва когато нашият вече стои изгърбен сред налягалите бандити, но за сметка на това му хвърлят такъв тупаник с палки, щото зрителят очаква филмът да свърши още тук.
Завръзката на историята идва с един костюмиран бастун, който на посещение при Долф (всъщност Майк) му предлага свобода и пари срещу скромна услуга за американското правителство. С течение на разговора става ясно, че Майк е бивш пехотинец (ахаааааа!), който след работата си на Балканите, се захванал с контрабанда на оръжие и бил безжалостно окошарен. Бастунът пък се легитимира само с името си и длъжността на аташе към посолството в Лука (Тук отварям една скоба, че в целия филм така и не става ясно, в коя държава се развива действието. Градовете, около които се въртят всички, носят звучните имена Гоурна и Лука, а героите говорят ту на английски, ту на български, ту на сръбски и дори на руски. В Лука се видя, че е Американското посолство, в Гоурна -- Александър Невски.)
- Какъв е проблемът?
- Отвлечен е американски гражданин (сефте). Името й е Ана Нещоси.
- Кой е похитителят?
- (драматична пауза, след която отговорът ме хвърля в истеричен смях) Владо Караджов!
Владо Караджов, човек! Някъв изпечен злодей, разбираш ли, НЯКЪВ МЕГА ВНУШИТЕЛЕН ГАНГСТЕР! Представих си дребно човече с ехидна усмивка, потриващо ръце, макар че изборът на режисьора по-късно ме опроверга. Другият негодник, който костюмираният обяви за сътрудник на Владо, беше някакъв конкретен генерал Драго, което в тоя момент прозвуча като Капитан Петко, но аз още се съвземах от първия удар и не успях да изригна отново. Предвид оскъдната информация относно поръчителя, Майк беше някак нереалистично бързо спечелен от идеята и единственото, което поиска, беше малко повече пари. Освен тях, нашият получи още мобилен телефон и координатите на разни ключови персонажи, в ролята на първия от които се беше превъплътил своеобразният символ на българското кино Ути Бъчваров. По негов адрес още преди да си пусна филма, се подхвърляха предположения, дали няма да замеря враговете си с тигани или да ги оставя да умрат от глад. Реално, кулинарната тема въобще не биде засегната, което Ути компенсира със споменатото вече бърчене на челото си в полуприведено, седнало, положение, загатващо гастроентереологичен дискомфорт на страдащ от гастрит човек. И изобщо, Ути -- тежък мафиот! Как да му повярваш като допреди малко си го гледал да върти мусаки и телешки джолани по Канал 1?!
След като съвсем сам вдигна във въздуха цяла военна база (всяка сграда в която беше удобно оградена от варели със запалимо съдържание) и размята войниците на Драго като капачки на стрелбище, Майк набуха отвлечената мацка (нещо средно между Жени Калканджиева и Бриджит Джоунс и общо взето най-хубавото нещо във филма) в багажника на някакъв мерджан и офейка. Тук вече филмът определено можеше да приключи, ако не се появяваше проблемът със самоличността на костюмирания бастун от по-рано и фактът, че госпожицата всъщност не се чувствала твърде отвлечена там, откъдето нашият с (макар и минимален) риск за живота си я измъкна.
Оттам нататък се почват едни преследвани и чудеса -- ум да ти зайде! Гледай как, яхнал най-нахално откраднат мотор, батко ти Долф фучи с 300 по жълтите павета и слаломира между масите на заведенията, гонен от два Хъмъра, танкове и хеликоптер. Автогонките са заснети по особено странен начин и вървят като на 15 кадъра в секунда. Де що кола пострада, всички бяха таратайки. Танкът жестоко сгази един Трабант барабар с водача, едно Жигули литна в пламъци, а част от специално паркираните за една от сцените джугани и запорожци бяха тотално избушени още преди видимо съприкосновение с каквото и да е.
За съжаление, иначе любимите ми гафове на заден план тук бяха твърде малко и общо взето се изчерпваха с две сцени. В едната, при удара в базата, сред цялата суматоха на въоръжаване и мобилизация един от войниците беше нарамил явно ранения си другар и с мъка се опитваше да държи темпо с необременените си колеги. Другото беше пилотът на хеликоптера, който с комбинацията си от прическа, мустаци и очила приличаше на изваден от някой осемдесетарски порнак. В очакване на самия хеликоптер пък, генералът държеше да ползва бинокъл, въпреки че машината вече беше достатъчно близо, за да изреже ноктите му с перка.
Сцена на гарата -- софийска централна. Чичко Долф с пистака спокойно си пердаши по перона, където в друг случай единствените МПС-та са ония бракми, носещи багаж. Преследвачите тук са с УАЗ-ка и също без притеснение я дупят успоредно на влаковата композиция. После чуваш мацката да пита шафнера как да стигне до нещо, което запомних като "Голдбърг", а броени секунди след това връз вехтото табло лъсва дестинация "Перник". Истинското шоу обаче беше в самия влак -- още с влизането и героят, и зрителят стават свидетели на картинка, адекватна за селска сватба, но не и за пътнически влак, по дяволите! Трима дангълака на различна възраст, двама с костюми, единият с народна носия и калпак, в съпровод от две дами с подобен имидж, перат лют ръченик-кючек и се наливат с ракия насред вагона. Айде, и в Transsiberian имаше такива изпълнения, ама там народът пътуваше дни и нощи из дивото. Капак на жп-приключението и прелом във визуално-повествователната техника постави уникалното хрумване, гарата, на която след 5 минути игрално време нашите хубавци слязоха, да е същата като началната. А сега де!
За разлика от самотния бял Мерцедес на "Yes! Тaxi", който бегълците откраднаха от пиацата пред часовника и направиха на сол малко след това, при появата на баш шефа на злодеите (който се оказа чичо на мацката, въпреки че в етнически план му липсваха само точка на челото и купа ориз Басмати) в един по-късен момент пред чакалнята се открояваха поне две коли на "О.К. Супертранс". Освен другото, от няколко тотални кадъра дотук вече беше станало ясно, че злодеят принципно обитава някакъв видимо отдалечен ареал, изпълнен с лъскави небостъргачи, така че пътуването с влак до мястото на събитието да изглежда не просто неефикасно, но и унизително. Поне ония с Хъмърите го поеха оттам вместо да се налага да цака десятка за бакшиш.
Някъде помежду другото става ясно, че причината да преследват така яростно безпомощната Ана, е наследството, което -- без тя да знае -- я очаква.
Тъкмо когато страшилището Владо Караджов изведнъж се оказа добронамерен, генерал Драго и дружина го опукаха заедно с гардовете му насред стадион "Локомотив". Драго и костюмара взеха момичето, Майк взе парите си и по живо по здраво. Да, ама не. В един филм Долф Лундгрен все пак трябва и да мушне, та гледаш как секунди по-късно батко ти нахлува на терена с калашника като терминатор, сваля половината охрана от раз, включително отдавна заелите позиция по високите седалки снайперисти (о да, с Калашников!), прибира мацката и беж да го няма. И къде, къде -- в просторен хамбар насред нищото, чийто собственик същата вечер услужливо отсъства, естествено. Двамцата се настаниха все едно са си у тях, а диалогът, довел до елиптично изпуснатата секс-сцена, беше една идея по-смислен от
този.
След още 20 минути гонки и престрелки, всички лоши бяха мъртви.
Финалната сцена обира точките с губещ се в залеза автомобил.
