четвъртък, март 02, 2006

Втората вълна

За разлика от този пост, където предстоящото беше загатнато, тук мога да си позволя да опиша подробно експерименталния процес, през който минах.
Става дума за изследването Visuelle Prozesse, пръст в което отново има факултетът по психология към Уни Триер. За провеждането му, както и предния път, научих от една от колоните с обяви в сградата. Хм, явно заетите в тази научна сфера са доста активни емпирично и изпитват хронична нужда от crash test dummies, за да си доказват теориите. Последните, разбира се, получават съответен Entgelt като възмездие за положения труд / изгубеното време, от който без майтап могат да преживяват, стига опитите да се провеждат поне през ден. Което обаче не е така.
Отговорът на онлайн-кандидатурата ми дойде доста бързо и съдъжаше два прикачени текстови документа, в които подробно бяха описани условията на провеждане. От мен се искаше да се запозная с тях и да отговоря своевременно дали потвърждавам участието си. Стратегически изчаках да мине и последният запек около края на семестъра и ето ме, крачейки бодро към Krankenhaus der Barmherzigen Brüder. Именно там се проведе първата част от изследването, състояща се главно в магнитен резонанс на мозъка. Посрещна ме Dipl.-Psych. Christine Smit, която се оказа мила и симпатична госпожица с вежди като на Denise Richards (или Peter Gallagher, ако предпочиташ, но мисълта ми е, че й отиваха) и очила. Интерес заслужават мейлите, които ми беше пращала покрай записването, и по-точно правописните грешки в тях. Явно г-ца Смит не е родена в Германия, защото произношението й се оказа доста необичайно, а грешки не липсваха и в говоримия й немски.
Дружелюбният й вид все пак действаше успокоително - важен фактор, след като преди влизане в апарата трябва да се махнат всички метални предмети (напр. монети и ключове) и магнитни карти, та когато прочетох за това изискване в предварителната информация, мигновено си представих един съкрушителен за мен развой на събитията, който няма нужда да разяснявам.
В устройството наистина се "влиза" или по-скоро те пъхат в него. Прилича на легло, чийто горен край се намира в голяма механизирана кутия - там застава главата, която е център на внимание. Процедурата принципно е проста и не изисква нищо друго от пациента освен неподвижност, но тъй като в случая се изследваше мозъчната активност при визуално натоварване, инсталацията беше тунингована допълнително. Първата екстра беше малкото екранче зад главата ми, което виждах с помощта на огледало (главата ми беше застопорена в нещо като каска и можех да гледам само нагоре). На него се прожектираше задачата, която трябваше да изпълнявам, докато уредът снима мозъка ми. Вторият бонус беше компютърната мишка, закрепена с каишка към крака ми (мишка на каишка, хаха). В зависимост от това, с коя ръка трябваше да реагирам на задачите, мишката беше премествана между левия и десния крак. На гърдите си имах и малко гумено бутонче с кабел, което можех да натисна в извънредни ситуации. До такива не се стигна.
Включена, магнитната кутия е неприятно шумна, заради което получих тапи за уши. Преди същинската част с визуалните задачи се проведоха две сканирания, при които ритмичният шум на уреда почти ми хареса, но пък продължителността му се оказа сериозно изпитание и по едно време вече ми се струваше, че чувам онзи зациклящ молебен, който звучи в базата на Krishna от третия град в GTA2.
Играта беше следната: в центъра на бялото екранче стои едно черно кръстче, което периодично изчезва, а на негово място за части от секундата се появява главна буква от латинската азбука (шрифтът май беше нормален Times New Roman). При всяка нова буква трябваше възможно най-бързо да реагирам, натискайки бутона на мишката. Единственото изключение - оттам произлизаше и трудността - беше буквата "V", която трябваше да пропускам. На VirtuaCop 2 съм баш господ, ама не е лесно да се спреш на едно мижаво V, което доста по-малко се различава от събратята си отколкото невинните заложници от маскираните гангстери в симулатора, особено след яки серии от три клика в секунда, когато пръстът ми си продължаваше по инерция. Изкарах по два петминутни рунда с всяка ръка. Изненадващо за мен, на втория опит с лявата държах почти докрая без грешка, обаче там пак поомазах и дори ми стана смешно. Резултатите показаха, че съм натиснал забранената буква (тук може да се пофилософства за формата и значението на тоя символ и кой мръсник е избрал точно него; на жените сигурно са казвали да пропускат "I") поне четири пъти при всеки тур. Скоростта на реакцията ми е била около 300 милисекунди, което било средна стойност.
В лабораторията прекарах около час и половина, което беше малко повече от предвиденото.
Другата част от изследването се проведе два дни по-късно в Zentrum für neuropsychologische Forschung, който вече ще ми стане втори дом, ако продължавам да участвам в подобни начинания. Изключително централно позиционираното обзавеждане на експерименталното помещение (всъщност отделена със завеса част от стая) включваше бяло дъговидно бюро с 19-инчов монитор и прозрачно зелена USB-клавиатура от стар iMac + масивен, напомнящ зъболекарски стол (стол?) пред него, на който седях аз. Ако главата ми е стая, то на екрана се виждаше нещо като нейният грундрис, на който с червени точки бях отбелязани 17 стратегически места на мозъчната ми дейност. Както ми беше обяснено, червеният им цвят показва, че в момента няма информация, идваща от тези области. Тази липса беше превъзмогната чрез един сравнително трудоемък процес на така да се каже "окабеляване" на главата ми. Като начало бяха взети мерките й, според които ми сложиха ултра фешън гумена шапка, досущ като онези, с които (не) ти правят кичурите при фризьора, с главната разлика, че на дупчиците има поставени електроди с кабел, които се активират с известно количество от песъчлив на пипане сив гел. Преди впръскването му Смит и неин колега грижливо отместваха косата по съответните места и ги почистваха със спирт. За да не ме оклепат с мазното вещество, бях защитен с престилка, която допълнително засили чувството, че съм във фризьорски салон. Отделно от шапката имах още четири електрода - по един на всяко ухо и два на лицето.
Когато всички точки на монитора светнаха в зелено, бях готов за излитане. За съжаление, вдясно от мен имаше огледало, отражението си в което посмях да зърна точно веднъж. Значи, представи си една от четирите мацки с плувни шапки от клипа към Around The World на Daft Punk, само че с очила, гумена престилка и кабели, стърчащи от главата й; вече виждах как нахлуват десет човека и се хващат за коремите, сочейки ме с пръст. Каскет с перка и близалка в цветовете на дъгата са фундаментални изисквания на бизнес етикецията в сравнение с подобен хахо-имидж.
Разбира се, основното за мен и този път бяха игричките, едната от които беше нова. Целта ми този път беше да натискам "F" и "J" от клавиатурата, съответно с лява и дясна ръка, в зависимост от цвета на правоъгълника, който се появява на екрана. Самият той се появяваше на мястото на познатото кръстче, което обаче беше в центъра на тясна бяла хоризонтална ивица на екрана, като всичко останало беше сиво, а за капак дори мигаше с различни scanlines в опит да ме разсейва. Розово - лява ръка (няма нищо случайно, разбрах ги аз), синьо - дясна. В друго разиграване трябваше да се различават червено и жълто.
Явно вдигнал experience, получих два рунда, където едновременно със съответно оцветения правоъгълник се появява още един, но в друг - различен спрямо основните два и без значение за играта - цвят. Така освен ефекта на развален телевизор получих втори удар по и без това слабата си (бяха ми казали да се наспя, но кой да слуша) концентрация. Естествено направих сериозно количество грешки, но явно скоростта на реакция беше по важна, защото бях насърчаван в тази посока. За по-добра представа, как точно се чувствах, check this out.
На почивката получих газиран Gerolsteiner както и един Twix (по-скоро Onex - беше само едно опаковано отделно шоколадче), които правеха компания на самотния банан, глътнат набързо преди излизане от къщи, докато попълвах Fragebogen с въпроси от типа "Бихте ли изследвали подводни пещери?", а след това ми бяха показани резултатите от електроенцефалограмата (в това понятие се концентрира цялата галиматия около смешната шапка с електродите) в реално време.
Второто полувреме включваше още толкова от същото + играта с буквите от предния сешън, която трябваше да изкарам с клавиатура, вместо мишка. Първия път с лявата ръка завърши със седем грешки, при което деликатно бях помолен, ако обичам и ми е възможно, да се постарая да внимавам повече. Оттам успях да ги задържа в границите на 5, което ми бе препоръчано като максимално допустима стойност.
Два часа след пристигането си бях готов и ми остана единствено да измия оцвъканата си от гел глава. Банята беше first class, нищо общо с лайняните санитарни възли на подобни учреждения в родината. Оставих името и адреса си, за да ми пратят снимките - идеята да ги сложа на стената си я бива -, взех доволен възнаграждението и се изгубих в снега.

2 коментара:

  1. винаги съм се чудела дали някой въобще някога се захваща с такива предложения като получа мейл от унито с подобно съдържание. но явно има! =)
    мн мн интересно.

    ОтговорИзтриване
  2. Има, хич да не е - списъците бяха пълни и двата пъти досега.
    Офертитие си ги бива.

    ОтговорИзтриване