неделя, януари 14, 2018

Успокоения

Човек трябва да бъде в мир със себе си, за да твори. Не със света, а със себе си. Да се харесва и да е уверен в това, което е. Или поне в това, което иска да бъде. Имайки го предвид, не знам защо подхващам този текст, защото тъкмо в момента се чувствам адски неспокоен. Толкова, че сякаш се задушавам всеки път, когато изгася лампите и си легна. След три месеца без алкохол в края на годината, по празниците така ударно се върнах в играта, че май пак трябва да изляза за по-дълго. Коледата ми в България премина като един нескончаем преход от опияниене към махмурлук и обратно, а завърнал се отново в Берлин, се изстрелях в 2018 година с достоен за Star Trek хиперпространствен скок, траял три земни дни.

Прекарах добре, няма спор. И не съжалявам за нищо. Но състоянието, в което изпадам след всеки подобен партимаратон, е толкова по-тежко, колкото по-малко са хората, с които мога да го споделя. Всъщност те никога не са били много. А и обикновено един е достатъчен. Сега обаче ситуацията е такава, че си нямам нито един. Не мога да виня никого, защото никой не е длъжен да изпълнява ролята на слушател. Изобщо, в живота никой на никого за нищо не е длъжен. Освен, може би, родителите, взели решението да те създадат. Всичко останало става по желание, при различни по вид благоприятни обстоятелства за "помагащата" страна.

Близките ми хора или си хванаха гаджета, или си родиха деца, или вече не са ми толкова близки. Затова, вместо да разкажа лично на някой от тях, пиша надълго и нашироко в този забравен от бога блог. Какво пък — така преживяванията ми стават достояние и на теб, по-далечни ми читателю. А конкретно тези от няколкото дни около Нова година, в които П. ми върна гостуването от Брюксел, бяха толкова паметни, че заслужават да ги споделя с повече хора. Без да омаловажавам чудесния предновогодишен взрив на име Killekill Megablank в един от любимите ми берлински клубове, позволил ми за пореден път да се докосна до музиката на още по-любимия ми Legowelt, истинското откровение дойде ден по-късно. В Berghain.

Честно казано, спрямо легендарния клуб винаги съм имал по-скоро рационално уважение като към институция, отколкото фанатичната привързаност на повечето му реални и потенциални посетители. Затова и решението да отидем тъкмо там за Нова година беше продиктувано единствено от желанието да го видим в пълния му блясък, улеснени от предварителната продажба на билети. Да, ама дръжки. Заедно с тридневния лайнъп, в началото на декември от клуба изрично обявиха, че този път ще има само гестлист — и простосмъртни, подложени на противоречивата им селекция на входа. Едно от имената във въпросния лайнъп обаче сочеше, че не само няма да се откажем от плана си, но и ще направим всичко възможно да влезем: I-F.

Първо, I-F е вероятно най-любимият ми диджей за всички времена. От Space Invaders Are Smoking Grass в първата Lektroluv компилация, с която го открих, през коледните класации на Cybernetic Broadcasting System, стопляли студентското ми сърце години наред, до нестихващата му упоритост с Intergalactic FM. Второ, поклащащата му се върху облечено с прост бял потник тяло гола глава с прошарена брадичка беше първата гледка, с която през 2011 г. ме посрещна Panorama Bar навръх седмия рожден ден на клуба. От колоните звучеше Disco Spaceship на Laurie Marshall, а тълпата ревеше от кеф. Трето, добре, че все пак ни излезе късметът с гестлиста, понеже киселяците отпред едва ли щяха да питат за първото и второто.

Прекрачили прага на светата технообител в ранното утро на първи януари, установихме, че вътре зеят отворени деветте порти на ада. Случващото се по етажите на някогашната електроцентрала беше едно към едно с илюстрацията Berlin Clubbing на Виржини Киприотис, явно неслучайно избрана за декемврийския флайер на клуба. Всяко кътче в гигантската сграда беше достъпно, заето от индивиди в най-различни състояния на духа и тялото.
Ухилени младежи,
полузаспали невежи,
озъбени нацепеняци,
наконтени дъртаци,
гейове с каишки,
гейове по пишки,
смръщени рокери,
мърляви докери,
руси лисици,
лелки по цици,
вмирисани чички,
омазани пички,
разкривени травестити,
опулени бабаити;
стада пияни, заляни, нажулени,
с колене ожулени;
народ по потник, тениска, яке, качулка, хавлия
или от тия
на токчета, с маратонки,
кори и бутонки,
дори джапанки;
с очи като бездни,
глави безполезни,
венести курове, месести путки,
надути като гугутки,
наядени между неузнаваемост и неуязвимост,
на културен мост
между полове, поколения
и сексуални влечения.

Нито унищожителното техно на Etapp Kyle, нито палавият хаус на Anthony Parasole бяха в състояние да ни задържат за по-дълго в познатите ми пространства на Berghain и Panorama Bar. Lab.oratory и Halle am Berghain ни очакваха, макар нашите очаквания към тях да се основаваха единствено на обозначението им съответно като XXX-Floor и Elektroakustischer Salon в страницата на ивента. И докато с просторните си две нива халето силно напомняше Kraftwerk Berlin, но с ембиънт музика, хипнотична визуализация на махало и предимно излежаваща се публика, в лабораторията все едно се вихреше епизод на Superjail!.

Да, навряни в нечия дупара или гърло патки видяхме не една или две, при това далеч не само в по-затънтените краища на клуба. Край писоарите дебнеше жаден водолаз, през денсинга периодично се понасяше миризма на лубрикант и телесни сокове, а смачканите почти на топче пет евро, които обикалящият само по латексови шорти барман ми върна, повдигаха въпроси, чийто отговор е по-добре да не търсиш. Вървейки с предпазлива крачка и напрегнато периферно зрение през мрака на пробитите сякаш с голям ковашки чук дупки в тухлените стени между отделните помещения, се чувствахме като в ония експерименти през 70-те с групи плъхове, поставени в парк със забавления. Секс, наркотици и диско.

След перфектна асистенция с класиката Spacer Woman от предхождащия го Sound Stream, точно в един по обед, мястото зад издигнатия на метална тераса над танцуващите маси пулт зае I-F. Тениска на Acid Planet, шапка на Panama Racing Club и USB стик, който превърна следващите три часа във вълнуващо пътешествие из музикалната галактика. Яхнал колективната еуфория, която парчета като Ghibli — Looking For You, Fockewulf 190 — Gitano и Blush — Lift Off неминуемо генерираха, се чувствах все по-комфортно сред заобикалящия ме зоопарк. Фактът, че съм на място, където стотици хора са свободни да се забавляват така, както им харесва, ме изпълваше с радост — и то без директната ми интеракцията с него да надхвърляше танц с бира в ръка. "Лошите нямат шанс", помислих си с усмивка, докато от колоните разцепваше Radio Jolly (Parallax Corporation Remix). "Кур за тероризма, хомофобията и ретроградните нагласи", изкрещях наум на Robot Is Systematic. "Доброто е тук — днес, утре, винаги", заключих обнадежден под звуците на Hills Of Honolulu. Разпознал началото на поредното парче, нададох вик, вдигайки победоносно юмрук във въздуха. Не познаваш Berghain истински, докато не видиш I-F да изсипва The Conservatives — Loneliness над море от голи мъже в Lab.oratory.

петък, декември 22, 2017

Belgique, Belgique

Празниците са хубаво нещо. Особено когато се падат близо до уикенда. Националният празник на Германия тази година беше във вторник, което даде възможност на по-пресметливите да ударят четири почивни дни, използвайки само един от годишния отпуск. Или поне да си спестят разходката до работното място с един понеделнишки хоум офис. Аз играх на сигурно и се писах официално бегал още преди да реша на какви дела да се отдам през накуп освободилите ми се 96 часа. Офертата не закъсня: 29 септември, Kompass Klub, Jeff Mills - All Night Long - 25th Axis Anniversary. Shut up and take my money!

И като отиваш в Белгия, още повече за първи път, е разумно и да останеш повече от един ден — който след парти като горното най-вероятно така или иначе ще проспиш. След като за двупосочния полет на Ryanair между Берлин и Брюксел платих сума, за която такси от вкъщи няма да ме закара дори до летището, а П. гостоприемно ме подслони в столичната си резиденция, фиксираните разходи по четиридневния ми престой в кралството въобще не бяха кралски. Тъкмо такова обаче се оказа прекарването ми в Гент, Брюге и Брюксел — повод да се разпиша поне веднъж в този блог за 2017 г.

Гъз път да види

Предупреждението, че обществният транспорт в Белгия не е никак надежден, което един колега, родом от около Антверпен, ми отправи малко преди да замина, искрено ме изненада. Все пак в Германия жепето е кръвоносната система на икономиката, а при вече редицата си посещения на културно близката за белгийците Нидерландия досега не съм имал проблеми с придвижването. В крайна сметка тук също нямах. В тон с административното му разделение, в кралството оперират няколко предприятия, обслужващи различни райони с различни видове транспорт. SNCB/NMBS покрива дългите междуселищни отсечки в цялата страна с железопътни линии, De Lijn е поела трамваите и автобусите във Фландрия, а TEC — тези във Валония. За STIB-MIVB пък остава независимият Брюксел, който е и единственият град с метро.

Подобно на Холандия, разстоянията между белгийските градове не са никак големи и разходката с влак определено си струва — от петък, 19:00, до неделя дори двойно. С weekend ticket-a на SNCB/NMBS плащаш само половината от всяко двупосочно пътуване, което заедно с факта, че билетите не са обвързани с конкретен час или влак, ти дава почти неограничена свобода на движение. За да се възползвам максимално от офертата, разделих заплануваните си за уикенда придвижвания по линията Завентем-Гент-Брюге-Брюксел на сегменти, за които си купих отделни билети:
  • Brussels Airport-Zaventem — Bruxelles-Central, standard, 8,80€
  • Bruxelles-Central — Gent-Sint-Pieters, weekend, 10,20€
  • Gent-Sint-Pieters — Brugge, weekend, 7,80€
Цената на билетите е фиксирана и няма значение кога точно ще си ги купиш — стига да е преди проверката им. Дори в противен случай обаче шафнерът няма да те глоби, а просто ще ти издаде билет за 7€ повече. Най-добре си го купи директно в апа на SNCB/NMBS, пък ако щеш и чак когато се настаниш в купето.

De Lijn хубаво са се сетили за възможността да се сдобиеш с билет за трамвай или автобус чрез SMS (2€), но незнайно защо са преценили да не я предоставят на пътници с чуждестранна симкарта. Алтернативата, която апът им показва, са три други апа, с които реших да не се занимавам. Така в Гент се возих без билет по веднъж и в двата вида транспорт, а за единственото си пътуване с автобус в Брюге пуснах един SMS нахалос, само защото облеченият като пилот от Lufthansa шофьор ме спря на качване. Че по споменатата причина не получих отговор, него видимо не го интересуваше — човекът дори любезно ме упъти, когато изтървах спирката си.

Докато апликациите на SNCB/NMBS и De Lijn са добре изпипани, тази на STIB-MIVB е някакъв абсолютно безполезен плейсхолдър в апстора. Затова по съвет на П. за транспорта в столицата ползвах Citymapper — ап, с който в Лондон така и не се спогодихме, но който тук сработи отлично. За двата дни в белгийската столица си взех две 24-часови карти от похвално лесните за употреба автомати на спирките, които с прегледното си меню и интуитивното колелце за навигация ми даваха някаква странна наслада при всяка покупка. При 2,10€ за еднократно пътуване цената от 7,50€ за цяло денонощие е повече от добра, особено предвид включения автобус до летището (12 и 21), билетът за който отделно струва 4,50€.

STIB-MIVB може да нямат читав ап, но размахват солени глоби за гратисчии. Показателно е и заглавието на страницата, която подробно ги описва: "You don't want to pay for your journey?" ("Wait until you see the amount of the fines!"). Друг е въпросът, че за целия ми престой в кралството статуса ми на пътник беше проверен единствено в междуградските влакове и то не всеки път. Смачканото чиче в този от летището например ме размина, точно докато чаках пред тоалетната на вагона, и единственото, което предприе, беше да ме изгледа разсеяно. Любопитни детайли от транспорта в столицата са по-високата цена на билетите при покупка от шофьора, както и практиката автобусите да пропускат спирки, ако не им махнеш отвън или не натиснеш някой от жълтите бутони по дръжките отвътре. Още по-любопитно е решението в близост до жълтите бутони да има червени, активиращи алармата на автобуса. Или както се шегуваше Доналд Дък, докато управлява космическа ракета: "Това копче за катапултиращото кресло ли беше или за осветлението над картата?".

Държава между два стола

Една от най-очевидните особености на Белгия е езиковото й разделение. На север се говори фламандски (нидерландски), на юг — валонски (френски), а в източния край микроскопичен дял от населението си джитка на немски. И трите езика са официални за кралството, но употребата им е регулирана по райони и дори не си помисляй да комуникираш на холандски с валонските институции или на френски с фламандските. Столичният регион, който е отделна административна единица, е единственият официално двуезичен, макар че френският осезаемо преобладава. Тъкмо на него държаха непознатите, които на два пъти ми искаха ориентир — уви, напразно. Във всички други случаи английският ми свърши работа.

Предизвикателствата на подобна многоезичност се усещат още на повърхността: Двойната абревиатура при споменатите SNCB/NMBS и STIB-MIVB изхожда съответно от френското и от нидерландското им название, а в Брюксел дори имената на улиците в каменните плочи по сградите са издълбани два пъти. Оттук нататък можеш да си представиш, че в целия град почти няма публичен знак, надпис или текст, който да не съществува паралелно и на двата езика. Вероятно като следствие от тази езикова интерференция, преводът на немски и английски — там, където го имаше — често беше с грешки. Не ми се мисли как е в Швейцария.

Въпреки че държавните служители формално са задължени да говорят и френски, и холандски, според П. бюрократичната система действа с различно темпо в зависимост от езика, на който се работи по личния ти казус. Ако подадеш документи на холандски например, а този, който трябва да ги обработи, не го владее добре, може да се наложи да чакаш по-дълго, отколкото някой, подал своите на френски. Едно от таблата в изложбата "Астерикс в Белгия" обобщава:
The French-speaking elite have for a long time shown contempt for their Flemish-speaking compatriots, and the linguistic tensions and demands that have multiplied over the course of the 20th century continue to cause concern at political level, even if all of this is not always based on fact.
Впрочем девизът на Белгия е едно към едно с българския и като изключим тънката ирония да кичи именно такъв езиков Вавилон, благозвучието му на нидерландски е забележително: Eendracht maakt macht.

Летящ старт

Панаирът в Kompass беше първата точка в плана ми за удължения уикенд. Дори при навременно кацане на самолета обаче до обявеното в 23:00 начало щяха да ми останат малко повече от 90 минути. За това време трябваше да се придвижа от Brussels Airport-Zaventem (IATA код: BRU) до Gent-Sint-Pieters, оттам да се прекача на трамвай за няколко спирки, а после — вероятно заради късния час — да бъхтя пеш през индустриалната зона на града до Campanile Gent, в който бях резервирал стая. В светлината на актуалните събития няма да подхващам темата за Ryanair, на които принципно симпатизирам, но е факт, че полетът им закъсня с половин час — тъкмо колкото да изпусна последния директен влак до Гент и да се замъкна в хотела чак след полунощ. За партито да не говорим.

Вече почти се бях примирил със съдбата, когато вратата на самолета най-накрая се отвори, а както винаги тотално неадекватните пътници започнаха да пъплят един по един към нея, нескопосано маневрирайки багажи на забавен кадър и оглеждайки се като в онази сцена от "Улицата", озвучавана от 7 Seconds на Youssou N'Dour. До потеглянето на влака оставаха по-малко от 15 минути. След няколко трудно потиснати порива да изрина стадото пред себе си като The Plow от Carmageddon вече правех първата си крачка към стълбата за слизане, подхвърляйки едно нервно "чао" на екипажа. С втората се приземих няколко стъпала по-надолу, а на третата вече фучах като Усаин Болт през пешеходната зона към терминала.

В такива моменти е важно не само да бягаш бързо, но и да се оглеждаш отдалеч за знаци, указващи посоката, в която да го правиш. За секунди забравяйки това, на места правех по някое почетно кръгче из откритите пространства на по това време сравнително празното летище. Лек дискомфорт ми създаваше и съзнанието, че точно в Брюксел с подобно олимпийско темпо, черни дрехи, качулка и раница може би изглеждам обезпокоително за неколцината пътници, чистачи и охрани по пътя си. Да не кажа, че вече обмислях възможните си избягващи маневри, в случай че някой от последните реши да ми влезе на фулконтакт от ненужен героизъм.

До такъв, за късмет, не се стигна и не след дълго излязох на онзи своеобразен площад "Пристигащи", на който на всяко летище те посрещат толкова много погледи наведнъж, че ако им обърнеш внимание, за миг можеш да се почувстваш известен. В следващия миг обаче се сещаш, че си пълен турист и никой не те чака. И продължаваш пътя си — в моя случай запъхтяно, но учтиво побутващ блокиращите пътя ти хора и куфари по ескалаторите към минус първо ниво, където се намира ЖП гарата на летището. Спрях хронометъра на пет минути до тръгването на влака с крайна спирка Брюге, от който щях да сляза директно в Гент. Потен и без дъх, но горд и щастлив, се разположих като шогун на едно от четворните сепарета в средата на вагона, точно до двама германски хомодядки, заели съседното.

Kompass Klub

Не и без още шепа препятствия от рода на ебаващия се с мен Google Maps, едноцифрения процент батерия на телефона ми и дъжда, завалял като по поръчка за пешеходната част от пътя до хотела, най-накрая вратата на стаята се отвори отвътре, а аз грейнах от радост при вида на П. След душ, зарядно и Pachanga Boys — Time от радиото, вървящо през телевизора, грабнах тапите, стегнах маратонките и се пуснахме към клуба.

Въпреки че нарича себе си тъкмо така, Kompass се помещава в гигантски склад, сравним по-скоро с нещо като Warehouse Elementenstraat отколкото с обичайните дупки, в които се пуска електронна музика. Но докато размерите му очевидно фигурират в съвсем различна категория, то по отношение на атмосферата вътре противоречивото понятие "дупка" все пак беше доста уместно. Положителната му страна е особеният DIY чар на интериора: Освен че в сградата цари адски мрак, разсичан само тук-там от оскъдно осветление и ефекти, всичко от гишетата за гардероб и купони, през баровете и тоалетните, та чак до самия диджей пулт изглеждаше като събрано и сглобено от подръчни материали малко преди началото на ивента. Недостатъците за жалост също правеха впечатление: Вентилацията във вътрешното хале беше под всякаква критика, а по подозрително влажния под на места се бяха образували малки кални локви. Последното доведе до ето такъв жален вид и на моя верен Gel-Lyte III, при положение че дори не е бял, а черен.

И като казах вътрешно хале: Пространствто на клуба е разделено на три зали, първата от които се ползваше единствено като паркинг за велосипеди, рекламна площ за едва различимите в тъмнината плакати по стените и подслон за чакащите да влязат в същинската част на клуба. Затова и охотата, с която въздългата, видима още от силозите край пътя опашка пред входа напредваше, се оказа крайно заблуждаваща. Висейки двайсетина минути в редица под ъгъл спрямо широко отворените порти, човек не вижда какво точно се случва отвъд тях. И естествено очаква парти или поне гардероб — до момента, в който не прекрачи прага и не осъзнае, че му предстои още поне половин час кибик във въпросната първа зала. Проверката на билетите се извършва на прехода към следващата. Първата ни работа в нея беше да вземем по една лента със 7 купона на стойност 10€, с която да се разплатим първо на гардероба (2 купона на човек), а после и на бара (330ml Chaudfontaine е 2 купона, 330ml Club-Mate е 3).

Предвид функциите си тази междинна част на клуба беше най-добре осветена. Освен до трите бара и двете тоалетни (една с писоари и една с кабинки, пред която нонстоп се виеше опашка) от нея умореният рейвър има достъп и до обособен външен двор с мобилни тоалетни, място за отдих и семпло сковани от дървени дъски сергии за топла храна. Рейвърът всъщност никак не беше уморен и с изключение на неколцината претупали, полюляващи се я с някоя манджа, я с бира и цигарка в двора, си хвърляше стабилно леша в третата зала на клуба. Търсейки още двама познати, които също бяха някъде в мелето, с П. се набутахме най-отпред в средата. Е, батко, така не ме бяха ръчкали никъде. Петички, фалцове, заливания с вода, бира и пот, подритвания в кокалчетата или откровено слонски настъпвания — не парти, ами зоопарк. А що друсане се издруса въобще няма смисъл да обяснявам. Изобщо, на фона на неколкократно разлепената по пътя към входа забрана за снимки, наркотици и оръжия, публиката в Kompass Klub образно казано си правеше селфи с гранатомет и чувалче MDMA.

Подобна еуфория е напълно разбираема, когато за благоденствието на наркоманската ти душа цяла нощ се грижи Джеф Милс. Имам щастието да съм слушал Магьосника няколко пъти, включително на участия, в които кротко озвучава на живо неми филми като Berlin — Die Sinfonie der Großstadt и Metropolis. Юбилеят на Axis беше първото с продължителност повече от три часа и въпреки че изпуснахме около един и половина от общо седемте, Милс счупи кръста и ухото ни със звук, както се пееше в една песен. Какво точно правеше с обявения сетъп от четири сиди плеъра, два магнетофона, дръммашина и миксер нито виждах, нито щях напълно да разбера дори да бях видял, но музиката беше хем твърда, хем фънки, хем репетитивна, хем неомръзваща. Разпознах авторското Tango, както и класиката Strings Of Life на Rhythm Is Rhythm, шазамнах Step To Enchantment (Stringent), а дежурното The Bells Джеф пусна два пъти, при втория от които така го заигра, че ми идеше да захапя металните ограждения около виджея. Крачейки припряно към гардероба в 7:00, за да избегнем навалицата след края, чухме, че музиката подхваща отново. Решихме да не рискуваме и след точно едно извъртане на Scooter & Jebroer — My Gabber от телефона вече бяхме отново в хотела.

С агент из Гент

"More than a one night stay" — мотото на Гент в официалната туристическа комуникация бях погазил несъзнателно още при планирането, а след епичната нощ в Kompass и има-няма четирите часа неспокоен сън от самия град видях съвсем малко. Да не кажа, че с П. се завъртяхме из центъра, само колкото да се поразтъпчем и хапнем преди да си бия камшика към гарата, за да продължа към Брюге. Gent-Sint-Pieters бях огледал бегло предната вечер на път за партито: В бързината ми се стори по-разкопана и преградена дори от берлинския Ostkreuz, компенсирайки единствено със симпатичния розов цвят на информационните платна и част от осветлението. Остава и въпросът защо не се казва просто Gent-Centraal, а е кръстена на Свети Петър — както впрочем и един куп други неща в кралството.

В дразнещия белгийски дъжд, който оттук нататък ежедневно се подиграваше с решението да си взема вехтото кожено яке вместо непромокаемото с качулка, но така и не отми калта от обувките ми, минахме по Werregarenstraat. 100-метровата тясна уличка е официално оставена на произвола на графити артисти, рисувачи и драскачи с цел същите да не замърсяват останалата част от градския пейзаж с креативния си порив. За художествената стойност на творбите през над 20-те години от старта на инициативата до днес можем само да гадаем, но шареният мазаляк, който ние заварихме, изглеждаше като страница от тетрадка, на която някой цял срок си е разписвал химикала.

В крепостта Gravensteen, една от по-известните забележителности на града, не влязохме. Тоест, влязохме в двора й и решихме, че с биещ тревога стомах и блуждаещ поглед не си струва да се завреш за бог знае колко време в залите и подземията на иначе внушителното средновековно укрепление. Вместо това отделихме няколко минути да пошляпаме по мокрите плочки на близкия Sint-Veerleplein, докато намерим тези, чиито надписи представят инсталацията Ai nati oggi на Алберто Гарути, скрита в електрическите фенери на площада. По обед, въпреки мрачното време, фенерите естествено бяха изключени, а с тях за съжаление и възможността да видим временно усилващите се в чест на поредното новородено светлини.

Докато се чудехме къде да ядем, преминахме под асиметричния навес на Stadshal — модерна отворена конструкция, крепяща се на четири бетонни блока, за която впоследствие прочетох, че някакви хора не харесват, защото скривала гледката към старите гради наоколо. За мен гледката на самия навес си заслужаваше напълно, включително защото в тоя момент от вътрешната страна на покрива му на дълги въжени седалки се люлееха въоръжени с боички деца, рисуващи с махаловидни движения по големи парчета картон, лежащи под тях.

Вкопано в пространството под семплия зелен парапет от едната страна на Stadshal, е Belfort Stadscafé, на чиято тераса първоначално седнахме заради хубавия изглед към малкия парк отпред. След консултация с твърде рехавото меню се преместихме в близкия Ellis Gourmet Burger, където един Ellis Special 2.0 с картофки и два Hoegaarden-а (~20€) ме върнаха отново в играта, макар и за кратко. Пътя до гарата извървях в полусън, прекъсван тук-там от снимки на интересни пейзажи, а останалата си енергия концентрирах в усилието да не заспя преди спирката в Брюге.

Без други в Брюге

Не съм съвсем сигурен защо държах да отида в Брюге. Дали заради филма с Колин Фарел, от който помнех единствено, че ми беше харесал, заради книгата Bruges And The Sea, която като малък често мярках в холната библиотека, но никога не отворих, или заради размита в съзнанието ми препоръка от приятел, но в името на това да видя средновековния град се отказах от посещението на далеч по-популярния Антверпен, който една колежка се скъса да ми хвали. Останах доволен: Красивите гледки по каналите и спокойното темпо, с което всичко наоколо се движи, превърнаха близо 30-те часа в белгийската "Венеция на Севера" в чудесен преход между изтощителния Гент и шумния Брюксел.

Домакин на комфортния ми престой беше млада двойка, наскоро купила и преустроила една от характерните градски къщи в уличките от външната страна на околовръстния канал, превръщащ центъра на Брюге почти в остров. Жилищното пространство зад оригиналната тясна фасада Селийн и Фредерик не само са разширили, но и са обзавели с вкус. Освен тях къщата обитават и двете им котки, едната от които само търсеше удобен случай да се покатери на леглото в стаята ми. Нищо чудно: В него самият аз прекарах немалка част от времето си в града, реанимирайки за час-два директно след пристигането си и наспивайки се като цар в неделя преди да нагазя отново в брюжкия хайлайф с мръсните си маратонки.

По суша

Туристическият портал на Брюге е един от най-прегледните и приятни за употреба, на които съм попадал. Ако бях злонамерен, щях да кажа, че в града просто няма кво да правиш. Това обаче не е така. Достатъчно е да забавиш крачка и да не търсиш приключения. Аз дори целенасочено избегнах едно, зачерквайки качването по 366-те стъпала на прочутата камбанария още преди Селийн да ми го предложи — и съвсем без да се сетя, че в In Bruges разпльоканият на Grote Markt Брендън Глийсън беше скочил тъкмо от нея. Вместо това, почти без конкретни забележителности предвид, направих една разходка по брега на канала между Kruispoort и Katelijnepoort, два от общо седемте подстъпа към вътрешността на града, отчасти запазили защитните си мостови конструкции. Из централните улици се мотах два пъти — в събота вечер, за да ям, и в неделя, за да зяпам.

Чисто визуално Брюге е пълен със сцени, които без автомобилите и пътните знаци биха изглеждали така, сякаш всеки момент ще се напълнят с дрънчащи кръстоносци, чийто двуръки мечове те изпращат директно при Христос в името на същия. Съвременни сгради се виждат единствено в ареала около гарата, а миризмата на конски фъшкии и засъхнала по немит под бира е вездесъща. Вездесъщи, съответно, са и източниците й: файтоните с туристи, трополящи по тесните павирани улици, и безбройните пивници, биещи се в гърдите с коя от коя по-голям асортимент от типове и марки. Тук дори иновацията е свързана с традицията, затова от 2016 г. насам градът може да се похвали с първия легален биропровод в света — изграден чрез crowdfunding по инциатива на най-старата местна пивоварна, De Halve Maan, и подземно отвеждащ ценния й продукт към бутилиращия цех извън центъра.

Изобщо, Брюге е по-ретро дори от милия ми Триер, но пък също като него си има всичко, за което свикналата ти с удобствата на капитализма душица може да се сети. В деня на пристигането ми в Cultuurcentrum Brugge гостуваше Мистерията на българските гласове, а на една рекламна колона видях плакат за театрална постановка с Рон Мос и някакви белгийски милфове. Е, Джеф Милс ще гостува в клуб като Het Entrepot, горе-долу когато валонците проговорят фламандски, но лично бях изненадан зад старинните витрини на града да открия филиали на Foot Locker, Flying Tiger, че даже и Engels & Völkers. Не липсваше и магазин за фиджет спинъри, а като част от някакъв панаир на китайската медицина от главния вход на Provinciaal Hof бичеше болезнено силна музика, напомняща темата на The Legend Of Kage и необяснимо привличаща минувачите като молци. И като казах минувачи: Докато местните си разцъкват невъзмутимо на дръпнати завеси по приземните етажи, улиците са заляти от руснаци с пари и германци с мнение. Станах свидетел и на полусбиване между арабски изглеждащ баща на две деца и някакъв малолетен хулиган.

По вода

На една от десетките моторни лодки, разнасящи гостуващата в Брюге паплач напред-назад из каналите, се качих от кей номер 8, маркиран от пластмасова фигурка на едрогърда русалка. Цената от 8€ щеше да е далеч по-приемлива, ако директната комуникация на скипера с петнайсетината пътници не се беше изчерпила с въпроса кой какъв език говори — което определи кои записи същият да пуска по говорителя в правилния момент през следващите трийсет минути. Като TV total, ама без Щефан Рааб. Пълен смях е как турът завършва с деликатния намек "It's a custom to tip the skipper" (също на запис), при който дотогава дразнещото ме британско чиче по шорти до мен мигновено ме спечели с полугласното "Tip him overboard!". Чак на тръгване забелязах, че точно до касата стои една от онези грозни глинени плочки, чието послание казва много за житейската философия на притежателя им. В случая: "In god we trust, all others pay cash".

Но нейсе, в моторна лодка по каналите на Брюге си като Лара Крофт в Tomb Raider II, а и перспективите към града, които пътуването разкрива, си струват. В задните стени на някои от къщите край водата например са вградени камъни, изписващи годината на строеж. Излишно е да казвам, че не видях число, по-голямо от 1700. Островърхите кули в червено и черно зад паметника на дългогодишния кмет Франк ван Акер навремето са се ползвали за пощенски гълъби, а на приличащия на сив и схлупен акропол Vismarkt пред него в неделя вместо риба има вехтории. Подобно на амстердамското Café de Jaren, в което преди години се влюбих именно откъм водата, тук ме грабна участъкът между терасите на 2be (открита) и Duc De Bourgogne (закрита) от срещуположните страни на канала. Откъм сушата първото се оказа кръчма-музей, където спомената по-горе миризма на бира злокобно накъртваше, а второто — уютно изглеждащ хотел-ресторант, в който съжалявам, че не влязох. Или поне донякъде: Вкъщи осъзнах, че, гледан от Rozenhoedkaai, въпросният участък е една от най-популярните гледки в снимковия материал от града.

За красота

Ако времето или желанието ти за фламандските примитивисти не надхвърлят това да подвиеш крак в подножието на четириметровия Ян ван Ейк, стърчащ на едноименния площад, можеш да се пуснеш по Genthof. Тихата уличка започва точно от паметника на художника и помещава няколко малки галерии с модерно изкуство. В първата от тях, Pinsart, влязох заради двата бели бюста, изложени в предверието й. Лицата и на двете мъжки глави бяха отрязани като с лазер, а вместо тях плоската част зад разреза разкриваше съответно мрежа от точки и някакви странни знаци. В самата галерия, където подобни лица красяха и няколко платна, разбрах, че авторът им е Ив Велтер, художник и скулптор от Остенде. Съвместната изложба с колегата му Питър ван Амел, който пък го беше ударил на някакви доста наивистични драсканици, не се радваше на кой знае какъв интерес: Единствените присъстващи освен мен бяха трима улисани в разговор интелектуалци, по всяка вероятност собственици, служители или приятели на галерията. Съседите им бяха затворили, но във витрината им висеше необичаен експонат от разполовени и бетонирани ежедневни предмети, част от Fossili moderni на Масимилиано Адами.

Още по-нататък, почти в края на Genthof, кръстената на номера на входа си 44 Gallery залага на фотографията. Тук също имаше точно трима души, които обсъждаха нещо, но, както и първите, любезно ме поздравиха. Най-впечатляващата от десетината снимки по стените изобразяваше някакъв чернобял зимен пейзаж с покриви на къщи, гледани отгоре, по които имаше две зелени мухи-лайнарки. Че не са част от фотографията, беше ясно, но ми трябваше половин минута, докато разбера дали не са препарирани отгоре й с идеята за някаква смахната инсталация. Не бяха. За разлика от тях непомръдващо стояха стиймпънк фигурките, които зърнах само през прозорците на Absolute Art Gallery (Dijver 4). С една от тях на име Mr. Hublot авторът им, Стефан Халю, е носител на Оскар за късометражна анимация. И за да не кажеш, че не съм видял нищо автентично: В зазидания прозорец тук имаше стенсил с портрета на Маргарет ван Ейк с епълски слушалки в ушите.

Frietmuseum

Какво е общото между музея на къривурста в Берлин и музея на пържените картофи в Брюге? Човек с поне малко акъл би си спестил и двата. А разликата? Че аз, смятайки се за такъв, все пак скочих със 7€ на втория — не толкова привлечен от изложбата вътре, колкото отблъснат от дъжда навън. На фона на занижените ми очаквания помещаващият се в красива готическа сграда Frietmuseum се оказа леко безвкусно поднесена, но нелошо подбрана колекция от предмети, гарнирани с хапки информация, проследяваща историята на човешко-картофените отношения от древността до днес. Първият етаж е отреден на самото растение, вторият — на пържените картофи, а за вълшебния аромат, издигащ се от подземния, е отговорен малкият стол, в който да притикаш обилна порция Vlaamse frieten (1,80€ с отстъпката, включена в билета) с един портокалов Finley (2€). Последователността е по желание и едва ли ще изненадам някого, че започнах с яденето. Сред по-любопитните неща, за които научих, бяха Международния картофен център в Лима, съхраняващ всички познати сортове, трудните за белене Yuraq Llumchuy Waqachi, с които някога изпитвали домакинските умения на девойките, и тънкостите на двойното изпържване в животинска мас, задължително за всеки белгийски картоф.

За ядене (и пиене)

Загърбил опцията да оставя бъбрек в някой от учудващо многото мишленски ресторанти в града, за съботната вечеря се вслушах в препоръката на Селийн за автентичната фламандска кухня на Bierbrasserie Cambrinus. Малко след 8 в заведението с рустикален интериор от тъмно дърво и златни метални детайли набиващи манджа клиенти имаше дори на бара и само удобството да съм сам ми уреди място на високата маса директно до него. Отваряйки менюто, осъзнах, че от името на ястието с бира, което Селийн конкретно спомена, съм запомнил само някакво приблизително звучене. Заложих на пилешкото с гъби, маринован арпаджик, бекон и стар ейл, но в момента съм почти сигурен, че е имала предвид фламандската говежда карбонада над него. Обслужването беше чевръсто, храната — вкусна, а от четирите малки бирички в дегустационния сет, който поръчах към нея, най ми допадна черешовата.

Дори само заради фонетичната близост до недоразумението Marika Rossa не биваше да тръгвам към Ma Rica Rokk — бар, който видях в някакъв набързо издирен списък в интернет — камо ли да сядам там. След 15-20 минути гадна музика и пълен игнор от страна на пердашкото, симулиращ келнер, се преместих в 't Poatersgat. Подземната кръчма изглежда като версия на триерската Cubiculum и предлага над сто вида бира клиентите си, заети както с пиене, така и с блъскане по масите, игра на дартс и простата, но нелека задача да не паднат от стола си. Вместо да пробвам местните Brugse Zot и Straffe Hendrik, като истински невежа пих някаква тъмна, супергорчива бира, чието име забравих, и един Vedett, който мернах през стъклената врата на хладилника зад бара. Не ми хрумна да питам дори за двете забавни марки, които бях видял малко по-рано в града — La Guillotine и висящата на малко дървено бесило Gentse Strop.

Хайлайт на парка Minnewater, който при влизане от север те посреща с шамфъстъчено зелен жабурняк и лъх на изгнила дървесина, на пръв поглед е едноименният замък. Kasteel Minnewater е цопнат точно до водата, така че с красивата си архитектура, приятно кичозното обзавеждане и романтичната гледка от терасата има всички предпоставки да се пръска по шевовете от влюбени туристи нонстоп. Причината това все пак да не е така (заведението имаше общо четирима клиенти) разбираш, веднага когато зададеш въпроса "Do you offer food or only drinks?" на високия очилат господин с дълга прошарена коса и тъмносиньо ватирано горнище, собственически разпореждащ се зад бара. Видимата досада в уклончивото "Only toast", който поръчах заедно с един портокалов сок (общо 11,50€), пуфтенето при вида на банкнотата ми от 50 евро и красноречивото "1 chair = 1 drink", изписано с тебешир по парапета към водата, недвусмислено сочеха, че тук съм клиент на брюжкия Веско от "Фен". Потвърдиха го и някои от коментарите към оценките във Фейсбук, с които искрено се забавлявах, докато си чакам поръчката. Поне накуцващата жена на Веско, която се беше заела с нея, изглеждаше дружелюбна, а и крок мосюто, разрязано на кръст върху свежа салата, беше съвсем прилично.

Звучи нелепо, но най-вкусното, което ядох в Брюге, беше пица. Освен с пухкавото тесто, при мен покрито с прошуто Сан Даниеле, бурата, сушени смокини и моцарела и предварително разделено на шест, и феноменалната аранчата на Lurisia Amuní впечатлява и с хубав дизайн. Slow food заведението има ресторантска и барова част — вътрешно свързани, но с отделни входове от двете страни на сградата. Да ядеш в бара като мен не само не е проблем, разбира се, но и предвид препълнения ресторант, през който минах на излизане, май даже е по-прагматичният вариант. Като потвърждение за добрия си избор изтълкувах факта, че за час време през кухнята минаха цели четирима доставчици на Deliveroo.

Понеже не си падам по сладкото, шоколадовите изделия на брюжките занаятчии ме блазнеха точно колкото и прочутите им дантели. Гофретите ми идват една идея по-привлекателни и последното нещо, което опитах преди да се сбогувам с лебедите край Begijnhuisje, беше именно Mikado-то на Pralifino. Тестената решетка с топка ванилов сладолед, шоколадов сироп и сметана (5,50€) изядох на крак, но ако имаш възможност, използвай случая да седнеш на някоя от типичните за града драконови пейки — четирите на Walplein са близо.

Брюксел Кадриев

На белгийската столица отделих втората половина от престоя си в кралството, тоест почти двойно повече, отколкото на Гент и Брюге. За това време успях да видя, чуя и изям достатъчно, за да заключа, че Брюксел е прекрасен град, в който дори бих живял. Допускам, че тази симпатия до голяма степен се дължи на приликата му с Берлин. Тук също е леко мръсно, но разноцветно, леко разхвърляно, но интригуващо. За разлика от немската столица обаче Брюксел респектира с едно неизбежно аристократично излъчване, програмирано най-вече в архитектурния облик на града. Така си представям по-скоро Париж — без да съм бил там.

Дръпнал имагинерните завеси (П., също като мен, просто няма такива) на възкаченото хем на хълм до централната гара, хем на висок етаж жилище, пред очите ми и в понеделник, и във вторник сутрин се разкриваше пленителна картина. Картина, която въпреки предимно сивите тонове на улиците, сградите и небето, които я съставляваха, носеше някаква положителна емоция, ласкаво приканваща ме да изляза навън, да я изследвам, да стана част от нея. Далеч от тази поезия, но също толкова мотивиращо ми действаше гледката през големите прозорци на офисната сграда отсреща, чиито обитатели бяха значително по-ранобудни и продуктивни от мен.

Бонжур, мон амур

Всъщност първото си впечатление от Брюксел добих транзитно още във влака от летището. С каменната облицовка на пероните и ретро шрифтове в табелите с имената им и трите големи гари на града (Nоrd, Central, Midi) сякаш не са мръднали от средата на миналия век. Въпреки че бяха далеч по-нови, влаковете, които видях на тях, също изглеждаха доста очукани. Подобен прашен вид има и голяма част брюкселското метро, чиито избушени вагони, чернозелени електронни табла и възтесни станции май не са виждали ъпдейт отдавна. От друга страна такъв функционално не е и нужен: Всичко върви експедитивно и по план. Може би затова човек приема обстоятелствата като една по лондонски чаровна старомодност, която реално си върши работата.

В Брюксел видях няколко неща за първи път на белгийска земя: просяк (заспал пред стълбите на изхода от Bruxelles-Central), истински високи сгради (Sablon Tower и Bastion Tower), български магазин (Rue Froissart 62) и лайно на улицата (в подлеза на метростанция Horta). Тук личи и колониалното минало на монархията: Кръстената на едноименния квартал в Киншаса махала Matongé, част от района Ixelles, е пълна с чернокожи граждани, фризьорски салони и закусвални с пържено пиле. И за да е клишето пълно, дилърите на трева също въртят наоколо. Само внимавай — брюкселската полиция чакали здраво и сирените й са неразделна част от звуковия пейзаж на града. Пронизващият им писък достигаше ухото ми поне три-четири пъти на ден, включително късно вечер на затворени прозорци, макар П. да ме увери, че с времето мозъкът започвал несъзнателно да го филтрира.

Другото, в което П. ме увери, беше, че дойде ли уикендът, брюкселецът се прави на мармалад независимо от възрастта и социалното си положение. И докато край Антверпен празнуват Октоберфест с миджети и минибар, на ежегодната Nuit blanche, под претекст за някакъв интердисциплинарен културен обмен, столичани колективно се погромяват така, все едно Fuse се е обърнал с хастара навън. В тази връзка, ако не знаех по-добре, щях да предположа, че жълтеникавата сграда с овална табела "Drug opera" над входа е именно легендарният брюкселски техноклуб. Всъщност е ресторант. По-логична е символиката на друго любопитно изглеждащо здание в центъра: огромната централа на застрахователя AXA, вплела името на компанията в масивната си фасадна решетка.

Parc Léopold

В оформения като леко смачкана карта на Африка Parc Léopold се отбих между две порции пържени картофи. Към входа му ме подлъга красивата сграда, приличаща на софийския хотел "Рила", издигаща се в югоизточния му край и прекъсваща дълга редица от също забележителни, но еднотипни стари триетажни къщи. Паркът е така наситено зелен, че даже водата в голямото му езеро изглежда обагрена в този цвят. На тертиторията му се намират престижната библиотека Solvay, впечатляваща дори само с архитектурата си в стил ар нуво, няколко музея и един лицей със собствено спортно игрище, на което по обед два отбора ученици разцъкваха мачле под зоркото око на наперен треньор.

Съсед на парка е Espace Léopold — гигантският комплекс на Европейския парламент, в който всеки без дипломатическо куфарче, бадж или поне папка с документи под ръка изглежда не на място. До градинката пред един от входовете, противоречиво украсена със статуи на забили глава в пръстта щрауси, беше пълно с европоклонници, чакащи ред да се потопят в извора на свободата и демокрацията. Българският не само е първи в преведените на всички езици на страни-членки надписи, но и звучи под път и над път в ареала. Особено забавен е контрастът между превзетите разговори на българите, които разминах тук, и буумбокса на тези до станция Bockstael, дънещ кючек с текст за "барове, шевролет".

Градско изкуство

Разбираемо, районът около евроинституциите е благодатна среда за артистично-политически прояви. Боядисаната в цветовете на дъгата част от пешеходната зона до кръговото на Robert Schuman стои като елегантно натопорчен среден пръст за всеки изрод с ретроградно мнение, а защо не и за боклуци като тези, взривили Maelbeek миналата година. Метростанцията от своя страна е едно от свежите попадения в подземния пейзаж на Брюксел със закачливите портрети на Беноа ван Инис по белите си плочки. След разрушенията от взрива изрисуваните с черен цвят лица са възстановени от самия художник. На мен приятно ми напомниха видеото към N.Y. Hotel на The Knife.

Когато три от най-известните забележителности на столицата ти са свързани с уриниране, е трудно да убедиш когото и да било, че не си падаш поне лекичко по водните спортове. Наред с пикаещо момченце (Manneken Pis) и аналога му от женски пол (Jeanneke Pis), до които не стигнах, до едно от тротоарните колчета небрежно е повдигнало крак желязно куче. Het Zinneke е дело на скулптора Том Францен, чиито шеговити образи стърчат и на други обществени места в града. Kакто често се случва с уличните животни, и това тук е блъскано от кола, макар днес вече да не му личи. Жалко, че на истинските не им минава така лесно.

Centre belge de la bande dessineé

Както официалното му название показва, Музеят на комикса е истински център за разкази в картинки, в който прекарах почти цял следобед. За местонахождението му още от горната пресечка загатваше голямата статуя на Гастон и котката му, край която бяха приседнали три пиянки, водещи оживена дискусия на полски. Освен изложбите, една от които посветена на проектираната от Виктор Орта сграда, центърът помещава ресторант, книжарница и вероятно най-богатата библиотека с комикси в света. Първоначално предвидена за магазин, просторната конструкция на триетажното здание почти няма вътрешни стени. Щедро осветеното през стъкления покрив пространство се разделя в хоризонтален план единствено чрез преградите на изложбите, а терасовидно разположените нива са свързани от вътрешни стълбища с изящни парапети. Красивият интериор се допълва от фигурки на един куп известни комиксови герои и предмети. Музеят е толкова шарен и приветлив, че пребиваването в него доставя удоволствие дори без директен контакт с информацията около експонатите. Единственият минус е липсата на обособени места за сядане, от каквото любознателният посетител има нужда след почти всяка от общо десетината изложби.

Темите в тях започват от зараждането на рисувания разказ, минават през стъпките в създаването на един комикс и стигат до историите на майстори като Ерже и Пейо, както и голям брой съвременни художници и техните творби. Като дете, израснало с Мики Маус, Пиф и Астерикс, белгийската традиция на комикса ми беше съвсем бегло позната, а сантимент към съдържанието имах само при споменатата по-горе временна изложба "Астерикс в Белгия". Но въпреки че нито Тинтин, нито Смърфовете ми станаха по-интересни, бях силно впечатлен от многообразието на деветото изкуство. Накратко, комиксът е като порното: Всичко, за което можеш да се сетиш, го има и в такъв вариант. Включително сомнамбули (Les promeneurs sous la lune) и болни от рак деца (Boule à zéro). Paris на Маартен Ванде Вийле хвърля обаятелно мрачен поглед върху модната индустрия, а ташакът с Марина Абрамович в White Cube на Брехт Ванденбрук е рофлкоптер. Най-ценното за мен откритие беше друг представител на новата вълна фламандски илюстратори-разказвачи: Питер де Поортере, автор на скандално смешните истории за Dickie. Черният им хумор беше поводът за едва сдържания ми кикот в отделения за тях аудиториум, представящ наред с комиксите и няколко анимации.

Прави впечатление, че почти всички съвременни художници на комикси във Фландрия идват от LUCA School of Arts — единствената местна академия, посветена изцяло на изкуството и дизайна. Таблата на последния етаж, показващи по две-три страници от творбите им, се оказаха толкова интересни, че искрено съжалих за времето, изгубено в свърхприлежно разглеждане на постоянните изложби. Финалният половин час от работното време остана за фрашканата с книги, играчки и сувенири книжарница. Осмелих се да попитам за комикси на немски — имаха, но само с Тинтин. Ако на излизане освен от цветните образи зрението ти търси почивка и от ар нуво света наоколо (дори гледката през прозорците е към издържания в същия стил Musée Marc Sleen), контрапрограмата чака буквално зад ъгъла: Бруталистичните сгради на BNP Paribas на пресечната Rue du Marais са като изплували право от мъглата на Blade Runner.

Musée Magritte

— Аз тоя Рене Магрит мислех, че е французин, човек — той бил белгиец!
— Аз мислех, че е жена.

Този автентичен цитат от разговор между мен и П. иде да покаже, че от посещението на музея на известния сюрреалист спечелихме и двамата. Дали заради питателната домашна закуска, слънчевото време или приказния вид на Musée des instruments de musique, покрай който минахме на отиване, пред вратите на Musée Magritte духът ми вече беше приятно приповдигнат. Всъщност, идвайки откъм Bruxelles Central, още преди музейния архипелаг на Place Royale пред очите ми изникна един от най-хубавите изгледи към града за двата ми дни в него: този от миниатюрния площад между Хълма на изкуствата (Monts des Arts) и завоя на Coudenberg. Учудващо е, че никой не се е сетил да сложи едно от онези наблюдатели съоръжения с монети, защото на северозапад хоризонтът е ясен чак до обвитата в мистерия и облаци Национална базилика на Светото сърце (Basilique Nationale du Sacré-Cœur) в другия край на Брюксел.

Музеят на Магрит се помещава в бивш хотел с пет нива: приземно (рецепция), подземно (магазин) и три етажа (изложба). Предвид, че е най-голямата колекция на творби на белгийския художник, не е учдуващо, че на влизане минаваш през скенер, а из залите снове уж строго изглеждащ персонал. Представител на същия е отговорен и за транспортирането ти с просторен асансьор директно до най-горе, откъдето да започнеш разходката си по етажите и обратно надолу, но този път ползвайки стълбището. Входът и изходът на галерийните помещения са в двата им края и са отделени от междустълбищните площадки. Освен големи прозорци с подобен на споменатия преди малко изглед и възможността да поседнеш на изглеждаща като разточен с готварска точилка MacBook пейка, на площадките ще откриеш и няколко скулптури на Магрит, каквито лично дори не знаех, че съществуват. Една от тях, Perspective: Madame Réclamier de David, е закачка с картина на полегнала върху римски диван дама, чието тяло белгиецът e заменил с ковчег. Някъде тук, на изолирани под причудливи куполи екрани, вървят и няколко филмчета, които не гледахме.

В самата галерия експонатите тънат в леко приспивен сумрак. Напрягащ е и фактът, че цитатите на художника, поставени около тях, са само на френски и нидерландски, което изиска максимума от езиковите познания на П. и моята импровизирана математическа лингвистика. Интересно на какъв принцип е възлагана, но забрана за снимки има само за отделни екземпляри. Същевременно някои от картините липсваха — били отдадени под наем за изложба в Ню Йорк —, a популярни творби като Les fils de l'homme и La trahison des images изглежда въобще не се помещават в музея. Въпреки това за себе си открих чудесни неща: странните еднооки фигури в La recontre, красиво тягостната Le saveur des larmes, дистопичните L'automate и Les fleurs de l'abîme, роботските сфери в които напомнят видеото към Voodoo In My Blood на Massive Attack и Young Fathers, както и версиите на Le domaine d'Arnheim. Зад стъклени витрини има още графики, илюстрации на печатни публикации за сюрреализма и дори реклами, дело на Магрит. Сериозна чуденка предизвикаха страниците, посветени на конференция за "Сексуалната практика", организирана от "професор Ижовеску" от "Софийска академия на Висшите сексоложки науки". Кратко проучване показва, че става дума за номер, който през 1948 г. Магрит спретва на парижката артсцена. На валонски диалект името на професора означава нещо като "гъзобрък", а защо такава личност идва тъкмо от България е хубава тема за размисъл.

Museé Horta

Също както през Parc Léopold ден по-рано, през Museé Horta минах транзитно по пътя към поредната (в случая и последна) будка за пържени картофи. Реших, че нямам време да го разгледам пълноценно, затова отразих само това, което беше достъпно без билет: фасадата, предверието и... тоалетната. Фасадите всъщност са две, защото музеят се помещава едновременно в долепените някогашни дом и ателие на Виктор Орта, но естествено имат общи елементи и като цяло са еднакво красиви. След бърз оглед на миниатюрния магазин, най-интересното в който беше малка покривка с логото на музея, грабнах безплатната продълговата брошура от касата и си бих шута. Осемте странички се оказаха истинско съкровище: Вътре прегледно е описано най-важното за видния белгийски архитект и двете части на музея, допълнено от снимки (самият Орта прилича на брадат Атанас Буров) и препратки към по-емблематичните му сгради. За архитектурия ентусиаст с айфон и 3,49€ същестува дори мобилен пътеводител, а провеждащият се през март BANAD Festival всяка година отделя две седмици на многобройните ар нуво и ар деко забележителности в Брюксел.

Doctor Vinyl

Дежурното посещение на магазин за музика в белгийската столица отредих на Doctor Vinyl, в който според репортаж на FACT Magazine се отбива дори самият Джеф Милс при удобен случай. Понеделник вечер явно не беше такъв, защото вътре открих единствено продавача, двама клиенти и едно рошаво куче. Предвид размерите на помещението, както и застланите с плочи стени и под магазинът все пак изглеждаше пълен, а фактът, че само зад щанда записите са неупотребявани, му придаваше отблъскващо вехт вид. И докато подобен е и този на иначе качествен аутлет като берлинския Spacehall например, то селекцията тук беше твърде разочароваща. Голяма част от кутиите изобщо не съдържаха електронна музика, а въпреки закачливата си идея надписите "Richie made me do it" и "Ricardo showed us the way" на два от разделителите директно ме отказаха да гледам вътре. На този фон стикерите на Killekill и The Sound Of Belgium, кичещи рафта, стояха като зов за помощ. Джеф Милс? Тук? Чудно какво би търсил. Макар че ако вземем друго твърдение от видеото на FACT — че музикалните магазини в Брюксел са по-скоро социални средища отколкото супермаркет за актуални продукции —, може би е просто човешки контакт. (Да не забравяме, че е извънземен.)

Пържени картофи

Още преди да запълня туристическия си план за Белгия беше ясно, че ще се сцепя от пържени картофи повече и от чайките на площад "Независимост": В кралството жълтите пръчици са религия, а тези в Брюксел са световноизвестни. Местните friteries са пръснати из града под всевъзможни форми — от малки ресторантчета със собствени маси до мобилни будки, вградени във фургони и каравани — и наред с бестселъра предлагат изобилие от пържени храни, достатъчно за няколко инфаркта. За ориентир къде точно да ям ми послужи статия, която четох преди години в самолета, а Lufthansa прилежно са архивирали. Освен че са супервкусни и вървят с цяла палитра интересни сосове, белгийските картофки повсеместно се продават на смешни цени от 2-3€ за голяма порция. Която не е голяма, а огромна. Затова заложих на малки — но пък цели четири пъти.

Първата от тях дойде от белия бус на Maison Antoine, пред който цъфнах още преди обед с широко отворени уши и ноздри. Легендарното в Брюксел име всъщност носи островърхият осмоъгълен павилион в края на паркинга на Place Jourdan, който по това време беше разоран и заграден заради ремонт. Хрупкави отвън, пухкави отвътре, без излишна мазнина и сол, картофките тук заслужено се славят като едни от най-добрите. Съответно съдържанието на моята хартиена фунийка, залято с авторския Tartare Maison и боцнато с цветна пластмасова виличка, не се застоя дълго. В случай, че си взел голяма порция или пък просто искаш да допълниш идилията с бира и място за сядане, можеш спокойно да влезеш в някое от заведенията наоколо: Големи надписи, отчасти с логото на павилиона, приветстват хапващите минувачи.

Сгушена под дърветата до каменния зид на готическа църква Friture Pitta De La Chapelle беше идеалното място да забия специалитета на име mitraillette (картечница), който белгийският ми колега от началото на тоя предълъг текст ми препоръча. За разлика от Maison Antoine тук клиентелата, представена предимно от работници и ученици, вече беше щурмувала малката будка с непретенциозна табела. Разрязаната по дължина багета, пълна с месо (в моя случай пилешко шишче), купчина картофи и сос (при мен: Andalouse от майонеза, доматено пюре и чушки) си струваше и чакането, и неудобството да я нагъвам, седнал на оцвъканата от гълъби подпора наблизо. Апропо гълъби: Ако идваш от долния край на силно денивелирания площад, се пази от бръснещия полет на гадините, пресрещащи те отгоре.

С автора на статията горе сме единодушни: Frit-Flagey на Place Eugène Flagey е безспорен шампион на картофения ринг в Брюксел. Картофките в завитата на фунийка бяла хартия, която чернокожият господин зад тезгяха мушна в отвора на дървената поставка пред мен, бяха фантастични. Една идея по-ароматни от тези на Maison Antoine и така нежно влизащи между езика и небцето, че мигновено съжалих за избора си на малка порция. Мазната ми наслада беше подсилена от избрания на рандъм сос на име Brasil. Гъстата оранжева смес се оказа майонеза с ананас, домат и чушка, което е ебахти гениалната идея. Бонус точки Frit-Flagey получава и за няколко странични фактора: супердългата извита пейка до будката, ар деко "кораба" от другата страна на площада и стикера на Tresor Berlin, плеснат на близкото кошче за отпадъци.

След това въодушевление Friterie De La Barriere беше обречена да ме разочарова. Картофките им бяха прекалено тънки, попрепържени и твърде мазни, а тежкият и леко пикантен сос Américaine ми дойде нанагорнище. Като добро прасе си изядох всичко, подпирайки се на едно от уличните колчета, но заключих, че боядисаният в черно контейнер е по-интересен от храната в него. "Паркиран" по дължина върху тесен тротоар между улицата и висока стена, контейнерът стои директно на пътя на пешеходците, принуждавайки ги да забавят крачка в допълнително стеснения участък. Хитро. Я си се поспрял, я си си поръчал някой друг картоф — пък бил той и тънък, препържен и мазен.

Друго за ядене (и пиене)

В кулинарно отношение първоначалната ми идея за Брюксел беше да не ям нищо друго освен пържени картофи, но в крайна сметка разнообразих веднъж-дваж. В Delhaize, някогашен собственик на родните "Пикадили", влязох в търсене на някаква лека закуска — колкото да не приритам до следващата порция картофи. Филиалът на Place Luxembourg в експресната версия "Shop&Go" е толкова тесен, че клиентите му кажи-речи се движат в една колона от входа към изхода. Грабнах някакъв плодов шейк от собствената марка на веригата — подобен на холандските, но далеч от вкуса на онези в Albert Heijn, на който тайничко се надявах.

Озверели от глад, в понеделник с П. вечеряхме в Manhattn's, утилизиращ в концепцията си някаква странна връзка между Брюксел и Ню Йорк. Заведението в близост до изглеждащата като опера Брюкселска фондова борса (Bourse) има свеж дизайн и, въпреки че е на самообслужване, предлага достатъчно комфорт за консумация на бургерите в менюто. За пилешкия на П. не мога да доложа, но моят Rockefeller Burger беше с хубаво хлебче и правилно изпечено телешко. В комбинация с пресните картофки и големия домашен студен чай хапването ми излезе горе-долу същите пари като в гентския Ellis, но много по-приятно.

С уютния си дървен интериор и приглушено осветление Kumiko е екстра за следработна раздумка на по хапка и питие. Западна интерпретация на традиционната японска изакая, бар-ресторантът разполага и с подземен етаж с диджейски пулт и малък денсинг, където обаче нямаше нито музика, нито хора. Почти толкова пуст беше и просторният, но прогизнал от дъжда вътрешнен двор, в който зъзнеха само клети пушачи като П. Бургерите в стомасите ни не ни попречиха да им изплющим по десет Kumiko's Gyoza отгоре, поливайки ги с малко белгийска лимонада, а за финал се цъкнахме като кифли на фотоавтомата в предверието.

След като рекламите на новия Le Formidable дни наред ме заливаха от билборди и телевизии, на летището отскочих и до Quick. От П. бях научил, че основаната в Белгия верига отскоро е собственост на Burger King — още една причина да я посетя преди да е изчезнала. Бургерът беше вкусен, най-вече заради типичното за Брюксел хлебче, наричано pistolet. Тук най-накрая пробвах и соса Samouraï, най-добрата реклама на който ми направи едно азиатско деде още на Frit-Flagey, поръчвайки го с непоколебимост, съперничеща си единствено с охотата, с която го опатка. Въпреки че съдържа някаква тунизийска чушка, този тук не беше хич лют.

Нагоре

Проектираните от ментора на Виктор Орта, Алфонс Балат, Кралски оранжерии в Лаакен (Serres Royales de Laeken) са по-труднодостъпни и от кралското семейство. Посещения от плебеи като мен се приемат само три седмици в годината — през пролетта. Решил, че трябва да ги видя поне отвън, във вторник следобед, броени часове преди полета си обратно към Берлин, тръгнах като обсебен на север. Продължавайки пеш от метростанция Bockstael по Rue des Artistes и нагоре по Avenue du Parc Royal, не предполагах колко дълго ми предстоеше да вървя. Не само защото паркът в Лаакен е с ебаси размерите, а и защото по пътя се натъкнах на гледки, които, в спонтанен опит да ги достигна, измениха маршрута ми.

Изобщо нямам предвид дреболии като съмнителните персонажи по външните маси на Café Théâtre des Artistes, допълнения с "eating animals" знак STOP или забавния полузакрит уличен писоар, на чийто отсрещен тротоар има пясъчник, красноречиво маркиран от табела с акащо куче. Първото от истинските ми "открития" беше отделеният в спретната градинка мемориал на кралица Астрид. Докато красивата колонада и поддържаната растителност около нея изглеждаха приветливо, фактът, че в градинката нямаше жива душа, създаваше тягостно усещане за гробище. Подобни смесени чувства ме обзеха и при вида на другия паметник в околоността — възкачения на хълма срещу входа на Кралския дворец монумент на Леополд I, който първоначално само регистрирах отдалеч.

Походът ми на север покрай непристъпната стена на парка отдясно, над която успях да зърна единствено някои от куполите на оранжериите, ме отведе до Китайския павилион, изглеждащ досущ като леговището на четвъртия бос от Bare Knuckle III. Вместо нинджи и шурикени някъде тук в далечината за първи път се появиха сферите на футуристичния Атомиум. След известно лутане около кръговото движение до трамвайната сприка De Wand реших да не се бъхтя до този и без друго твърде популярен чекпойнт и свърнах наобратно към паметника на Леополд, този път изкачвайки се до него от задната му страна. Разбираемо, самият Леополд е вперил каменния си поглед в замъка в подножието. Истински стойностната гледка обаче е право на юг. Тук, на хоризонта между чистата зелена поляна и ясното синьо небе, надничат покривите на един прелестен град.

петък, януари 29, 2016

Love letters from Oslo

Тия дни един колега предположи, че съм ходил в Индия. Питах го защо така е решил. Той каза, че ме имал за човек, който много пътува. Нищо подобно, рекох аз и се зачудих как съм успял да го оставя с това впечатление. Вероятно съм пласирал няколкото си разходки в чужбина в стратегически моменти от общуването ни. Е, в средата на декември към тях добавих още една, при това особено кратка: половин уикенд в Осло.

Самолет

Поводът беше концерт на Röyksopp, но истински мотиватор се оказа цената на полетите с norwegian от Берлин. Двупосочният билет излиза по-малко от 80 евро, а в самолетите има интернет. Не, че пътуването отнема кой знае колко — за час и нещо успях само да попрелистя бордното списание и да се насладя на лично за мен безпрецедентния лукс да цъкам Фейсбук и Вайбър, докато летя. Не знам дали друг път съм се возил в Boeing 737-800, но коридорът между редовете със седалки беше един от най-тесните, които съм виждал. В комбинация с нагърбените като филипински моряци с багаж пътници, бухащи куфари и чанти през главите на останалите, бордингът се превърна в някаква извратена версия на тетрис, изискваща големи дози самообладание. Например в случая, когато спаружен и крив скандинавски дядка препречи пътя ти към изхода с каменна физиономия, за да си вади нещата от багажния рафт. Все пак не искаш да си започваш почивката с конфликти, нали.

Понеже тоя път тотално бях проспал подготовката за пътуването, включително и по отношение на престоя си, който уредих едва два дни преди да замина, от списанието на norwegian, кръстено просто n, се надявах в последния момент да си набележа още нещо интересно за посещение в Осло. Да, ама кур. Въпреки че е съставено изцяло на английски, на страниците на актуалния му брой имаше информация за всевъзможни дестинации с изненадващ фокус върху разни испаноговорящи страни, но почти нищо за норвежката столица. От рубриката Tail fin heroes поне разбрах, че съм чувал и за други известни норвежци освен Röyksopp и Тур Хейердал. Сред образите, кичещи опашката на самолети на norwegian, са още Хенрик Ибсен, Едвард Григ, Едвард Мунк и Фритьоф Нансен.

Летище

Oslo-Gardermoen е главното летище на града. С отворената си структура и разположените напречно в средата на халето гишета за чекиране някак ми напомни това в Истанбул. От друга страна облеченте в дърво стени му придават уюта на планинска хижа, впечатлението от който може да бъде помрачено единствено от назалната симфония, носеща се от синхронно духащите носовете си в тоалетната тлъсти чичковци. Друг хайлайт на интериора е скулптурата на огромен, извит на 180° хуй, подпиращ се на топките и малката си главичка насред залата.

Повечето от екраните на летището съобщават две неща: два часа безплатен интернет за всеки, намиращ се в периметъра му, и това, че не се обявяват последните повиквания. Нетът при мен не пожела да припали, но пък на връщане една креслива лелка превърна последното в пълен абсурд, надувайки главите на цялата зала с информация за някакъв полет за Брюксел. Вече се чудя дали нещо не бъркам, но ми се стори, че паспортна проверка нямаше нито преди излитане, нито след кацане — и в Берлин, и в Осло.

Норвежка крона

77-те евро за двупосочен билет между Берлин и Осло бяха единствената приятна изненада в раздел "Финанси": Цените в Норвегия са си ебали майката точно колкото тия в Дания. За разлика от датската крона обаче, норвежката такава има доста практичен курс спрямо еврото, с който OCD-то ти остава в комфортната зона на десетичната система. 1300-та крони, които похарчих за няма и два дни в Осло, съответстваха на приблизително 130 евро.

Насам-натам

Летището на Осло всъщност е на 40-тина километра от Осло, затова първото съприкосновение с обществения транспорт на града идва именно с придвижването до същинската му част. Според туристическия портал вариантите за това са няколко, като бърза справка за цените им мигновено излъчва безапелационния победител: норвежките железници NSB. Предварително закупените билети могат да се ползват или през мобилното им приложение, или да се вземат на място от автомат посредством кода от резервацията. Оказа се, че не е проблем и да хванеш по-ранен влак от този, посочен на билета, стига да е на същата фирма.

С NSB пътуването до Oslo S, централната гара, отнема 23 минути — с четири повече от двойно по-скъпия "експрес" Flytoget. В него очаквам да предлагат поне сауна, свирка или сандвич, защото тук под сгъваемите седалки има дори контакти, в които да си заредиш пикливия четиригодишен айфон, докато киснеш в тунел заради проблеми с комуникацията на диспечера или се любуваш на заскрежените поля около Ослофиорд.

Транспортът в самия град се поддържа от фирма със забавното име Ruter и сайт, който хем радва, хем отчайва, когато го сравниш с този на Център за градска мобилност. Превозните средства включват метро, трамвай, автобус и ферибот, а карта за 24 часа в обхващащата цялата централна част зона 1 струва 90 крони. Въпреки че автоматите за билети изглеждаха лесни за използване, взех моята от касата на 7-Eleven на гарата, където на перфектен английски ми обясниха, че трябва просто да я активирам при първото си пътуване и да пазя бележката за плащането в случай, че я изгубя. Самата карта впрочем е пластмасова и предполагам, че може да се презарежда за бъдещи пътувания. С нея и апа RuterReise си пушка, макар че под чертата бих казал, че в центъра дори чифт удобни обувки ти е достатъчен.

Любопитен детайл, свързан с транспорта, макар и не обществения такъв: Паркиран близо до квартирата ми, открих странен червен автомобил с габаритите на smart, чийто ръбат дизайн го доближаваше повече на участник в някое от ония нелепи състезания със сапунерки-самоделки, които Red Bull спонсорира, отколкото до сериозно средство за придвижване. Количката все пак се оказа съвсем истински електромобил на марката Buddy, за която по-късно научих, че е не само норвежка, но и от Осло.

Къщичка под снега

Докато стигна до момента, в който Ерленд, домакинът ми в Осло, тиква кафе в ръката ми, а после пуска Google Maps на телевизора, за да ми даде насоки за града, се поизпотих. Времето, което изгубих, за да намеря правилния вход, етаж и апартамент по смахнатото му описание, беше кажи-речи същото, за което се добрах от Oslo S до въпросния адрес. Ключовете, които Ерленд беше оставил за мен в едно магазинче наблизо, отваряха и трите главни врати след тази към двора, а имена на отделните апартаменти никой не си беше играл да слага. Като част от приключението дори опитах да си отворя чуждо жилище, а когато обитателят му отключи отвътре и ме изгледа объркан, аз с крепко му стиснах десницата, мислейки го за Ерленд.

Студент по изкуство, истинският Ерленд носи смешни шарени тиранти, има безгрижен вид и през повечето време е навън с приятели. От него научих значението на норвежката дума "gate" (улица), която ще срещнеш на всяка втора табела, къде мога да ям типична норвежка храна, както и офертата да се возиш с метрото до някоя от последните спирки на север, откъдето се разкривала красива гледка към сгушения в низината на фиорда град. Въпреки че другият му гост се оказа мърляв англичанин, от чистотата в банята имаше какво да се желае, а в стаята, в която спах, се побираше само леглото, на което го правих, препоръчвам квартирата му най-малкото заради удобното й разположение в близкия до центъра квартал St. Hanshaugen.

80% сиво

В средата на декември в Осло е мрачно, студено, мокро и хлъзгаво. Излизайки на коловоза до летището, за да чакам влака за центъра, осъзнах благоразумието все пак да предпочета най-дебелото си зимно яке пред значително по-тънкото спортно такова, с което до последно мислех да тръгна. Имах късмет, че цял уикенд не валя, но температурата осезаемо беше отрицателна. Пейзажът, особено в по-безлюдните райони между летището и града, представляваше колкото тягостно, толкова и пленително съчетание от стелеща се мъгла, сивозелени иглолистни дървета и покрита с пелена от ледени кристали трева.

Сградите, които видях от влака, се брояха на пръсти. Че вече сме в центъра, си пролича именно от рязко увеличилия им се брой. Общият изглед на града оттук до тръгването ми си остана в сивите тонове — бетонът и металът характеризират почти всички по-видни здания, независимо дали става дума за Radisson Blu или за Ernst & Young. Вероятно единственото сериозно изключение е бялата сграда на Националната опера, която далечно ми напомни на тази в Копенхаген. Нея за съжаление видях само на тъмно — нещо почти неизбежно предвид факта, че след три следобед слънцето си биеше камшика като Фред Флинтстоун в края на работния ден. Изобщо, в зимно Осло добре подготвеният турист трябва или да става рано, за да използва оскъдната слънчева светлина, или да се снабди с очила за нощно виждане и да го обърне на Tom Clancy's Splinter Cell по улиците.

Хора

Сърдитото старче от самолета с оказа единствената проява на нелюбезност от страна на местните. Всички останали, с които се срещнах — служителят на гишето на NSB, шофьорът на автобуса, продавачи, сервитьори, дюнерджии, охрана — не само бяха крайно учтиви, но и говореха добър английски.

Съвсем другояче стои въпросът с външния вид на норвежците. Дали заради сезона — Копенхаген посетих през май — датчаните ми бяха направили далеч по-добро впечатление и с физиката, и с облеклото си. Разбираемо, при минус два нормалните хора се увиват с дебели и топли дрехи, скривайки по-голямата част от тялото си, но дори така повечето местни ми се сториха дребни и грозновати. Кой съм аз, ще кажеш ти, че да съдя — и навярно ще си прав. Но особено при мъжете на моменти имах чувството, че съм попаднал сред братята Jukka.

В Осло забелязах както откровени просяци, така и едни лели със забрадки и шарени дрехи, които носеха един куп парцаляк в торби от IKEA. Докато чаках на спирката, телефонът на една от последните прозвъня с игрива ориенталска мелодия, а самата тя заговори на език, който звучеше като турски. В търговския център Oslo City, в който се излъгах да вляза преди да потегля обратно към летището, публиката беше още по-разнородна, но и вероятно представена предимно от туристи като мен. Като цяло нерядко чух и немска реч.

YME Universe

YME се намира на Karl Johans gate, главната търговска улица на Осло, и е един вид изложба на дрехи, които не можеш да си купиш с 200 евро. Яко хипстърия, ама от тая, дето трябва да си Канйе Уест или да си ограбил банка. Или и двете. Впрочем тук за първи път видях на живо неща на Adidas Yeezy — с петцифрени цени в крони на етикетите, естествено. На третия етаж, събрал уж "луксозни стоки", работата става още по-дебела и дори продавачката да реши да те лъже с отстъпки и дюти фрий, 650 евро за байкърски дънки на Saint Laurent все още не са инвестиция, която съм готов да направя. Иначе ми стояха добре.

Big Dipper

Предварителното ми търсене в интернет на музикален магазин в Осло, фокусиран върху електронната музика, не даде резултат, затова в Big Dipper, за който бях чел, влязох, само защото изникна на пътя ми. Магазинът е концентриран върху плочите като носител и продава дори грамофони и части за тях. Жанровете са разнообразни, а електронната секция, представена от местни герои като Todd Terje, André Bratten и Prins Thomas, както и няколко римастъра на Kraftwerk, заема едно малко ъгълче в задната част.

Dykkar skulptur

Въпреки че ги видях вечер, а камерата на телефона ми не успя да ги заснеме като хората, скулптурите на водолази над реката Акешелва, особено ми допаднаха. Окачени на метални въжета между брега и шест пилона, металните фигури с плавници и кислородни бутилки изглеждат сякаш се гмуркат в дълбините на невидима материя. Ако имаха и по един харпун в ръка, спокойно щях да ги обявя за паметник на Drexciya. Всъщност инсталацията е дело на норвежкия скулптор Ола Енстад и стои на улица Olafiagangen от 1990 г. насам.

Манджа

Deli de Luca е верига минимаркети с щанд за бързи закуски, филиал от която имаше близо до квартирата на Ерленд. Вече примиращ от глад в ранния следобед, жертвах 80-90 крони за претоплено калцоне с пилешко и песто плюс половин литър от местната минерална вода Isklar, бутилирана в шишенца с много приятен дизайн. Освен вече споменатата схема с ключовете, която, съдейки по дрънчащото панерче зад щанда, явно не само Ерленд ползваше, най-ценното на територията на магазина беше банкоматът, скрит до една от колоните между рафтовете с храна.

Списанието на norwegian имаше един-единствен съвет за Осло, но той се оказа чудесен: Bun's Burger Bar, в който седнах да вечерям в събота преди концерта. Ресторантчето е разположено съвсем близо до водата — върху просторен кей, който изглежда помещава и няколко жилищни сгради. На дневна светлина и при по-високи температури със сигурност си струва да седнеш отвън, съзерцавайки живота по силно разчленения бряг. Последният е причина най-краткият път от центъра до Bun's да минава през съседния кей, свързан с този чрез плаващо мостче, по което си минаваш баш като Исуската.

Повечето от бургерите в менюто са със 180-грамови телешки кюфтета. Отделно има един с пилешко и един вегетариански. "The Cowboy", който пробвах, е от първия вид в комбинация с гъби и синьо сирене. По изрична препоръка от статията цъкнах и едни картофки с трюфел и пармезан. Абсолютен хайлайт! Бухаш едно горещо шоколадово брауни със солен карамелов сладолед и фъстъци за десерт, поливаш с един eplemost (ябълков сок) и за по норвежки скромната сума от няма и 350 крони си се наял царски.

Една изненадващо разпространена в Осло храна са дюнерите. Първо забелязах този срещу Oslo Spektrum, който обра няколко потни пиянки директно след излизането им от концертната зала, но лично забих един от будката на Jernbanetorget, площадчето пред централната гара. В питката, която не се различаваше от познатата ми от Германия, шефчето сложи и царевица, а редкият пикантен сос имаше цвят на повръщано. Вкусът далеч не беше лош, но цената от 60-тина крони плюс допълнителни пет в случай, че ядеш в заведението, силно го надхвърляше. Същото може да се каже и за портокаловата напитка на име Urge, продукт на Coca-Cola, която открих в хладилника, но пък в коя друга дюнерджийница ще те питат дали искаш да платиш с карта?

В Restaurant Schrøder ме прати Ерленд, изтъквайки възможността да опитам типична норвежка кухня. Отвън заведението има доста неугледен вид, на чийто фон интериорът, макар и отдавна забравил бляскавите си дни, изненадва с особен олдскуул уют. Неочаквано беше и мустакатото чиче с меню в ръка, което приличаше по-скоро на пакистански програмист отколкото на потомък на някой викинг. Асортиментът се оказа сведен до три коледни ястия. След коментара, че всичките са "very norwegian" се спрях на едно, което съдържаше риба и се казваше lutefisk.

Че това, което получих, наистина е част от някаква норвежка традиция, повярвах, едва когато, вече прибрал се в Берлин, прочетох за него в Уикипедия. Първо пред мен на масата се появиха два вида хляб — нещо като палачинки, наречени lefse, и хрупкав flatbrød —, синап на прах, горчица и захарен сироп. Още докато превъзмогвах този уотдафак и плахо капех сироп върху палачинките, дойде и самата риба в съпровод от порцийка грахово пюре, удавен в мазнина бекон на кубчета и два голи варени картофа. За вкуса й човек трудно може да говори без да се влияе от желираната й консистенция. Всъщност такъв почти липсва, а чувството, че ям нещо, което не е предназначено за целта, не ме напусна до края на обяда ми. Затова и когато някак припряната, но все пак любезна дама ме попита дали искам още риба, бях озадачен, но категоричен — не, благодаря. Едва впоследствие разбрах, че сред детайлите около ястието, които с лека ръка съм игнорирал, е бил и фактът, че се сервира два пъти. Цената направо ме е срам да обявя, но пък хайде, тъкмо да видите колко пари ви спестява пътеписът ми: 449 крони.

Концерт

Любовни трепети, романтични спомени, меланхолия, носталгия — в главата ми дори по-еуфоричните парчета на Röyksopp са неразривно свързани с едно особено минорно настроение, с една, цитирам с пълна сериозност, "интровертност на духа". След като преди години ги изпуснах в Берлин, се вълнувах, че най-накрая ще чуя на живо двама музиканти, чиито произведения винаги са имали специално място в сърцето ми. Заключението в аванс: Röyksopp лайв не са моят Röyksopp.

В Oslo Spektrum, залата-домакин на събитието, би могъл да се играе и мач от NBA. По-голямата част от терена й, непосредствено пред сцената, е празна, а по външния край амфитеатрално са разположени многобройни седалки, най-горните редове от които са непосредствено под покрива на сградата. За подгряващите Todd Terje и André Bratten залата все още беше приятно празна, но малко преди старта на главните гости вече не се виждаха празни места. Предвид иначе добрата организация абсолютно разочарование беше липсата на гардероб, заради която станах не само свидетел на, а и част от нелепата гледка как хора се поклащат на музиката с вързани около кръста си дебели зимни якета.

На фона на казаното по-горе двучасовото шоу на норвежкото дуо, включващо танцьорки, костюми, вентилатори, лазери, фойерверк и финална бомбардировка със сребърни конфети просто ми дойде в повече. Някак си не върви на What Else Is There? или This Must Be It, пък били и в по-денс версии, да приклякаш като Супер Марио и да мяташ глава зад пулта все едно пускаш на технофестивал, а орди алкохолизирани младежи да правят пого. Апропо, алкохол: Въпреки че баровете бяха отделени с прегради и строги охранители, контролиращи преминаването им, а в чашите на хората очевидно имаше само бира, народът масово се беше погромил и не след дълго започна да ми лази по нервите. Вярно, че изборът да не пия си беше лично мой проблем (и причина да не мога да доложа относно цените на бара), но двете руси каки зад мен така се бяха нашили, че дори тъпкачите им не успяваха да ги опазят от неадекватни залитания, ръкомахания и оливания, които не подминаха и мен.

Всъщност още когато концертът започна "ударно" със Skulls от новия албум на групата, осъзнах, че именно последните неща на Свеин и Торбьорн въобще не ми допадат. Харесвам Robyn, но не и повечето й парчета с тях, което, подсилено от неуместно трезвеното ми състояние, ме превръщаше в тотален аутсайдер до скандиращите "I want you" и "Do it again" невръстни скейтъри пред мен. Бидейки изключение от това правило, Monument сякаш напук бе изпълнена в някакъв смотан дъб вариант, грубо ограбващ емоционалния й заряд (по същия начин пострада и иначе любимата ми Only This Moment). Самата Robyn дори не присъстваше — всички женски вокали се изпълняваха от непозната за мен русокоска, която влагаше твърде много старание в това да се чекне и твърде малко в задачата да звучи адекватно. Показателен за настроението на концерта беше фактът, че нито една песен не дойде от Senior, помоему най-зрелия албум на групата.

Лъч светлина сред гъстата гора на разочарованието бяха изпълненията на вече лично участващия Jamie Irrepressible: Something In My Heart, на която невръстните скейтъри запяха като момиченца, както и мазната, но нелоша I Had This Thing. Човекът с тъжния, почти женски глас, когото виждах за първи път, изглежда мил, но трътлестата му стойка и измъчената му физиономия всеки път хумористично извикваха образа на Али Ръза в главата ми, докато вентилаторът на сцената елегантно запряташе долния край на незапасаната му риза, разкривайки охранено шкембенце. Хубаво беше и включването с Eple — вероятно единственото парче за целия концерт, прозвучало в оригинал от край до край — плюс някои детайли от сценографията: съществото, наподобяващо първия бос от нивото на Dr. Wily в Rockman, което за кратко се разходи по сцената, и стиймпънк каската на Свеин за Girl And The Robot. Иначе прекрасният вокал от Poor Leno, с който гласът на последния неочаквано изплува над басовото думкане, секна твърде бързо.

На излизане от залата, бях щастлив от две неща. Първо, че мелето пред сериозно залитащото към EDM дуо най-накрая е приключило. И второ, че все пак чух Todd Terje и André Bratten, чиято музика в крайна сметка ми допадна значително повече. Бих казал дори, че ако не беше супер позитивният и зареждащ лайв на първия, включил мотиви от Delorean Dynamite и Inspector Norse, придружени от прекрасни визуализации, трудно щях да понеса двучасовия панаир на Röyksopp. Към това добавям и леко разхвърляната, но пък качествена селекция на поклащащия се като слаботелесен Marcel Dettmann зад пулта Братен, който ни разходи през хипнотичен хаус, диско и техно, започвайки от Omar S ремикса на Gunnar Wendel — 578 и Floating Points — Vacuum Boogie, през Faithless — Insomnia (?) и Ben Klock — Subzero (!), та чак до Josh Wink — Talking To You и зациклилия Justin Martin ремикс на Marshall Jefferson — Mushrooms непосредствено преди излизането на главните гости.

Официалното афтърпарти във Vulkan Arena реших да си спестя. Реших да си спестя и ходенето по нощни заведения като Jaeger Oslo, домакинстващ на местния Prins Thomas, и Ingensteds, където под красноречивото мото "Hey Hey Guy" се вихреше някаква итало диско вечеринка.

Vigelandsparken

За краткия ми престой в Осло Паркът Вигеланд беше едновременно най-отдалеченото от центъра и най-хубавото нещо, което успях да видя. Пътувайки с автобуса към едноименната спирка човек усеща, че този град всяко центробежно движение представлява изкачване. Пример за това е и стъпаловидното разположение на самия парк, разделен на три основни части: мост, фонтан и тераса. Строго погледнато, скулптурният парк е колекция от творбите на Густав Вигеланд, поместена във Фрогнер парк, но като цяло и главната забележителност на последния, активно използван от местните за джогинг дори и в мразовитите декемврийски дни.

Защо през 1921 г. някогащните управници на Осло решават да избухат библиотека тъкмо на мястото на ателието на Вигеланд така и не разбрах. Последвалата договорка обаче урежда на скулптора ново творческо кътче с условието, че всичко, което създаде до края на живота си, ще бъде дарено на града. Изгодна сделка, особено за последния: Фигурите в парка са над 200, което го прави най-голямата скулптурна сбирка в света, дело на един-единствен човек. На всичко отгоре повече от половината от тях са част от издигащия се в най-високата точка на парка 14-метров Монолит (Monolitten), по който Вигеланд и трима помощници са чукали 14 години. И за да не ви занимавам с това, кое е единственото нещо, което аз бих чукал толкова дълго, нека просто кажа, че резултатът си заслужава да се види.

Вигеланд очевидно е имал особен интерес към човешкото тяло и природа. Творенията му до едно са голи, а необичайните ситуации, в които ги е поставил, започват още от разположените по двата парапета на моста статуи, малко след изящно оформения главен вход на парка. Закусили багетка със скариди и фреш от портокал за има-няма стотина крони, които лелчето в разположения директно вдясно център за посетители благодарно е прибрало, сте готови за поне час-два съзерцателна разходка. Дори да не забележите изглеждащия като излязъл от даркруума на Бергхайн бабаит, налагащ видимо по-хилав съперник, или поставилата ръце на кръста си кака, върху чиято заскрежена гръд някой шегаджия беше плеснал отпечатък от дланта си, две други скулптури със сигурност няма да ви убягнат. Първата е малко дете с разкривено от крясък лице, застинало със свити юмруци в поза на явно недоволство. Втората и мой личен фаворит е мъжка фигура, която изглежда да се отбранява срещу пет налетели я като безкрили харпии бебета. Символиката оставям за свободна интерпретация. Като своеобразна рамка на тази първа част от фигурите в парка, в двата края на моста се издигат каменни колони, на чиито върхове общо четири гущероподобни създания са обвили в смъртоносна прегръдка безпомощни човешки тела.

Вероятно заради зимата фонтанът беше празен, а част от него покрита. Тук човешките мъки и страсти продължават, но вече като част от композиции около каменни дръвчета с тънки стебла и обща корона. Особено внушителна ми се стори фигурата на седналия мъж, отчаяно държащ се за тях, чието стенещо изражение инстинктивно свързах със загуба на нещо ужасно скъпо. Стълбището над фонтана води до споменатия вече Монолит, заобиколен от още няколко стъпала със статуи. Най-запомняща се тук беше яхнатата от две нахилени дечица жена с измъчен вид, чийто плитки предното е превърнало в импровизирани юзди. Заели всевъзможни пози, изсечените в монолитния камък на самата колона тела на мъже, жени, деца и старци протягат крайници, държат се за главите и си бъркат по дупките, докато малко по-назад, няколко преплетени в кръг тела образуват т.нар. Колело на живота (Livshjulet), бележейки края на откритата изложба. Най-късно тук посетителят осъзнава, че въпреки огромните си размери образите на Вигеланд са толкова поразително реалистични, че предлагат храна за окото и ума доста по-дълго, отколкото е очаквал.

Хрупайки през сланата между смръзналите дървени постройки в югоизточния край на парка, на моменти се чувствах като попаднал в някоя руска приказка. Въпреки че поразително напомняше конюшня, една от самите сгради се оказа Градският музей на Осло. Този, посветен на Густав Вигеланд, е разположен наблизо, но извън парка, и се помещава в някогашното ателие на скулптора. От него разгледах единствено сувенирите в предверието, състоящи се предимно от книги, тук-там някоя тениска с ревящото дете, както и разни по-дребни джунджурии. Докато се чудех кое си струва парите, спирайки се на комплекта подложки за чаша с графични мотиви на Вигеланд, подобни на тези от оградата на главния вход на парка, китаец с фотоапарат занимаваше възрастната дама на касата с въпроси на смешен английски: What is the most important thing I should see? Не знам, но стой далеч от лютефиска.

понеделник, юни 08, 2015

Копенхаген-мопенхаген

След като за Лондон не събрах нито достатъчно впечатления, нито ентусиазъм да ги опиша, на също толкова краткото ми пътуване до Копенхаген, любезно спонсорирано от падналия се в петък Ден на труда, отделям един обстоен очерк. И то далеч не само от срам.

Андерсен, Хамлет, викинги и Danzka Vodka — горе-долу с това се изчерпваха знанията ми за скандинавското кралство преди да сляза от самолета на airberlin, току-що кацнал в столицата му. Полетът от Берлин отне по-малко от час, оставяйки време единствено за един продълговат брецел и бърз преглед на бордното списание. Протяжните статии за тежката културна стойност на изтъркани туристически дестинации, с които последното е изпълнено, са изцяло в унисон с бабешките униформи на кабинния персонал. Не че това е от особено значение, когато самият полет е окей, но нискотарифните easyJet, с които досега съм ходил на подобни трипове, имат далеч по-съвременен и приятен вид във всяко отношение. Така или иначе, след All I Need на Air, която се пусна, докато чакахме да отворят вратата на самолета, вече нямах никакви грижи.

Финансов отчет

Едно от първите неща, които всеки пътеводител ще ти каже за Копенхаген е, че там е скъпо. Даже много скъпо. Нищо чудно за града с най-високо качество на живота за 2014 г. според Monocle. От друга страна датчаните са уж най-щастливата нация на света, което подсказва, че и доходите им отговарят на въпросния стандарт. За под 50 евро на вечер за стая през Airbnb можеш да спиш само на пейка в Assistens Kirkegård, в който случай би било добре да не те е страх от призраци, а за скромен уикенд като моя си приготви поне 2500 датски крони.

Едно евро се равнява на около седем и половина от тях, но за три дни монети със стойност, по-малка от десет крони, ми попаднаха само веднъж — след като си купих шише вода от супермаркет. И ако тези от пет, две и една крона със специфичния си отвор по средата се усещат като жълти стотинки, то истинските датски "стотинки", наречени йоре, са по-нелепи и от габровската бодка. Изобщо, в Копенхаген човек започва да борави с парите в малко по-други мащаби.

Самите датчани често въобще не се кахъряха с хартия и метал, а плащаха с банкова карта далеч не само в магазините. Досега не бях виждал терминали, вградени в тезгяха на заведение — такива имаше във всички барове и клубове, които посетих. Вярно, че и аз съм леко параноичен в това отношение, но разумно ли е при всяка поръчка да въвеждаш кода си на пияна глава и то пред погледите на още двайсет човека?

Velkommen

Домът, в който спах две нощи в незавидно състояние, беше на Ерланд — печен датчанин, живеещ с канадската си приятелка Ив. Освен че е просторна и супер свежо обзаведена, къщата му комбинира удобното си разположение в официално водещия се отделно населено място Frederiksberg с чуден вътрешен двор, далеч от шума на улицата. Домакините са съкровище, а дори не си бяха вкъщи през повечето време от престоя ми. Още преди пристигането ми обаче, ми изпратиха документ от шест страници с надлежно описание на пътя до адреса и правилата в дома плюс един куп местни забележителности от всевъзможни категории, включително датско кино и музика. В стаята ме очакваше и компактна карта на града от Copenhagen Independent Tourist Information.

Компания все пак не ми липсваше. За нея се грижеха две дечица, въргалящи се на хамаците в двора, и гологлавият съсед, който със счупената си ръка и физиономията на Абруци от Prison Break приличаше повече на наркодилър, отколкото на... всъщност така и не разбрах с какво се занимава. Здравата му ръка обаче стиснах още преди тази на Ерланд, а измъчената му от гипса фигура мярках в градината всеки ден, въпреки че в момента живеел при приятелката си.

Карай, шофьоре

Някъде пишеше, че Копенхаген бил градът на велосипедите. По мои наблюдения колоездачите му далеч не създават впечатлението на масово явление като в Амстердам, например. Градският транспорт се състои от влак, метро, автобуси и фериботи, а цената на пътуването ти зависи от това през колко от деветте зони преминаваш. При минимална цена на билета от 24 крони дневната карта за четири зони (80 крони) определено е оферта. Тази за 72 часа, която аз си взех от гишето на летището, излиза дори по-тънко (200 крони) и ти спестява време и нерви с не винаги функциониращите автомати по гарите. Ако освен това си си пуснал малко интернет и имаш мобилното приложение на Rejseplanen, автоматично ставаш безсмъртен.

Не че контрольорите се убиха да ме проверяват. Всъщност такива видях само един-два пъти в метрото и то дори не в акция. Самите влакове пък са толкова просторни, че сякаш нещо им липсва. Ами да, липсва им шофьор. Или ватман. Или какъвто и да е индивид, управляващ фучащото по подземните релси возило. И в предния, и в задния край пътникът е изправен пред огромен прозорец, откриващ гледка към слабо осветения тунел, която в първия момент дори не възприема, защото умът му вече рисува картини на маймуни с джойстик, регулиращи движението от контролен център. Иначе берлинската класика "скачане пред влак" тук е невъзможна — спирките на метрото са оборудвани с прозрачни прегради, които те държат далеч от релсите до идването на влака и отварянето на автоматичните им врати.

Метрото има само две линии, които в едната си половина дори вървят паралелно, така че е все едно коя ще хванеш, стига да е в правилната посока. Освен с шофьор, автобусите пък са оборудвани и с безплатен интернет, който обаче не винаги работеше.

По улиците

Разположен върху два острова, разделени от тясна водна ивица, част от протока Категат, Копенхаген хем има приятно местоположение край водата, хем не е набримчен с канали както Амстердам. Разбираемо, най-много време прекарах в централната му част, Indre By, където са и повечето от стандартните забележителности, но успях да отскоча и до шарения Nørrebro на северозапад, и до хипстърския Vesterbro на югозапад, че даже и до отделения на отсрещния бряг Christianshavn, дом на колоритния социален феномен, наречен Свободен град Християния.

Понеже решението ми да посетя Копенхаген беше доста спонтанно и съвсем без каквито и да било съкровени мотиви, към града имах единствено очакване за нещо "по скандинавски сдържано". На фона му той ми се стори изненадващо шумен и пъстър, с интересен микс от стари сгради и модерна архитектура, разнообразна културна програма и младежи, които уикенда си пръскат панаира не по-зле от тези в Лондон, да речем. По иначе натрапчиво чистите улици, има и стрийт арт, и стикери, и скейтъри, а в контраст със скъпите ресторанти и кафенета откриваш будки и закусвални като да си в Берлин.

Хора, естествено, има всякакви, но облеклото им определено прави впечатление. И докато хипстърията и тук е на мода, въпросната скандинавска сдръжаност я прави някак по-елегантна от често циганеещата берлинска версия. В Копенхаген мъжът масово е брадясал, а предимно русокосите дами очевидно си падат по скъсаните дънки. Същите, за съжаление, си падат и по по-убитите цветове на лака за нокти, който, в случай че изобщо го имаше, беше в бледосиво или кафеникаво. В разговора ни Ерланд обобщи, че подобна естетическа пестеливост е присъща дори на богатите датчани, които рядко парадират с финансовата си мощ. Торстен Веблен се обръща в гроба, а в Plazza се смеят с гъза си.

Christiansborg

Слънчевото време, което ме посрещна в Копенхаген, бързо отстъпи място на вятър, облаци и дъдж, от които реших да се скрия в Danish Design Centre. Заклевам се, такова нещо на посочения адрес не открих, но по пътя натам поне се отбих в един от многото замъци в града. Christiansborg се издига на т.нар. Slotsholmen, изкуствен остров в центъра на Копенхаген, и помещава едновременно Датския парламент, Върховния съд, кабинета на министър-председателя и разни кралски помещения за приеми. Отделно в двора на замъка се намират още две важни за монархията здания: пивоварна и конюшня.

Въпреки административното й значение най-впечатляващото във външния вид на сградата е централната кула, отворена за безплатно посещение. Със 106-те си метра тя е най-високата в града, макар и да бие тази на кметството само с 40 сантиметра. Пуснах се на авантата въпреки всеизвестния си страх от високото. С първия асансьор се стига до ресторант, в по-ниската част на кулата. Оттам решените да видят Копенхаген от високо се качват на още един, който води до мрачна стая, пълна със странни скулптури на прегърбени атланти плюс умален модел на замъка. До откритата част на кулата остават само няколко крачки по късо вито стълбище.

Изгледът отгоре наистина е хубав, стига да знаеш горе-долу какво виждаш и за какво да гледаш. Като току-що пристигнал в Копенхаген и допълнително стресиран от височината, зяпах доста неориентирано, но разпознах едно от съоръженията в увеселителния парк Tivoli и проточения над Йоресунд далеч на югоизток мост, свързващ Копенхаген с шведския Малмьо. Не се задържах дълго — през широките арки влизаше дъжд, а резките движения на сновящите между парапетите с фотоапарат в ръка хора застрашително ме доближаваха до инфаркт.

Nyhavn

Паралелите между Копенхаген и Амстердам може би не са чак толкова много, но именно Nyhavn е мястото, на което датската столица поразително напомня тази на Нидерландия. Излизайки от близката метростанция Kongens Nytorv, човек първо бива заобграден от сгради и строителни площадки, така че след няколко крачки покрай стария театър пристанището буквално изниква зад ъгъла. Огряните от слънцето къщички от едната страна на канала са досущ като амстердамските, но с разноцветни фасади. Пред всяка от тях са извадени маси и столове, заети от едновременно припичащия и тъпчещ се с морски дарове на солени цени народ. Контрапрограмата се провежда само на метри от тях — на каменния ръб, с крака виснали над водата, седят предимно млади хора с кутийка бира в ръка.

От Nyhavn започват и туристическите обиколки с корабче. Касата е точно зад огромната котва на кея, а цената на едночасовото пътуване с гид на три езика е съвсем разумните 80 крони. (Впрочем, в близост до кея услугите си предлагат и колоездачи с рикши, двама от които си говореха на български.) Корабчетата са големи, с покрита главна част от наредени като за кино седалки и по-тесен, но открит заден край. Госпожата с микрофона стоеше на носа и, когато не ни подканваше да седнем заради на места опасно ниските мостове, под които плавахме, със завидна ловкост превключваше между датски, английски и немски, така че що-годе всеки да разбере какво ни показва преди да сме го отминали. В разходката бяха включени новата сграда на Кралския датски театър (Skuespilhuset) и тази на Операта (Operaen), чието построяване е глътнало умопомрачителнитя половин милиард евро, дарен ей така от Maersk, най-голямата датска компания.

От друга страна отразихме и разни реликви като Църквата на Спасителя (Vor Frelsers kirke) със спираловидното й външно стълбище и блестящата фигурка на върха, както и старата сграда на Фондовата борса (Børsen). Кулата на последната е може би най-красивата, която видях в града: Куполът й е съставен от телата на три дракона с преплетени опашки, символизиращи дружбата между Дания, Швеция и Норвегия, маркирани чрез трите корони най-отгоре. Палубата на корабчето беше и единственото място, от което зърнах Малката русалка (Den lille havfrue), символ на Копенхаген, пред която спряхме за малко. Откъм сушата статуята беше налазена от мравуняк туристи, половината от които се опитваха да се доберат до самата фигура, докато останалите дебнеха с фотоапарат като снайперисти. Предфинално, на една от табелите край водата, рекламиращи разходките с корабче, някой шегаджия беше изтрил C-то в "Canal tours".

Amalienborg

Кралица Маргрете II има един задник, но пък четири замъка. Именно това е броят на подредените в кръг около малък площад сгради в Amalienborg, резиденция на датските монарси. Заради ремонт около всяка от тях имаше работно скеле, придаващо й същия жален вид, който в момента има и фасадата на Berghain. Около входовете на пост стоят кралски гвардейци, чиято смяна била уж зрелищно събитие. Вероятно част от нея съм видял в неделя, когато десетина от същите безгрижно блокираха една от улиците до Nyhavn със смешния си марш.

Agnete og havmanden

Докато за Андерсеновата русалка всеки е чувал, а скулптурата й е под постоянен фотообстрел, една по-неизвестна подводна история, свързана с града, ме спечели още преди да видя паметника й. Ако не беше Atlas Obscura, със сигурност и аз, както повечето минувачи по моста Højbro, щях да пропусна металните човешки фигури, едва прозиращи изпод мътната вода. Легендата разказва за младата Агнете, която, минавайки край морето, получила спонтанно предложение за брак от негов човекоподобен обитател, което тя също толкова спонтанно приела. Госпожата не само му се натресла в подводния дом, ами и му народила седем сина. Един ден обаче чула камбанния звън на църквата и си била камшика. Обещала да се върне. Изоставените мъже и до днес протягат ръце към сушата с надеждата да го направи.

На пазар

Ако покрай мимолетните удоволствия за небцето и стомаха ти останат някакви средства за по-дълготрайни покупки, Копенхаген с благодарност ще глътне и тях. Стига, разбира се, да не уцелиш местния Store bededag — комбиниран празник на един куп светии, ефективно намаляващ почивните дни в кралството. От Ерланд разбрах, че именно той, а не Денят на труда, е причината за затворените в петък магазини. Манифестациите и политическите речи, с които се чествал, ми бяха убягнали напълно; единствено воят на сирени, който ме беше застигнал на няколко пъти в града, впоследствие доби смисъл.

Strøget е една от най-дългите пешеходни търговски улица в Европа и е осеяна с магазини за дрехи, козметика, играчки, сувенири и какво ли не. На нея се намира и магазинът на Lego, в който можеш да си сглобиш собствено човече от куп различни части, някои от които персоналът периодично измита от пода и връща в контейнера. Освен в него се завъртях и в един от филиалите на Samsøe & Samsøe, както и в уж по-тънкажния Acne Archive в една от уличките на Nørrebro. Честно казано, не ме грабнаха нито цените, нито продуктите. По уредбата в Studio Travel обаче вървеше Powder Dreams на Tokyo Black Star.

И като стана дума за музика: За Dorma 21 научих от този списък, но заради на места неактуализирания адрес без малко не се разминах с посещението. Все пак имах късмет случайно да мина покрай малката витрина на Blågaardsgade 31C и табелата със странно лого. Магазинчето е възтясно, но в съботния следобед вътре почти нямаше хора. По рафтовете има и MDR, и Perlon, че даже и разни прашасали обложки на Lasergun, а по специално отделените плочи и закачената на видно място тениска с ръката и оцъкления омар личи особеното отношение на собствениците към Lobster Theremin.

Истински омари е вероятно да откриеш в Torvehallerne, който с изисканата си атмосфера и разнообразните деликатеси напомня повече последния етаж на берлинското KaDeWe, отколкото класически пазар. Понеже бях ял, минах само транзитно през халето, изпълнено с ароматите на риба, подправки и сладкиши. Отзад, на площад Израел (Israels plads) в неделя имаше китно арт пазарче, на което местни дизайнери продаваха творбите си — от графики и рисунки, през бижута и аксесоари, до мебели и странни интериорни пособия. Последните си 30 крони дадох на една амбулантна бариста срещу животоспасяващо двойно еспресо.

Tivoli

Макар да беше част от плана ми от самото начало, срещата ми с втория най-стар увеселителен парк в света се случи доста спонтанно. След като заради лошото време първо я отложих за събота, разговорът с Ерланд в петък в комбинация с няколко кутийки Carlsberg от кварталното магазинче ме убеди да се пусна към Tivoli Gardens още същата вечер. Оказа се, че в опит да привлече повече млади хора, ръководството на парка организира петъчни концерти с различни групи и изпълнители. Оказа се, и че Ерланд има абонаментна карта, която ми спести 99 крони вход. Че при сканирането й на дисплея на автомата лъсна гладко избръснатото му лице, а не моята брадата физиономия, скучаещата охрана въобще не забеляза.

Разположен между централната гара и кметството на Копенхаген, Tivoli обхваща голяма озеленена площ, на чиято територия, освен задължителните виенско колело, кула-катапулт, въртележки, самолетчета, сцени, ресторанти и кафенета, има и живописно езеро. Дизайнът на сградите и увеселителните съоръжения е разнороден. Ту футуристични, ту ориенталски, всички носят някакъв общ ретро-приказен дух, като извадени от ниво на Strider. Или поне аз така ги усетих — към полунощ и в нетрезво състояние. Паркът е пълен с лампи в странни форми, чиито мигащи светлини чудно пасваха на психеделичния рок, който някакви потни метъли на име Spids Nøgenhat бичеха на главната сцена, докато виенското колело продължаваше да се върти, а хората в самолетчетата раздираха тъмнината с неистови крясъци. И така до към 00:30, когато музиката секна и гостите, отчасти с тактичния съпровод на охраната, се запътиха към изходите.

Christiania

Съществуването на явление като Свободния град Християния в уредено общество като датското и досега ми изглежда странно. Което не прави ареала в Christianshavn, отделен от Копенхаген със заграждения, недвусмислено заявяващи автономността на мястото, по-малко любопитен. Дори напротив. Градът, на чийто приличащ на индиански тотем изход пише "You are now entering the EU", е нещо като хипарска комуна, в която на почит са самодейността, взаимопомощта и пушенето на трева. Нещо като гигантски Bar25, барабар с панаирите, съдейки по налепените като тапети плакати за разни растафариански ивенти из дупките на селището.

Имотите в района са кът и се раздават само след специално одобрение въз основа способността на кандидата да допринесе за добруването на затвореното общество. Затова пък някои от селските къщички с градинки имат много приятен, разбирай цивилизован, вид. Предполагам, че в района има и известна раждаемост, което повдига интересния въпрос за социализацията на индивида при подобни условия. В смисъл, детството ти е меко казано нестандартно, когато, заобграден от столицата на модерна капиталистическа държава, баща ти копае лехи с рукола и праз, по прашните улици се гонят кучета, а миризмата на качак е просто част от пейзажа.

Апропо качак: Макар и противоречива от гледна точка на датските власти, продажбата и употребата на марихуана на територията на Християния е напълно легална. Затова освен празните тубички от джойнт, търкалящи се из тревата край водата, в една от уличките между избушените складове и самобитната пекарна ще откриеш малки импровизирани щандове, покрити с камуфлажна мрежа. Зад тях добре сложени мъже, маскирани като Underground Resistance, продават въпросната стока със строг поглед. Малко по-нататък Café Nemoland предлага и маси за колективен гърмеж под звуците на ненатрапчива музика.

Като изключим липсата на оръжия и автомобили, Християния прилича на Mad Island от третото ниво на GTA2. В лицето на локалния скейт бранд Alis местните дори си имат един вид униформа, чиято употреба се простира далеч извън границите на Свободния град. Друга запазена марка са изобретените тук Chrstiania Bikes с товарна част отпред, еднакво удобна за покупки и за детско столче. Освен насилието и тежките наркотици, местните правила забраняват снимките и, wait for it, тичането. Всъщност, нищо чудно. Бягащи хора вероятно са последното нещо, което искаш да мине пред премрежения ти от бохане поглед.

Хапка, пийка

Противно на първосигналната ми асоциация от името, Peder Oxe не е хомо-кравеферма, а уютно ресторантче, поместено в сградата на някогашен манастир. Ако седнете вътре, ще се насладите на приятния интериор. Ако седнете отвън — на симпатичната сервитьорка, която с риск от простуда хвърляше чаровни усмивки на минувачите, подканвайки ги да влязат. Аз направих второто, макар и повече заради все още слънчевото време и нелошия изглед към малкия площад. 200 крони за телешко филе със сос от бульон, бяло вино и естрагон, гарнирано със зелени аспержи, тиквички, домати, патладжан и лук. Плюс печен картоф. А, и още 47 за малък Kronenbourg 1664. Културно.

Любимият ми тъмблър на ресторант — ей тва е Hot Buns. Заведението е тясно, за което донякъде е виновна и гръдната обиколка на персонала, но пък приема резервации през сайта, а след посещението ти изпраща анкета на датски. Отговорът ми на български: Чудесната идея на Paleo бургера да замени хлебчето с печена гъба беше помрачена от леко безвкусното месо с гумена консистенция. Иначе палци горе за patty-то от омлет със спанак и безропотната добавка на пърженото яйце, което поисках със закъснение. Палци горе и за гръдната обиколка на персонала.

Освен посветения на науката Experimentarium т.нар. Хартиен остров (Papirøen), част от Christianshavn, помещава и също толкова експериментално изглеждащото хале, дом на Copenhagen Street Food. Офертите вътре са интернационални и трудно обозрими, особено за гладен човек, но въпреки официалното начало на работното време в 12:00, към 12:30 така или иначе само част от будките бяха готови да предложат нещо на изгладнелите посетители. Чакането за Overload Surf & Turf бургера на немския Fisch Art, който бях изпуснал в Берлин, за жалост не си струваше. Месото и тук не беше добре приготвено, хрянът доминираше общия вкус, а сладките картофи бяха казали само едно срамежливо "здрасти" на фритюрника.

От ресторантите в Tivoli, където отидох отново по светло, само за да хапна, Færgekroen Bryghus ме привлече с идиличното си разположение директо на езерото. При 345 крони за меню от три ястия и още 65 за голяма халба от домашната им кехлибарена бира за вечеря с изглед към водата и неуморните лупинги на самолетчетата оставих близо 20% от тридневния си бюджет. Не съжалявам. При всяко сервиране учтива дама обявяваше съдържанието: първо бутер тесто с каперси, скариди и гъби; после крехко агнешко с мачкани картофи, чесън и балсамико; накрая карамелов крем с ревен и ванилов сладолед. Можеш да ядеш и виенски шницел, но защо би го направил?

Дори да си прежалил 1700 крони за дегустационно меню в прочутия Noma, сдобиването с места има митичния статус на това в Dorsia от American Psycho. Затова иди като пич в Almanak на отсрещния бряг. Прекрасната резедава сграда в стил стриймлайн модерн ресторантът си дели с още три заведения, от които джаз барът The Standard отвън личи най-ясно. Тук за първи път опитах типичния датски smørrebrød — 120 крони за два по избор на готвача. Тези, които сервитьорът с телосложение на терминатор и физиономията на Дон Дрейпър ми донесе, бяха съответно с варено яйце, сос от майонеза и горчица, скариди и препечена пилешка кожа и с ростбиф, хрянова паста и рукола. Първият беше вълшебен, вторият биваше.

На няколко пъти ми се стори, че обслужването в Дания е леко мудно. В Harbo Bar, който е по-скоро кафене, окончателно се убедих в това. Докато девойчето зад тезгяха оперираше с темпото на нагълтан с валиум пациент, опашката от чакащи добиваше все по-абсурдни за малкото заведение размери. В един момент пък от кухнята се подаде индивид, чиято бяла престилка предполагаше да е отговорен за сладкишите, но от чийто хипарлив вид човек би заключил, че тъкмо го е пуснала тревата. Иначе парче шоколадов кейк, двойно еспресо и сокче струват около 60 крони. Има и безплатен нет, паролата за който е видна дори за минувачи.

Характерна гледка от кулинарния ландшафт на Копенхаген е т.нар. pølsevogn — фургонче за наденички, каквото има почти на всеки ъгъл. Хлебче с увит в бекон кренвирш плюс кисели краставички, пържен лук, кетчуп и горчица ("With everything on it? — Yes, please. — Aah, local style!") идва 35 крони. Ако като мен си го вземете от чичето до Nyhavn, то в никакъв случай не се качвайте на зелената платформа с изглед към строителната площадка, чийто надпис като морска сирена ви подканва да сторите тъкмо това. Горе някой се беше изтропал така злокобно, че дори без да стъпвам в старателно размазаното му произведение, имах чувството, че съм се усмърдял безвъзвратно. За току-що изядения хотдог да не говорим.

Баровец съм аз

Към подсказката за концерта в Tivoli Ерланд добави и още една: за някакъв скатан бар, в който се влизало само след почукване на специална врата. Адресът, който ми даде, беше на Studiestræde — улица на пешеходно разстояние от парка, която в петъчната нощ се оказа пълна с добре посещавани заведения. Вратите им безразборно пропускаха шумни пиянки и двете посоки, а по тесния път често кръстосваха таксита. Да почукам не се наложи — вратата на номер 14 беше отворена, но от двамата младежи, които небрежно я охраняваха, разбрах, че TS Bar, който търсех, отдавна не съществува. Поне наследникът му беше готов да ме приеме.

Blue Velvet се намира под земята и оскъдното му осветление само подчертава това. Към един след полунощ бях едва третият гост вътре. Неприветливите 80 крони за джин тоник лъмбърсексуалният барман компенсира с приятната си разговорливост. Бившият вече TS Bar е бил истинска институция в нощния живот на Копенхаген, но е имал редица проблеми, свързани с наркодилъри (от огледалото в тоалетната любезен надпис моли за влизането по един), Hells Angels и тем подобни девиантни персонажи. Червенокосата рокабили дама, която също се навърташе зад бара, се оказа дружелюбната собственичка, Хенриете. Същата държала и кафене със забавното име The Log Lady по-надолу по улицата. При тръгването ми около 1:30 на малкия денсинг пред диджея се чекнеха десетина момчета със съмнителна сексуална ориентация.

Преди партито в събота пих едно (две) в Bakken. Заведението, което в по-ранните вечерни часове сервира и храна, се намира в т.нар. Meatpacking District на Vesterbro, който все едно е правен с някакъв map editor на Морска гара Варна. Стените на самия Bakken са в бели плочки за баня, а там, където не са, са изрисувани с всевъзможни драсканици. Най-късно когато под звуците на Casco — Cybernetic Love две девойки на бара захрупаха джумерки вместо чипс, разбрах, че съм направил добър избор.

Елате на парти, елате на бати

Ако Ерланд не ми беше припомнил Trentemøller, щях да кажа, че не познавам нито един датски диджей. Въпреки това Копенхаген е добре развито средище за електронната музика, което в събота дори ми предложи избор от три партита с известни имена. Най-голямото от тях естествено беше и в най-известния клуб в града — Ostgut Ton Nacht в Culture Box. Да отидеш на такъв ивент, идвайки от Берлин, пък бил той и с Marcel Fengler и Anthony Parasole, е като да си поръчаш дюнер — вкусно е, спор няма, ама у вас можеш да го правиш всеки ден. Затова предпочетох израелците Deep'a & Biri в малкия Harvey, на хвърлей камък от Bakken. Третата опция остана за протокола и представляваше сюрреалистичен плакат за Hodge в Stengade.

Като достатъчно страдал от опашките пред вратата и киселата охрана на берлинските клубове цъфнах на входа на Harvey още преди полунощ. Отпред имаше само няколко човека, които просто пушеха, а най-сериозното препятствие по пътя навътре бяха 70-те крони за печат, една всъщност съвсем разумна сума. Понеже в клуба имаше дори по-малко хора отколкото пред входа му, скоро се заговорих с подгряващите диджеи — местното дуо Marc & Mikkel и Gabriella Vergilov. Последната, впрочем, не само се оказа супер симпатична сънародничка, но и завърши сета си с онова грандиозно парче, с което Woody започна своя тук. Тоя път вече разбрах как се казва.

Докато слушахме Габриела, Микел сподели мъката ми от празната зала пред Marcel Dettmann в София като каза, че в Русия е преживял същото на Mike Huckaby, когото масите изоставили в полза на някой от сорта на Andrea Oliva. Няколко водка матета по-късно научих, че след сета си двамата с Марк отпрашват директно за Culture Box, където били букнати за същата вечер. За двата часа в Harvey пичовете дори помолили приятел да ги покрива. Предложението да ме включат в гестлиста приех със същата охота, с която и купоните за безплатно пиене, магически появяващи се при всяка моя поръчка, макар и това да означаваше да не остана за целия сет на главните гости.

Интериорът на клуба е беден, но пък съдържа няколко дървени маси и столове, каквито човек обикновено вижда само в кръчми. Предвид 20-те крони за гардероб и сравнително малкия брой посетители върху тях бяха нахвърляни якета, чанти и дори един скейтборд, с който малко преди това брадат младеж се беше плъзнал по полупразния денсинг. За Deep'a & Biri пространството вече беше приятно пълно, но все още с достатъчно място за отдих и раздумка до стените и около бара.

Докато Harvey успях да огледам и усетя в що-годе адекватно състояние, с ръка на сърцето трябва да призная, че във филма Copenhagen, който гледах малко преди пътуването си, от култовия Culture Box видях повече, отколкото при посещението си на място. Имам фрагменти от спомен как около 4:00 се качвам в такси с Габриела и брат й, а в следващия момент вече набивам крак пред Marcel Fengler в Black Box. Именно така се казва главната зала; другите са Red Box и White Box. Най-бързо се познават по осветлението в съответния цвят, чийто източници са оформени като пикселите от логото на клуба. Само не ме питай как са разположени — дори не съм сигурен, че влязох и в трите. Не съм сигурен и за няколко други неща: дали използвах гестлиста (съдейки по съдържанието на портфейла си на другия ден, твърде вероятно е да съм забравил), с какъв акъл продължих да лющя бири до сутринта (ръката ми беше станала като на човече от Lego) и защо през цялото време имах натрапчивото чувство, че съм в ://about blank (във всеки смисъл). Сигурен съм обаче, че си изкарах много добре.

На Âme — Rej вече си бях облякъл якето, което предизвика възмущението на една нахапана дама до мен. Габриела вече си беше тръгнала. Въоръжени със слънчеви очила, с брат й се разделихме на Kongens Nytorv, а аз се прибрах да реанимирам у Ерланд и Ив, които за щастие нямаше да си дойдат преди обед.

Superkilen

Въпреки че имаше звездичка на картата ми, пред Superkilen се озовах случайно — екранът, обявяващ спирките на автобуса, с който уж отивах към Assistens Kirkegård, беше забил, шофьорът явно също. Червеният площад на парка личи отдалеч колкото заради яркия си цвят, толкова и заради неоновите знаци с руски и китайски символи. Вехта улична табела, кичеща стената на малката будка за шаварма отляво на входа, дори гласи: Красная площадь. Е, с лонгбордовете и сингълспийдовете си хората наоколо приличат по-скоро на типични хипстъри отколкото на върли комунисти, но пък и идеята на дизайна е именно културното многообразие. Паркът има още черна и зелена зона и обединява елементи от над 50 държави.

Assistens Kirkegård

Гробището в Nørrebro беше една от последните ми гледки от Копенхаген преди да потегля за летището. Докато статуята на Андерсен с характерния цилиндър, край която се суетят почти толкова туристи, колкото и до тази на малката му героиня, стърчи точно до сградата на кметството, тленните останки на писателя са положени именно тук. Другите две имена в списъка на покойниците, които ми говореха нещо, бяха Сьорен Киркегор и Нилс Бор. Въпреки че за гробовете на Андерсен и Киркегор има упътващи табели, се лутах доста дълго преди да ги намеря, което отдавам на щетите от предната нощ.

Всъщност пред очите ми първо попадна надгробната колона на фамилия Бор, около която се бяха курдисали две бъбриви лелки. Присъствието им далеч не беше изключение: Гробището има приветлив вид и е пълно с разхождащи се, тичащи, четящи и хранещи се граждани без каквото и да било притеснение от близостта с известни и безизвестни мъртъвци. Изобщо, ако не бяха сивият камънак и типичните цветни лехи, човек би помислил, че Assistens е просто поредният градски парк. Не че някога би ми хрумнало да вляза във Варненски централни без работа, но подобно отношение към живота (и смъртта) приветствам най-сърдечно.