понеделник, юни 08, 2015

Копенхаген-мопенхаген

След като за Лондон не събрах нито достатъчно впечатления, нито ентусиазъм да ги опиша, на също толкова краткото ми пътуване до Копенхаген, любезно спонсорирано от падналия се в петък Ден на труда, отделям един обстоен очерк. И то далеч не само от срам.

Андерсен, Хамлет, викинги и Danzka Vodka — горе-долу с това се изчерпваха знанията ми за скандинавското кралство преди да сляза от самолета на airberlin, току-що кацнал в столицата му. Полетът от Берлин отне по-малко от час, оставяйки време единствено за един продълговат брецел и бърз преглед на бордното списание. Протяжните статии за тежката културна стойност на изтъркани туристически дестинации, с които последното е изпълнено, са изцяло в унисон с бабешките униформи на кабинния персонал. Не че това е от особено значение, когато самият полет е окей, но нискотарифните easyJet, с които досега съм ходил на подобни трипове, имат далеч по-съвременен и приятен вид във всяко отношение. Така или иначе, след All I Need на Air, която се пусна, докато чакахме да отворят вратата на самолета, вече нямах никакви грижи.

Финансов отчет

Едно от първите неща, които всеки пътеводител ще ти каже за Копенхаген е, че там е скъпо. Даже много скъпо. Нищо чудно за града с най-високо качество на живота за 2014 г. според Monocle. От друга страна датчаните са уж най-щастливата нация на света, което подсказва, че и доходите им отговарят на въпросния стандарт. За под 50 евро на вечер за стая през Airbnb можеш да спиш само на пейка в Assistens Kirkegård, в който случай би било добре да не те е страх от призраци, а за скромен уикенд като моя си приготви поне 2500 датски крони.

Едно евро се равнява на около седем и половина от тях, но за три дни монети със стойност, по-малка от десет крони, ми попаднаха само веднъж — след като си купих шише вода от супермаркет. И ако тези от пет, две и една крона със специфичния си отвор по средата се усещат като жълти стотинки, то истинските датски "стотинки", наречени йоре, са по-нелепи и от габровската бодка. Изобщо, в Копенхаген човек започва да борави с парите в малко по-други мащаби.

Самите датчани често въобще не се кахъряха с хартия и метал, а плащаха с банкова карта далеч не само в магазините. Досега не бях виждал терминали, вградени в тезгяха на заведение — такива имаше във всички барове и клубове, които посетих. Вярно, че и аз съм леко параноичен в това отношение, но разумно ли е при всяка поръчка да въвеждаш кода си на пияна глава и то пред погледите на още двайсет човека?

Velkommen

Домът, в който спах две нощи в незавидно състояние, беше на Ерланд — печен датчанин, живеещ с канадската си приятелка Ив. Освен че е просторна и супер свежо обзаведена, къщата му комбинира удобното си разположение в официално водещия се отделно населено място Frederiksberg с чуден вътрешен двор, далеч от шума на улицата. Домакините са съкровище, а дори не си бяха вкъщи през повечето време от престоя ми. Още преди пристигането ми обаче, ми изпратиха документ от шест страници с надлежно описание на пътя до адреса и правилата в дома плюс един куп местни забележителности от всевъзможни категории, включително датско кино и музика. В стаята ме очакваше и компактна карта на града от Copenhagen Independent Tourist Information.

Компания все пак не ми липсваше. За нея се грижеха две дечица, въргалящи се на хамаците в двора, и гологлавият съсед, който със счупената си ръка и физиономията на Абруци от Prison Break приличаше повече на наркодилър, отколкото на... всъщност така и не разбрах с какво се занимава. Здравата му ръка обаче стиснах още преди тази на Ерланд, а измъчената му от гипса фигура мярках в градината всеки ден, въпреки че в момента живеел при приятелката си.

Карай, шофьоре

Някъде пишеше, че Копенхаген бил градът на велосипедите. По мои наблюдения колоездачите му далеч не създават впечатлението на масово явление като в Амстердам, например. Градският транспорт се състои от влак, метро, автобуси и фериботи, а цената на пътуването ти зависи от това през колко от деветте зони преминаваш. При минимална цена на билета от 24 крони дневната карта за четири зони (80 крони) определено е оферта. Тази за 72 часа, която аз си взех от гишето на летището, излиза дори по-тънко (200 крони) и ти спестява време и нерви с не винаги функциониращите автомати по гарите. Ако освен това си си пуснал малко интернет и имаш мобилното приложение на Rejseplanen, автоматично ставаш безсмъртен.

Не че контрольорите се убиха да ме проверяват. Всъщност такива видях само един-два пъти в метрото и то дори не в акция. Самите влакове пък са толкова просторни, че сякаш нещо им липсва. Ами да, липсва им шофьор. Или ватман. Или какъвто и да е индивид, управляващ фучащото по подземните релси возило. И в предния, и в задния край пътникът е изправен пред огромен прозорец, откриващ гледка към слабо осветения тунел, която в първия момент дори не възприема, защото умът му вече рисува картини на маймуни с джойстик, регулиращи движението от контролен център. Иначе берлинската класика "скачане пред влак" тук е невъзможна — спирките на метрото са оборудвани с прозрачни прегради, които те държат далеч от релсите до идването на влака и отварянето на автоматичните им врати.

Метрото има само две линии, които в едната си половина дори вървят паралелно, така че е все едно коя ще хванеш, стига да е в правилната посока. Освен с шофьор, автобусите пък са оборудвани и с безплатен интернет, който обаче не винаги работеше.

По улиците

Разположен върху два острова, разделени от тясна водна ивица, част от протока Категат, Копенхаген хем има приятно местоположение край водата, хем не е набримчен с канали както Амстердам. Разбираемо, най-много време прекарах в централната му част, Indre By, където са и повечето от стандартните забележителности, но успях да отскоча и до шарения Nørrebro на северозапад, и до хипстърския Vesterbro на югозапад, че даже и до отделения на отсрещния бряг Christianshavn, дом на колоритния социален феномен, наречен Свободен град Християния.

Понеже решението ми да посетя Копенхаген беше доста спонтанно и съвсем без каквито и да било съкровени мотиви, към града имах единствено очакване за нещо "по скандинавски сдържано". На фона му той ми се стори изненадващо шумен и пъстър, с интересен микс от стари сгради и модерна архитектура, разнообразна културна програма и младежи, които уикенда си пръскат панаира не по-зле от тези в Лондон, да речем. По иначе натрапчиво чистите улици, има и стрийт арт, и стикери, и скейтъри, а в контраст със скъпите ресторанти и кафенета откриваш будки и закусвални като да си в Берлин.

Хора, естествено, има всякакви, но облеклото им определено прави впечатление. И докато хипстърията и тук е на мода, въпросната скандинавска сдръжаност я прави някак по-елегантна от често циганеещата берлинска версия. В Копенхаген мъжът масово е брадясал, а предимно русокосите дами очевидно си падат по скъсаните дънки. Същите, за съжаление, си падат и по по-убитите цветове на лака за нокти, който, в случай че изобщо го имаше, беше в бледосиво или кафеникаво. В разговора ни Ерланд обобщи, че подобна естетическа пестеливост е присъща дори на богатите датчани, които рядко парадират с финансовата си мощ. Торстен Веблен се обръща в гроба, а в Plazza се смеят с гъза си.

Christiansborg

Слънчевото време, което ме посрещна в Копенхаген, бързо отстъпи място на вятър, облаци и дъдж, от които реших да се скрия в Danish Design Centre. Заклевам се, такова нещо на посочения адрес не открих, но по пътя натам поне се отбих в един от многото замъци в града. Christiansborg се издига на т.нар. Slotsholmen, изкуствен остров в центъра на Копенхаген, и помещава едновременно Датския парламент, Върховния съд, кабинета на министър-председателя и разни кралски помещения за приеми. Отделно в двора на замъка се намират още две важни за монархията здания: пивоварна и конюшня.

Въпреки административното й значение най-впечатляващото във външния вид на сградата е централната кула, отворена за безплатно посещение. Със 106-те си метра тя е най-високата в града, макар и да бие тази на кметството само с 40 сантиметра. Пуснах се на авантата въпреки всеизвестния си страх от високото. С първия асансьор се стига до ресторант, в по-ниската част на кулата. Оттам решените да видят Копенхаген от високо се качват на още един, който води до мрачна стая, пълна със странни скулптури на прегърбени атланти плюс умален модел на замъка. До откритата част на кулата остават само няколко крачки по късо вито стълбище.

Изгледът отгоре наистина е хубав, стига да знаеш горе-долу какво виждаш и за какво да гледаш. Като току-що пристигнал в Копенхаген и допълнително стресиран от височината, зяпах доста неориентирано, но разпознах едно от съоръженията в увеселителния парк Tivoli и проточения над Йоресунд далеч на югоизток мост, свързващ Копенхаген с шведския Малмьо. Не се задържах дълго — през широките арки влизаше дъжд, а резките движения на сновящите между парапетите с фотоапарат в ръка хора застрашително ме доближаваха до инфаркт.

Nyhavn

Паралелите между Копенхаген и Амстердам може би не са чак толкова много, но именно Nyhavn е мястото, на което датската столица поразително напомня тази на Нидерландия. Излизайки от близката метростанция Kongens Nytorv, човек първо бива заобграден от сгради и строителни площадки, така че след няколко крачки покрай стария театър пристанището буквално изниква зад ъгъла. Огряните от слънцето къщички от едната страна на канала са досущ като амстердамските, но с разноцветни фасади. Пред всяка от тях са извадени маси и столове, заети от едновременно припичащия и тъпчещ се с морски дарове на солени цени народ. Контрапрограмата се провежда само на метри от тях — на каменния ръб, с крака виснали над водата, седят предимно млади хора с кутийка бира в ръка.

От Nyhavn започват и туристическите обиколки с корабче. Касата е точно зад огромната котва на кея, а цената на едночасовото пътуване с гид на три езика е съвсем разумните 80 крони. (Впрочем, в близост до кея услугите си предлагат и колоездачи с рикши, двама от които си говореха на български.) Корабчетата са големи, с покрита главна част от наредени като за кино седалки и по-тесен, но открит заден край. Госпожата с микрофона стоеше на носа и, когато не ни подканваше да седнем заради на места опасно ниските мостове, под които плавахме, със завидна ловкост превключваше между датски, английски и немски, така че що-годе всеки да разбере какво ни показва преди да сме го отминали. В разходката бяха включени новата сграда на Кралския датски театър (Skuespilhuset) и тази на Операта (Operaen), чието построяване е глътнало умопомрачителнитя половин милиард евро, дарен ей така от Maersk, най-голямата датска компания.

От друга страна отразихме и разни реликви като Църквата на Спасителя (Vor Frelsers kirke) със спираловидното й външно стълбище и блестящата фигурка на върха, както и старата сграда на Фондовата борса (Børsen). Кулата на последната е може би най-красивата, която видях в града: Куполът й е съставен от телата на три дракона с преплетени опашки, символизиращи дружбата между Дания, Швеция и Норвегия, маркирани чрез трите корони най-отгоре. Палубата на корабчето беше и единственото място, от което зърнах Малката русалка (Den lille havfrue), символ на Копенхаген, пред която спряхме за малко. Откъм сушата статуята беше налазена от мравуняк туристи, половината от които се опитваха да се доберат до самата фигура, докато останалите дебнеха с фотоапарат като снайперисти. Предфинално, на една от табелите край водата, рекламиращи разходките с корабче, някой шегаджия беше изтрил C-то в "Canal tours".

Amalienborg

Кралица Маргрете II има един задник, но пък четири замъка. Именно това е броят на подредените в кръг около малък площад сгради в Amalienborg, резиденция на датските монарси. Заради ремонт около всяка от тях имаше работно скеле, придаващо й същия жален вид, който в момента има и фасадата на Berghain. Около входовете на пост стоят кралски гвардейци, чиято смяна била уж зрелищно събитие. Вероятно част от нея съм видял в неделя, когато десетина от същите безгрижно блокираха една от улиците до Nyhavn със смешния си марш.

Agnete og havmanden

Докато за Андерсеновата русалка всеки е чувал, а скулптурата й е под постоянен фотообстрел, една по-неизвестна подводна история, свързана с града, ме спечели още преди да видя паметника й. Ако не беше Atlas Obscura, със сигурност и аз, както повечето минувачи по моста Højbro, щях да пропусна металните човешки фигури, едва прозиращи изпод мътната вода. Легендата разказва за младата Агнете, която, минавайки край морето, получила спонтанно предложение за брак от негов човекоподобен обитател, което тя също толкова спонтанно приела. Госпожата не само му се натресла в подводния дом, ами и му народила седем сина. Един ден обаче чула камбанния звън на църквата и си била камшика. Обещала да се върне. Изоставените мъже и до днес протягат ръце към сушата с надеждата да го направи.

На пазар

Ако покрай мимолетните удоволствия за небцето и стомаха ти останат някакви средства за по-дълготрайни покупки, Копенхаген с благодарност ще глътне и тях. Стига, разбира се, да не уцелиш местния Store bededag — комбиниран празник на един куп светии, ефективно намаляващ почивните дни в кралството. От Ерланд разбрах, че именно той, а не Денят на труда, е причината за затворените в петък магазини. Манифестациите и политическите речи, с които се чествал, ми бяха убягнали напълно; единствено воят на сирени, който ме беше застигнал на няколко пъти в града, впоследствие доби смисъл.

Strøget е една от най-дългите пешеходни търговски улица в Европа и е осеяна с магазини за дрехи, козметика, играчки, сувенири и какво ли не. На нея се намира и магазинът на Lego, в който можеш да си сглобиш собствено човече от куп различни части, някои от които персоналът периодично измита от пода и връща в контейнера. Освен в него се завъртях и в един от филиалите на Samsøe & Samsøe, както и в уж по-тънкажния Acne Archive в една от уличките на Nørrebro. Честно казано, не ме грабнаха нито цените, нито продуктите. По уредбата в Studio Travel обаче вървеше Powder Dreams на Tokyo Black Star.

И като стана дума за музика: За Dorma 21 научих от този списък, но заради на места неактуализирания адрес без малко не се разминах с посещението. Все пак имах късмет случайно да мина покрай малката витрина на Blågaardsgade 31C и табелата със странно лого. Магазинчето е възтясно, но в съботния следобед вътре почти нямаше хора. По рафтовете има и MDR, и Perlon, че даже и разни прашасали обложки на Lasergun, а по специално отделените плочи и закачената на видно място тениска с ръката и оцъкления омар личи особеното отношение на собствениците към Lobster Theremin.

Истински омари е вероятно да откриеш в Torvehallerne, който с изисканата си атмосфера и разнообразните деликатеси напомня повече последния етаж на берлинското KaDeWe, отколкото класически пазар. Понеже бях ял, минах само транзитно през халето, изпълнено с ароматите на риба, подправки и сладкиши. Отзад, на площад Израел (Israels plads) в неделя имаше китно арт пазарче, на което местни дизайнери продаваха творбите си — от графики и рисунки, през бижута и аксесоари, до мебели и странни интериорни пособия. Последните си 30 крони дадох на една амбулантна бариста срещу животоспасяващо двойно еспресо.

Tivoli

Макар да беше част от плана ми от самото начало, срещата ми с втория най-стар увеселителен парк в света се случи доста спонтанно. След като заради лошото време първо я отложих за събота, разговорът с Ерланд в петък в комбинация с няколко кутийки Carlsberg от кварталното магазинче ме убеди да се пусна към Tivoli Gardens още същата вечер. Оказа се, че в опит да привлече повече млади хора, ръководството на парка организира петъчни концерти с различни групи и изпълнители. Оказа се, и че Ерланд има абонаментна карта, която ми спести 99 крони вход. Че при сканирането й на дисплея на автомата лъсна гладко избръснатото му лице, а не моята брадата физиономия, скучаещата охрана въобще не забеляза.

Разположен между централната гара и кметството на Копенхаген, Tivoli обхваща голяма озеленена площ, на чиято територия, освен задължителните виенско колело, кула-катапулт, въртележки, самолетчета, сцени, ресторанти и кафенета, има и живописно езеро. Дизайнът на сградите и увеселителните съоръжения е разнороден. Ту футуристични, ту ориенталски, всички носят някакъв общ ретро-приказен дух, като извадени от ниво на Strider. Или поне аз така ги усетих — към полунощ и в нетрезво състояние. Паркът е пълен с лампи в странни форми, чиито мигащи светлини чудно пасваха на психеделичния рок, който някакви потни метъли на име Spids Nøgenhat бичеха на главната сцена, докато виенското колело продължаваше да се върти, а хората в самолетчетата раздираха тъмнината с неистови крясъци. И така до към 00:30, когато музиката секна и гостите, отчасти с тактичния съпровод на охраната, се запътиха към изходите.

Christiania

Съществуването на явление като Свободния град Християния в уредено общество като датското и досега ми изглежда странно. Което не прави ареала в Christianshavn, отделен от Копенхаген със заграждения, недвусмислено заявяващи автономността на мястото, по-малко любопитен. Дори напротив. Градът, на чийто приличащ на индиански тотем изход пише "You are now entering the EU", е нещо като хипарска комуна, в която на почит са самодейността, взаимопомощта и пушенето на трева. Нещо като гигантски Bar25, барабар с панаирите, съдейки по налепените като тапети плакати за разни растафариански ивенти из дупките на селището.

Имотите в района са кът и се раздават само след специално одобрение въз основа способността на кандидата да допринесе за добруването на затвореното общество. Затова пък някои от селските къщички с градинки имат много приятен, разбирай цивилизован, вид. Предполагам, че в района има и известна раждаемост, което повдига интересния въпрос за социализацията на индивида при подобни условия. В смисъл, детството ти е меко казано нестандартно, когато, заобграден от столицата на модерна капиталистическа държава, баща ти копае лехи с рукола и праз, по прашните улици се гонят кучета, а миризмата на качак е просто част от пейзажа.

Апропо качак: Макар и противоречива от гледна точка на датските власти, продажбата и употребата на марихуана на територията на Християния е напълно легална. Затова освен празните тубички от джойнт, търкалящи се из тревата край водата, в една от уличките между избушените складове и самобитната пекарна ще откриеш малки импровизирани щандове, покрити с камуфлажна мрежа. Зад тях добре сложени мъже, маскирани като Underground Resistance, продават въпросната стока със строг поглед. Малко по-нататък Café Nemoland предлага и маси за колективен гърмеж под звуците на ненатрапчива музика.

Като изключим липсата на оръжия и автомобили, Християния прилича на Mad Island от третото ниво на GTA2. В лицето на локалния скейт бранд Alis местните дори си имат един вид униформа, чиято употреба се простира далеч извън границите на Свободния град. Друга запазена марка са изобретените тук Chrstiania Bikes с товарна част отпред, еднакво удобна за покупки и за детско столче. Освен насилието и тежките наркотици, местните правила забраняват снимките и, wait for it, тичането. Всъщност, нищо чудно. Бягащи хора вероятно са последното нещо, което искаш да мине пред премрежения ти от бохане поглед.

Хапка, пийка

Противно на първосигналната ми асоциация от името, Peder Oxe не е хомо-кравеферма, а уютно ресторантче, поместено в сградата на някогашен манастир. Ако седнете вътре, ще се насладите на приятния интериор. Ако седнете отвън — на симпатичната сервитьорка, която с риск от простуда хвърляше чаровни усмивки на минувачите, подканвайки ги да влязат. Аз направих второто, макар и повече заради все още слънчевото време и нелошия изглед към малкия площад. 200 крони за телешко филе със сос от бульон, бяло вино и естрагон, гарнирано със зелени аспержи, тиквички, домати, патладжан и лук. Плюс печен картоф. А, и още 47 за малък Kronenbourg 1664. Културно.

Любимият ми тъмблър на ресторант — ей тва е Hot Buns. Заведението е тясно, за което донякъде е виновна и гръдната обиколка на персонала, но пък приема резервации през сайта, а след посещението ти изпраща анкета на датски. Отговорът ми на български: Чудесната идея на Paleo бургера да замени хлебчето с печена гъба беше помрачена от леко безвкусното месо с гумена консистенция. Иначе палци горе за patty-то от омлет със спанак и безропотната добавка на пърженото яйце, което поисках със закъснение. Палци горе и за гръдната обиколка на персонала.

Освен посветения на науката Experimentarium т.нар. Хартиен остров (Papirøen), част от Christianshavn, помещава и също толкова експериментално изглеждащото хале, дом на Copenhagen Street Food. Офертите вътре са интернационални и трудно обозрими, особено за гладен човек, но въпреки официалното начало на работното време в 12:00, към 12:30 така или иначе само част от будките бяха готови да предложат нещо на изгладнелите посетители. Чакането за Overload Surf & Turf бургера на немския Fisch Art, който бях изпуснал в Берлин, за жалост не си струваше. Месото и тук не беше добре приготвено, хрянът доминираше общия вкус, а сладките картофи бяха казали само едно срамежливо "здрасти" на фритюрника.

От ресторантите в Tivoli, където отидох отново по светло, само за да хапна, Færgekroen Bryghus ме привлече с идиличното си разположение директо на езерото. При 345 крони за меню от три ястия и още 65 за голяма халба от домашната им кехлибарена бира за вечеря с изглед към водата и неуморните лупинги на самолетчетата оставих близо 20% от тридневния си бюджет. Не съжалявам. При всяко сервиране учтива дама обявяваше съдържанието: първо бутер тесто с каперси, скариди и гъби; после крехко агнешко с мачкани картофи, чесън и балсамико; накрая карамелов крем с ревен и ванилов сладолед. Можеш да ядеш и виенски шницел, но защо би го направил?

Дори да си прежалил 1700 крони за дегустационно меню в прочутия Noma, сдобиването с места има митичния статус на това в Dorsia от American Psycho. Затова иди като пич в Almanak на отсрещния бряг. Прекрасната резедава сграда в стил стриймлайн модерн ресторантът си дели с още три заведения, от които джаз барът The Standard отвън личи най-ясно. Тук за първи път опитах типичния датски smørrebrød — 120 крони за два по избор на готвача. Тези, които сервитьорът с телосложение на терминатор и физиономията на Дон Дрейпър ми донесе, бяха съответно с варено яйце, сос от майонеза и горчица, скариди и препечена пилешка кожа и с ростбиф, хрянова паста и рукола. Първият беше вълшебен, вторият биваше.

На няколко пъти ми се стори, че обслужването в Дания е леко мудно. В Harbo Bar, който е по-скоро кафене, окончателно се убедих в това. Докато девойчето зад тезгяха оперираше с темпото на нагълтан с валиум пациент, опашката от чакащи добиваше все по-абсурдни за малкото заведение размери. В един момент пък от кухнята се подаде индивид, чиято бяла престилка предполагаше да е отговорен за сладкишите, но от чийто хипарлив вид човек би заключил, че тъкмо го е пуснала тревата. Иначе парче шоколадов кейк, двойно еспресо и сокче струват около 60 крони. Има и безплатен нет, паролата за който е видна дори за минувачи.

Характерна гледка от кулинарния ландшафт на Копенхаген е т.нар. pølsevogn — фургонче за наденички, каквото има почти на всеки ъгъл. Хлебче с увит в бекон кренвирш плюс кисели краставички, пържен лук, кетчуп и горчица ("With everything on it? — Yes, please. — Aah, local style!") идва 35 крони. Ако като мен си го вземете от чичето до Nyhavn, то в никакъв случай не се качвайте на зелената платформа с изглед към строителната площадка, чийто надпис като морска сирена ви подканва да сторите тъкмо това. Горе някой се беше изтропал така злокобно, че дори без да стъпвам в старателно размазаното му произведение, имах чувството, че съм се усмърдял безвъзвратно. За току-що изядения хотдог да не говорим.

Баровец съм аз

Към подсказката за концерта в Tivoli Ерланд добави и още една: за някакъв скатан бар, в който се влизало само след почукване на специална врата. Адресът, който ми даде, беше на Studiestræde — улица на пешеходно разстояние от парка, която в петъчната нощ се оказа пълна с добре посещавани заведения. Вратите им безразборно пропускаха шумни пиянки и двете посоки, а по тесния път често кръстосваха таксита. Да почукам не се наложи — вратата на номер 14 беше отворена, но от двамата младежи, които небрежно я охраняваха, разбрах, че TS Bar, който търсех, отдавна не съществува. Поне наследникът му беше готов да ме приеме.

Blue Velvet се намира под земята и оскъдното му осветление само подчертава това. Към един след полунощ бях едва третият гост вътре. Неприветливите 80 крони за джин тоник лъмбърсексуалният барман компенсира с приятната си разговорливост. Бившият вече TS Bar е бил истинска институция в нощния живот на Копенхаген, но е имал редица проблеми, свързани с наркодилъри (от огледалото в тоалетната любезен надпис моли за влизането по един), Hells Angels и тем подобни девиантни персонажи. Червенокосата рокабили дама, която също се навърташе зад бара, се оказа дружелюбната собственичка, Хенриете. Същата държала и кафене със забавното име The Log Lady по-надолу по улицата. При тръгването ми около 1:30 на малкия денсинг пред диджея се чекнеха десетина момчета със съмнителна сексуална ориентация.

Преди партито в събота пих едно (две) в Bakken. Заведението, което в по-ранните вечерни часове сервира и храна, се намира в т.нар. Meatpacking District на Vesterbro, който все едно е правен с някакъв map editor на Морска гара Варна. Стените на самия Bakken са в бели плочки за баня, а там, където не са, са изрисувани с всевъзможни драсканици. Най-късно когато под звуците на Casco — Cybernetic Love две девойки на бара захрупаха джумерки вместо чипс, разбрах, че съм направил добър избор.

Елате на парти, елате на бати

Ако Ерланд не ми беше припомнил Trentemøller, щях да кажа, че не познавам нито един датски диджей. Въпреки това Копенхаген е добре развито средище за електронната музика, което в събота дори ми предложи избор от три партита с известни имена. Най-голямото от тях естествено беше и в най-известния клуб в града — Ostgut Ton Nacht в Culture Box. Да отидеш на такъв ивент, идвайки от Берлин, пък бил той и с Marcel Fengler и Anthony Parasole, е като да си поръчаш дюнер — вкусно е, спор няма, ама у вас можеш да го правиш всеки ден. Затова предпочетох израелците Deep'a & Biri в малкия Harvey, на хвърлей камък от Bakken. Третата опция остана за протокола и представляваше сюрреалистичен плакат за Hodge в Stengade.

Като достатъчно страдал от опашките пред вратата и киселата охрана на берлинските клубове цъфнах на входа на Harvey още преди полунощ. Отпред имаше само няколко човека, които просто пушеха, а най-сериозното препятствие по пътя навътре бяха 70-те крони за печат, една всъщност съвсем разумна сума. Понеже в клуба имаше дори по-малко хора отколкото пред входа му, скоро се заговорих с подгряващите диджеи — местното дуо Marc & Mikkel и Gabriella Vergilov. Последната, впрочем, не само се оказа супер симпатична сънародничка, но и завърши сета си с онова грандиозно парче, с което Woody започна своя тук. Тоя път вече разбрах как се казва.

Докато слушахме Габриела, Микел сподели мъката ми от празната зала пред Marcel Dettmann в София като каза, че в Русия е преживял същото на Mike Huckaby, когото масите изоставили в полза на някой от сорта на Andrea Oliva. Няколко водка матета по-късно научих, че след сета си двамата с Марк отпрашват директно за Culture Box, където били букнати за същата вечер. За двата часа в Harvey пичовете дори помолили приятел да ги покрива. Предложението да ме включат в гестлиста приех със същата охота, с която и купоните за безплатно пиене, магически появяващи се при всяка моя поръчка, макар и това да означаваше да не остана за целия сет на главните гости.

Интериорът на клуба е беден, но пък съдържа няколко дървени маси и столове, каквито човек обикновено вижда само в кръчми. Предвид 20-те крони за гардероб и сравнително малкия брой посетители върху тях бяха нахвърляни якета, чанти и дори един скейтборд, с който малко преди това брадат младеж се беше плъзнал по полупразния денсинг. За Deep'a & Biri пространството вече беше приятно пълно, но все още с достатъчно място за отдих и раздумка до стените и около бара.

Докато Harvey успях да огледам и усетя в що-годе адекватно състояние, с ръка на сърцето трябва да призная, че във филма Copenhagen, който гледах малко преди пътуването си, от култовия Culture Box видях повече, отколкото при посещението си на място. Имам фрагменти от спомен как около 4:00 се качвам в такси с Габриела и брат й, а в следващия момент вече набивам крак пред Marcel Fengler в Black Box. Именно така се казва главната зала; другите са Red Box и White Box. Най-бързо се познават по осветлението в съответния цвят, чийто източници са оформени като пикселите от логото на клуба. Само не ме питай как са разположени — дори не съм сигурен, че влязох и в трите. Не съм сигурен и за няколко други неща: дали използвах гестлиста (съдейки по съдържанието на портфейла си на другия ден, твърде вероятно е да съм забравил), с какъв акъл продължих да лющя бири до сутринта (ръката ми беше станала като на човече от Lego) и защо през цялото време имах натрапчивото чувство, че съм в ://about blank (във всеки смисъл). Сигурен съм обаче, че си изкарах много добре.

На Âme — Rej вече си бях облякъл якето, което предизвика възмущението на една нахапана дама до мен. Габриела вече си беше тръгнала. Въоръжени със слънчеви очила, с брат й се разделихме на Kongens Nytorv, а аз се прибрах да реанимирам у Ерланд и Ив, които за щастие нямаше да си дойдат преди обед.

Superkilen

Въпреки че имаше звездичка на картата ми, пред Superkilen се озовах случайно — екранът, обявяващ спирките на автобуса, с който уж отивах към Assistens Kirkegård, беше забил, шофьорът явно също. Червеният площад на парка личи отдалеч колкото заради яркия си цвят, толкова и заради неоновите знаци с руски и китайски символи. Вехта улична табела, кичеща стената на малката будка за шаварма отляво на входа, дори гласи: Красная площадь. Е, с лонгбордовете и сингълспийдовете си хората наоколо приличат по-скоро на типични хипстъри отколкото на върли комунисти, но пък и идеята на дизайна е именно културното многообразие. Паркът има още черна и зелена зона и обединява елементи от над 50 държави.

Assistens Kirkegård

Гробището в Nørrebro беше една от последните ми гледки от Копенхаген преди да потегля за летището. Докато статуята на Андерсен с характерния цилиндър, край която се суетят почти толкова туристи, колкото и до тази на малката му героиня, стърчи точно до сградата на кметството, тленните останки на писателя са положени именно тук. Другите две имена в списъка на покойниците, които ми говореха нещо, бяха Сьорен Киркегор и Нилс Бор. Въпреки че за гробовете на Андерсен и Киркегор има упътващи табели, се лутах доста дълго преди да ги намеря, което отдавам на щетите от предната нощ.

Всъщност пред очите ми първо попадна надгробната колона на фамилия Бор, около която се бяха курдисали две бъбриви лелки. Присъствието им далеч не беше изключение: Гробището има приветлив вид и е пълно с разхождащи се, тичащи, четящи и хранещи се граждани без каквото и да било притеснение от близостта с известни и безизвестни мъртъвци. Изобщо, ако не бяха сивият камънак и типичните цветни лехи, човек би помислил, че Assistens е просто поредният градски парк. Не че някога би ми хрумнало да вляза във Варненски централни без работа, но подобно отношение към живота (и смъртта) приветствам най-сърдечно.

понеделник, март 23, 2015

Залезът на боговете

Дядо Westbam, чийто Beatbox Rocker навремето ми отвори очите и ушите за електронната музика, принципно съм го отписал отдавна. Последния му албум, Götterstraße, си купих в дигитален формат, само защото струваше пет евро, а за произхода на заглавието дори не ми хрумна да се поинтересувам.

Решението

В началото на март обаче попаднах на този плакат. Понеже няколко месеца по-рано партито по случай 50-годишнината на Sven Väth, с когото Westbam е кажи-речи набор, се оказа стабилен панаир, се позамислих. Макар и извадени от гимназиалните ми архиви, много от имената в лайнъпа ми звучаха някак носталгично-привлекателно, а Takkyu Ishino, DJ Dick и D.A.F. никога не бях слушал на живо.

Цената на билета от 22 евро сметнах за разумна и след няколко дни чуденки взех, че си купих един. Наспан и загрял с A Love Story 89-10 и Low Spirit Classics, които извъртях по два пъти преди да изляза от къщи, се отправих рано-рано към Columbiahalle. Все пак Hardy Hard почваше още в 23:00.

Мястото

C-Halle е известна локация в западната част на Берлин за концерти от всякакъв калибър. Изградена е на две нива: по-голяма приземна част, директно пред сцената, и u-образна тераса отзад и отстрани. Достъп до последната в случая имаха само VIP гостите, всеки от които се беше бръкнал над 80 камъка за хартиена гривничка, даваща предимства със съмнително качество. За контакта с бекстейджа и героите зад пулта не мога да доложа, но малко след полунощ вторият етаж видимо се пръскаше по шевовете, а от гневните коментари във Фейсбук впоследствие научих, че за пиенето "на корем" се е грижел един единствен бар, който не смогвал на темпото на решения да си избие парите псевдо-хайлайф.

Долу, парти-плебеите като мен бяха в далеч по-добро положение. Дълги барове имаше и от двете страни на сцената и макар цените да не бяха от най-приветливите, обслужването вървеше експедитивно. Дори в пикови моменти място за танцуване не липсваше, така че на настъпванка играхме само тук-там с някой омазан от алкохол и/или наркотици арлекин. Тоалетните също бяха на ниво: От трийсетината писоара в мъжката почти винаги имаше някой свободен. По стара традиция опашка се заформяше само пред кабинките, пет или шест на брой, но и тя също напредваше с охота. До мивките в предната част пък очилато чиче със санитарна престилка и тапи в ушите цяла нощ ръкомахаше като регулировчик пред сензорите на автоматите за салфетки, подавайки по две-три на ококорените посетители с мокри ръце.

Известно време се удвилявах на вентилацията в залата. По-късно, от почти невидимите знаци, разлепени по колоните, разбрах, че вътре просто пушенето е забранено. За ред посетители това явно не беше от значение и на много места съвсем неприкрито се развяваха цигари. Охраните, неохотно сновящи напред-назад, току смъмряха някого, който с наведена глава и изгасен фас се отправяше към предназначения за целта външен двор.

Като бонус, в задната част на залата, досами входа, се намираше малка сергийка за храна. Асортиментът беше беден, прост и скъп, но пък къде другаде можеш да набиваш супа с брецел, докато около теб разхайтени младежи лакомо гълтат тиктаци?

Публиката

Апропо младежи: Средната възраст на публиката определено беше над обичайното за електронни партита. Което в комбинация с вида дори на по-младите оставяше впечатлението, че феновете на Westbam и приятели са паралелно общество, спряло културното си развитие в началото на милениума. Толкова пиърсинги, тениски с шарени щампи и широки милитъри панталони не бях виждал от първите си партита в Германия, да не кажа от последните в Comics Club във Варна. От друга страна силно представени бяха и типичните немски диско-гюбеци със силно изрязани и впити потници, карирани ризи Camp David с къс ръкав и мазни прически. Сред дамите имаше хем такива с къси оцветени коси и раница на гърба, хем със солариумен загар, татуирани флорални мотиви и високи токове. Плюс онзи източногермански сорт в окъсани тесни дънки и балетни пантофки Adidas, към който винаги съм изпитвал някаква особена симпатия.

Изобщо посетителите бяха всичко друго, но не и обичайната за известните берлински клубове гледка. Хипстър може и да е разтегливо понятие, но за осем часа в залата не видях нито един човек, когото бих нарекъл така. Посетителите напомняха повече на едновремешните съботи във Forum Trier, отколкото на, примерно, Watergate. Музиката, за съжаление, също.

Hardy Hard

Смея да твърдя, че предвид отрезвителния ми опит с останките от Low Spirit Recordings още през първите години в Германия, както и естествено променения ми вкус, подходих към мероприятието със занижени, заземени, дори леко вкопани очаквания. На този фон едночасовият сет на Hardy Hard, облечен с тениска с ироничното "I don't sync so", се оказа що-годе приемлива смесица от хаус, брейкбийт и малко електро. След тегавото начало с Listen, която никога не съм харесвал, за момент прозвуча World Cup на Kiko. За черния списък Кай изпляка някакъв ужасен едит на Crazy In Love на Beyonce, който направо ме досрамя, че чувам. Поне миксирането му беше читаво. Предфинално дрезденецът пусна последното, което бях чувал от него: Hardhooks — I'll Be Yours. Понеже на първо слушане го бях заплюл, трябва да призная, че в залата проработи изненадващо добре. Краят дойде с The Prodigy и Wild Frontier.

Moonbootica

Опасявам се, че имаше време, в което наистина харесвах Moonbootica. Също както се опасявам, че съм ги слушал в Триер. И че бях останал доволен. Тук им трябваха по-малко от пет минути, за да ме подразнят. Не само, че са вчесани калпаци с ризи, ами и пускат ебахти убитата музика. Всеки път, когато по-дебелият вдигаше ръка, за да отбележи някой брейк, ми идеше да го изхакам с лакът в ребрата, за да я свали. И то какви брейкове, човек. Фъстящи звуци, музиката набира, а те, вместо да отпушат бийта директно, правят някаква нелепа пауза, някакво абсолютно неуместно затишие, което убива цялата енергия, преди ритъмът да подхване отново. Когато всеки такъв момент е придружен от една, а понякога и две изпънати над пулта ръце, най-разумно е да се поразтъпчеш в по-празната задна част на залата, редуцирайки аудиовизуалния поток до поносими нива. Авторското им June, което чухме за изпроводяк, дойде като едновременно приятно и болезнено ехо от безвъзвратно отминали времена.

Gabi Delgado (live)

"Das ist nicht D.A.F. Das ist Disko" — с тия думи оплешивяващ вуйчо пое пулта след няколко минути неловка тишина, придружена от трескаво разместване на техника и кабели. Реших, че има някакъв проблем и непознатият господин самоотвержено се е нагърбил със задачата да забавлява тълпата, докато всичко се нареди. С умопомрачителните дискажи, които малтретираше с филтъра по минута-две, лишавайки ги от и без това ниската им музикална стойност, това не само не му се удаде, но и в един момент повдигна уместния въпрос: Аве кой е тоз изобщо? При положение, че в таймтейбъла за лайва бяха предвидени само 20 минути, някак беше крайно време гостът да се яви и същият този лайв да започне. В този момент LED-таблото пред пулта, което напомняше на публиката името на диджея, който слуша в даден момент, разби представите ми на пух и прах. Това отпред беше самият Gabriel Delgado-López, една втора от пънк версията на Kraftwerk, наречена Deutsch Amerikanische Freundschaft. Изпълнението му не само не беше на живо, но и звучеше ужасно. Изведнъж десетте минути, оставащи до края му, ми се сториха като цяла вечност.

Westbam

След като колегите му доволно напълниха залата с лайна, на рожденика не оставаше нищо друго, освен да ги доразмаже в лицата на гостите си. Той, естествено, се справи блестящо. Още по време излишно проточеното си интро, изградено от нервно нахвърляни върху монотонен ритъм семпли от старите му хитове, дядо ти демонстрира, че все още се има за бог, размахвайки юмруци високо във въздуха. Оттук насетне заигра едно кьопоолу от звуци, сред които единственият лъч светлина беше краткото включване на техно класиката на X-101 — Sonic Destroyer.

След час издевателства над слуха ми окончателно се убедих, че именно това анахронично звучене е причината в категория "легенди на немското техно" днес старият Макс да остава далеч назад в съзнанието ми в сравнение със Sven Väth и DJ Hell, например. И обратно: Маймунджулъците на папа Свен и ексцентрично-грандоманските прояви на хер Гайер не дразнят ни най-малко, просто защото и двамата още са в състояние да те накарат да крещиш от кеф на парти.

Moguai

И все пак сетът на Westbam звучеше като виртуозно изпълнение на Берлинската филхармония в сравнение с това, което ми предстоеше с Moguai. Тук също трябва да отбележа, че музиката на този човек съм харесвал години наред и дори имам спомен за едно негово парти във Forum, на което отидохме уж от липса на алтернативи, пък то се оказа чук. Да не говорим, че Get On има ремикс от Legowelt, а въпреки 13-те му години Headliners е микс, който връткам с удоволствие и до днес.

Е, ако досега всеки от диджеите беше акал в рамките на физиологичната си норма, Moguai не само докара лайновоза, но го паркира и разтовари с такава ловкост и бързина, че докато се опомня, цялото хале затъна до шия във фекалии. 60 минути първокласни EDM-говна, батко! Такова нещо бях чувал на живо само на сръбския EXIT, докато чакахме Afrojack да се наиграе преди бектубека на Tiga и DJ Hell. Повърня някаква адска. Бърза справка в интернет мигновено разкрива връзките на Moguai с терористични организации като Dim Mak и mau5trap, но аз, с наивната си вяра в доброто, сякаш нарочно бях затворил очи. Дори с тапи обаче, ушите ми бяха широко отворени за токсичните отпадъци, заливащи ги на талази. Ужасяващите натрупвания и лазещите под кожата пищялки превръщаха музиката в хомогенна помия, сред чиито отровни пари отделните парчета се размиваха до неузнаваемост. Единственото, което разпознах, беше основната мелодия на Rocker на Alter Ego, останала като оглозгания скелет на разяден от киселина труп. По ирония на съдбата закриващото сета парче прозвуча като траурен епилог по същия начин, по който това на Moonbootica по-рано. Беше U Know Y и то в оригинал, от край до край. Да, вече определено знам защо.


Westbam feat. Dick, Mr. X & Mr. Y and Boo Boo

За епичния момент във втората поява на Westbam се погрижи не кой да е, а другарят Afrika Islam, чийто баскетболен потник както винаги изглеждаше пред пръсване под натиска на телесните му маси. От "All the way from Berlin, Germany...", та чак до "..Mr. X, Mr. Y!" — това интро феновете на Low Spirit и Electric Kingdom го знаят наизуст. Което всъщност е хубаво нещо, стига тук пресиленият драматизъм на дебелия рапър да не звучеше нелепо, а плешивецът до него да не размахваше отново ръце като шампион по бокс. Серията на тандема продължи с Dancing With The Rebels и Free Me, като потящия се господин Хикс неведнъж обърка ритъма със задъханите си вокали. По-малко задъхани, но също толкова смехотворни бяха тези на непознатата за мен Boo Boo, която се включи за едно единствено парче — химна на Love Parade 2006, United States Of Love, в който има три стиха на кръст.

DJ Dick, братът на Westbam, явно е по-малко издуханото дете в семейството. До това заключение стигнах, слушайки похвалния му, макар и напълно обречен опит да внесе някакъв разумен звук в пърформанса на насъбралите се зад пулта палячовци. Парчетата, с които разреждаше скучните ритми на брат си не ми бяха познати, но имаха приятен деветдесетарски дух.

Takkyu Ishino

Ишино-сан беше човекът, когото очаквах с най-голямо нетърпение цяла нощ. От колаборациите му с Beroshima и Westbam, през овкусените му с есид и диско миксове, та чак до по японски шантавия му поппроект Denki Groove — Такиу винаги ми е бил симпатичен. Появата на чернокосата му глава с характерна брадичка и облеченото му в черен Adidas Firebird малогабаритно тяло предизвика не само моето вътрешно ликуване, но и еуфорични подвиквания от публиката като цяло. Със срамежлива усмивка и ударния бийт на Elektronische Tanzmusik, съвместния му хит с рожденика под името TakBam, японецът стартира повече от добре.

Разочарованието дойде още с второто парче, но не заради парчето. Просто Ишино омаза прехода така, все едно не беше пипал сиди плеър от десет години. Още по-криво ми стана, когато същото се повтори неколкократно до края на сета му. Освен от лошото смесване иначе чудесната селекция на самурая се помрачаваше и от прекалено честата смяна на траковете, включително във възможно най-неподходящия момент. От Blue Monday на New Order чухме само началото, от Control на Nitzer Ebb се завъртя само голият вокал, а катапултираща мозъка композиция като Rawhide на Butch Такиу извади от микса точно преди най-якото й място. Сред малкото неща, които прозвучаха в цялост, бяха Strike на Jimmy Edgar и Temporary Secretary в страхотния Radio Slave едит, на който зарипах като младо яре. Класиката на Lil Louis — French Kiss можеше да бъде епичен край на сета, ако също не беше тъпо орязана.

Woody

Всъщност, Woody също бе сред диджеите, които не бях слушал на живо. За разлика от динозаврите преди него обаче, човек може да го чуе сравнително често из берлинските клубове — факт, който си каза думата, когато същият застъпи към 6:30 с брутално хаус парче с хипнотичен женски вокал, което лично за мен буквално взриви залата. Другата разлика с пенсионерския клуб от по-рано бяха грамофоните, които Woody май единствен употреби. Така, с винил в ръката, накривена бейзболна шапка на главата и сухата фигура на Snoop Dogg, изглеждаща по-скоро като закачалка за възшироката му тениска, берлинският фънкмастър прати целия предшествал го цирк да си ляга.

Краят

Към седем сутринта краката вече едвам ме държаха и се наложи да се лиша от удоволствието да изслушам двучасовия сет на Woody докрай. Предвид чутото по-рано към обявените след него Maxrave Allstars така или иначе нямах абсолютно никакви амбиции. И въпреки че вътре се отпразнува рожден ден, обявявам снимката, която направих отвън, за надгробен камък.


събота, февруари 14, 2015

вторник, февруари 10, 2015

We are the baby makers

събота, октомври 18, 2014

неделя, юли 20, 2014

The Hague is the plague

О, Хага, град на плажове, чайки и електродиско! Докато към Амстердам нямах конкретни очаквания, срещата ми с административната столица на Нидерландия беше като запознанство с приятел, с когото дотогава само сме си писали. Пълен симпатяга, оказва се.



Прекачване

След като се сбогувах с Амстердам с гръм и трясък и почти не спах преди да потегля за Хага, беше ясно, че пътуването ще протече тегаво въпреки само 45-те си минути. От друга страна — време достатъчно за една порядъчна проверка на билетите, колкото да се изложиш ако си без. Автоматът на Lelylaan обаче се оказа побратим на ония от летището и също като тях отеба кредитната ми карта. За щастие, законтрил преди излизане с последните няколко бири от хладилника, имах достатъчно кураж да помоля непознатата до мен да ми купи билет, а аз да й платя в брой. Още не знаех, но с вездесъщата OV-chipkaart, с която тя боравеше, тепърва предстоеше да се сдобия на Den Haag Centraal. Дотогава от мен се искаше само да не заспя.

Накратко, картата представлява пропуска ти за целия градски транспорт. За разлика от еднопосочните билети и дневните карти в Амстердам, тази тук играе ролята на виртуален портфейл, с който се чекираш при качване и слизане от всяко превозно средство. Удобството идва с това, че системата някак магически отчита прекачванията ти и уж те таксува възможно най-тънко. За теб остава само да внимаваш на картата винаги да има достатъчно пари, за да не се наложи да се прибираш пеш от Moerwijk без средство за самозащита. Самата карта струва 7,50€; моята заредих с 20€, които заминаха тъкмо за три-четири дни.

Любопитните факти около транспорта: звучната дума overstappen, означаваща прекачване, както и някои от спирките на трамвая, фиксирани до релсите единствено от пилон с разписанието и сиво кошче за боклук.

Препъникамъни

Да ти върви по вода е едно, да те плющи два дни дъжд от навъсеното небе — съвсем друго. Времето в Хага беше скандал. Късмет имах единствено в изборния за България неделен ден, чието слънчево настроение оползотворих максимално край плажа в Scheveningen. В крайна сметка лошите климатични условия бяха главният, макар и не единствен, фактор от Хага да видя значително по-малко забележителности, отколкото от Амстердам.

Друг фал се оказа лежерното работно време на изненадващ брой от предприятията в града. Понеделника в Хага го пиши дъждовен (във всеки смисъл)! Седмицата в най-добрия случай стартира следобед, а за някои чак във вторник. За трети, като феншопа на футболния клуб, дори в сряда. Въобще половинмилионното население не е като да се скъсва от бач и ако имате конкретни цели за посещение, задължително ги проверете преди да си правите планове.

Пейзаж

Каналите на Хага се броят на пръсти и приносът им към общия изглед на града е несравнимо по-малък от тези в Амстердам. Живописните тухлени къщи също липсват — урбанистичният пейзаж в централната част се състои от сравнително модерни сгради, част от които истински небостъргачи, а симетричните покриви на Здравното министерство местните галено наричат "циците на Хага". Повече архитектурна изящност има в Hofkwartrier и Historische kern както и в квартала на посолствата, почти всяко от които изглежда като лятната резиденция на богаташко семейство. Колоритния вход към China town пък открих едва в края на престоя си и нямах време да го прекрача.

В част от пейзажа се превърна и образът на тъмнокож младеж с бейзболна шапка Gucci, който видях близо десет пъти за три дни. Явно е някаква мода. Забавен ми се стори и един от централните площади в града, кръстен просто "Площад" (Plein), а улица с име Lange Voorhout просто плаче за игри на думи (Vorhaut на немски или voorhuid на холандски означава препуциум).

По изборите в Хага

До посолството на милото ни отечество с Марти трябваше да се отбием за един бърз глас на изборите за евродепутати. След кракто лъкатушене с автобус между красивите вили, развяващи знамена на държави от цял свят, и малките горички с обозначени пътища за ездачи, се озовахме на малка полянка, пълна с хора. Още преди да доловя родна реч, зърнах българското флагче и К-то в регистрационния номер на паркирания наблизо Опел. Хубаво е да рефлектираш над стереотипите, преди да ги прилагаш, но този за съжаление много бързо се оправда.

Българското посолство в Хага се помещава в красива къща с поддържан двор, в който стърчат цветя, храсти и дървета. Като изключим формалната организация на изборите, която винаги е майка плаче, независимо дали гласуваш в България или в чужбина, персоналът беше приветлив и работеше бързо. На този фон няколко индивиди от чакащите изпъкваха с припряни подвиквания на турски, бутане и пререждане. Разпасаните чичаци не само не спазваха реда в опашката за влизане, ами и не спряха да дуднат на госпожата на входа, че всичко ставало прекално бавно, а те имали важна работа. "Картофи ли белят вътре бе?" беше само една от оригиналните забележки, която в комбинация с адската жега изискваше неимоверни усилия да запазиш благоприличие. За кого гласуват такива хора пък въобще не исках да се замислям.

Scheveningen

Let op de meeuwen! За чайките на Scheveningen бълнувам, откакто гледах някакво видео с родения там Legowelt и кадри от известния плаж. Плажна е и картината, която името Хага винаги е извиквало в главата ми. Не кралица Беатрикс, не Международния съд, не дори симпатичния щъркел от герба на града. А пясък, море и, да, чайки. В горещия ден трамваят към плажа се пръскаше по шевовете и, слизайки една спирка по-рано, имах възможност да оставя гледката да се разкрие постепенно пред очите ми. Всичко си беше на мястото — от епичния Kurhaus, пред който шумен оркестър тръбеше еуфорична музика, до дългия кей с футуристичните му конструкции.

За съжаление, заради някаква повреда кеят беше затворен. Пуснахме се по алеята непосредствено над плажа и спирахме тук-там, когато изскочеше нещо интересно. Плажната ивица е дълга няколко километра и ако се уговаряш за среща, е добре да имаш ориентир. За тази цел умни глави са поставили картинни знаци на равни разстояния в пясъка. Ябълка, слънце, делфин. Виждат се отдалеч и се разпознават и от децата. "Къде сте?" — "На черешата". Ха-ха.

Освен шаренията на плажните барове, по алеята е пълно с щандове и будки за храна: сладка, солена, предимно морска. Направих сефтето с едно хлебче с херинга и лук, а по-късно добавих порция испански чурос, нещо като тънки и дълги, сухи толумбички със захар. Направих и грешката да си купя вода от една дама, която пържеше риба — мазното шишенце ми усмърдя разходката. Впрочем цената на водата също варираше на отделните щандове, та ето още един способ за ориентация в случай, че вятърът е изкоренил знаците, да речем.

Сама по себе си алеята също заслужава внимание с авангардните си тройни лампи, напомнящи слушалки на душ, и мекият им светлосин цвят, в тон с този на парапетите. Като част от експозицията на Museum Beelden aan Zee в началото й е разположен малък парк от метални скулптури на Том Отернес. Големите и малки човечета разиграват сцени от приказки, търкалят се, надничат от дупки и дори ядат херинга. Модернистичния пейзаж се допълва от огромното черно лице, дело на Игор Миторай, накривено върху хълма над алеята, близо до входа на музея.

Zahara Cocktailbar

Поредната среща между моето въображение и реално изображение се случи на Zeekant 32, дом на митичния коктейл-бар на име Zahara. Домакин на най-великата музикална класация в галактиката и сборен пункт на хагския диско елит, барът е вълшебно кътче с изпипан дизайн, любезен персонал и приятни коктейли. Локацията му е такава, че хем е в близост до плажа, хем е встрани от суматохата по главната алея. Последното си пролича още докато наближавахме малката тераса на входа и Марти спонтанно възкликна: "Майко, тук как мирише на качак!".

И наистина — на масите отпред няколко юнака лежерно въртяха тлъст масур, а за времето, в което ние изпихме съответно един портокалов сок и един flying grasshopper, в преходната част млада двойка оправи такова количество зелена магия, че ако бях аз, щяха вече да ме копаят. В същото време, между терасата и вътрешността на бара нонстоп сновяха две малки деца, които нерядко залитаха и падаха. Иначе от благия джентълмен зад бара научих, че дизайнът на заведението, включително мистериозното лице от логото, е един от първите проекти на дизайнер, който днес бил много известен. Това не ми попречи да му забравя името.

Фенклуб

FC Den Haag, we are the best! FC Den Haag, we are the champs! Интересът ми към ADO Den Haag, местния футболен отбор, има по-скоро несериозен произход, свързан с музиката на Legowelt. При това положение фактът, че стадионът му се намира на майна си райна спрямо централната част на Хага, а магазинът към него дори не работи в дните, които имах на разположение, ми беше достатъчен да се откажа от посещение.

Понеже все пак бях твърдо решен да си купя някакъв артикул, манифестиращ псевдофенската ми привързаност, се поразтърсих за алтернативни аутлети. Такъв се оказа центърът за туристическа информация, продаващ и един куп други сувенири от Хага, а оттам ме насочиха и към близкия филиал на Intertoys, в който имаше дори повече джунджурии на ADO. С жълтозелен щърк на хавлията вече съм готов да нахлуя като пълен ултрас на плажа в Слънчев ден.

De Bijenkorf

Големия "кошер" в Амстердам дори не бях забелязал; в местния клон се завъртях, колкото да изчакам дъджа да спре, а Марти да свърши работа. Мол като мол. Луксозната сграда е значително по-интересна от съдържанието си, особено на облицованите с дърво стълбища. Виждайки етикета с цената върху подметката на камуфлажните кецове Givenchy, които ми грабнаха окото, ги хвърлих като опарен. Поне тоалетната беше без пари.

Escher in het Paleis

В музея на Ешер, поместен в бившия дворец на нидерландската кралица, прекарах почти целия си последен ден в Хага — не защото беше интересно (а то беше), а защото навън просто не спря да вали. За щастие в сградата има личен гардероб, тоалетна и дори кафене, в което да си подложиш един сандвич с шунка и сирене преди да се гмурнеш във визуалните главоблъсканици на художника. За нещастие с мен влезе и група невръстни ученици, от чиито крясъци самият Ешер би се обърнал в гроба.

Освен рисунки на художника и информация за живота и творчеството му всяка от залите в музея представя накратко и функцията си в бившия дворец. Тоест, посетителят има възможност да проследи едновременно две паралелни изложби, споени от уникален за всяка зала кристален полилей, дело на Ханс ван Бентем. Като човек, който познава единствено метаморфозите, математическите заигравки и невъзможните обекти на Ешер, бях изненадан да открия, че художникът има множество литографии и гравюри с пейзажи, предимно от Италия.

За финал на изложбата последният етаж представя експонати на съвременни художници и скулптори с подобен стил, както и интерактивни забавления с различни зрителни измами. В магазина за сувенири на първия етаж пък можеш да си купиш дори пленително-зловещата птица с човешко лице от Друг свят. Цената й, за съжаление, е трицифрена; иначе билетът за музея струва съвсем разумните 9€. Забавен факт: Най-голямата картина на Ешер, удължената по поръчка 48-метрова Метаморфоза III, е изложена съвсем безплатно в Lounge 4 на Schiphol Airport. Нужен ти е единствено късмет самолетът ти да излита от гейт M.

Добър апетит

Сякаш по поръчка, но всъщност по чиста случайност: В Боляри седнахме с Марти тъкмо на 24-ти май. Както разбрах, ресторантът е добре посещаван не само от българи и в съботната вечер имахме късмет да си намерим място без резервация. 17€ за паниран кашкавал, яйца по панагюрски и две чаши вино бяха окей, но пък сервитьорът лъхаше на пот.

В Хага отметнах и втората точка от плана за колониалната кухня. Суринамският Sjon се оказа не само в удобна близост до вкъщи, но и добро съотношение цена-качесто. След кратка борба с менюто се наложи да стана и да отида до плаката на стената, показващ цветни изображения към непонятните за мен имена на ястията. Moksi metti се оказа чудесен избор: три вида месо, ориз, зеленчуци и пълна с кафяв дресинг сосиера, поднесена отделно. Сложи и един кокосов dawet в стъклена чаша с метална лъжица и ходи си лягай.

Според описанието, хипстъреещото се в по-бастунската част на града Café Blossom предлага lunch & high tea. За второто не мога да доложа, но обядът им беше наистина много силен. По-вкусна салата от тази с козе сирене, заклевам се, не бях ял. Сред хрупкавите зелени листа имаше картофи Вителоте, смокини, зърна от нар, карамелизирани лешници и слънчогледови семки, а полятата с мед малка пита сирене в средата лежеше върху резен козуначен хляб.

В Берлин има четири ресторанта Vapiano, но този в Хага беше първият, който посещавам. Обстановката е приятна и помоему успешно прикрива факта, че веригата е просто един по-лъскав ресторант за бързо хранене. Най ми допаднаха десертите.

В La Place, нещо като стол на самообслужване към V&D, друг мол в града, се шмугнах от отчаяние пред проливния следобеден дъжд. Нито сандвичът с риба тон, нито Chocomel-ът бяха нещо особено, но вътре е сухо и има безплатен интернет.

За Cheesecake Company от друга страна и Марти, и съквартирантката й говореха с въодушевление. Заради нестихващия дъжд в последния ден от престоя ми в Хага намерих време и сили само да мина оттам и да им взема нещо като благодарност за гостоприемството. Вкусовите вариации са безкрайни, а ако тези, които видях в хладилната витрина, са толкова вкусни, колкото изглеждат, то едва ли можеш да сбъркаш с който и да е.

Закачливият VaVoom Tiki Room е част от парти ареала на Grote Markt, съставен от кафенета, барове и ресторанти. Външните маси са обградени от сепарета с дълги дървени пейки, от които човек може да наблюдава глъчката на китния площад, подскачайки между аромата на хамбургер от съседното заведение и Moscow mule-а без краставица в ръката си.

Електростолица

Хага е сборен пункт за голяма част от музиката, която харесвам, но събитията, свързани с нея, в града са по-скоро рядкост. При пристигането ми грандиозният Intergalactic FM Micro Festival 2014 отдавна беше отминал. Единствената ми отправна точка беше офисът на Godspill, официалния дистрибутор на нашумелия Crème Organization, където си бях запазил две плочи плюс последния албум на Legowelt.

Godspill или алтер егото на Меди Раухих, художникът, отговорен за страхотния артуърк на повечето от записите за лейбъла на DJ TLR, се намира в BINK36 — нещо като някогашния ЦУМ на Хага, преустроен в уж творчески хъб. Според самия Меди по-скоро скъпо, отколкото истински креативно офисно пространство, от което обмисля в скоро време да се чупи. В малкия офис тире склад тире магазин има два лаптопа, един грамофон и купища винили, дискове и тениски. Освен с накуцващия Меди се запознах и с Гербен — студент, обгрижващ сайта и страницата във Фейсбук, а явно и кадърен диджей. На паркинга отпред пък видях стар Фиат с леопардова броня и стикери на Murder Capital и Intergalactic FM, най-вероятно собственост на I-F.

От реакцията на Меди, че съм бил в Амстердам, бързо стана ясно, че за хора като него, обитаващи хагския ъндърграунд, холандската столица е олицетворение на лоша, достъпна и популярна електронна музика, а и култура като цяло. Такива противоречия, разбира се, има навсякъде по света, но в този момент намусената физиономия зад очилата на брадаткото забавно ми напомни на I-F с откровено мизантропските му изказвания и на хейтовете на Legowelt срещу бездарието на напудрени продуценти. Нищо чудно, след като мотото на Bunker е "dirty brown and miserable", а това на Crème — "your misery is our mission". Сърдити, ама готини.

Предвид краткия ми престой дори вътрешни хора като Меди и Гербен не можеха да ми помогнат с насока за яко парти, просто защото в понеделник такова нямаше. Иначе горещата точка в града е на две крачки от BINK36 и се казва PIP. Друг известен клуб, чието име е сериозен конкурент на любимия ми (и вече бивш) Maria am Ostbahnhof, Марти ми показа само отвън: Paard van Troje или "Троянския кон", намиращ се в центъра. Следващия път ще превземем и двата.

неделя, юли 06, 2014

Allein in Amsterdam

Ако четеш това, ти си един от малкото читатели на този клет блог, обречен на тъй редки обновления от автора си и още по-редки посещения от ентусиасти като теб. Поклон!

Започвайки този текст, осъзнавам, че извън мимолетните чатове във Фейсбук и Скайп не съм писал на български език от ужасно много време. Толкова много, че намирам както речниковия си запас, така и способността си за боравене с него в един не особено бляскав вид. Да не говорим, че напоследък значителна част от комуникацията ми на български всъщност протича на спиндермаански. Та в този дух: БИАХ В ХОЛАНДИА МАКЛО АС. Чети тук, как беше, докато не съм забравил хептен род и корен.

Като по вода

След magnum opus-а ми за берлинското ВиК, с който едновременно приключих творческата си кариера под знака на трирога, реших да оползотворя двете седмици останала ми отпуска като разширя кръгозора си на пътешественик. Опитът ми с пътувания в чужбина е пренебрежимо малък, затова гледах да не се изхвърлям. Страната на лалетата е кажи-речи зад ъгъла, езикът й е близък до немския, а полетите до Амстердам са евтини. Пък и, противно на евробастунския й имидж, от Хага идва учудващо количество от качествената електронна музика на малкото, но китно кралство. Пуснах се за има няма осем дни, разделени почти по равно между официалната и административната му столица.

Затегнете колана

Като пасажер между държави-членки на Шенгенската зона си пълна царичка: Кабинките на граничния контрол стоят празни и преди излитане, и след кацане. Единствено при чекирането на багаж и преди проверката на ръчния такъв easyJet изискват идентификация за сравнение с данните от билета. Колкото да се уверят, че наистина се казваш Анорде и си от женски пол, дори снимката ти да оставя известно съмнение.

Не добих представа за пълния размер на летище Schiphol в Амстердам, но и не успях да се изгубя. Стори ми се не по-голямо от Schönefeld въпреки автоматичните ленти за придвижване в сравнително дългите коридори между гейтовете и терминалите. В удобна близост до спирката на влаковете открих дълъг щанд на Burger King с поне десет каси и цени, аналогични на тези в Германия. След лекомисленото ми решение да не ям преди полета в ранното берлинско утро, менюто с Breakfast Burger, пухкави картофки и кола буквално ми спаси живота. Персоналът беше любезен и бърз, така че на връщане към Германия доволно набих и един Steakhouse XT, затваряйки фастфууд цикъла.

В спонтанни забележителности на летището се превърнаха мургавото чиче, което събу кожените си сандали, за да измие потен крак в мивката на мъжката тоалетна, както и кротко крачещият с едрогабаритен автомат армеец, отегчено обхождащ периметъра.

Подслон, не под мост

Докато в Хага можех да разчитам на Марти да приюти окаяната ми душа, за Амстердам се наложи да се поразтърся. Колкото и да не ми се даваха много пари за престой, вариантът да деля макар и временно едно помещение с тръгнали на наркотуризъм хипари никак не ме блазнеше и за хостели въобще не погледнах. В Airbnb се оказа, че при 80+ евро на вечер стаите в центъра излизат твърде солено, затова се примирих с таванска стая в квартал на име Osdorp, част от Nieuw-West, за който някъде пишеше, че бил известен с криминалните си прояви. На такива за щастие не станах свидетел — освен ако не броим престъпно милите домакинки Марайке и Йоди, с които дори изпих няколко пролетни Grolsch-а първите две вечери.

Спиндермаански немски

Ако немците си имаха Спиндермаан, той щеше да говори холандски. Езикът звучи точно като счупен немски. Помня, как като малък се дивях на гърлено-храчещите звуци, излизащи от устите на водещите по The Music Factory, но тогава още нямах алтернативата за сравнение. Как може Frau да е vrouw, а zurückterug! Pi6i gramotno we! Или пък холандски думи като verkocht и huren, които на немски имат съвсем друго значение. Представи си, как прихнах при вида на три девойки, разхождащи се по Амстел в лодка с надпис "Huren in Amsterdam".

От друга страна близостта до немския е достатъчна само за бегло разбиране на някои по-прости изречения. Така например, на жената, която на Albert Cuypmarkt се обърна към мен на холандски с въпроса дали може да ми зададе въпрос (oh wait), трябваше да отвърна "Yes, but in English please". Изненадващо, тя махна с ръка и отмина — всъщност над три четвърти от населението на Холандия говори поне малко английски.

Имам чувството, че обтегнатите отношения между холандци и германци са по-скоро от футболен характер, но все пак не посмях да заговоря някого на немски. Джобния германско-нидерландски разговорник, който си носех от Берлин, отворих само няколко пъти и не запомних почти нищо. В крайна сметка си карах на английски — освен с Марайке, която се оказа, че говори доста хубав немски. Иначе в страната е пълно с германци. В Sarphatipark една лачена немска леля дори ме извика да я снимам с бандата й застаряващи сънародници, изтегнали се върху карирано одеало за пикник.

Ей, ти, пешеходеца

В Амстердам има два типа хора. Едните карат велосипед, другите гледат да оцелеят. Честно, на две колела по Damrak си като Иво Димов по Главната. И всеки ти прави път. Специално за централната част на Амстердам транспорт почти не ти е нужен, освен ако не си с плоскостъпие или мега мързелив. Разходката с велосипед със сигурност не е лошо преживяване, а и магазинчета за колела под наем има почти навсякъде, но аз лично не се възползвах.

От резиденцията си в Osdorp до центъра и обратно се мятах на трамвая. При 2,80€ за еднократен билет картите за 24 (7,50€) и 48 часа (12€) са сравнително добра оферта. Има и някакви промоции за посещения на музеи, но предполагам, че те си струват само ако си решил изцяло да се отдадеш на подобни посещения. Цялото това инфо е компактно побрано в брошурка на четири езика, която един чичко, приличащ на състарен Legowelt, ми връчи от кабинката вътре.

Кабинката е позиционирана в задната част на трамвая, срещу предпоследната врата, а функцията на чичкото е да продава билети. След като пътувах без билет от Schiphol до Station Lelylaan, почти бях готов да направя същото и до квартирата си, но имах късмета да попадна на него. Късмет, защото освен с брошурата, чичкото ме снабди и със знанието, че вратата пред кабинката е само за влизане — излизането става пред останалите. Подобен чичко/лелка/батко имаше във всеки трамвай в града, но предвид това, че повечето пътници си носеха карта или билет, реално седеше диван чапраз зад стъклото.

GVB, фирмата на градския транспорт в Амстердам, си има собствено мобилно приложение, което те упътва между различни адреси, дори извън града. С него и Google Maps нямаш никакви проблеми с придвижването, независимо от вида транспорт. Само от напушените колоездачи трябва да се пазиш сам.

Канал 1

От берлинската канализация към каналите на Амстердам. Градът, както пишеше в една статия, е буквално отвоюван от водата. Каналите са разположени мрежовидно и образуват нещо като полукръг с център Centraal Station — периметър, който общо взето напусках само вечер, прибирайки се вкъщи. Не узнах броя им, но мостовете над реката, свързващи изкуствените островчета, са над 2000. Разбрах го от рижия лодкар-екскурзовод Питър, който срещу 18€ направи едно 75-минутно кръгче по реката, насочвайки вниманието ни към определени забележителности и разказвайки кратки анекдоти за тях. Електрическите лодки на Amsterdam ECO Tours са компактни, открити и безшумни, а нов старт има на всеки 15-20 минути.

Особености на тухлените сгради край водата са полегналата напред фасада и издадената към водата греда с макара точно под покрива. Всичко идва от някогашната им функция на склад за благата, които холандските мореплаватели са събирали от цял свят и в частност немалкото си колонии. Питър каза, че в днешни дни макарите още се ползвали: например за пиано, което трябва да бъде качено на горния етаж (как пианото влиза през тесните прозорци обаче не разбрах). Къщите явно не са строени много вещо, защото масово са наклонени, изкривени и разместени. И докато средните в редицата край даден канал един вид се облягат на тези до себе си, стените на някои от крайните са толкова изчекнати, че не е ясно, как още не са паднали. Ако не съм запомнил грешно, най-старата къща в града стърчи там още от средата на XVII в., което донякъде обяснява ситуацията.

Живот кипи и във водата, където непрекъснато сноват различни по форма, големина и задвижване лодки, пълни я със зайци като мен, я с голи до кръста селяндури, надули някакъв ужасен юроденс, я със застаряващи богаташи, декадентски излегнали се до шампаниера с Moët. Неподвижно до брега стоят плаващи къщи, които по думите на Питър са оборудвани с всички необходими на цивилизования гражданин удобства. Обаче стрували луди пари, въпреки че повечето, които видях, бяха тесни, ниски и неугледни. Гъзар да си, във водата да си. Покрай обиколките неминуемо научаваш и няколко системно повтарящи се холандски думи. Gracht се наричат успоредните на каналите улички, straat са нормалните такива, на -brug завършва името на всеки мост, изписано на парапета му, а plein означава площад.

Закръглете, моля

Отне ми няколко посещения, докато науча основните положения при пазаруване в Albert Heijn. Веригата със симпатично засукано лого има супермаркет на всеки ъгъл в кралството и е комай единствената, която съзнателно възприех за целия си престой. Според Йоди, която ръководи един от филиалите им в Амстердам, качеството в отделните магазини варира, но на мен всички, които посетих, ми се сториха супер чисти и подредени. Особено впечатление ми направиха хладилниците със смуутита — холандците яко бичат фрешове, шейкове и всякакви подобни плодово-млечни напитки.

При първия ми опит да си купя солети и бира без да искам се наредих на каса, на която се плаща само с карта. При втория касиерката закръгли сметката ми до пет цента, отказвайки монетите от един и два. Вкъщи момичетата ми обясниха, че в Холандия само немските вериги Lidl и Aldi (които дори не знаех, че присъстват) ползват въпросните. Навсякъде другаде 5,83 автоматично става 5,85, а 2,12 — 2,10. Нелоша идея, след като в някои страни производството на монета от един цент струва 1,2 цента. Да не говорим за бабките, броящи стотинки пред теб на касата.

Третата изненада дойде в момента, в който реших да занеса джин и тоник на барбекюто у едни познати. Тоник добре, ами джинът къде е? Изобщо къде е твърдият алкохол? Тук виждам само бира, вино и ликьори. Къде ви е алкажът ве! Моля? Хааленхаал? Ъм... мда, в холандските супермаркети няма нито джин, нито водка, нито какъвто и да е високопроцентов алкохол. Такъв продават само специализирани магазини като веригата Gall & Gall, която мургавият служител на Albert Heijn имаше предвид. И въпреки неудобството да не можеш да си вземеш всички продукти за непретенциозен коктейл от едно място, поне Tanqueray-то се оказа на промоция.

Къде ви е таквозинката?

За малката нужда, спохождаща еднакво и местния велорейсър, и заблудения турист в края на някои от мостчетата амстердамци са поставили любопитно изглеждащи съоръжения. Докато конструкцията им прилича повече на плажна съблекалня, тъмнозеленият цвят и ръждясалото желязо, от което са направени, напомнят старите берлински тоалетни. Ташакът е, че стават само за мъже, а и нямат мивка.

Damrak

Първата улица, която зърнах, слизайки на Centraal Station, води до Dam, централния площад на Амстердам. Пълна е с народ, хотели, будки за манджа, туристически щандове, музеи, галерии, барове и какво ли не. Имаше дори строителна площадка. На самия площад е почти същото, плюс гълъби. На Damrak се намира Музеят на секса, който май е по-известен отколкото интересен. По-късно Марти потвърди, че е точно така.

Като цяло и Damrak, и Dam изглеждат като места, на които само японец със сандали и фотоапарат би се задържал за по-дълго. Амстердамският Alexanderplatz, така да се каже. Все пак в сряда вечер на път към къщи гладът насочи вниманието ми към щанда на Manneken Pis, най-добрите пържени картофи на Холандия (според собствената им табела), и тактично ме побутна към средна порция със сос. Освен стандартния такъв, прегладнелият посетител има избор между десетина други, включително т.нар. wietsaus, съдържащ марихуана.

De Wallen

Вярно, че го посетих във вторник следобед, едно никакво време за заетите в бранша, но Кварталът на червените фенери не ме впечатли особено. Тук-там имаше по някоя друга госпожица, намигаща палаво, както и любопитковци като мен, обикалящи с ръце в празните си джобове. Улиците са тесни, мръсни и тъмни, а витрините на прелъстителките са разредени от кофишопове, магазинчета за пиячка и други аутлети на греха. Най-интересното беше един бар, на чийто вход имаше табела "Insert coin to begin", и металната пластика между паветата около Oude Kerk, изобразяваща галеща женска гръд ръка. В нета пишеше, че всяка неделя има обиколка, водена от бивша проститутка, но това за съжаление не съвпадаше с плана ми.

Oude Kerk

Пикали ли сте за 7,50€? Аз да. Противно на това, че е кажи-речи в центъра на De Wallen, Старата църква е толкова скучно място, че ползването на тоалетната й беше най-полезното, което успях да свърша срещу въпросната такса вход, която ви съветвам да си спестите. Ама и аз съм тъп — тръгнал в Холандия на църква. Лодкарят неслучайно каза, че холандците от векове презират тая институция, а църковни земи се продават на търг всяка седмица. Отвътре сградата е просто един огромен и учудващо празен хамбар, чийто под се състои от надгробни плочи. Може би най-любопитна от тях е тази на Саския ван Ойленбург, съпругата на Рембранд. Как точно е изглеждала обаче, посетителят може само да гадае — образът върху камъка прилича на скелета, който остава да държи волана, след като взривиш някоя от колите в третото ниво на Пънишъра.

Това, което ме подмами да вляза, всъщност беше изложбата You don't know where you're going, за която някаква арт-дама е разпитвала амстердамци, какво биха взели със себе си, ако имат 45 минути преди да отпътуват за неизвестно място, от което не се знае дали ще се върнат. Виждайки че експонатите представляват десет картона с текст на холандски, няколко шарени черги и пет-шест хартиени изрезки, остана просто да призная пълното си поражение и да си тръгна.

Vondelpark

След Sarphatipark, в който ареалът на патиците беше грижливо защитен от човешки набези посредством телени прегради, и близкия до квартирата ми Sloterpark, от който зърнах само окъпания в залеза фонтан, дойде ред и на най-големия парк в Амстердам. Въпреки че е цопнат югозападно от централния полукръг, Vondelpark също е обграден от множество малки улички, така че срещата със северния му вход идва малко като оная сцена от The Naked Gun, в която изведнъж паветата свършват, а Дребин се озовава в някакъв пущинак. Не че паркът е див, дори напротив: На фона му иначе любимият ми Volkspark Friedrichshain изглежда като разградения двор на фалирала наркокомуна. Алеите светят, тревата блести, а езерца има по цялото продължение на източения грундрис. От плана на входа става ясно, че в парка са обособени не само места за барбекю и контейнери за въглени и пепел, но и за футбол върху самата трева. Сметни, за какъв ред говорим, след като текстът дори апелира към съвестта на посетителя да не играе непосредствено след дъжд в името на настилката.

В парка има и доста заведения, едно от които, 't Blauwe Theehuis, беше първата ми цел в ранния следобед. Кръглият павильон прилича на летяща чиния, кацнала между дърветата, и още от снимката странно ми напомняше на Детския кът във Варна. Слънчевите лъчи и гледката от терасата на горния етаж компенсираха сравнително неадекватните 14€ за микроскопичен сандвич с бекон/маруля/домат/пилешко, малък портокалов сок и парче ябълков пай със сметана.

Във Vondelpark се намира един от двата червено-бели надписа "I amsterdam", които видях. Туристът си умре да се катери по големите триизмерни букви, да се кекне и снима във всевъзможни пози, да пада, да става и да се прави на смешник, докато почти незабележим стикер в основата на конструкцията двуезично напомня, че всичко това се случва на собствена отговорност. Далеч по-интересна културна забележителност в района е Рибата на Пикасо, забила нос в една от полянките. Някъде тук, в короната на един от кестените изневиделица долетя някакъв мега екзотичен зелен папагал с розова човка, който тутакси започна да пасе от цветовете на дървото, сливайки се с листата му. Бях убеден, че е избягал от някой зоопарк, докато не видях негов хагски побратим да кръжи в задния двор на Марти. Явно в Холандия тия приятели са част от пейзажа.

Любопитна идея е оградата за изгубени вещи около едно от дърветата в източния край на парка. На боядисанатa в зелено решетка има щипки, на които закачаш намереното. В момента, в който я забелязах, вече бях подминал една-две самотни играчки край главната алея, а на самата ограда висеше бебешка обувка.

Kattenkabinet

В Амстердам гъмжи от музеи, но аз влязох само в два. За първия от тях научих от чудесния ресурс на име Atlas Obscura и не останах разочарован. Kattenkabinet се помещава в една от типичните за града къщи, директно до водата, и, както името подсказва, е изцяло посветен на котките. Срещу скромните 6€ човек получава достъп до няколко забележителни сами по себе си помещения, впечатляващи не само с картини, литографии, пластики и други произведения на изкуството, изобразяващи котки, но и с красив старинен интериор. С изцяло дървената си облицовка и изящна лампа дори тясната тоалетна в своеобразния котешки дворец е един малък хайлайт.

По стените на музея висят котки на Стайнлен, Тулуз-Лотрек и дори една на Пикасо, странно задраскана с голям хикс, а в една от залите на рипийт върви старо руско филмче, на което доста се посмях. От магазинчето на входа можеш да си купиш тениска с надупената котка от логото на музея, книги на котешка тематика, картички, плакати и дори карти за квартет с доста забавни игри на думи. Из музея, разбира се, сноват и няколко истински котки.

Van Gogh Museum

Както гласеше препоръката, билет за Van Gogh Museum си купих предварително от сайта. Няма нужда дори да го принтираш — показваш QR кода на телефона си и влизаш без да чакаш на опашката от запотени лелки. Въпреки това се оказах по-рано на Museumplein, ареалът подслонил и другите два големи музея в Амстердам, Stedelijk Museum и Rijksmuseum, и се опнах на един полегнал стол в луксозния двор на последния. Както писах на Деси в отговор на мейла й, който получих в този момент, седейки пред фонтана в градинката и слушайки класическите мелодии от свирещите наблизо улични музиканти, човек някак естествено повдига и духа, и носа си.

Когато прекрачих прага на музея точно в 15:00, изобщно не предполагах, че ще откарам почти три часа вътре. Сградата е разделена на четири етажа: три за творбите на стария майстор и един за сменящи се изложби, на който по това време бяха изложени неща на Феликс Валотон. Залите бяха доволно пълни, а пред оградените с въженца картини се образуваше опашка от хора, която се движеше като огромна гъсеница от първата към последната творба. Видях поне две групи ученици, които под зоркото око на учителката си по рисуване подскачаха целенасочено между конкретни платна. Докато на приземния етаж редът на картините проследява живота на художника хронологически, на другите етажи експонатите са комбинирани на тематичен принцип. Към повечето от тях има кратки текстове на холандски и английски с любопитни детайли, които сякаш бяха главната причина за удължения ми престой.

На втория етаж имах особено емоционално преживяване. Пристъпвайки напред сред все по-цветните картини на художника, изведнъж попаднах на една, от която очите ми почти мигновено се насълзиха. Не защото изобразяваше нещо тъжно, а просто защото я бях виждал и преди. Едва в този момент осъзнах, че години наред на стената в стария ни апартамент в сините блокове е висяла Рибарски лодки на брега на Сен-Мари. Дядо ми най-вероятно дори ми го е казвал, но кой да ти слуша — другарят Герганов без очила сигурно тъкмо е превъртал Контрата за първи път.

За съжаление изложбата се фокусира почти изцяло върху темите и техниката на Ван Гог и оставя питанки около по-личния план на краткия му живот. Но затова си има книги, много от които се продаваха в специализираната книжарница на музея. В магазина на музея пък се продаваха още един милион неща с образи от картините на художника. То не бяха чаши, чанти, рокли, шалове и химикалки, кубчета, зарчета, солници и напръстници, аве всевъзможни големи и малки джунджурии. На специална картонена поставка имаше дори бански Brunotti със Слънчогледите, който бях готов да си купя, ако не се беше оказало, че по стара традиция съм си харесал дамския вариант. В крайна сметка си тръгнах само с една платнена торба с логото на музея и Лебедите на Валотон, в която джинът и тоникът направо заспаха.

И лучец еж, водица пий

Както брат ми отбеляза, след като му разказах част от настоящия текст, значителен брой от новите ми преживявания в Холандия бяха от кулинарно естество и всичките положителни. Първия си обяд прекарах в Mokum Museum Café във вътрешния двор на Amsterdam Museum, което, ако не броим картофките на Damrak, беше единственото място, в което влязох на сляпо. Кифличките със сьомга и поширано яйце не разочароваха.

За Lombardo's на фрашканата с галерии и антикварни магазини Nieuwe Spiegelstraat научих от едно списание на България Ер, което брат ми беше изнамерил. "Amsterdam's best burger", както гласеше тестето стикери до стената. Ресторантчето е възтясно, но русата мацка на касата и италианският плешивко зад тезгяха с продуктите са симпатяги. Стандартният бургер беше мега дебел и сочен, а след 600ml смуути от авокадо, ябълка и целина оставаше само да се дотъркалям до спирката на трамвая.

Абсолютният ми фаворит в кулинарно отношение се оказа малък кафе-ресторант, споменат с три изречения в списанието на борда на easyJet. Ясно е, че на място с име Omelegg яйцата, които така обичам, са приоритет, но омлетът, който се крие зад простичкото име "Farm Boy" в пирографираното меню, беше просто чудо на чудесата. Яркожълтата палачинка с бекон, наденичка, чушки и пушено сирене, сгъната върху дебела филия царевичен хляб и гарнирана със зеле и моркови на смешната цена от няма и 9€ не само те наяжда като попско чедо, но и привлича погледа на абсолютно всеки минувач в случай, че като мен си седнал на една от двете външни маси с гледка към босата дама, четяща на балкона отсреща.

Живописната тераса на Café de Jaren забелязах първо откъм водата, возейки се в лодката на Питър. Отне ми известно време да открия входа по суша, но усилието си струваше. Крайните маси са директно до канала и, ако имаш късмет богаташите от по-горе да не решат да акостират точно под носа ти, докато притикваш чабатата с витело тонато с един Heineken, спокойната ти вечеря е гарантирана.

Благодарение на колониалното си минало Холандия предлага голямо разнообразие от индонезийска и суринамска кухня и според един текст в нета е едно от малкото места извън пределите на двете страни, където можеш да опиташ типични за тях ястия. В Амстердам намерих време само за Tujuh Maret и техния nasi rames, състоящ се от приготвено по различен начин пилешко и свинско месо, пилешко сате с фъстъчен сос, зеленчуци, ориз и чипс от скариди. За традиционния rijsttafel, разточителен бюфет от множество малки порции, не ми достигаше един стомах.

Отвън De laatste kruimel прилича на ония хипстърски кафене-сладкарници, които в Берлин съзнателно избягвам. Тук влязох по препоръка на Теди, която спомена нещо за "козунак с кюфтета". Най-близък до това описание се оказа месният пудинг, който приличаше повече на лазаня, но в комбинация с ягодово смуути се превърна в идеалната загрявка за последвалото спонтанно посещение на един от кофишоповете в града.

Пътешествие в седнало положение

Да си дойдем на думата, ще кажеш. Факт обаче е, че с тревата никога не сме се разбирали особено, а след един твърде некомфортен трип в началото на годината реших повече да не посягам. Съответно на кофишоповете в Амстердам гледах само прозорците и смахнатите им имена. Не че е нужно да влезеш в който и да е от тях, за да доловиш характерния аромат: В целия град мирише на майка, народът гърми под път и над път въпреки забраната за консумация на обществени места. На съседната пейка в Sarphatipark висок младеж си бохаше в пълен релакс, докато пред него млада двойка буташе количката на търчащото около тях дете, а на Albert Cuypmarkt смугъл мароканец ту дърпаше стръвно от масура в ръката си, ту го скриваше в дланта си с извъртян навън филтър, слаломирайки между сергиите.

Та както предварително бях изключил тоя елемент от програмата си, така в четвъртък нещо ми прищрака и се разтърсих в нета за информация. След краткия рисърч си набелязах Dampkring и около шест вечерта отворих вратата му с разтуптяно като на първокласник сърце. Най-големият ми страх беше да не ме оберат, ако припаткам толкова, че да спра да внимавам за вещите си. При пушене на обществено място обикновено точно тия опасения са взимали връх и в лошия случай са кулминирали в пълна параноя спрямо заобикалящата ме среда. Тук обаче бях решил не да пуша, а да ям. Това беше и второто нещо, което споделих с учтивата мулатка зад бара, заемайки един от свободните столове отпред. Първото беше, че съм за първи път на такова място и въобще не зная кое-как.

– What are your plans for tonight?
– Nothing really, I just came here to try this.
– Good. You'll be staying here for five hours or so.
 

За щастие персоналът в кофишоповете не само знае, но и има опит с такива, дето нямат. Тоест, най-добрата ти опция е да влезеш и да кажеш всичко както си е, вместо да се правиш на Рамбо, а после да те събират с лопата. Special cake-ът на Dampkring струва 7,50€ и съдържа половин грам марихуана. Продава се в запечатана опаковка с логото на кофишопа и дори е приятен на вкус. Съветът на сервитьорката беше да изям първо половината и ако след 45 минути съм окей, да мушна и другата. Нямах възражения.

Освен тревата, за която има обособен щанд и дилър, който го обслужва, менюто в кофишоповете включва различни безалкохолни напитки и храна. След един Sprite се преориентирах към водата на име Earth Water, чийто етикет обещаваше 100% от печалбата на Световната продоволствена програма на ООН. Хубава идея, помислих си — да се друсаш за добра кауза. Междувременно 45-те минути бяха минали и след консултация с експерта зад бара си доизядох кексчето.

От тонколоните в сумрака на оранжевото помещение се носеше някакво реге, както си му е редът. Вече се чудех, ще става ли нещо или няма да става, когато в главата ми започна да пада мъгла, а в един момент, някак дразнещо, музиката скочи на рок. Тук някъде здравенякът, подпрян на бара от дясната ми страна, ме заговори. Явно беше разбрал от сервитьорката, че ми е за първи път, и подхвана на английски с бащински напътствия от рода на "няма нищо общо с пушенето" и "ще те хване съвсем различно". Чичето дори не подозираше, че мен не само вече ме беше хванало, ами и в състояние като моето комуникацията с него представляваше невъобразимо предизвикателство. Реакциите ми се свеждаха до утвърдително кимане: към него — че го разбирам, към сервитьорката — че съм добре. Междувременно имах чувството, че започвам да разбирам холандския, който двамата говореха помежду си.

Хубавото е, че кофишоповете са оборудвани с безплатен интернет, благодарение на който не се налага да блуждаеш по стените с премрежен поглед, дори когато си сам. В Dampkring освен нет имаше и котка. Да, истинска кофишопска котка, която първо лежеше на масичките до прозореца, а по-късно се качи на бара да си проси нежности от гостите. До мен не стигна, а да се местя нямах нито сили, нито желание, но самото й присъствие ме караше да се чувствам уютно, особено на фона на Flying Lotus и Dance Floor Stalker. Впоследствие забелязах стикера зад бара, концентрирал USP-то на локала в четири точки: "the original, perfect strains, strange cheerful staff, very nice cat".

Всичко на всичко, кексчето се оказа пълен чук, а петте часа на неудобния стол пред бара, в които тазовата ми кост се сплеска, разнообразих единствено с няколко посещения на тоалетната. Усетил, че действието е отслабнало достатъчно, за да мога да се прибера без да попадна в някой филм, махнах за чао на услужливата дама и потеглих. Но не към къщи, а (да, позна!) към най-близкия McDonald's. Излишно е да казвам, че никога не съм ял по-вкусен Big Mac, нито пък съм предполагал за фантастичния вкус на пържените им картофи, потопени в сладолед с шоколадов сироп. И ако съм изглеждал като някой от кротко ръфащите свежа плът изроди в оная сцена от Zombi 2, то поне частната ми вакханалия приключи бързо, а малко по-късно вече стоях пред вратата на Марайке и Йоди.

В този момент съдбата, която малко след полунощ явно имаше план, различен от това да ме остави да се прибера и да си легна, грубо се намеси. От другата страна на ключалката беше оставен ключ, който ми пречеше да вкарам моя. След няколко отчаяни опита ми стана ясно, че ще трябва някое от момичетата да ми отвори отвътре. Да, ама не — нито звънецът, нито чукането по вратата дадоха резултат. Посегнах към телефона и ща, не ща, звъннах на Марайке. Гласова. При Йоди същата работа. ЕИ СИА СА НАИАДОХ НА ХОИ! Обзе ме лека паника и дадох газ на звънеца, набивайки и по някой юмрук на дървената врата.

По някое време долових човешки глас, идващ отгоре. Вдигнах глава и що да видя — от прозореца на втория етаж гол до кръста и видимо неблагоразположен мъж боботи на холандски и ръкомаха към мен. "I'm sorry, my friends left a key on the inside, and I can't open the door", започнах с обясненията. Мъжът замаха още по-ожесточено и продължи да се пени на холандски въпреки забележката ми, че не го говоря. Едва когато зацикли на едно въпросително изречение, чието значение предугадих, нещата ми се изясниха. "Ти на коя улица живееш бе, малоумник!", болезнено отекна симултанният превод в главата ми. Ами да, съседната улица е точно копие на моята, дори бях на правилния номер! Е, можеше да се сетя, че има грешка, още когато видях непознатото лице на прозореца на еднофамилна къща. Всъщност можеше да се сетя още преди да пъхна ключа — впоследствие осъзнах, че входът на моята квартира се различава от другия по ред детайли. Но когато си high as fuck, особено в комбинация с мнението, че не си, нелепите ситуации са гарантирани.

Trouw

Към вероятно най-известния клуб за електронна музика в Холандия се отправих след споменатото вече петъчно барбекю, на което се изпиха не само джинът, ами и няколко други бутилки плюс доволно количество бира, а аз разширих опита си с местните специалитети, опарвайки се на врелите bitterballen в един бар наблизо. В това състояние не знам нито как стигнах до Trouw, нито как ме пуснаха да вляза. Но и двете се случиха, макар че 18€ вход, пък били те и за Steffi & Martyn All Night Long, бяха една твърде неприветлива сума, срещу която дори не получих печат на ръката си. Поне гардеробът беше безплатен. Май.

В тая връзка трябва да се отбележи, че клубовете в Холандия имат политика на предварителна продажба за почти всяко парти, което хостват. Купените по-рано билети са малко по-евтини и вероятно гарантират достъп до събитието. За клуба пък идва удобството от по-лесното планиране на посещаемостта. Вярно, че в Берлин чакането по опашки пред входа и свитото сърце пред свирепия поглед на охраната са един вид част от преживяването, но лично неведнъж съм съжалявал, че няма опция за сигурен пропуск на някои по-специални за мен партита.

Trouw се помещава в бивша вестникарска печатница и освен като домакин на подобни панаири функционира и като ресторант и пространство за културни събития — нещо, което ако не бях прочел, едва ли щях да забележа в опушения сумрак, камо ли с два промила в кръвта. На влизане към два след полунощ Martyn вече беше заел позиция зад дековете и налагаше стабилно. Около него беше пълно с хора, включително и на странно позиционираната зад пулта сцена, която просто плачеше за стейдждайв връз диджея. На срещуположната страна широко стълбище води към няколко пейки за отмора, сложени пред декоративна конструкция с голяма кръгла празнина в центъра, където бях убеден, че липсва само драконът от логото на Mortal Kombat.

В тясното коридорче между преградата на пулта и стената на залата се оказах очи в очи с чакащата реда си Steffi, която се поклащаше с бира в ръка. При други обстоятелства най-много да й бях казал просто здрасти, но както се бях смазал просто нямаше начин да не я налазя като един берлински Бай Ганьо, натъртващ общия си със себеседника произход. Тя за щастие се оказа комуникативна и от краткия ни разговор научих, че тъй както е един от най-именитите представители на Ostgut Ton, кака ти Стефи всъщност е чиста холандка. А че зачуква не по-зле от сънародника си, беше ясно и още преди да го смени зад пулта.

Под нивото на денсинга има още един етаж, до който се стига по стръмни и тесни метални стълби. Атракциите тук са тоалетните, на чийто вход шайка младежи играеха нещо на лаптоп, крещейки като обезумели, както и малкият бар в единия ъгъл. Възможно е да е имало дори дивани, но не съм сигурен. Сигурен съм обаче, че точно в шест музиката горе спря, лампите светнаха, а охраната извади метлите. Ебаси. Сега разбрах, защо не ми биха печат на входа. Ти докато излезеш и се върнеш, партито току-виж свършило. От друга страна и през ум не ми мина да търся продължение: Бях грохнал а следобед ми предстоеше път към Хага за второто полувреме от холандския ми трип.