петък, януари 29, 2016

Love letters from Oslo

Тия дни един колега предположи, че съм ходил в Индия. Питах го защо така е решил. Той каза, че ме имал за човек, който много пътува. Нищо подобно, рекох аз и се зачудих как съм успял да го оставя с това впечатление. Вероятно съм пласирал няколкото си разходки в чужбина в стратегически моменти от общуването ни. Е, в средата на декември към тях добавих още една, при това особено кратка: половин уикенд в Осло.

Самолет

Поводът беше концерт на Röyksopp, но истински мотиватор се оказа цената на полетите с norwegian от Берлин. Двупосочният билет излиза по-малко от 80 евро, а в самолетите има интернет. Не, че пътуването отнема кой знае колко — за час и нещо успях само да попрелистя бордното списание и да се насладя на лично за мен безпрецедентния лукс да цъкам Фейсбук и Вайбър, докато летя. Не знам дали друг път съм се возил в Boeing 737-800, но коридорът между редовете със седалки беше един от най-тесните, които съм виждал. В комбинация с нагърбените като филипински моряци с багаж пътници, бухащи куфари и чанти през главите на останалите, бордингът се превърна в някаква извратена версия на тетрис, изискваща големи дози самообладание. Например в случая, когато спаружен и крив скандинавски дядка препречи пътя ти към изхода с каменна физиономия, за да си вади нещата от багажния рафт. Все пак не искаш да си започваш почивката с конфликти, нали.

Понеже тоя път тотално бях проспал подготовката за пътуването, включително и по отношение на престоя си, който уредих едва два дни преди да замина, от списанието на norwegian, кръстено просто n, се надявах в последния момент да си набележа още нещо интересно за посещение в Осло. Да, ама кур. Въпреки че е съставено изцяло на английски, на страниците на актуалния му брой имаше информация за всевъзможни дестинации с изненадващ фокус върху разни испаноговорящи страни, но почти нищо за норвежката столица. От рубриката Tail fin heroes поне разбрах, че съм чувал и за други известни норвежци освен Röyksopp и Тур Хейердал. Сред образите, кичещи опашката на самолети на norwegian, са още Хенрик Ибсен, Едвард Григ, Едвард Мунк и Фритьоф Нансен.

Летище

Oslo-Gardermoen е главното летище на града. С отворената си структура и разположените напречно в средата на халето гишета за чекиране някак ми напомни това в Истанбул. От друга страна облеченте в дърво стени му придават уюта на планинска хижа, впечатлението от който може да бъде помрачено единствено от назалната симфония, носеща се от синхронно духащите носовете си в тоалетната тлъсти чичковци. Друг хайлайт на интериора е скулптурата на огромен, извит на 180° хуй, подпиращ се на топките и малката си главичка насред залата.

Повечето от екраните на летището съобщават две неща: два часа безплатен интернет за всеки, намиращ се в периметъра му, и това, че не се обявяват последните повиквания. Нетът при мен не пожела да припали, но пък на връщане една креслива лелка превърна последното в пълен абсурд, надувайки главите на цялата зала с информация за някакъв полет за Брюксел. Вече се чудя дали нещо не бъркам, но ми се стори, че паспортна проверка нямаше нито преди излитане, нито след кацане — и в Берлин, и в Осло.

Норвежка крона

77-те евро за двупосочен билет между Берлин и Осло бяха единствената приятна изненада в раздел "Финанси": Цените в Норвегия са си ебали майката точно колкото тия в Дания. За разлика от датската крона обаче, норвежката такава има доста практичен курс спрямо еврото, с който OCD-то ти остава в комфортната зона на десетичната система. 1300-та крони, които похарчих за няма и два дни в Осло, съответстваха на приблизително 130 евро.

Насам-натам

Летището на Осло всъщност е на 40-тина километра от Осло, затова първото съприкосновение с обществения транспорт на града идва именно с придвижването до същинската му част. Според туристическия портал вариантите за това са няколко, като бърза справка за цените им мигновено излъчва безапелационния победител: норвежките железници NSB. Предварително закупените билети могат да се ползват или през мобилното им приложение, или да се вземат на място от автомат посредством кода от резервацията. Оказа се, че не е проблем и да хванеш по-ранен влак от този, посочен на билета, стига да е на същата фирма.

С NSB пътуването до Oslo S, централната гара, отнема 23 минути — с четири повече от двойно по-скъпия "експрес" Flytoget. В него очаквам да предлагат поне сауна, свирка или сандвич, защото тук под сгъваемите седалки има дори контакти, в които да си заредиш пикливия четиригодишен айфон, докато киснеш в тунел заради проблеми с комуникацията на диспечера или се любуваш на заскрежените поля около Ослофиорд.

Транспортът в самия град се поддържа от фирма със забавното име Ruter и сайт, който хем радва, хем отчайва, когато го сравниш с този на Център за градска мобилност. Превозните средства включват метро, трамвай, автобус и ферибот, а карта за 24 часа в обхващащата цялата централна част зона 1 струва 90 крони. Въпреки че автоматите за билети изглеждаха лесни за използване, взех моята от касата на 7-Eleven на гарата, където на перфектен английски ми обясниха, че трябва просто да я активирам при първото си пътуване и да пазя бележката за плащането в случай, че я изгубя. Самата карта впрочем е пластмасова и предполагам, че може да се презарежда за бъдещи пътувания. С нея и апа RuterReise си пушка, макар че под чертата бих казал, че в центъра дори чифт удобни обувки ти е достатъчен.

Любопитен детайл, свързан с транспорта, макар и не обществения такъв: Паркиран близо до квартирата ми, открих странен червен автомобил с габаритите на smart, чийто ръбат дизайн го доближаваше повече на участник в някое от ония нелепи състезания със сапунерки-самоделки, които Red Bull спонсорира, отколкото до сериозно средство за придвижване. Количката все пак се оказа съвсем истински електромобил на марката Buddy, за която по-късно научих, че е не само норвежка, но и от Осло.

Къщичка под снега

Докато стигна до момента, в който Ерленд, домакинът ми в Осло, тиква кафе в ръката ми, а после пуска Google Maps на телевизора, за да ми даде насоки за града, се поизпотих. Времето, което изгубих, за да намеря правилния вход, етаж и апартамент по смахнатото му описание, беше кажи-речи същото, за което се добрах от Oslo S до въпросния адрес. Ключовете, които Ерленд беше оставил за мен в едно магазинче наблизо, отваряха и трите главни врати след тази към двора, а имена на отделните апартаменти никой не си беше играл да слага. Като част от приключението дори опитах да си отворя чуждо жилище, а когато обитателят му отключи отвътре и ме изгледа объркан, аз с крепко му стиснах десницата, мислейки го за Ерленд.

Студент по изкуство, истинският Ерленд носи смешни шарени тиранти, има безгрижен вид и през повечето време е навън с приятели. От него научих значението на норвежката дума "gate" (улица), която ще срещнеш на всяка втора табела, къде мога да ям типична норвежка храна, както и офертата да се возиш с метрото до някоя от последните спирки на север, откъдето се разкривала красива гледка към сгушения в низината на фиорда град. Въпреки че другият му гост се оказа мърляв англичанин, от чистотата в банята имаше какво да се желае, а в стаята, в която спах, се побираше само леглото, на което го правих, препоръчвам квартирата му най-малкото заради удобното й разположение в близкия до центъра квартал St. Hanshaugen.

80% сиво

В средата на декември в Осло е мрачно, студено, мокро и хлъзгаво. Излизайки на коловоза до летището, за да чакам влака за центъра, осъзнах благоразумието все пак да предпочета най-дебелото си зимно яке пред значително по-тънкото спортно такова, с което до последно мислех да тръгна. Имах късмет, че цял уикенд не валя, но температурата осезаемо беше отрицателна. Пейзажът, особено в по-безлюдните райони между летището и града, представляваше колкото тягостно, толкова и пленително съчетание от стелеща се мъгла, сивозелени иглолистни дървета и покрита с пелена от ледени кристали трева.

Сградите, които видях от влака, се брояха на пръсти. Че вече сме в центъра, си пролича именно от рязко увеличилия им се брой. Общият изглед на града оттук до тръгването ми си остана в сивите тонове — бетонът и металът характеризират почти всички по-видни здания, независимо дали става дума за Radisson Blu или за Ernst & Young. Вероятно единственото сериозно изключение е бялата сграда на Националната опера, която далечно ми напомни на тази в Копенхаген. Нея за съжаление видях само на тъмно — нещо почти неизбежно предвид факта, че след три следобед слънцето си биеше камшика като Фред Флинтстоун в края на работния ден. Изобщо, в зимно Осло добре подготвеният турист трябва или да става рано, за да използва оскъдната слънчева светлина, или да се снабди с очила за нощно виждане и да го обърне на Tom Clancy's Splinter Cell по улиците.

Хора

Сърдитото старче от самолета с оказа единствената проява на нелюбезност от страна на местните. Всички останали, с които се срещнах — служителят на гишето на NSB, шофьорът на автобуса, продавачи, сервитьори, дюнерджии, охрана — не само бяха крайно учтиви, но и говореха добър английски.

Съвсем другояче стои въпросът с външния вид на норвежците. Дали заради сезона — Копенхаген посетих през май — датчаните ми бяха направили далеч по-добро впечатление и с физиката, и с облеклото си. Разбираемо, при минус два нормалните хора се увиват с дебели и топли дрехи, скривайки по-голямата част от тялото си, но дори така повечето местни ми се сториха дребни и грозновати. Кой съм аз, ще кажеш ти, че да съдя — и навярно ще си прав. Но особено при мъжете на моменти имах чувството, че съм попаднал сред братята Jukka.

В Осло забелязах както откровени просяци, така и едни лели със забрадки и шарени дрехи, които носеха един куп парцаляк в торби от IKEA. Докато чаках на спирката, телефонът на една от последните прозвъня с игрива ориенталска мелодия, а самата тя заговори на език, който звучеше като турски. В търговския център Oslo City, в който се излъгах да вляза преди да потегля обратно към летището, публиката беше още по-разнородна, но и вероятно представена предимно от туристи като мен. Като цяло нерядко чух и немска реч.

YME Universe

YME се намира на Karl Johans gate, главната търговска улица на Осло, и е един вид изложба на дрехи, които не можеш да си купиш с 200 евро. Яко хипстърия, ама от тая, дето трябва да си Канйе Уест или да си ограбил банка. Или и двете. Впрочем тук за първи път видях на живо неща на Adidas Yeezy — с петцифрени цени в крони на етикетите, естествено. На третия етаж, събрал уж "луксозни стоки", работата става още по-дебела и дори продавачката да реши да те лъже с отстъпки и дюти фрий, 650 евро за байкърски дънки на Saint Laurent все още не са инвестиция, която съм готов да направя. Иначе ми стояха добре.

Big Dipper

Предварителното ми търсене в интернет на музикален магазин в Осло, фокусиран върху електронната музика, не даде резултат, затова в Big Dipper, за който бях чел, влязох, само защото изникна на пътя ми. Магазинът е концентриран върху плочите като носител и продава дори грамофони и части за тях. Жанровете са разнообразни, а електронната секция, представена от местни герои като Todd Terje, André Bratten и Prins Thomas, както и няколко римастъра на Kraftwerk, заема едно малко ъгълче в задната част.

Dykkar skulptur

Въпреки че ги видях вечер, а камерата на телефона ми не успя да ги заснеме като хората, скулптурите на водолази над реката Акешелва, особено ми допаднаха. Окачени на метални въжета между брега и шест пилона, металните фигури с плавници и кислородни бутилки изглеждат сякаш се гмуркат в дълбините на невидима материя. Ако имаха и по един харпун в ръка, спокойно щях да ги обявя за паметник на Drexciya. Всъщност инсталацията е дело на норвежкия скулптор Ола Енстад и стои на улица Olafiagangen от 1990 г. насам.

Манджа

Deli de Luca е верига минимаркети с щанд за бързи закуски, филиал от която имаше близо до квартирата на Ерленд. Вече примиращ от глад в ранния следобед, жертвах 80-90 крони за претоплено калцоне с пилешко и песто плюс половин литър от местната минерална вода Isklar, бутилирана в шишенца с много приятен дизайн. Освен вече споменатата схема с ключовете, която, съдейки по дрънчащото панерче зад щанда, явно не само Ерленд ползваше, най-ценното на територията на магазина беше банкоматът, скрит до една от колоните между рафтовете с храна.

Списанието на norwegian имаше един-единствен съвет за Осло, но той се оказа чудесен: Bun's Burger Bar, в който седнах да вечерям в събота преди концерта. Ресторантчето е разположено съвсем близо до водата — върху просторен кей, който изглежда помещава и няколко жилищни сгради. На дневна светлина и при по-високи температури със сигурност си струва да седнеш отвън, съзерцавайки живота по силно разчленения бряг. Последният е причина най-краткият път от центъра до Bun's да минава през съседния кей, свързан с този чрез плаващо мостче, по което си минаваш баш като Исуската.

Повечето от бургерите в менюто са със 180-грамови телешки кюфтета. Отделно има един с пилешко и един вегетариански. "The Cowboy", който пробвах, е от първия вид в комбинация с гъби и синьо сирене. По изрична препоръка от статията цъкнах и едни картофки с трюфел и пармезан. Абсолютен хайлайт! Бухаш едно горещо шоколадово брауни със солен карамелов сладолед и фъстъци за десерт, поливаш с един eplemost (ябълков сок) и за по норвежки скромната сума от няма и 350 крони си се наял царски.

Една изненадващо разпространена в Осло храна са дюнерите. Първо забелязах този срещу Oslo Spektrum, който обра няколко потни пиянки директно след излизането им от концертната зала, но лично забих един от будката на Jernbanetorget, площадчето пред централната гара. В питката, която не се различаваше от познатата ми от Германия, шефчето сложи и царевица, а редкият пикантен сос имаше цвят на повръщано. Вкусът далеч не беше лош, но цената от 60-тина крони плюс допълнителни пет в случай, че ядеш в заведението, силно го надхвърляше. Същото може да се каже и за портокаловата напитка на име Urge, продукт на Coca-Cola, която открих в хладилника, но пък в коя друга дюнерджийница ще те питат дали искаш да платиш с карта?

В Restaurant Schrøder ме прати Ерленд, изтъквайки възможността да опитам типична норвежка кухня. Отвън заведението има доста неугледен вид, на чийто фон интериорът, макар и отдавна забравил бляскавите си дни, изненадва с особен олдскуул уют. Неочаквано беше и мустакатото чиче с меню в ръка, което приличаше по-скоро на пакистански програмист отколкото на потомък на някой викинг. Асортиментът се оказа сведен до три коледни ястия. След коментара, че всичките са "very norwegian" се спрях на едно, което съдържаше риба и се казваше lutefisk.

Че това, което получих, наистина е част от някаква норвежка традиция, повярвах, едва когато, вече прибрал се в Берлин, прочетох за него в Уикипедия. Първо пред мен на масата се появиха два вида хляб — нещо като палачинки, наречени lefse, и хрупкав flatbrød —, синап на прах, горчица и захарен сироп. Още докато превъзмогвах този уотдафак и плахо капех сироп върху палачинките, дойде и самата риба в съпровод от порцийка грахово пюре, удавен в мазнина бекон на кубчета и два голи варени картофа. За вкуса й човек трудно може да говори без да се влияе от желираната й консистенция. Всъщност такъв почти липсва, а чувството, че ям нещо, което не е предназначено за целта, не ме напусна до края на обяда ми. Затова и когато някак припряната, но все пак любезна дама ме попита дали искам още риба, бях озадачен, но категоричен — не, благодаря. Едва впоследствие разбрах, че сред детайлите около ястието, които с лека ръка съм игнорирал, е бил и фактът, че се сервира два пъти. Цената направо ме е срам да обявя, но пък хайде, тъкмо да видите колко пари ви спестява пътеписът ми: 449 крони.

Концерт

Любовни трепети, романтични спомени, меланхолия, носталгия — в главата ми дори по-еуфоричните парчета на Röyksopp са неразривно свързани с едно особено минорно настроение, с една, цитирам с пълна сериозност, "интровертност на духа". След като преди години ги изпуснах в Берлин, се вълнувах, че най-накрая ще чуя на живо двама музиканти, чиито произведения винаги са имали специално място в сърцето ми. Заключението в аванс: Röyksopp лайв не са моят Röyksopp.

В Oslo Spektrum, залата-домакин на събитието, би могъл да се играе и мач от NBA. По-голямата част от терена й, непосредствено пред сцената, е празна, а по външния край амфитеатрално са разположени многобройни седалки, най-горните редове от които са непосредствено под покрива на сградата. За подгряващите Todd Terje и André Bratten залата все още беше приятно празна, но малко преди старта на главните гости вече не се виждаха празни места. Предвид иначе добрата организация абсолютно разочарование беше липсата на гардероб, заради която станах не само свидетел на, а и част от нелепата гледка как хора се поклащат на музиката с вързани около кръста си дебели зимни якета.

На фона на казаното по-горе двучасовото шоу на норвежкото дуо, включващо танцьорки, костюми, вентилатори, лазери, фойерверк и финална бомбардировка със сребърни конфети просто ми дойде в повече. Някак си не върви на What Else Is There? или This Must Be It, пък били и в по-денс версии, да приклякаш като Супер Марио и да мяташ глава зад пулта все едно пускаш на технофестивал, а орди алкохолизирани младежи да правят пого. Апропо, алкохол: Въпреки че баровете бяха отделени с прегради и строги охранители, контролиращи преминаването им, а в чашите на хората очевидно имаше само бира, народът масово се беше погромил и не след дълго започна да ми лази по нервите. Вярно, че изборът да не пия си беше лично мой проблем (и причина да не мога да доложа относно цените на бара), но двете руси каки зад мен така се бяха нашили, че дори тъпкачите им не успяваха да ги опазят от неадекватни залитания, ръкомахания и оливания, които не подминаха и мен.

Всъщност още когато концертът започна "ударно" със Skulls от новия албум на групата, осъзнах, че именно последните неща на Свеин и Торбьорн въобще не ми допадат. Харесвам Robyn, но не и повечето й парчета с тях, което, подсилено от неуместно трезвеното ми състояние, ме превръщаше в тотален аутсайдер до скандиращите "I want you" и "Do it again" невръстни скейтъри пред мен. Бидейки изключение от това правило, Monument сякаш напук бе изпълнена в някакъв смотан дъб вариант, грубо ограбващ емоционалния й заряд (по същия начин пострада и иначе любимата ми Only This Moment). Самата Robyn дори не присъстваше — всички женски вокали се изпълняваха от непозната за мен русокоска, която влагаше твърде много старание в това да се чекне и твърде малко в задачата да звучи адекватно. Показателен за настроението на концерта беше фактът, че нито една песен не дойде от Senior, помоему най-зрелия албум на групата.

Лъч светлина сред гъстата гора на разочарованието бяха изпълненията на вече лично участващия Jamie Irrepressible: Something In My Heart, на която невръстните скейтъри запяха като момиченца, както и мазната, но нелоша I Had This Thing. Човекът с тъжния, почти женски глас, когото виждах за първи път, изглежда мил, но трътлестата му стойка и измъчената му физиономия всеки път хумористично извикваха образа на Али Ръза в главата ми, докато вентилаторът на сцената елегантно запряташе долния край на незапасаната му риза, разкривайки охранено шкембенце. Хубаво беше и включването с Eple — вероятно единственото парче за целия концерт, прозвучало в оригинал от край до край — плюс някои детайли от сценографията: съществото, наподобяващо първия бос от нивото на Dr. Wily в Rockman, което за кратко се разходи по сцената, и стиймпънк каската на Свеин за Girl And The Robot. Иначе прекрасният вокал от Poor Leno, с който гласът на последния неочаквано изплува над басовото думкане, секна твърде бързо.

На излизане от залата, бях щастлив от две неща. Първо, че мелето пред сериозно залитащото към EDM дуо най-накрая е приключило. И второ, че все пак чух Todd Terje и André Bratten, чиято музика в крайна сметка ми допадна значително повече. Бих казал дори, че ако не беше супер позитивният и зареждащ лайв на първия, включил мотиви от Delorean Dynamite и Inspector Norse, придружени от прекрасни визуализации, трудно щях да понеса двучасовия панаир на Röyksopp. Към това добавям и леко разхвърляната, но пък качествена селекция на поклащащия се като слаботелесен Marcel Dettmann зад пулта Братен, който ни разходи през хипнотичен хаус, диско и техно, започвайки от Omar S ремикса на Gunnar Wendel — 578 и Floating Points — Vacuum Boogie, през Faithless — Insomnia (?) и Ben Klock — Subzero (!), та чак до Josh Wink — Talking To You и зациклилия Justin Martin ремикс на Marshall Jefferson — Mushrooms непосредствено преди излизането на главните гости.

Официалното афтърпарти във Vulkan Arena реших да си спестя. Реших да си спестя и ходенето по нощни заведения като Jaeger Oslo, домакинстващ на местния Prins Thomas, и Ingensteds, където под красноречивото мото "Hey Hey Guy" се вихреше някаква итало диско вечеринка.

Vigelandsparken

За краткия ми престой в Осло Паркът Вигеланд беше едновременно най-отдалеченото от центъра и най-хубавото нещо, което успях да видя. Пътувайки с автобуса към едноименната спирка човек усеща, че този град всяко центробежно движение представлява изкачване. Пример за това е и стъпаловидното разположение на самия парк, разделен на три основни части: мост, фонтан и тераса. Строго погледнато, скулптурният парк е колекция от творбите на Густав Вигеланд, поместена във Фрогнер парк, но като цяло и главната забележителност на последния, активно използван от местните за джогинг дори и в мразовитите декемврийски дни.

Защо през 1921 г. някогащните управници на Осло решават да избухат библиотека тъкмо на мястото на ателието на Вигеланд така и не разбрах. Последвалата договорка обаче урежда на скулптора ново творческо кътче с условието, че всичко, което създаде до края на живота си, ще бъде дарено на града. Изгодна сделка, особено за последния: Фигурите в парка са над 200, което го прави най-голямата скулптурна сбирка в света, дело на един-единствен човек. На всичко отгоре повече от половината от тях са част от издигащия се в най-високата точка на парка 14-метров Монолит (Monolitten), по който Вигеланд и трима помощници са чукали 14 години. И за да не ви занимавам с това, кое е единственото нещо, което аз бих чукал толкова дълго, нека просто кажа, че резултатът си заслужава да се види.

Вигеланд очевидно е имал особен интерес към човешкото тяло и природа. Творенията му до едно са голи, а необичайните ситуации, в които ги е поставил, започват още от разположените по двата парапета на моста статуи, малко след изящно оформения главен вход на парка. Закусили багетка със скариди и фреш от портокал за има-няма стотина крони, които лелчето в разположения директно вдясно център за посетители благодарно е прибрало, сте готови за поне час-два съзерцателна разходка. Дори да не забележите изглеждащия като излязъл от даркруума на Бергхайн бабаит, налагащ видимо по-хилав съперник, или поставилата ръце на кръста си кака, върху чиято заскрежена гръд някой шегаджия беше плеснал отпечатък от дланта си, две други скулптури със сигурност няма да ви убягнат. Първата е малко дете с разкривено от крясък лице, застинало със свити юмруци в поза на явно недоволство. Втората и мой личен фаворит е мъжка фигура, която изглежда да се отбранява срещу пет налетели я като безкрили харпии бебета. Символиката оставям за свободна интерпретация. Като своеобразна рамка на тази първа част от фигурите в парка, в двата края на моста се издигат каменни колони, на чиито върхове общо четири гущероподобни създания са обвили в смъртоносна прегръдка безпомощни човешки тела.

Вероятно заради зимата фонтанът беше празен, а част от него покрита. Тук човешките мъки и страсти продължават, но вече като част от композиции около каменни дръвчета с тънки стебла и обща корона. Особено внушителна ми се стори фигурата на седналия мъж, отчаяно държащ се за тях, чието стенещо изражение инстинктивно свързах със загуба на нещо ужасно скъпо. Стълбището над фонтана води до споменатия вече Монолит, заобиколен от още няколко стъпала със статуи. Най-запомняща се тук беше яхнатата от две нахилени дечица жена с измъчен вид, чийто плитки предното е превърнало в импровизирани юзди. Заели всевъзможни пози, изсечените в монолитния камък на самата колона тела на мъже, жени, деца и старци протягат крайници, държат се за главите и си бъркат по дупките, докато малко по-назад, няколко преплетени в кръг тела образуват т.нар. Колело на живота (Livshjulet), бележейки края на откритата изложба. Най-късно тук посетителят осъзнава, че въпреки огромните си размери образите на Вигеланд са толкова поразително реалистични, че предлагат храна за окото и ума доста по-дълго, отколкото е очаквал.

Хрупайки през сланата между смръзналите дървени постройки в югоизточния край на парка, на моменти се чувствах като попаднал в някоя руска приказка. Въпреки че поразително напомняше конюшня, една от самите сгради се оказа Градският музей на Осло. Този, посветен на Густав Вигеланд, е разположен наблизо, но извън парка, и се помещава в някогашното ателие на скулптора. От него разгледах единствено сувенирите в предверието, състоящи се предимно от книги, тук-там някоя тениска с ревящото дете, както и разни по-дребни джунджурии. Докато се чудех кое си струва парите, спирайки се на комплекта подложки за чаша с графични мотиви на Вигеланд, подобни на тези от оградата на главния вход на парка, китаец с фотоапарат занимаваше възрастната дама на касата с въпроси на смешен английски: What is the most important thing I should see? Не знам, но стой далеч от лютефиска.

понеделник, юни 08, 2015

Копенхаген-мопенхаген

След като за Лондон не събрах нито достатъчно впечатления, нито ентусиазъм да ги опиша, на също толкова краткото ми пътуване до Копенхаген, любезно спонсорирано от падналия се в петък Ден на труда, отделям един обстоен очерк. И то далеч не само от срам.

Андерсен, Хамлет, викинги и Danzka Vodka — горе-долу с това се изчерпваха знанията ми за скандинавското кралство преди да сляза от самолета на airberlin, току-що кацнал в столицата му. Полетът от Берлин отне по-малко от час, оставяйки време единствено за един продълговат брецел и бърз преглед на бордното списание. Протяжните статии за тежката културна стойност на изтъркани туристически дестинации, с които последното е изпълнено, са изцяло в унисон с бабешките униформи на кабинния персонал. Не че това е от особено значение, когато самият полет е окей, но нискотарифните easyJet, с които досега съм ходил на подобни трипове, имат далеч по-съвременен и приятен вид във всяко отношение. Така или иначе, след All I Need на Air, която се пусна, докато чакахме да отворят вратата на самолета, вече нямах никакви грижи.

Финансов отчет

Едно от първите неща, които всеки пътеводител ще ти каже за Копенхаген е, че там е скъпо. Даже много скъпо. Нищо чудно за града с най-високо качество на живота за 2014 г. според Monocle. От друга страна датчаните са уж най-щастливата нация на света, което подсказва, че и доходите им отговарят на въпросния стандарт. За под 50 евро на вечер за стая през Airbnb можеш да спиш само на пейка в Assistens Kirkegård, в който случай би било добре да не те е страх от призраци, а за скромен уикенд като моя си приготви поне 2500 датски крони.

Едно евро се равнява на около седем и половина от тях, но за три дни монети със стойност, по-малка от десет крони, ми попаднаха само веднъж — след като си купих шише вода от супермаркет. И ако тези от пет, две и една крона със специфичния си отвор по средата се усещат като жълти стотинки, то истинските датски "стотинки", наречени йоре, са по-нелепи и от габровската бодка. Изобщо, в Копенхаген човек започва да борави с парите в малко по-други мащаби.

Самите датчани често въобще не се кахъряха с хартия и метал, а плащаха с банкова карта далеч не само в магазините. Досега не бях виждал терминали, вградени в тезгяха на заведение — такива имаше във всички барове и клубове, които посетих. Вярно, че и аз съм леко параноичен в това отношение, но разумно ли е при всяка поръчка да въвеждаш кода си на пияна глава и то пред погледите на още двайсет човека?

Velkommen

Домът, в който спах две нощи в незавидно състояние, беше на Ерланд — печен датчанин, живеещ с канадската си приятелка Ив. Освен че е просторна и супер свежо обзаведена, къщата му комбинира удобното си разположение в официално водещия се отделно населено място Frederiksberg с чуден вътрешен двор, далеч от шума на улицата. Домакините са съкровище, а дори не си бяха вкъщи през повечето време от престоя ми. Още преди пристигането ми обаче, ми изпратиха документ от шест страници с надлежно описание на пътя до адреса и правилата в дома плюс един куп местни забележителности от всевъзможни категории, включително датско кино и музика. В стаята ме очакваше и компактна карта на града от Copenhagen Independent Tourist Information.

Компания все пак не ми липсваше. За нея се грижеха две дечица, въргалящи се на хамаците в двора, и гологлавият съсед, който със счупената си ръка и физиономията на Абруци от Prison Break приличаше повече на наркодилър, отколкото на... всъщност така и не разбрах с какво се занимава. Здравата му ръка обаче стиснах още преди тази на Ерланд, а измъчената му от гипса фигура мярках в градината всеки ден, въпреки че в момента живеел при приятелката си.

Карай, шофьоре

Някъде пишеше, че Копенхаген бил градът на велосипедите. По мои наблюдения колоездачите му далеч не създават впечатлението на масово явление като в Амстердам, например. Градският транспорт се състои от влак, метро, автобуси и фериботи, а цената на пътуването ти зависи от това през колко от деветте зони преминаваш. При минимална цена на билета от 24 крони дневната карта за четири зони (80 крони) определено е оферта. Тази за 72 часа, която аз си взех от гишето на летището, излиза дори по-тънко (200 крони) и ти спестява време и нерви с не винаги функциониращите автомати по гарите. Ако освен това си си пуснал малко интернет и имаш мобилното приложение на Rejseplanen, автоматично ставаш безсмъртен.

Не че контрольорите се убиха да ме проверяват. Всъщност такива видях само един-два пъти в метрото и то дори не в акция. Самите влакове пък са толкова просторни, че сякаш нещо им липсва. Ами да, липсва им шофьор. Или ватман. Или какъвто и да е индивид, управляващ фучащото по подземните релси возило. И в предния, и в задния край пътникът е изправен пред огромен прозорец, откриващ гледка към слабо осветения тунел, която в първия момент дори не възприема, защото умът му вече рисува картини на маймуни с джойстик, регулиращи движението от контролен център. Иначе берлинската класика "скачане пред влак" тук е невъзможна — спирките на метрото са оборудвани с прозрачни прегради, които те държат далеч от релсите до идването на влака и отварянето на автоматичните им врати.

Метрото има само две линии, които в едната си половина дори вървят паралелно, така че е все едно коя ще хванеш, стига да е в правилната посока. Освен с шофьор, автобусите пък са оборудвани и с безплатен интернет, който обаче не винаги работеше.

По улиците

Разположен върху два острова, разделени от тясна водна ивица, част от протока Категат, Копенхаген хем има приятно местоположение край водата, хем не е набримчен с канали както Амстердам. Разбираемо, най-много време прекарах в централната му част, Indre By, където са и повечето от стандартните забележителности, но успях да отскоча и до шарения Nørrebro на северозапад, и до хипстърския Vesterbro на югозапад, че даже и до отделения на отсрещния бряг Christianshavn, дом на колоритния социален феномен, наречен Свободен град Християния.

Понеже решението ми да посетя Копенхаген беше доста спонтанно и съвсем без каквито и да било съкровени мотиви, към града имах единствено очакване за нещо "по скандинавски сдържано". На фона му той ми се стори изненадващо шумен и пъстър, с интересен микс от стари сгради и модерна архитектура, разнообразна културна програма и младежи, които уикенда си пръскат панаира не по-зле от тези в Лондон, да речем. По иначе натрапчиво чистите улици, има и стрийт арт, и стикери, и скейтъри, а в контраст със скъпите ресторанти и кафенета откриваш будки и закусвални като да си в Берлин.

Хора, естествено, има всякакви, но облеклото им определено прави впечатление. И докато хипстърията и тук е на мода, въпросната скандинавска сдръжаност я прави някак по-елегантна от често циганеещата берлинска версия. В Копенхаген мъжът масово е брадясал, а предимно русокосите дами очевидно си падат по скъсаните дънки. Същите, за съжаление, си падат и по по-убитите цветове на лака за нокти, който, в случай че изобщо го имаше, беше в бледосиво или кафеникаво. В разговора ни Ерланд обобщи, че подобна естетическа пестеливост е присъща дори на богатите датчани, които рядко парадират с финансовата си мощ. Торстен Веблен се обръща в гроба, а в Plazza се смеят с гъза си.

Christiansborg

Слънчевото време, което ме посрещна в Копенхаген, бързо отстъпи място на вятър, облаци и дъдж, от които реших да се скрия в Danish Design Centre. Заклевам се, такова нещо на посочения адрес не открих, но по пътя натам поне се отбих в един от многото замъци в града. Christiansborg се издига на т.нар. Slotsholmen, изкуствен остров в центъра на Копенхаген, и помещава едновременно Датския парламент, Върховния съд, кабинета на министър-председателя и разни кралски помещения за приеми. Отделно в двора на замъка се намират още две важни за монархията здания: пивоварна и конюшня.

Въпреки административното й значение най-впечатляващото във външния вид на сградата е централната кула, отворена за безплатно посещение. Със 106-те си метра тя е най-високата в града, макар и да бие тази на кметството само с 40 сантиметра. Пуснах се на авантата въпреки всеизвестния си страх от високото. С първия асансьор се стига до ресторант, в по-ниската част на кулата. Оттам решените да видят Копенхаген от високо се качват на още един, който води до мрачна стая, пълна със странни скулптури на прегърбени атланти плюс умален модел на замъка. До откритата част на кулата остават само няколко крачки по късо вито стълбище.

Изгледът отгоре наистина е хубав, стига да знаеш горе-долу какво виждаш и за какво да гледаш. Като току-що пристигнал в Копенхаген и допълнително стресиран от височината, зяпах доста неориентирано, но разпознах едно от съоръженията в увеселителния парк Tivoli и проточения над Йоресунд далеч на югоизток мост, свързващ Копенхаген с шведския Малмьо. Не се задържах дълго — през широките арки влизаше дъжд, а резките движения на сновящите между парапетите с фотоапарат в ръка хора застрашително ме доближаваха до инфаркт.

Nyhavn

Паралелите между Копенхаген и Амстердам може би не са чак толкова много, но именно Nyhavn е мястото, на което датската столица поразително напомня тази на Нидерландия. Излизайки от близката метростанция Kongens Nytorv, човек първо бива заобграден от сгради и строителни площадки, така че след няколко крачки покрай стария театър пристанището буквално изниква зад ъгъла. Огряните от слънцето къщички от едната страна на канала са досущ като амстердамските, но с разноцветни фасади. Пред всяка от тях са извадени маси и столове, заети от едновременно припичащия и тъпчещ се с морски дарове на солени цени народ. Контрапрограмата се провежда само на метри от тях — на каменния ръб, с крака виснали над водата, седят предимно млади хора с кутийка бира в ръка.

От Nyhavn започват и туристическите обиколки с корабче. Касата е точно зад огромната котва на кея, а цената на едночасовото пътуване с гид на три езика е съвсем разумните 80 крони. (Впрочем, в близост до кея услугите си предлагат и колоездачи с рикши, двама от които си говореха на български.) Корабчетата са големи, с покрита главна част от наредени като за кино седалки и по-тесен, но открит заден край. Госпожата с микрофона стоеше на носа и, когато не ни подканваше да седнем заради на места опасно ниските мостове, под които плавахме, със завидна ловкост превключваше между датски, английски и немски, така че що-годе всеки да разбере какво ни показва преди да сме го отминали. В разходката бяха включени новата сграда на Кралския датски театър (Skuespilhuset) и тази на Операта (Operaen), чието построяване е глътнало умопомрачителнитя половин милиард евро, дарен ей така от Maersk, най-голямата датска компания.

От друга страна отразихме и разни реликви като Църквата на Спасителя (Vor Frelsers kirke) със спираловидното й външно стълбище и блестящата фигурка на върха, както и старата сграда на Фондовата борса (Børsen). Кулата на последната е може би най-красивата, която видях в града: Куполът й е съставен от телата на три дракона с преплетени опашки, символизиращи дружбата между Дания, Швеция и Норвегия, маркирани чрез трите корони най-отгоре. Палубата на корабчето беше и единственото място, от което зърнах Малката русалка (Den lille havfrue), символ на Копенхаген, пред която спряхме за малко. Откъм сушата статуята беше налазена от мравуняк туристи, половината от които се опитваха да се доберат до самата фигура, докато останалите дебнеха с фотоапарат като снайперисти. Предфинално, на една от табелите край водата, рекламиращи разходките с корабче, някой шегаджия беше изтрил C-то в "Canal tours".

Amalienborg

Кралица Маргрете II има един задник, но пък четири замъка. Именно това е броят на подредените в кръг около малък площад сгради в Amalienborg, резиденция на датските монарси. Заради ремонт около всяка от тях имаше работно скеле, придаващо й същия жален вид, който в момента има и фасадата на Berghain. Около входовете на пост стоят кралски гвардейци, чиято смяна била уж зрелищно събитие. Вероятно част от нея съм видял в неделя, когато десетина от същите безгрижно блокираха една от улиците до Nyhavn със смешния си марш.

Agnete og havmanden

Докато за Андерсеновата русалка всеки е чувал, а скулптурата й е под постоянен фотообстрел, една по-неизвестна подводна история, свързана с града, ме спечели още преди да видя паметника й. Ако не беше Atlas Obscura, със сигурност и аз, както повечето минувачи по моста Højbro, щях да пропусна металните човешки фигури, едва прозиращи изпод мътната вода. Легендата разказва за младата Агнете, която, минавайки край морето, получила спонтанно предложение за брак от негов човекоподобен обитател, което тя също толкова спонтанно приела. Госпожата не само му се натресла в подводния дом, ами и му народила седем сина. Един ден обаче чула камбанния звън на църквата и си била камшика. Обещала да се върне. Изоставените мъже и до днес протягат ръце към сушата с надеждата да го направи.

На пазар

Ако покрай мимолетните удоволствия за небцето и стомаха ти останат някакви средства за по-дълготрайни покупки, Копенхаген с благодарност ще глътне и тях. Стига, разбира се, да не уцелиш местния Store bededag — комбиниран празник на един куп светии, ефективно намаляващ почивните дни в кралството. От Ерланд разбрах, че именно той, а не Денят на труда, е причината за затворените в петък магазини. Манифестациите и политическите речи, с които се чествал, ми бяха убягнали напълно; единствено воят на сирени, който ме беше застигнал на няколко пъти в града, впоследствие доби смисъл.

Strøget е една от най-дългите пешеходни търговски улица в Европа и е осеяна с магазини за дрехи, козметика, играчки, сувенири и какво ли не. На нея се намира и магазинът на Lego, в който можеш да си сглобиш собствено човече от куп различни части, някои от които персоналът периодично измита от пода и връща в контейнера. Освен в него се завъртях и в един от филиалите на Samsøe & Samsøe, както и в уж по-тънкажния Acne Archive в една от уличките на Nørrebro. Честно казано, не ме грабнаха нито цените, нито продуктите. По уредбата в Studio Travel обаче вървеше Powder Dreams на Tokyo Black Star.

И като стана дума за музика: За Dorma 21 научих от този списък, но заради на места неактуализирания адрес без малко не се разминах с посещението. Все пак имах късмет случайно да мина покрай малката витрина на Blågaardsgade 31C и табелата със странно лого. Магазинчето е възтясно, но в съботния следобед вътре почти нямаше хора. По рафтовете има и MDR, и Perlon, че даже и разни прашасали обложки на Lasergun, а по специално отделените плочи и закачената на видно място тениска с ръката и оцъкления омар личи особеното отношение на собствениците към Lobster Theremin.

Истински омари е вероятно да откриеш в Torvehallerne, който с изисканата си атмосфера и разнообразните деликатеси напомня повече последния етаж на берлинското KaDeWe, отколкото класически пазар. Понеже бях ял, минах само транзитно през халето, изпълнено с ароматите на риба, подправки и сладкиши. Отзад, на площад Израел (Israels plads) в неделя имаше китно арт пазарче, на което местни дизайнери продаваха творбите си — от графики и рисунки, през бижута и аксесоари, до мебели и странни интериорни пособия. Последните си 30 крони дадох на една амбулантна бариста срещу животоспасяващо двойно еспресо.

Tivoli

Макар да беше част от плана ми от самото начало, срещата ми с втория най-стар увеселителен парк в света се случи доста спонтанно. След като заради лошото време първо я отложих за събота, разговорът с Ерланд в петък в комбинация с няколко кутийки Carlsberg от кварталното магазинче ме убеди да се пусна към Tivoli Gardens още същата вечер. Оказа се, че в опит да привлече повече млади хора, ръководството на парка организира петъчни концерти с различни групи и изпълнители. Оказа се, и че Ерланд има абонаментна карта, която ми спести 99 крони вход. Че при сканирането й на дисплея на автомата лъсна гладко избръснатото му лице, а не моята брадата физиономия, скучаещата охрана въобще не забеляза.

Разположен между централната гара и кметството на Копенхаген, Tivoli обхваща голяма озеленена площ, на чиято територия, освен задължителните виенско колело, кула-катапулт, въртележки, самолетчета, сцени, ресторанти и кафенета, има и живописно езеро. Дизайнът на сградите и увеселителните съоръжения е разнороден. Ту футуристични, ту ориенталски, всички носят някакъв общ ретро-приказен дух, като извадени от ниво на Strider. Или поне аз така ги усетих — към полунощ и в нетрезво състояние. Паркът е пълен с лампи в странни форми, чиито мигащи светлини чудно пасваха на психеделичния рок, който някакви потни метъли на име Spids Nøgenhat бичеха на главната сцена, докато виенското колело продължаваше да се върти, а хората в самолетчетата раздираха тъмнината с неистови крясъци. И така до към 00:30, когато музиката секна и гостите, отчасти с тактичния съпровод на охраната, се запътиха към изходите.

Christiania

Съществуването на явление като Свободния град Християния в уредено общество като датското и досега ми изглежда странно. Което не прави ареала в Christianshavn, отделен от Копенхаген със заграждения, недвусмислено заявяващи автономността на мястото, по-малко любопитен. Дори напротив. Градът, на чийто приличащ на индиански тотем изход пише "You are now entering the EU", е нещо като хипарска комуна, в която на почит са самодейността, взаимопомощта и пушенето на трева. Нещо като гигантски Bar25, барабар с панаирите, съдейки по налепените като тапети плакати за разни растафариански ивенти из дупките на селището.

Имотите в района са кът и се раздават само след специално одобрение въз основа способността на кандидата да допринесе за добруването на затвореното общество. Затова пък някои от селските къщички с градинки имат много приятен, разбирай цивилизован, вид. Предполагам, че в района има и известна раждаемост, което повдига интересния въпрос за социализацията на индивида при подобни условия. В смисъл, детството ти е меко казано нестандартно, когато, заобграден от столицата на модерна капиталистическа държава, баща ти копае лехи с рукола и праз, по прашните улици се гонят кучета, а миризмата на качак е просто част от пейзажа.

Апропо качак: Макар и противоречива от гледна точка на датските власти, продажбата и употребата на марихуана на територията на Християния е напълно легална. Затова освен празните тубички от джойнт, търкалящи се из тревата край водата, в една от уличките между избушените складове и самобитната пекарна ще откриеш малки импровизирани щандове, покрити с камуфлажна мрежа. Зад тях добре сложени мъже, маскирани като Underground Resistance, продават въпросната стока със строг поглед. Малко по-нататък Café Nemoland предлага и маси за колективен гърмеж под звуците на ненатрапчива музика.

Като изключим липсата на оръжия и автомобили, Християния прилича на Mad Island от третото ниво на GTA2. В лицето на локалния скейт бранд Alis местните дори си имат един вид униформа, чиято употреба се простира далеч извън границите на Свободния град. Друга запазена марка са изобретените тук Chrstiania Bikes с товарна част отпред, еднакво удобна за покупки и за детско столче. Освен насилието и тежките наркотици, местните правила забраняват снимките и, wait for it, тичането. Всъщност, нищо чудно. Бягащи хора вероятно са последното нещо, което искаш да мине пред премрежения ти от бохане поглед.

Хапка, пийка

Противно на първосигналната ми асоциация от името, Peder Oxe не е хомо-кравеферма, а уютно ресторантче, поместено в сградата на някогашен манастир. Ако седнете вътре, ще се насладите на приятния интериор. Ако седнете отвън — на симпатичната сервитьорка, която с риск от простуда хвърляше чаровни усмивки на минувачите, подканвайки ги да влязат. Аз направих второто, макар и повече заради все още слънчевото време и нелошия изглед към малкия площад. 200 крони за телешко филе със сос от бульон, бяло вино и естрагон, гарнирано със зелени аспержи, тиквички, домати, патладжан и лук. Плюс печен картоф. А, и още 47 за малък Kronenbourg 1664. Културно.

Любимият ми тъмблър на ресторант — ей тва е Hot Buns. Заведението е тясно, за което донякъде е виновна и гръдната обиколка на персонала, но пък приема резервации през сайта, а след посещението ти изпраща анкета на датски. Отговорът ми на български: Чудесната идея на Paleo бургера да замени хлебчето с печена гъба беше помрачена от леко безвкусното месо с гумена консистенция. Иначе палци горе за patty-то от омлет със спанак и безропотната добавка на пърженото яйце, което поисках със закъснение. Палци горе и за гръдната обиколка на персонала.

Освен посветения на науката Experimentarium т.нар. Хартиен остров (Papirøen), част от Christianshavn, помещава и също толкова експериментално изглеждащото хале, дом на Copenhagen Street Food. Офертите вътре са интернационални и трудно обозрими, особено за гладен човек, но въпреки официалното начало на работното време в 12:00, към 12:30 така или иначе само част от будките бяха готови да предложат нещо на изгладнелите посетители. Чакането за Overload Surf & Turf бургера на немския Fisch Art, който бях изпуснал в Берлин, за жалост не си струваше. Месото и тук не беше добре приготвено, хрянът доминираше общия вкус, а сладките картофи бяха казали само едно срамежливо "здрасти" на фритюрника.

От ресторантите в Tivoli, където отидох отново по светло, само за да хапна, Færgekroen Bryghus ме привлече с идиличното си разположение директо на езерото. При 345 крони за меню от три ястия и още 65 за голяма халба от домашната им кехлибарена бира за вечеря с изглед към водата и неуморните лупинги на самолетчетата оставих близо 20% от тридневния си бюджет. Не съжалявам. При всяко сервиране учтива дама обявяваше съдържанието: първо бутер тесто с каперси, скариди и гъби; после крехко агнешко с мачкани картофи, чесън и балсамико; накрая карамелов крем с ревен и ванилов сладолед. Можеш да ядеш и виенски шницел, но защо би го направил?

Дори да си прежалил 1700 крони за дегустационно меню в прочутия Noma, сдобиването с места има митичния статус на това в Dorsia от American Psycho. Затова иди като пич в Almanak на отсрещния бряг. Прекрасната резедава сграда в стил стриймлайн модерн ресторантът си дели с още три заведения, от които джаз барът The Standard отвън личи най-ясно. Тук за първи път опитах типичния датски smørrebrød — 120 крони за два по избор на готвача. Тези, които сервитьорът с телосложение на терминатор и физиономията на Дон Дрейпър ми донесе, бяха съответно с варено яйце, сос от майонеза и горчица, скариди и препечена пилешка кожа и с ростбиф, хрянова паста и рукола. Първият беше вълшебен, вторият биваше.

На няколко пъти ми се стори, че обслужването в Дания е леко мудно. В Harbo Bar, който е по-скоро кафене, окончателно се убедих в това. Докато девойчето зад тезгяха оперираше с темпото на нагълтан с валиум пациент, опашката от чакащи добиваше все по-абсурдни за малкото заведение размери. В един момент пък от кухнята се подаде индивид, чиято бяла престилка предполагаше да е отговорен за сладкишите, но от чийто хипарлив вид човек би заключил, че тъкмо го е пуснала тревата. Иначе парче шоколадов кейк, двойно еспресо и сокче струват около 60 крони. Има и безплатен нет, паролата за който е видна дори за минувачи.

Характерна гледка от кулинарния ландшафт на Копенхаген е т.нар. pølsevogn — фургонче за наденички, каквото има почти на всеки ъгъл. Хлебче с увит в бекон кренвирш плюс кисели краставички, пържен лук, кетчуп и горчица ("With everything on it? — Yes, please. — Aah, local style!") идва 35 крони. Ако като мен си го вземете от чичето до Nyhavn, то в никакъв случай не се качвайте на зелената платформа с изглед към строителната площадка, чийто надпис като морска сирена ви подканва да сторите тъкмо това. Горе някой се беше изтропал така злокобно, че дори без да стъпвам в старателно размазаното му произведение, имах чувството, че съм се усмърдял безвъзвратно. За току-що изядения хотдог да не говорим.

Баровец съм аз

Към подсказката за концерта в Tivoli Ерланд добави и още една: за някакъв скатан бар, в който се влизало само след почукване на специална врата. Адресът, който ми даде, беше на Studiestræde — улица на пешеходно разстояние от парка, която в петъчната нощ се оказа пълна с добре посещавани заведения. Вратите им безразборно пропускаха шумни пиянки и двете посоки, а по тесния път често кръстосваха таксита. Да почукам не се наложи — вратата на номер 14 беше отворена, но от двамата младежи, които небрежно я охраняваха, разбрах, че TS Bar, който търсех, отдавна не съществува. Поне наследникът му беше готов да ме приеме.

Blue Velvet се намира под земята и оскъдното му осветление само подчертава това. Към един след полунощ бях едва третият гост вътре. Неприветливите 80 крони за джин тоник лъмбърсексуалният барман компенсира с приятната си разговорливост. Бившият вече TS Bar е бил истинска институция в нощния живот на Копенхаген, но е имал редица проблеми, свързани с наркодилъри (от огледалото в тоалетната любезен надпис моли за влизането по един), Hells Angels и тем подобни девиантни персонажи. Червенокосата рокабили дама, която също се навърташе зад бара, се оказа дружелюбната собственичка, Хенриете. Същата държала и кафене със забавното име The Log Lady по-надолу по улицата. При тръгването ми около 1:30 на малкия денсинг пред диджея се чекнеха десетина момчета със съмнителна сексуална ориентация.

Преди партито в събота пих едно (две) в Bakken. Заведението, което в по-ранните вечерни часове сервира и храна, се намира в т.нар. Meatpacking District на Vesterbro, който все едно е правен с някакъв map editor на Морска гара Варна. Стените на самия Bakken са в бели плочки за баня, а там, където не са, са изрисувани с всевъзможни драсканици. Най-късно когато под звуците на Casco — Cybernetic Love две девойки на бара захрупаха джумерки вместо чипс, разбрах, че съм направил добър избор.

Елате на парти, елате на бати

Ако Ерланд не ми беше припомнил Trentemøller, щях да кажа, че не познавам нито един датски диджей. Въпреки това Копенхаген е добре развито средище за електронната музика, което в събота дори ми предложи избор от три партита с известни имена. Най-голямото от тях естествено беше и в най-известния клуб в града — Ostgut Ton Nacht в Culture Box. Да отидеш на такъв ивент, идвайки от Берлин, пък бил той и с Marcel Fengler и Anthony Parasole, е като да си поръчаш дюнер — вкусно е, спор няма, ама у вас можеш да го правиш всеки ден. Затова предпочетох израелците Deep'a & Biri в малкия Harvey, на хвърлей камък от Bakken. Третата опция остана за протокола и представляваше сюрреалистичен плакат за Hodge в Stengade.

Като достатъчно страдал от опашките пред вратата и киселата охрана на берлинските клубове цъфнах на входа на Harvey още преди полунощ. Отпред имаше само няколко човека, които просто пушеха, а най-сериозното препятствие по пътя навътре бяха 70-те крони за печат, една всъщност съвсем разумна сума. Понеже в клуба имаше дори по-малко хора отколкото пред входа му, скоро се заговорих с подгряващите диджеи — местното дуо Marc & Mikkel и Gabriella Vergilov. Последната, впрочем, не само се оказа супер симпатична сънародничка, но и завърши сета си с онова грандиозно парче, с което Woody започна своя тук. Тоя път вече разбрах как се казва.

Докато слушахме Габриела, Микел сподели мъката ми от празната зала пред Marcel Dettmann в София като каза, че в Русия е преживял същото на Mike Huckaby, когото масите изоставили в полза на някой от сорта на Andrea Oliva. Няколко водка матета по-късно научих, че след сета си двамата с Марк отпрашват директно за Culture Box, където били букнати за същата вечер. За двата часа в Harvey пичовете дори помолили приятел да ги покрива. Предложението да ме включат в гестлиста приех със същата охота, с която и купоните за безплатно пиене, магически появяващи се при всяка моя поръчка, макар и това да означаваше да не остана за целия сет на главните гости.

Интериорът на клуба е беден, но пък съдържа няколко дървени маси и столове, каквито човек обикновено вижда само в кръчми. Предвид 20-те крони за гардероб и сравнително малкия брой посетители върху тях бяха нахвърляни якета, чанти и дори един скейтборд, с който малко преди това брадат младеж се беше плъзнал по полупразния денсинг. За Deep'a & Biri пространството вече беше приятно пълно, но все още с достатъчно място за отдих и раздумка до стените и около бара.

Докато Harvey успях да огледам и усетя в що-годе адекватно състояние, с ръка на сърцето трябва да призная, че във филма Copenhagen, който гледах малко преди пътуването си, от култовия Culture Box видях повече, отколкото при посещението си на място. Имам фрагменти от спомен как около 4:00 се качвам в такси с Габриела и брат й, а в следващия момент вече набивам крак пред Marcel Fengler в Black Box. Именно така се казва главната зала; другите са Red Box и White Box. Най-бързо се познават по осветлението в съответния цвят, чийто източници са оформени като пикселите от логото на клуба. Само не ме питай как са разположени — дори не съм сигурен, че влязох и в трите. Не съм сигурен и за няколко други неща: дали използвах гестлиста (съдейки по съдържанието на портфейла си на другия ден, твърде вероятно е да съм забравил), с какъв акъл продължих да лющя бири до сутринта (ръката ми беше станала като на човече от Lego) и защо през цялото време имах натрапчивото чувство, че съм в ://about blank (във всеки смисъл). Сигурен съм обаче, че си изкарах много добре.

На Âme — Rej вече си бях облякъл якето, което предизвика възмущението на една нахапана дама до мен. Габриела вече си беше тръгнала. Въоръжени със слънчеви очила, с брат й се разделихме на Kongens Nytorv, а аз се прибрах да реанимирам у Ерланд и Ив, които за щастие нямаше да си дойдат преди обед.

Superkilen

Въпреки че имаше звездичка на картата ми, пред Superkilen се озовах случайно — екранът, обявяващ спирките на автобуса, с който уж отивах към Assistens Kirkegård, беше забил, шофьорът явно също. Червеният площад на парка личи отдалеч колкото заради яркия си цвят, толкова и заради неоновите знаци с руски и китайски символи. Вехта улична табела, кичеща стената на малката будка за шаварма отляво на входа, дори гласи: Красная площадь. Е, с лонгбордовете и сингълспийдовете си хората наоколо приличат по-скоро на типични хипстъри отколкото на върли комунисти, но пък и идеята на дизайна е именно културното многообразие. Паркът има още черна и зелена зона и обединява елементи от над 50 държави.

Assistens Kirkegård

Гробището в Nørrebro беше една от последните ми гледки от Копенхаген преди да потегля за летището. Докато статуята на Андерсен с характерния цилиндър, край която се суетят почти толкова туристи, колкото и до тази на малката му героиня, стърчи точно до сградата на кметството, тленните останки на писателя са положени именно тук. Другите две имена в списъка на покойниците, които ми говореха нещо, бяха Сьорен Киркегор и Нилс Бор. Въпреки че за гробовете на Андерсен и Киркегор има упътващи табели, се лутах доста дълго преди да ги намеря, което отдавам на щетите от предната нощ.

Всъщност пред очите ми първо попадна надгробната колона на фамилия Бор, около която се бяха курдисали две бъбриви лелки. Присъствието им далеч не беше изключение: Гробището има приветлив вид и е пълно с разхождащи се, тичащи, четящи и хранещи се граждани без каквото и да било притеснение от близостта с известни и безизвестни мъртъвци. Изобщо, ако не бяха сивият камънак и типичните цветни лехи, човек би помислил, че Assistens е просто поредният градски парк. Не че някога би ми хрумнало да вляза във Варненски централни без работа, но подобно отношение към живота (и смъртта) приветствам най-сърдечно.

понеделник, март 23, 2015

Залезът на боговете

Дядо Westbam, чийто Beatbox Rocker навремето ми отвори очите и ушите за електронната музика, принципно съм го отписал отдавна. Последния му албум, Götterstraße, си купих в дигитален формат, само защото струваше пет евро, а за произхода на заглавието дори не ми хрумна да се поинтересувам.

Решението

В началото на март обаче попаднах на този плакат. Понеже няколко месеца по-рано партито по случай 50-годишнината на Sven Väth, с когото Westbam е кажи-речи набор, се оказа стабилен панаир, се позамислих. Макар и извадени от гимназиалните ми архиви, много от имената в лайнъпа ми звучаха някак носталгично-привлекателно, а Takkyu Ishino, DJ Dick и D.A.F. никога не бях слушал на живо.

Цената на билета от 22 евро сметнах за разумна и след няколко дни чуденки взех, че си купих един. Наспан и загрял с A Love Story 89-10 и Low Spirit Classics, които извъртях по два пъти преди да изляза от къщи, се отправих рано-рано към Columbiahalle. Все пак Hardy Hard почваше още в 23:00.

Мястото

C-Halle е известна локация в западната част на Берлин за концерти от всякакъв калибър. Изградена е на две нива: по-голяма приземна част, директно пред сцената, и u-образна тераса отзад и отстрани. Достъп до последната в случая имаха само VIP гостите, всеки от които се беше бръкнал над 80 камъка за хартиена гривничка, даваща предимства със съмнително качество. За контакта с бекстейджа и героите зад пулта не мога да доложа, но малко след полунощ вторият етаж видимо се пръскаше по шевовете, а от гневните коментари във Фейсбук впоследствие научих, че за пиенето "на корем" се е грижел един единствен бар, който не смогвал на темпото на решения да си избие парите псевдо-хайлайф.

Долу, парти-плебеите като мен бяха в далеч по-добро положение. Дълги барове имаше и от двете страни на сцената и макар цените да не бяха от най-приветливите, обслужването вървеше експедитивно. Дори в пикови моменти място за танцуване не липсваше, така че на настъпванка играхме само тук-там с някой омазан от алкохол и/или наркотици арлекин. Тоалетните също бяха на ниво: От трийсетината писоара в мъжката почти винаги имаше някой свободен. По стара традиция опашка се заформяше само пред кабинките, пет или шест на брой, но и тя също напредваше с охота. До мивките в предната част пък очилато чиче със санитарна престилка и тапи в ушите цяла нощ ръкомахаше като регулировчик пред сензорите на автоматите за салфетки, подавайки по две-три на ококорените посетители с мокри ръце.

Известно време се удвилявах на вентилацията в залата. По-късно, от почти невидимите знаци, разлепени по колоните, разбрах, че вътре просто пушенето е забранено. За ред посетители това явно не беше от значение и на много места съвсем неприкрито се развяваха цигари. Охраните, неохотно сновящи напред-назад, току смъмряха някого, който с наведена глава и изгасен фас се отправяше към предназначения за целта външен двор.

Като бонус, в задната част на залата, досами входа, се намираше малка сергийка за храна. Асортиментът беше беден, прост и скъп, но пък къде другаде можеш да набиваш супа с брецел, докато около теб разхайтени младежи лакомо гълтат тиктаци?

Публиката

Апропо младежи: Средната възраст на публиката определено беше над обичайното за електронни партита. Което в комбинация с вида дори на по-младите оставяше впечатлението, че феновете на Westbam и приятели са паралелно общество, спряло културното си развитие в началото на милениума. Толкова пиърсинги, тениски с шарени щампи и широки милитъри панталони не бях виждал от първите си партита в Германия, да не кажа от последните в Comics Club във Варна. От друга страна силно представени бяха и типичните немски диско-гюбеци със силно изрязани и впити потници, карирани ризи Camp David с къс ръкав и мазни прически. Сред дамите имаше хем такива с къси оцветени коси и раница на гърба, хем със солариумен загар, татуирани флорални мотиви и високи токове. Плюс онзи източногермански сорт в окъсани тесни дънки и балетни пантофки Adidas, към който винаги съм изпитвал някаква особена симпатия.

Изобщо посетителите бяха всичко друго, но не и обичайната за известните берлински клубове гледка. Хипстър може и да е разтегливо понятие, но за осем часа в залата не видях нито един човек, когото бих нарекъл така. Посетителите напомняха повече на едновремешните съботи във Forum Trier, отколкото на, примерно, Watergate. Музиката, за съжаление, също.

Hardy Hard

Смея да твърдя, че предвид отрезвителния ми опит с останките от Low Spirit Recordings още през първите години в Германия, както и естествено променения ми вкус, подходих към мероприятието със занижени, заземени, дори леко вкопани очаквания. На този фон едночасовият сет на Hardy Hard, облечен с тениска с ироничното "I don't sync so", се оказа що-годе приемлива смесица от хаус, брейкбийт и малко електро. След тегавото начало с Listen, която никога не съм харесвал, за момент прозвуча World Cup на Kiko. За черния списък Кай изпляка някакъв ужасен едит на Crazy In Love на Beyonce, който направо ме досрамя, че чувам. Поне миксирането му беше читаво. Предфинално дрезденецът пусна последното, което бях чувал от него: Hardhooks — I'll Be Yours. Понеже на първо слушане го бях заплюл, трябва да призная, че в залата проработи изненадващо добре. Краят дойде с The Prodigy и Wild Frontier.

Moonbootica

Опасявам се, че имаше време, в което наистина харесвах Moonbootica. Също както се опасявам, че съм ги слушал в Триер. И че бях останал доволен. Тук им трябваха по-малко от пет минути, за да ме подразнят. Не само, че са вчесани калпаци с ризи, ами и пускат ебахти убитата музика. Всеки път, когато по-дебелият вдигаше ръка, за да отбележи някой брейк, ми идеше да го изхакам с лакът в ребрата, за да я свали. И то какви брейкове, човек. Фъстящи звуци, музиката набира, а те, вместо да отпушат бийта директно, правят някаква нелепа пауза, някакво абсолютно неуместно затишие, което убива цялата енергия, преди ритъмът да подхване отново. Когато всеки такъв момент е придружен от една, а понякога и две изпънати над пулта ръце, най-разумно е да се поразтъпчеш в по-празната задна част на залата, редуцирайки аудиовизуалния поток до поносими нива. Авторското им June, което чухме за изпроводяк, дойде като едновременно приятно и болезнено ехо от безвъзвратно отминали времена.

Gabi Delgado (live)

"Das ist nicht D.A.F. Das ist Disko" — с тия думи оплешивяващ вуйчо пое пулта след няколко минути неловка тишина, придружена от трескаво разместване на техника и кабели. Реших, че има някакъв проблем и непознатият господин самоотвержено се е нагърбил със задачата да забавлява тълпата, докато всичко се нареди. С умопомрачителните дискажи, които малтретираше с филтъра по минута-две, лишавайки ги от и без това ниската им музикална стойност, това не само не му се удаде, но и в един момент повдигна уместния въпрос: Аве кой е тоз изобщо? При положение, че в таймтейбъла за лайва бяха предвидени само 20 минути, някак беше крайно време гостът да се яви и същият този лайв да започне. В този момент LED-таблото пред пулта, което напомняше на публиката името на диджея, който слуша в даден момент, разби представите ми на пух и прах. Това отпред беше самият Gabriel Delgado-López, една втора от пънк версията на Kraftwerk, наречена Deutsch Amerikanische Freundschaft. Изпълнението му не само не беше на живо, но и звучеше ужасно. Изведнъж десетте минути, оставащи до края му, ми се сториха като цяла вечност.

Westbam

След като колегите му доволно напълниха залата с лайна, на рожденика не оставаше нищо друго, освен да ги доразмаже в лицата на гостите си. Той, естествено, се справи блестящо. Още по време излишно проточеното си интро, изградено от нервно нахвърляни върху монотонен ритъм семпли от старите му хитове, дядо ти демонстрира, че все още се има за бог, размахвайки юмруци високо във въздуха. Оттук насетне заигра едно кьопоолу от звуци, сред които единственият лъч светлина беше краткото включване на техно класиката на X-101 — Sonic Destroyer.

След час издевателства над слуха ми окончателно се убедих, че именно това анахронично звучене е причината в категория "легенди на немското техно" днес старият Макс да остава далеч назад в съзнанието ми в сравнение със Sven Väth и DJ Hell, например. И обратно: Маймунджулъците на папа Свен и ексцентрично-грандоманските прояви на хер Гайер не дразнят ни най-малко, просто защото и двамата още са в състояние да те накарат да крещиш от кеф на парти.

Moguai

И все пак сетът на Westbam звучеше като виртуозно изпълнение на Берлинската филхармония в сравнение с това, което ми предстоеше с Moguai. Тук също трябва да отбележа, че музиката на този човек съм харесвал години наред и дори имам спомен за едно негово парти във Forum, на което отидохме уж от липса на алтернативи, пък то се оказа чук. Да не говорим, че Get On има ремикс от Legowelt, а въпреки 13-те му години Headliners е микс, който връткам с удоволствие и до днес.

Е, ако досега всеки от диджеите беше акал в рамките на физиологичната си норма, Moguai не само докара лайновоза, но го паркира и разтовари с такава ловкост и бързина, че докато се опомня, цялото хале затъна до шия във фекалии. 60 минути първокласни EDM-говна, батко! Такова нещо бях чувал на живо само на сръбския EXIT, докато чакахме Afrojack да се наиграе преди бектубека на Tiga и DJ Hell. Повърня някаква адска. Бърза справка в интернет мигновено разкрива връзките на Moguai с терористични организации като Dim Mak и mau5trap, но аз, с наивната си вяра в доброто, сякаш нарочно бях затворил очи. Дори с тапи обаче, ушите ми бяха широко отворени за токсичните отпадъци, заливащи ги на талази. Ужасяващите натрупвания и лазещите под кожата пищялки превръщаха музиката в хомогенна помия, сред чиито отровни пари отделните парчета се размиваха до неузнаваемост. Единственото, което разпознах, беше основната мелодия на Rocker на Alter Ego, останала като оглозгания скелет на разяден от киселина труп. По ирония на съдбата закриващото сета парче прозвуча като траурен епилог по същия начин, по който това на Moonbootica по-рано. Беше U Know Y и то в оригинал, от край до край. Да, вече определено знам защо.


Westbam feat. Dick, Mr. X & Mr. Y and Boo Boo

За епичния момент във втората поява на Westbam се погрижи не кой да е, а другарят Afrika Islam, чийто баскетболен потник както винаги изглеждаше пред пръсване под натиска на телесните му маси. От "All the way from Berlin, Germany...", та чак до "..Mr. X, Mr. Y!" — това интро феновете на Low Spirit и Electric Kingdom го знаят наизуст. Което всъщност е хубаво нещо, стига тук пресиленият драматизъм на дебелия рапър да не звучеше нелепо, а плешивецът до него да не размахваше отново ръце като шампион по бокс. Серията на тандема продължи с Dancing With The Rebels и Free Me, като потящия се господин Хикс неведнъж обърка ритъма със задъханите си вокали. По-малко задъхани, но също толкова смехотворни бяха тези на непознатата за мен Boo Boo, която се включи за едно единствено парче — химна на Love Parade 2006, United States Of Love, в който има три стиха на кръст.

DJ Dick, братът на Westbam, явно е по-малко издуханото дете в семейството. До това заключение стигнах, слушайки похвалния му, макар и напълно обречен опит да внесе някакъв разумен звук в пърформанса на насъбралите се зад пулта палячовци. Парчетата, с които разреждаше скучните ритми на брат си не ми бяха познати, но имаха приятен деветдесетарски дух.

Takkyu Ishino

Ишино-сан беше човекът, когото очаквах с най-голямо нетърпение цяла нощ. От колаборациите му с Beroshima и Westbam, през овкусените му с есид и диско миксове, та чак до по японски шантавия му поппроект Denki Groove — Такиу винаги ми е бил симпатичен. Появата на чернокосата му глава с характерна брадичка и облеченото му в черен Adidas Firebird малогабаритно тяло предизвика не само моето вътрешно ликуване, но и еуфорични подвиквания от публиката като цяло. Със срамежлива усмивка и ударния бийт на Elektronische Tanzmusik, съвместния му хит с рожденика под името TakBam, японецът стартира повече от добре.

Разочарованието дойде още с второто парче, но не заради парчето. Просто Ишино омаза прехода така, все едно не беше пипал сиди плеър от десет години. Още по-криво ми стана, когато същото се повтори неколкократно до края на сета му. Освен от лошото смесване иначе чудесната селекция на самурая се помрачаваше и от прекалено честата смяна на траковете, включително във възможно най-неподходящия момент. От Blue Monday на New Order чухме само началото, от Control на Nitzer Ebb се завъртя само голият вокал, а катапултираща мозъка композиция като Rawhide на Butch Такиу извади от микса точно преди най-якото й място. Сред малкото неща, които прозвучаха в цялост, бяха Strike на Jimmy Edgar и Temporary Secretary в страхотния Radio Slave едит, на който зарипах като младо яре. Класиката на Lil Louis — French Kiss можеше да бъде епичен край на сета, ако също не беше тъпо орязана.

Woody

Всъщност, Woody също бе сред диджеите, които не бях слушал на живо. За разлика от динозаврите преди него обаче, човек може да го чуе сравнително често из берлинските клубове — факт, който си каза думата, когато същият застъпи към 6:30 с брутално хаус парче с хипнотичен женски вокал, което лично за мен буквално взриви залата. Другата разлика с пенсионерския клуб от по-рано бяха грамофоните, които Woody май единствен употреби. Така, с винил в ръката, накривена бейзболна шапка на главата и сухата фигура на Snoop Dogg, изглеждаща по-скоро като закачалка за възшироката му тениска, берлинският фънкмастър прати целия предшествал го цирк да си ляга.

Краят

Към седем сутринта краката вече едвам ме държаха и се наложи да се лиша от удоволствието да изслушам двучасовия сет на Woody докрай. Предвид чутото по-рано към обявените след него Maxrave Allstars така или иначе нямах абсолютно никакви амбиции. И въпреки че вътре се отпразнува рожден ден, обявявам снимката, която направих отвън, за надгробен камък.


събота, февруари 14, 2015

вторник, февруари 10, 2015

We are the baby makers

събота, октомври 18, 2014

неделя, юли 20, 2014

The Hague is the plague

О, Хага, град на плажове, чайки и електродиско! Докато към Амстердам нямах конкретни очаквания, срещата ми с административната столица на Нидерландия беше като запознанство с приятел, с когото дотогава само сме си писали. Пълен симпатяга, оказва се.



Прекачване

След като се сбогувах с Амстердам с гръм и трясък и почти не спах преди да потегля за Хага, беше ясно, че пътуването ще протече тегаво въпреки само 45-те си минути. От друга страна — време достатъчно за една порядъчна проверка на билетите, колкото да се изложиш ако си без. Автоматът на Lelylaan обаче се оказа побратим на ония от летището и също като тях отеба кредитната ми карта. За щастие, законтрил преди излизане с последните няколко бири от хладилника, имах достатъчно кураж да помоля непознатата до мен да ми купи билет, а аз да й платя в брой. Още не знаех, но с вездесъщата OV-chipkaart, с която тя боравеше, тепърва предстоеше да се сдобия на Den Haag Centraal. Дотогава от мен се искаше само да не заспя.

Накратко, картата представлява пропуска ти за целия градски транспорт. За разлика от еднопосочните билети и дневните карти в Амстердам, тази тук играе ролята на виртуален портфейл, с който се чекираш при качване и слизане от всяко превозно средство. Удобството идва с това, че системата някак магически отчита прекачванията ти и уж те таксува възможно най-тънко. За теб остава само да внимаваш на картата винаги да има достатъчно пари, за да не се наложи да се прибираш пеш от Moerwijk без средство за самозащита. Самата карта струва 7,50€; моята заредих с 20€, които заминаха тъкмо за три-четири дни.

Любопитните факти около транспорта: звучната дума overstappen, означаваща прекачване, както и някои от спирките на трамвая, фиксирани до релсите единствено от пилон с разписанието и сиво кошче за боклук.

Препъникамъни

Да ти върви по вода е едно, да те плющи два дни дъжд от навъсеното небе — съвсем друго. Времето в Хага беше скандал. Късмет имах единствено в изборния за България неделен ден, чието слънчево настроение оползотворих максимално край плажа в Scheveningen. В крайна сметка лошите климатични условия бяха главният, макар и не единствен, фактор от Хага да видя значително по-малко забележителности, отколкото от Амстердам.

Друг фал се оказа лежерното работно време на изненадващ брой от предприятията в града. Понеделника в Хага го пиши дъждовен (във всеки смисъл)! Седмицата в най-добрия случай стартира следобед, а за някои чак във вторник. За трети, като феншопа на футболния клуб, дори в сряда. Въобще половинмилионното население не е като да се скъсва от бач и ако имате конкретни цели за посещение, задължително ги проверете преди да си правите планове.

Пейзаж

Каналите на Хага се броят на пръсти и приносът им към общия изглед на града е несравнимо по-малък от тези в Амстердам. Живописните тухлени къщи също липсват — урбанистичният пейзаж в централната част се състои от сравнително модерни сгради, част от които истински небостъргачи, а симетричните покриви на Здравното министерство местните галено наричат "циците на Хага". Повече архитектурна изящност има в Hofkwartrier и Historische kern както и в квартала на посолствата, почти всяко от които изглежда като лятната резиденция на богаташко семейство. Колоритния вход към China town пък открих едва в края на престоя си и нямах време да го прекрача.

В част от пейзажа се превърна и образът на тъмнокож младеж с бейзболна шапка Gucci, който видях близо десет пъти за три дни. Явно е някаква мода. Забавен ми се стори и един от централните площади в града, кръстен просто "Площад" (Plein), а улица с име Lange Voorhout просто плаче за игри на думи (Vorhaut на немски или voorhuid на холандски означава препуциум).

По изборите в Хага

До посолството на милото ни отечество с Марти трябваше да се отбием за един бърз глас на изборите за евродепутати. След кракто лъкатушене с автобус между красивите вили, развяващи знамена на държави от цял свят, и малките горички с обозначени пътища за ездачи, се озовахме на малка полянка, пълна с хора. Още преди да доловя родна реч, зърнах българското флагче и К-то в регистрационния номер на паркирания наблизо Опел. Хубаво е да рефлектираш над стереотипите, преди да ги прилагаш, но този за съжаление много бързо се оправда.

Българското посолство в Хага се помещава в красива къща с поддържан двор, в който стърчат цветя, храсти и дървета. Като изключим формалната организация на изборите, която винаги е майка плаче, независимо дали гласуваш в България или в чужбина, персоналът беше приветлив и работеше бързо. На този фон няколко индивиди от чакащите изпъкваха с припряни подвиквания на турски, бутане и пререждане. Разпасаните чичаци не само не спазваха реда в опашката за влизане, ами и не спряха да дуднат на госпожата на входа, че всичко ставало прекално бавно, а те имали важна работа. "Картофи ли белят вътре бе?" беше само една от оригиналните забележки, която в комбинация с адската жега изискваше неимоверни усилия да запазиш благоприличие. За кого гласуват такива хора пък въобще не исках да се замислям.

Scheveningen

Let op de meeuwen! За чайките на Scheveningen бълнувам, откакто гледах някакво видео с родения там Legowelt и кадри от известния плаж. Плажна е и картината, която името Хага винаги е извиквало в главата ми. Не кралица Беатрикс, не Международния съд, не дори симпатичния щъркел от герба на града. А пясък, море и, да, чайки. В горещия ден трамваят към плажа се пръскаше по шевовете и, слизайки една спирка по-рано, имах възможност да оставя гледката да се разкрие постепенно пред очите ми. Всичко си беше на мястото — от епичния Kurhaus, пред който шумен оркестър тръбеше еуфорична музика, до дългия кей с футуристичните му конструкции.

За съжаление, заради някаква повреда кеят беше затворен. Пуснахме се по алеята непосредствено над плажа и спирахме тук-там, когато изскочеше нещо интересно. Плажната ивица е дълга няколко километра и ако се уговаряш за среща, е добре да имаш ориентир. За тази цел умни глави са поставили картинни знаци на равни разстояния в пясъка. Ябълка, слънце, делфин. Виждат се отдалеч и се разпознават и от децата. "Къде сте?" — "На черешата". Ха-ха.

Освен шаренията на плажните барове, по алеята е пълно с щандове и будки за храна: сладка, солена, предимно морска. Направих сефтето с едно хлебче с херинга и лук, а по-късно добавих порция испански чурос, нещо като тънки и дълги, сухи толумбички със захар. Направих и грешката да си купя вода от една дама, която пържеше риба — мазното шишенце ми усмърдя разходката. Впрочем цената на водата също варираше на отделните щандове, та ето още един способ за ориентация в случай, че вятърът е изкоренил знаците, да речем.

Сама по себе си алеята също заслужава внимание с авангардните си тройни лампи, напомнящи слушалки на душ, и мекият им светлосин цвят, в тон с този на парапетите. Като част от експозицията на Museum Beelden aan Zee в началото й е разположен малък парк от метални скулптури на Том Отернес. Големите и малки човечета разиграват сцени от приказки, търкалят се, надничат от дупки и дори ядат херинга. Модернистичния пейзаж се допълва от огромното черно лице, дело на Игор Миторай, накривено върху хълма над алеята, близо до входа на музея.

Zahara Cocktailbar

Поредната среща между моето въображение и реално изображение се случи на Zeekant 32, дом на митичния коктейл-бар на име Zahara. Домакин на най-великата музикална класация в галактиката и сборен пункт на хагския диско елит, барът е вълшебно кътче с изпипан дизайн, любезен персонал и приятни коктейли. Локацията му е такава, че хем е в близост до плажа, хем е встрани от суматохата по главната алея. Последното си пролича още докато наближавахме малката тераса на входа и Марти спонтанно възкликна: "Майко, тук как мирише на качак!".

И наистина — на масите отпред няколко юнака лежерно въртяха тлъст масур, а за времето, в което ние изпихме съответно един портокалов сок и един flying grasshopper, в преходната част млада двойка оправи такова количество зелена магия, че ако бях аз, щяха вече да ме копаят. В същото време, между терасата и вътрешността на бара нонстоп сновяха две малки деца, които нерядко залитаха и падаха. Иначе от благия джентълмен зад бара научих, че дизайнът на заведението, включително мистериозното лице от логото, е един от първите проекти на дизайнер, който днес бил много известен. Това не ми попречи да му забравя името.

Фенклуб

FC Den Haag, we are the best! FC Den Haag, we are the champs! Интересът ми към ADO Den Haag, местния футболен отбор, има по-скоро несериозен произход, свързан с музиката на Legowelt. При това положение фактът, че стадионът му се намира на майна си райна спрямо централната част на Хага, а магазинът към него дори не работи в дните, които имах на разположение, ми беше достатъчен да се откажа от посещение.

Понеже все пак бях твърдо решен да си купя някакъв артикул, манифестиращ псевдофенската ми привързаност, се поразтърсих за алтернативни аутлети. Такъв се оказа центърът за туристическа информация, продаващ и един куп други сувенири от Хага, а оттам ме насочиха и към близкия филиал на Intertoys, в който имаше дори повече джунджурии на ADO. С жълтозелен щърк на хавлията вече съм готов да нахлуя като пълен ултрас на плажа в Слънчев ден.

De Bijenkorf

Големия "кошер" в Амстердам дори не бях забелязал; в местния клон се завъртях, колкото да изчакам дъджа да спре, а Марти да свърши работа. Мол като мол. Луксозната сграда е значително по-интересна от съдържанието си, особено на облицованите с дърво стълбища. Виждайки етикета с цената върху подметката на камуфлажните кецове Givenchy, които ми грабнаха окото, ги хвърлих като опарен. Поне тоалетната беше без пари.

Escher in het Paleis

В музея на Ешер, поместен в бившия дворец на нидерландската кралица, прекарах почти целия си последен ден в Хага — не защото беше интересно (а то беше), а защото навън просто не спря да вали. За щастие в сградата има личен гардероб, тоалетна и дори кафене, в което да си подложиш един сандвич с шунка и сирене преди да се гмурнеш във визуалните главоблъсканици на художника. За нещастие с мен влезе и група невръстни ученици, от чиито крясъци самият Ешер би се обърнал в гроба.

Освен рисунки на художника и информация за живота и творчеството му всяка от залите в музея представя накратко и функцията си в бившия дворец. Тоест, посетителят има възможност да проследи едновременно две паралелни изложби, споени от уникален за всяка зала кристален полилей, дело на Ханс ван Бентем. Като човек, който познава единствено метаморфозите, математическите заигравки и невъзможните обекти на Ешер, бях изненадан да открия, че художникът има множество литографии и гравюри с пейзажи, предимно от Италия.

За финал на изложбата последният етаж представя експонати на съвременни художници и скулптори с подобен стил, както и интерактивни забавления с различни зрителни измами. В магазина за сувенири на първия етаж пък можеш да си купиш дори пленително-зловещата птица с човешко лице от Друг свят. Цената й, за съжаление, е трицифрена; иначе билетът за музея струва съвсем разумните 9€. Забавен факт: Най-голямата картина на Ешер, удължената по поръчка 48-метрова Метаморфоза III, е изложена съвсем безплатно в Lounge 4 на Schiphol Airport. Нужен ти е единствено късмет самолетът ти да излита от гейт M.

Добър апетит

Сякаш по поръчка, но всъщност по чиста случайност: В Боляри седнахме с Марти тъкмо на 24-ти май. Както разбрах, ресторантът е добре посещаван не само от българи и в съботната вечер имахме късмет да си намерим място без резервация. 17€ за паниран кашкавал, яйца по панагюрски и две чаши вино бяха окей, но пък сервитьорът лъхаше на пот.

В Хага отметнах и втората точка от плана за колониалната кухня. Суринамският Sjon се оказа не само в удобна близост до вкъщи, но и добро съотношение цена-качесто. След кратка борба с менюто се наложи да стана и да отида до плаката на стената, показващ цветни изображения към непонятните за мен имена на ястията. Moksi metti се оказа чудесен избор: три вида месо, ориз, зеленчуци и пълна с кафяв дресинг сосиера, поднесена отделно. Сложи и един кокосов dawet в стъклена чаша с метална лъжица и ходи си лягай.

Според описанието, хипстъреещото се в по-бастунската част на града Café Blossom предлага lunch & high tea. За второто не мога да доложа, но обядът им беше наистина много силен. По-вкусна салата от тази с козе сирене, заклевам се, не бях ял. Сред хрупкавите зелени листа имаше картофи Вителоте, смокини, зърна от нар, карамелизирани лешници и слънчогледови семки, а полятата с мед малка пита сирене в средата лежеше върху резен козуначен хляб.

В Берлин има четири ресторанта Vapiano, но този в Хага беше първият, който посещавам. Обстановката е приятна и помоему успешно прикрива факта, че веригата е просто един по-лъскав ресторант за бързо хранене. Най ми допаднаха десертите.

В La Place, нещо като стол на самообслужване към V&D, друг мол в града, се шмугнах от отчаяние пред проливния следобеден дъжд. Нито сандвичът с риба тон, нито Chocomel-ът бяха нещо особено, но вътре е сухо и има безплатен интернет.

За Cheesecake Company от друга страна и Марти, и съквартирантката й говореха с въодушевление. Заради нестихващия дъжд в последния ден от престоя ми в Хага намерих време и сили само да мина оттам и да им взема нещо като благодарност за гостоприемството. Вкусовите вариации са безкрайни, а ако тези, които видях в хладилната витрина, са толкова вкусни, колкото изглеждат, то едва ли можеш да сбъркаш с който и да е.

Закачливият VaVoom Tiki Room е част от парти ареала на Grote Markt, съставен от кафенета, барове и ресторанти. Външните маси са обградени от сепарета с дълги дървени пейки, от които човек може да наблюдава глъчката на китния площад, подскачайки между аромата на хамбургер от съседното заведение и Moscow mule-а без краставица в ръката си.

Електростолица

Хага е сборен пункт за голяма част от музиката, която харесвам, но събитията, свързани с нея, в града са по-скоро рядкост. При пристигането ми грандиозният Intergalactic FM Micro Festival 2014 отдавна беше отминал. Единствената ми отправна точка беше офисът на Godspill, официалния дистрибутор на нашумелия Crème Organization, където си бях запазил две плочи плюс последния албум на Legowelt.

Godspill или алтер егото на Меди Раухих, художникът, отговорен за страхотния артуърк на повечето от записите за лейбъла на DJ TLR, се намира в BINK36 — нещо като някогашния ЦУМ на Хага, преустроен в уж творчески хъб. Според самия Меди по-скоро скъпо, отколкото истински креативно офисно пространство, от което обмисля в скоро време да се чупи. В малкия офис тире склад тире магазин има два лаптопа, един грамофон и купища винили, дискове и тениски. Освен с накуцващия Меди се запознах и с Гербен — студент, обгрижващ сайта и страницата във Фейсбук, а явно и кадърен диджей. На паркинга отпред пък видях стар Фиат с леопардова броня и стикери на Murder Capital и Intergalactic FM, най-вероятно собственост на I-F.

От реакцията на Меди, че съм бил в Амстердам, бързо стана ясно, че за хора като него, обитаващи хагския ъндърграунд, холандската столица е олицетворение на лоша, достъпна и популярна електронна музика, а и култура като цяло. Такива противоречия, разбира се, има навсякъде по света, но в този момент намусената физиономия зад очилата на брадаткото забавно ми напомни на I-F с откровено мизантропските му изказвания и на хейтовете на Legowelt срещу бездарието на напудрени продуценти. Нищо чудно, след като мотото на Bunker е "dirty brown and miserable", а това на Crème — "your misery is our mission". Сърдити, ама готини.

Предвид краткия ми престой дори вътрешни хора като Меди и Гербен не можеха да ми помогнат с насока за яко парти, просто защото в понеделник такова нямаше. Иначе горещата точка в града е на две крачки от BINK36 и се казва PIP. Друг известен клуб, чието име е сериозен конкурент на любимия ми (и вече бивш) Maria am Ostbahnhof, Марти ми показа само отвън: Paard van Troje или "Троянския кон", намиращ се в центъра. Следващия път ще превземем и двата.