сряда, февруари 14, 2018

Sensitive Data 10

След второ тригодишно затишие: едно на нула за сивото.

неделя, януари 14, 2018

Успокоения

Човек трябва да бъде в мир със себе си, за да твори. Не със света, а със себе си. Да се харесва и да е уверен в това, което е. Или поне в това, което иска да бъде. Имайки го предвид, не знам защо подхващам този текст, защото тъкмо в момента се чувствам адски неспокоен. Толкова, че сякаш се задушавам всеки път, когато изгася лампите и си легна. След три месеца без алкохол в края на годината, по празниците така ударно се върнах в играта, че май пак трябва да изляза за по-дълго. Коледата ми в България премина като един нескончаем преход от опияниене към махмурлук и обратно, а завърнал се отново в Берлин, се изстрелях в 2018 година с достоен за Star Trek хиперпространствен скок, траял три земни дни.

Прекарах добре, няма спор. И не съжалявам за нищо. Но състоянието, в което изпадам след всеки подобен партимаратон, е толкова по-тежко, колкото по-малко са хората, с които мога да го споделя. Всъщност те никога не са били много. А и обикновено един е достатъчен. Сега обаче ситуацията е такава, че си нямам нито един. Не мога да виня никого, защото никой не е длъжен да изпълнява ролята на слушател. Изобщо, в живота никой на никого за нищо не е длъжен. Освен, може би, родителите, взели решението да те създадат. Всичко останало става по желание, при различни по вид благоприятни обстоятелства за "помагащата" страна.

Близките ми хора или си хванаха гаджета, или си родиха деца, или вече не са ми толкова близки. Затова, вместо да разкажа лично на някой от тях, пиша надълго и нашироко в този забравен от бога блог. Какво пък — така преживяванията ми стават достояние и на теб, по-далечни ми читателю. А конкретно тези от няколкото дни около Нова година, в които П. ми върна гостуването от Брюксел, бяха толкова паметни, че заслужават да ги споделя с повече хора. Без да омаловажавам чудесния предновогодишен взрив на име Killekill Megablank в един от любимите ми берлински клубове, позволил ми за пореден път да се докосна до музиката на още по-любимия ми Legowelt, истинското откровение дойде ден по-късно. В Berghain.

Честно казано, спрямо легендарния клуб винаги съм имал по-скоро рационално уважение като към институция, отколкото фанатичната привързаност на повечето му реални и потенциални посетители. Затова и решението да отидем тъкмо там за Нова година беше продиктувано единствено от желанието да го видим в пълния му блясък, улеснени от предварителната продажба на билети. Да, ама дръжки. Заедно с тридневния лайнъп, в началото на декември от клуба изрично обявиха, че този път ще има само гестлист — и простосмъртни, подложени на противоречивата им селекция на входа. Едно от имената във въпросния лайнъп обаче сочеше, че не само няма да се откажем от плана си, но и ще направим всичко възможно да влезем: I-F.

Първо, I-F е вероятно най-любимият ми диджей за всички времена. От Space Invaders Are Smoking Grass в първата Lektroluv компилация, с която го открих, през коледните класации на Cybernetic Broadcasting System, стопляли студентското ми сърце години наред, до нестихващата му упоритост с Intergalactic FM. Второ, поклащащата му се върху облечено с прост бял потник тяло гола глава с прошарена брадичка беше първата гледка, с която през 2011 г. ме посрещна Panorama Bar навръх седмия рожден ден на клуба. От колоните звучеше Disco Spaceship на Laurie Marshall, а тълпата ревеше от кеф. Трето, добре, че все пак ни излезе късметът с гестлиста, понеже киселяците отпред едва ли щяха да питат за първото и второто.

Прекрачили прага на светата технообител в ранното утро на първи януари, установихме, че вътре зеят отворени деветте порти на ада. Случващото се по етажите на някогашната електроцентрала беше едно към едно с илюстрацията Berlin Clubbing на Виржини Киприотис, явно неслучайно избрана за декемврийския флайер на клуба. Всяко кътче в гигантската сграда беше достъпно, заето от индивиди в най-различни състояния на духа и тялото.
Ухилени младежи,
полузаспали невежи,
озъбени нацепеняци,
наконтени дъртаци,
гейове с каишки,
гейове по пишки,
смръщени рокери,
мърляви докери,
руси лисици,
лелки по цици,
вмирисани чички,
омазани пички,
разкривени травестити,
опулени бабаити;
стада пияни, заляни, нажулени,
с колене ожулени;
народ по потник, тениска, яке, качулка, хавлия
или от тия
на токчета, с маратонки,
кори и бутонки,
дори джапанки;
с очи като бездни,
глави безполезни,
венести курове, месести путки,
надути като гугутки,
наядени между неузнаваемост и неуязвимост,
на културен мост
между полове, поколения
и сексуални влечения.

Нито унищожителното техно на Etapp Kyle, нито палавият хаус на Anthony Parasole бяха в състояние да ни задържат за по-дълго в познатите ми пространства на Berghain и Panorama Bar. Lab.oratory и Halle am Berghain ни очакваха, макар нашите очаквания към тях да се основаваха единствено на обозначението им съответно като XXX-Floor и Elektroakustischer Salon в страницата на ивента. И докато с просторните си две нива халето силно напомняше Kraftwerk Berlin, но с ембиънт музика, хипнотична визуализация на махало и предимно излежаваща се публика, в лабораторията все едно се вихреше епизод на Superjail!.

Да, навряни в нечия дупара или гърло патки видяхме не една или две, при това далеч не само в по-затънтените краища на клуба. Край писоарите дебнеше жаден водолаз, през денсинга периодично се понасяше миризма на лубрикант и телесни сокове, а смачканите почти на топче пет евро, които обикалящият само по латексови шорти барман ми върна, повдигаха въпроси, чийто отговор е по-добре да не търсиш. Вървейки с предпазлива крачка и напрегнато периферно зрение през мрака на пробитите сякаш с голям ковашки чук дупки в тухлените стени между отделните помещения, се чувствахме като в ония експерименти през 70-те с групи плъхове, поставени в парк със забавления. Секс, наркотици и диско.

След перфектна асистенция с класиката Spacer Woman от предхождащия го Sound Stream, точно в един по обед, мястото зад издигнатия на метална тераса над танцуващите маси пулт зае I-F. Тениска на Acid Planet, шапка на Panama Racing Club и USB стик, който превърна следващите три часа във вълнуващо пътешествие из музикалната галактика. Яхнал колективната еуфория, която парчета като Ghibli — Looking For You, Fockewulf 190 — Gitano и Blush — Lift Off неминуемо генерираха, се чувствах все по-комфортно сред заобикалящия ме зоопарк. Фактът, че съм на място, където стотици хора са свободни да се забавляват така, както им харесва, ме изпълваше с радост — и то без директната ми интеракцията с него да надхвърляше танц с бира в ръка. "Лошите нямат шанс", помислих си с усмивка, докато от колоните разцепваше Radio Jolly (Parallax Corporation Remix). "Кур за тероризма, хомофобията и ретроградните нагласи", изкрещях наум на Robot Is Systematic. "Доброто е тук — днес, утре, винаги", заключих обнадежден под звуците на Hills Of Honolulu. Разпознал началото на поредното парче, нададох вик, вдигайки победоносно юмрук във въздуха. Не познаваш Berghain истински, докато не видиш I-F да изсипва The Conservatives — Loneliness над море от голи мъже в Lab.oratory.