петък, октомври 30, 2009

Бай Ганьо в университета

Бай Ганьо отдавна е тръгнал по Европа, но и до ден днешен я преброжда с нови сили -- за ужас на малцинството култивирани български емигранти. Поредното напомняне, че, за разлика от автора си, този литературен герой е чисто и просто безсмъртен, идва от д-р Румяна Иванова-Кийфер, преподавател в специалност славистика към Уни Триер.

Идния понеделник (2.11.), между 14:15 и 15:45, в зала C 22, д-р Иванова-Кийфер ще говори на тема Baj Ganju Balkanski -- eine schillernde nationale Symbolfigur und ein problematischer Europäer. Лекцията е част от отворена за гости ежеседмична поредица, в която учени от университета представят избрани теми от областите си на работа.

Интересът ми към състава на публиката е поне толкова голям, колкото този към самата лекция.

четвъртък, октомври 29, 2009

понеделник, октомври 26, 2009

Berlin calling Trier

Johannes Heil, Turntablerocker, Moonbootica, Toni Rios. В тоя ред в рамките на около месец клатушкащият се на ръба на категорията "голям град" Триер видя малко свят под формата на добри електронни партита. Серията продължава с гости от столицата.



Първо -- тази събота (31.10.), когато зад пулта в Mergener Hof ще застане Fritz Kalkbrenner. Няма да се заблуждаваме: истински известният Калкбренер се казва Паул и е по-големият брат на Фриц. Стартов капитал от неговата популярност обаче Фриц почерпи още миналата година, изпявайки авторския си текст към химна от Berlin Calling, Sky & Sand. През септември 2009 последва вече индивидуалното му Wingman EP за берлинския лейбъл Baalsaal Music.
В биографията на малкия Калкбренер пише, че интересът му към електронната музика се е появил сравнително късно, след като дълги години брат му и колегата Sascha Funke му се присмивали, че слуша хип-хоп. Освен като текстописец и певец, Фриц има професионален опит и като журналист -- съвсем без формално образование.



Две седмици след него (14.11.) на крака в най-стария град идват цели две минимъл-величия: покорителят на пиците André Galluzzi и диктаторът на дюнерите Onur Özer. Тъй както са известни, за музиката им не мога да кажа и две думи от личен опит, освен че съм слушал парчетата им в съответно Cocoon Morphs Tokyo и Cocoon Compilation G. Галуци е автор на първата микс-компилация Berghain и съосновател на лейбъла Taksi. Има и едно гостуване в София.
Йозер от своя страна е първи в микс-серията на Watergate и активен участник в продукциите на Vakant.

неделя, октомври 25, 2009

Vote for Burns

Бавно, но сигурно жълтокожите жители на Спрингфийлд завземат територии от реалния свят. След като в началото на седмицата на вестникарския пазар в САЩ излезе колекционерски брой на Playboy с Мардж Симпсън на корицата и три пикантни фотоса във вътрешността, на ход е местният милионер Монтгомъри Бърнс.

Благодарение на Томас (който днес ми е малко сърдит, понеже го разсипах на баскет) научих за кандидатурата на Бърнс за кмет на Ню Йорк. С ясен план в няколко точки, включващи построяване на атомна електроцентрала, пренасяне на товарния автотранспорт към метрото и ресоциализация на бездомните, Бърнс се изправя директно срещу готвещия се за -- нерегламентиран -- трети мандат републиканец Майкъл Блумбърг.

Освен самия план, на сайта на инициативата ще откриеш още забавни пропагандни клипчета, информация за актуални събития, както и линкове към медийния отзвук на кампанията. Очаквано, право на глас в деня на избора ще имат единствено американски граждани, жители на Ню Йорк, но винаги можеш да подкрепиш Монти във Фейсбук.

събота, октомври 24, 2009

Нишки

Нещо в стил Клонирай ми овца, което оставям без коментар.







All pictures by decks.de

петък, октомври 23, 2009

четвъртък, октомври 22, 2009

Berlin Drinking Battle

One tequila every 5 minutes
Who ever misses a round gets thrown out!


В хамбургския магазин на American Apparel не само са супер услужливи, но и раздават Vice. Разгръщайки броя, който ми туриха в торбата, попаднах на кратко, но супер забавно интервю с берлинчанин на име Ролф С. Волкенщайн.

В навечерието на промените от 1989 Ролф и колегата му Волфганг Хогекамп организират бойно надпиване, което Ролф заснема, а Волфганг печели -- изпивайки 40 текили. Филмът е част от документалната компилация Blechkiste Berlin.

Централната фигура от кадрите под текста -- облегнатият на автомобилно гърне младеж с невменяемо изражение -- е класиралият се втори с 39 шота. (А ето и руската алтернатива.)

сряда, октомври 21, 2009

Торстейн Веблен представя



Далеч по-възторжен в присмеха си щях да бъда, ако офертата се беше оказала такава, каквато първоначално я възприех: лепенка за лаптоп Ed Hardy за 49 €. За жалост, при определени условия, това е цената на цял Acer Ed Hardy Edition.

вторник, октомври 20, 2009

Време за игри

Компютърни игри играя принципно толкова малко, че представянето на вече 4-5 в рамките на два месеца е един и за мен трудно обясним прецедент.

Сред най-новите от тях е набиращата скорост Machinarium, за която първо Заека ми показа зарибяващ трейлър, а днес от Еленко разбирам, че е достъпна като демо. Демото е кратко, но толкова увлекателно с прекрасните графика и музика, че ∼13-те евро за пълната версия плюс саундтрака към играта изглеждат напълно оправдани, ако не и нищожни.
Point-and-click-приключението е създадено от чешките Amanita Design и отличено на два гейм-фестивала. Историята като цяло не е ясна -- играчът управлява малък робот из тенекиения свят на бракми, джаджи и други роботи --, но целта е да се върви напред. Това, в традицията на жанра, става с разрешаване на загадки.

Последното важи и за второто предложение, което дори е безплатно: Gateway. За разлика от Machinarium обаче, шведите от Cockroach оставят детайлната визия на заден план. Първата част на играта набляга изцяло на пъзелите, спестявайки каквато и да е информация относно статуса на главния герой. Семпло изглеждащото човече върви, взаимодейства с предмети в без изключение закритите помещения и се стреми винаги да преминава към нови пространства.
Сюжетна линия в играта внася втората й част. Постепенно става ясно, че героят не само не е сам в странния си свят, но и някой в него има нужда от помощта му. Тук пъзелите стават малко по-трудни, но много по-интересни. Като цяло играта силно напомня старата класика MOTAS.

понеделник, октомври 19, 2009

Хамбург, Чийзбург

Хубавото на писмената реч е, че можеш да я ползваш, дори когато вследствие на простуда гласът ти звучи като Скарлет Йохансон (което при други обстоятелства е един много хубав глас). Така, след като миналата седмица се разболях тъкмо преди отдавна заплануваното ни посещение на Хамбург, днес мога с чиста съвест да кихам и кашлям, докато разказвам за него.

На немските аутобани може да няма ограничение на скоростта, затова пък покрай всенародните миграции през уикендите стават такива задръствания, щото отиването в петък -- с няколко кратки прекъсвания -- ни отне едни стабилни девет часа. През тях разговорите в колата естествено постепенно се измениха: количествено, спадайки, и качествено, свеждайки се до оплакване от болки в задника, колегите-участници в движението и Брус Спрингстийн. Като добавим крайно неживописните гледки край магистралите и лошото време, забавленията по пътя общо взето се изчерпваха с наблюдение на околните возила, заедно с водачите, товара и регистрационните им номера. А саундтрака към Berlin Calling вече мога да го пея насън.

Първата вечер така или иначе я бяхме писали зян откъм културни мероприятия. Пристигнахме късно и побързахме да се настаним в запазената в хостела стая, за да можем час по-скоро да се изсипем в центъра на пристанищния град. За напълно адекватното предвид цената си настаняване се грижеше клоняща към 50-те изрусена дама с фигура и облекло, загатващи професионалното й минало. Кики, както според разписката се казваше дамата, беше така добра да ни даде няколко фундаментални съвета по оцеляване в оная част на града, към която приоритетно се бяхме запътили, подкрепени от примерите на наскоро пострадали. С една дума -- само кеш и то колкото по-малко, толкова по-добре. Единствената карта, която взех със себе си, беше личната ми.

Слезли, не слезли от ес-бана, ни посрещна шествие от кресливи демонстранти със сериозен полицейски съпровод. Понеже скандиранията им бяха буквално първото, с което се сблъсках, излизайки от гарата, бързо ме обзе дискомфорт, който споменът за гледания ден преди това Der Baader Meinhof Komplex само подсили. Все пак бързо взехме преднина пред потока и скоро го изгубихме, свивайки в някаква пресечка.
След късния обяд в крайпътен Burger King Томас вече се облизваше за бира, но Фабиан, Сисито и аз си подложихме още съответно вегетариански дюнер и два къривурста. Първите бутилки бяха полска Tyskie, които Томас домъкна от някаква сергия -- толкова автентични, че дори без депозит. Междувременно дойде и адашът му с най-яката фамилия на света -- Lazer --, който предложи да продължим забавата у тях. Докато се оглеждахме за още бира, осъзнах, колко голям избор всъщност имаме във време от деня, когато немските търговци по правило вече отдавна са затворили. Като прибавим нестихващия поток от хора по улиците и безбройните плакати за събития с известни гости от цял свят, размишленията на Георг Зимел за Големите градове и духовния живот зазвучават по-актуално от всякога.

След половин каса Astra, няколко Holsten-а ("In Hamburg sollen Sie Astra trinken: Oben kommt Astra rein, unten kommt Holsten raus.") и бутилка дискаунт-водка с нечувано име -- последните, донесени от новоприсъединили се индивиди с добро настроение -- посещенията на кухнята и тоалетната зачестиха, а музиката в стаята на Лазера започна да прескача от електронна през популярна до тотално дебилна. Най-стабилно се уши нашичкият Томас и прилежният му молебен към порцелановия бог не закъсня. Филмът и при мен започна да накъсва, така че следващите сцени бяха по спирките на у-бана. Една от тях -- с име като улицата ни в Триер, което обяснява снимката на един безумно ухилен Фабиан на фона на надписа край релсите, която видях на телефона си на другия ден. На централната Reeperbahn пък още с излизането от вагона фиксирах заспал по очевидни причини на пейката младеж в окаян вид, който с неистова радост показах на Фабиан. Той от своя страна директно се залепи до него и зае идиотската поза за втората подобна снимка.

Следващата отправна точка беше бар на име St. Pauli Eck. На съдържателката на това заведение въодушевените разкази на Томас по време на практиката му в Хамбург бяха придали в представите ми едва ли не оная полу-святост, с която лирическият герой в "Ангелинка" гради образа на леля Дъмша. Бригите е добра душа, веселяк и винаги готова да раздаде по едно за сметка на заведението. Че на 40 изглежда като на 80, е второстепенно.

Съвсем другояче стояха нещата по Davidstraße и митичната Herbertstraße -- хамбургската улица на червените фенери, забранена за жени и деца. Вървиш си ти по тротоара на първата, а труженичките ти секат пътя и те заливат с многообещаващи предложения. Изслушваш, отказваш, продължаваш. После пак. Това, естествено, ако не си Фабиан-многознайкото -- случай, в който, отказът и продължаването по пътя са заменени от нескончаема дискусия с уважаемата по бог знае какви теми, така че приятелите ти да се налага да се връщат назад да те търсят, навличайки си по още една порция от вече познатите оферти.
В този смисъл истински късмет беше фактът, че в забранената улица влязохме само Томас и аз. Зад преградата с реклама на цигари West, за която така и не разбрах дали е регламентирана, се крие 60-метрова павирана уличка с витрини, излагащи женска плът. Плътта заглежда блуждаещите клиенти, чука на стъклото и предлага услугите си по възможно най-очевиден начин. Плътта изглежда наистина добре. Но и изисква също толкова добро заплащане. На провокативния въпрос на Томас "Какво мога да получа за 20 евро?" плътта отговори еднозначно с тръшване на дотогава подканящо отвореното прозорче. От другата страна на улицата плътта поговори и с мен -- 50 евро за лесбийски танц, напитка и секс. Съмнително изгодно. Не, благодаря.

След това макар и само духовно обогатяващо преживяване, всички се събрахме отново в някаква кръчма по-нагоре, където посетители бяха направили кръгче около джагите и ентусиазирано следяха уменията на поклащащите се от алкохола играчи. Томас и Фабиан извъртяха по една игра, Сисито и аз -- по една бира, и четиримата дружно се отправихме за среднощно хапване на вечно будния Reeperbahn.
Един БигМак и едно изгубване на Фабиан по-късно вече чакахме ес-бана към хостела. Малко преди същият да пристигне, ненадейно ме споходи остър гастроентерологически проблем, който освен че превърна иначе краткото пътуване към къщи в ад за мен и забавление за спътниците ми, ме накара да подходя малко по-съвестно към прехраната си на другия ден.

Ден, който бяхме отделили за културня баланс ("Die Reeperbahn: rechts -- Kultur, links -- Subkultur.") на малката ни екскурзия в големия град. Дори по-голям отколкото си мислех -- с близо 1,8-те си милиона жители Хамбург е втори в Германия след Берлин, а в лицето на т.нар. Speicherstadt разполага с най-големия складов комплекс на света. Само по себе си, пристанището е внушително по-скоро за хора, интересуващи се от морско дело, но впечатление правят многобройните помощни сгради, съоръжения и плавателни съдове на територията му. Архитектурните забележителности на Хамбург са трудно изброими и тук нямам желание да разказвам подробно за тези, с които се запознах. Освен очевидните паметници като църкви, статуи, полицейски участъци и разни по-модерни сгради, интерес представляват немалкото скъпи вили в богаташкия квартал на града. Редом до консулствата на един куп държави, с имотите там са свързани хора като Джил Сандер, Карл Лагерфелд и не знам си кой още.

Бърз (100 минути) преглед на основните забележителности в Хамбург дават обиколките с автобус. Съвсем спонтанно се доверихме на Синята линия и останахме доволни. Екскурзоводът беше студент по комуникация с блуждаещ поглед, но сполучливи шегички, който запази хладнокръвие и чувство за хумор, дори когато целият автобус пропищя от двете ревливи недоразумения на двойката най-отпред. Като студенти платихме 13 вместо 15 € на човек, без дори да ни поискат легитимация, а от предложението в края на пътуването разбрахме, че сме се минали с по четворка за едночасовата обиколка с корабче преди това. Тук я предлагаха само за 10 €.

Между корабчето и автобуса направихме (след)обедна пауза, която, предвид приключението на моя милост предната вечер, дружно инвестирахме в благонадежден италиански ресторант. И то какъв! Luigi's на Ditmar-Koel-Straße 21 е истинско семейно заведение, чийто персонал говори лош немски, но готви ебаси магиите. Интересно, почти всяко отделно действие по обслужването се изпълняваше от различен човек. Младо девойче взе поръчката, небрежен чичко с мустак донесе салфетки и прибори, а на метри от масата ни, зад дървен тезгях, опитна италианска лелка с мрежа върху косата въртеше тестото за пиците -- неоспоримо най-важният им компонент. Като предястие в малка чинийка получихме нарязани на колелца моркови в чеснова марината. Перфектна разядка. Едноименната пица Luigi's, която поръчах почти без оглед на съдържанието й, беше невероятна. Тестото -- едновременно тънко по края, но с шупли по цялата площ на пицата. Някакъв божествен салам от висящите над тезгяха с лелката. Всичко това споено от сирене, шунка и няколко тънки резена червена пиперка. Плюс мистериозна подправка. Мечта! Със сметката ни сервираха по една чашка и две бутилки високопроцентов италиански алкохол. Поляхме вкусната храна с едно малко и оставихме заслужено голям бакшиш.

Възможно най-забавният завършек на вечерта, а с това общо взето и на престоя ни в Хамбург, дойде със срещата с Алекс, която внесе особено оживление в уморената ни от ходене групичка и даде повод за няколко бири и много смях.

сряда, октомври 14, 2009

Марково противоречие

Когато Йекел и сътрудници говорят за Ambivalenzen des Konsums und der werblichen Kommunikation едва ли имат точно това предвид, но ето още една закачка със символи и значения.



Кайзер Франц нагъва супа топчета в реклама на Knorr от 1967. Лозунгът гласи "Сила в чинията -- Кнор на масата". По ирония на съдбата немската дума за сила съвпада с името на също толкова известен конкурент на Кнор в областта на хранителните стоки. Заменяйки думата "Kraft" с логото на едноименната марка, рекламното послание става абсурдно амбивалентно.

Ако и Knorr като дума означаваше нещо (положително или неутрално), смисълът можеше да се преобърне изцяло в полза на марката-паразит.

вторник, октомври 13, 2009

понеделник, октомври 12, 2009

James Nesbitt ≡ Funk D'Void

Признавам, че за тия двамата супер дълго търсих снимки, на които що-годе да го докарват един на друг, но все пак твърдя, че значително си приличат.


(източник: beckara@Photobucket.com/Stureplan.se)

Нeзбит гледах преди години в Millions, както и наскоро във Five Minutes Of Heaven, любопитно замислена драма от немския режисьор Оливер Хиршбийгел. Филмографията му предполага, че е по-известен с участията си в сериали, от които обаче никой не ми е познат. Изобщо, освен че е британец -- което му личи, още преди да е проговорил от екрана -- за Незбит не съм чувал почти нищо. Обаче е симпатяга.

Сънародникът му Ларс Сандбърг ми е по-познат. Името звучи повече шведско отколкото шотландско, но известният като Funk D'Void диджей е роден именно в Глазгоу. Въпреки че заема псевдонима си от парче на Джордж Клинтън, музиката му е далеч от фънка и представлява особено дълбок тек-хаус, от който лично нерядко настръхвам. Красноречиви примери са Diabla, White Light, както и блестящият му ремикс за Horizon на Beroshima. Именно Funk D'Void е и причината все по-често да се заслушвам в нещата на "домашния" му Soma Quality Recordings.

неделя, октомври 11, 2009

Провал на комуникацията

Докато си пия животоспасяващия "сутрешен" айрян, се замислям над странната рекламна стратегия на Forum относно снощното парти. Гост беше Toni Rios, а реклама... нямаше. За партито съответно не бях чул нищо, така че единственият ми план за вечерта включваше купуване на дебел дюнер от гарата и гледане на втория FlashForward. И ако не беше информацията от един познат, щях да направя точно това.

Откакто раздели вътрешното пространство на две помещения с различна големина, Форум предлага миш-маш от музика дори в иначе запазените за електронната такава съботи. Проблемът идва с гостуването на по-известни диджеи, което -- на първо време похвално въпреки значително повишените цени за вход --, се случва почти винаги в по-малката от двете зали. Така имена като Lexy, Gregor Tresher, а след снощи и Toni Rios стоят набутани в помещение с размерите на стая на по-заможен студент, докато в централната зала диджей ба-ли-га разбива с хитове от RPR1.

И все пак да речем, че не е фатално; феновете идват така или иначе -- посгъчкани, но доволни. Ми обявявайте ги тия партита ве, каиши! За фънк-соул-хип-хоп-забавата под надслов AfroDisiac в голямата зала крещеше по един плакат от всеки ъгъл на града. Единствения за Toni Rios видях едва снощи, защото висеше на прозореца на самия клуб. Същата работа и в местния парти-гид на hunderttausend.de, където до подробния текст за първото събитие се мъдреше само едно многозначително "In der Loge: Housemoves".

В крайна сметка Франки на входа ни обясни, че за разлика от споменатия AfroDisiac партито с Риос имало външен организатор, който сам поемал промоционалната дейност. Видно е, че същият не е свършил нищо, но не и защо Форум подминават това с лека ръка, след като имат директен интерес от броя посетители. В смисъл, не е като да не им оставихме по едни 30 евро за вход, гардероб и пиене. А можеше да не отидем.

Инак Тони Риос буквално изрина ложата, оттатък не знам какво е било, а и слабо ме интересува. На Back To Ipanema тъкмо си пиехме първата биричка; после вече се размазахме. Заключението е едно.

четвъртък, октомври 08, 2009

Цинична поезия

Кажи ми, разкошна,
дали се е ляла
по твоята кожа
отварата бяла

Дали си гасяла
със слюнката факла,
дали си узнала
анално и шпакла?
[...]

Дали би ебала
двуглавия цербер,
триглавата хала
и додекаедър?


Забравих, как попаднах на тая стихосбирка, но приятно ми напомни на Sauna und Beischlaf.

понеделник, октомври 05, 2009

Разцъкване

След Little Wheel и Today I Die, ето че се сблъсквам с още една онлайн-игричка, която с минимални средства създава максимално забавление. Целта в ClickPLAY е посочена от самото заглавие: да цъкаш върху познатия бутон с насочена надясно стрелка.

Както симпатичното прасе от началния екран (и по-късно участник в играта) обяснява, предизвикателството се състои в това, че бутонът става достъпен, едва когато разрешиш загадката на съответното ниво. Имената на нивата подсказват решенията, но някои освен досетливост, изискват и сериозна ловкост. Здрави нерви също -- моите капитулираха на нивото със звездичките.

Автор на вдъхновената от Hoshi Saga игричка е геймдизайнер на име Ninjadoodle, а за същестуването й научих от x.

събота, октомври 03, 2009