Shinobi

- Безсмъртен ли си?
- Не. Не съм добър в умирането.

Тоя филм ми скри не просто шапката, ами целия гардероб. Чети за какво иде реч.

Историята формално се завърта около два от край време враждуващи клана нинджи по времето на шогуната, които самият шогун, подкукоросван от приближените си, се опитва тарикатски да ликвидира. Инак го грози опасност да се прости не само с властта, но и с изкуфялата си кратуна.
И нипонците - умни са, сещат се - организират батъл по двойки между петимата най-добри килъри от двата клана. Идеята е, докато въпросните се колят и бесят в двореца, където се провежда събитието, войската на шогуна да изоре де що види жив човек в планинските им укрепления.
Лайтмотив е обречената любов между младите водачи на двата лагера, които трябва да се изправят един срещу друг на живот и смърт.

Нека леко несериозният ми изказ не те заблуждава. Лентата е просто уникално яка и далеч не изисква от теб изразена привързаност към азиатската тематика, за да й се насладиш максимално. Говорим за екшън в най-чист вид, който е с класи над почти всичко познато от този жанр или както се казваше в един друг филм - "ако твоята класа неочаквано се взриви, дори гърмът няма да се чуе в моята". Спецефекти летят от всички страни, но са използвани с такова майсторство и вкус, че просто можеш да забравиш за всякакви Неовци, Блейдове и прочее героични персонажи, които на тоя фон ще ти изглеждат по-дървени и от Пинокио. Летежи по дърветата, нечовешки скокове и салта, ходене по вода, а по-малко от двайсет минути след началото пред очите ти се разиграват две такива one-man-army битки, че братя Уашовски могат да си направят позорно харакири.
Иначе претенциозните моменти на съзерцание, типични за източното кино, са сведени до широко поносимо ниво и определено няма да те дразнят ако друг път те. Музикално озвучение през повечето време липсва, с което максимално се набляга на визията. Впечатление ми направи, че за разлика от повечето японски/корейски/китайски филми, които съм гледал, в този имаше цели три дръпнати мадами, които да ми харесат.

Тотално изпълващ за мен беше моментът, в който старите предводители на клановете четяха имената на избраните от тях бойци. При споменаването на всяко име излиза кадър с близък план на дадения нинджа, йероглиф и превод на латиница; ако им бяха пуснали и power/speed/endurance профил, щях да се разплача от кеф, вярвай ми. Самите те бяха всичко друго, но не и обикновени - човек-вълк, странен субект с неопределим пол и дълги до земята ръкави, маскирано същество, зачоклен като бедуин слепец, изкусително красива девойка, малко момиче (може би единствената тривиална фигура), мистичен боец с дълга синьобяла коса, нахъсан bring-it-on тип с афинитет към шурикена и последни, но не и по значение, двамата влюбени - Геносуке (m) и Оборо (f).

Паралелно с общата драма, Геносуке преживява и своя собствена, като отказва да вземе участие в кръвопролитията, отхвърлил философията на Шиноби - живей, за да убиваш. Пацифистките му наклонности (за радост на зрителя) не се споделят от останалите тийммейтс и когато по негова заповед групата му извънредно тръгва към замъка, за да провери цялата история с битката между клановете, опонентите им също биват известени, за да се стигне до могъща патаклама по пътя.

Тук почнаха да се редят сцени, при които периодично трябваше да повдигам увисналата си долна челюст със свободната лява ръка, докато с дясната бършех замъглените от екшън очила. Екпириънсът ми (а такъв не е като да нямам) не помни толкова яка хореография на двубои досега. Споменатите sfx удряха право в целта, и то без самите битки да страдат от танцовата театралност на "Тигър и дракон", запазвайки адреналина на смъртоносния сблъсък.
Двете петорки буквално се надцакваха с уникалните си прийоми - мятане на остриета със скоростта на картечница, брутални въжета-пипала, телепортация и приемане на чужд образ, железни нокти, отровнa целувкa, пеперудена мъгла, "Очите на разрушението", регенерация, безшумно промъкване - всеки encounter беше просто наслада за очите. Скитащият се сам Геносуке пък зачатка обсадилите го бойци на шогуна като да бяха мухи-винарки. Нашият просто работеше в друг пространствено-времеви континуум, а движенията му бяха с моя любим ефект на пикселация, при който още виждаш остатъчната му фигура пред първия повален враг, докато той вече тръшка десетия труп. Когато един ден се преродя в майстор на меча, на всяка цена ще притежавам тая способност.

Оборо пък накрая направи ебаси дивата саможертва, направо ми стана жал за девойката.

За японска продукция филмът е ужасно достъпен откъм замисъл, а на няколко пъти просто логично отгатвах следващите реплики в диалозите. И въпреки че акцентът очевидно пада върху антигравитационния екшън (струващ си и последния фрейм), не липсват моменти, в които да удариш един екзистенциален размисъл за живота, любовта и смъртта. Задълже.