Освен дежурните за кафе, в сграда A/B има още три вида -- за сладолед, за безалкохолни напитки и за шоколадови изделия. Тъй като офертата на първите не изглеждаше в състояние да задоволи конкретната ми нужда, с неохота се отправих към последния вариант за една Milka M-joy. Тук е уместно да отбележа, че изпитвам известен дискомфорт от подобни уреди. Теоретично контактът с тях е бърз, неперсонален, целенасочен; с една дума -- суперефективен. Обаче коя да е вмирисана, капризна, навъсена, свадлива или просто зла продавачка притежава предимство, което ще нарека ситуативна автокорекция. А именно, възможността да подходи по различен начин към различни ситуации/клиенти в зависимост от свойствата им.
След като съзнателно предпочетох аналогичен на най-близкия автомат, само защото на първия грееше малък надпис "genauen Geldbetrag einwerfen" ("пуснете точната сума" -- каквато нямах), придружен от съмнително мигащ червен диод, а еврото ми изчезна в жлеба му, се случиха няколко неща. Първо, въведох номерчето на Милката, за да кажа на машината, какво искам от нея. Второ, в малкия отвор по-долу издрънча рестото ми. Третото изглеждаше така:
Тъпият автомат беше заклещил шоколада между преградата на улея и спиралата, така че хем да отчете, че го е пуснал, хем всъщност да не го е. В друг случай бих потърсил помощ в кафетерията, която май отговаря за зареждането на машините, но, както казах, в тоя момент университетът беше в хибернация. И ето го там, моят шоколад, който лично едва ли има нещо против да се разтопи в устата ми, стига да не беше съ- и охраняващия го дърварски апарат. На два пръста разстояние, но зад шибаното дебело стъкло.
Не ми трябваше дълго, преди да започна да блъскам машината в отчаян опит да я вразумя. Успехът ми беше смехотворен -- около 200-килограмовия хладилник просто се поизмести малко от мястото си, а аз си сецнах левия делтовиден мускул. На моменти спирах вандалската си дейност, ослушвайки се за евентуални минувачи, на които да спестя дивната гледка, която създавах. Другата ми грижа беше камерата на тавана. За щастие, единствените доближили ме хора, останаха няколкото щастливи потребителя на автомата за напитки до мен. Само дето докато те "общуваха" с него, аз трябваше да си намеря оправдаващо престоя ми там занимание, различно от блъскането на съседния автомат. Така бях принуден да се взирам във витрината със заклещения шоколад като че избирам какво да си купя, да се почесвам или да зяпам колоната с обяви в ъгъла. След още няколко безплодни опита, сломен се върнах обратно към работата по проекта.
"It's an inanimate fuckin' object!" -- викаше съпругата на разярения Хари, съсипващ телефона на бюрото си -- реплика, която почти неосъзнато ми се завъртя в главата, когато час по-късно трещях с нова сила безмозъчната машина-измамник. Междувременно броят на заклещените на ръба на същия улей шоколади се беше удвоил, явно след провала на някой тарикат, решил, че ще вземе моя като бонус. От друга страна това ме ядоса още повече, защото означаваше още един незаслужено ощетен от подлото устройство. С мощен тласък в горната му част, започнах да клатя автомата напред-назад, постепенно увеличавайки амплитудата. С усилие игнорирах адските трясъци, които при други обстоятелства вероятно биха докарали полицията.
Едно зелено Balisto падна. Аз продължавах да треса като невидял. Рафтовете започнаха да се изместват, спиралите се клатеха. Най-накрая паднаха и Милките. И моята, и чуждата. Пъхнах всичко в джоба и офейках с бърза крачка.
Балистото -- за Томас, Милката -- за Фабиан, чистата съвест -- за мен. И никога вече от тия автомати.
ооо имах абсолютно същото изживяване с малката подробност, че бях на гарата и исках да ми падне един сникърс!! поблъсках и аз, нали съм вандалка :)))) ама нищо не падна
ОтговорИзтриванеАХаАХаХаХА, окрал си автомата ли ве, дзвер! :D.
ОтговорИзтриванесетих се за джоуй как блъскаше така в един епизод на приятели, само че без да е пуснал пари :Д браво за успеха все пак!
ОтговорИзтриванеХАХАХАХАХА, представих си как стоиш и млатиш нахалния хладилник като изваден от някоя анимация :D ROFL :P
ОтговорИзтриване