Неща, които обичам

С известно неудобство трябва да обявя, че следното е моят принос към "веригата за споделяне на неща, които обичаме", повече от два месеца след като уважаемият Tim_Logik ме включи в нея. Проследявайки щафетата няколко предавания назад, не открих някакви особени правила за подбор на "нещата", затова съм внимавал единствено да са от различни категории. The Jackson Five:

Inbox (1). Когато знаеш, че на някой му пука за теб, пък било и просто съобщение от секретарката, че можеш да си вземеш удостоверението. Същото важи и за червеното балонче в ъгъла на Фейсбук.
Колкото по-начесто проверявам пощенската си кутия, толкова по-голямо е разочарованието ми да открия празна дори папката за спам. Редовно проверявам и самата нея -- веднъж за грешно попаднали там лични съобщения, втори път -- от интерес към подхода на търговските такива. Предпочитам електронната поща пред телефона, а на запитвания по мейл отговарям подобаващо бързо, стига да не засягат комплексни въпроси, изискващи по-сериозно обмисляне. Как точно прилагам тая дефиниция, е тайна.

Хотелите. Докато пътуването не само не ми е страст, но и нерядко ми е откровено неприятно, образът на хотела, така неразривно свързан с него, винаги ме е удивлявал. Нито съм отсядал в кой знае колко хотели, нито имам някаква традиционна обвързаност с дейността им, но в идеята за институция, събираща за кратко непознати хора под общ покрив и социални правила, има някаква магия. Скрит зад изначалната си анонимност, в пространството на хотела индивидът има възможност да наблюдава околните необезпокояван и -- при желание -- да подбере и планира социалните си контакти преди да ги осъществи. В хотела можеш да ползваш всичко, но нищо не ти принадлежи. Хотелската стая има функцията на временно убежище и все пак е точната противоположност на дома -- преди теб в нея са били стотици непознати с истории, за които можеш само да гадаеш. Непознати, правили секс на същото това легло, пушили пред прозореца, говорили по телефона, друсали се на масичката. След напускане на госта, персоналът на хотела полага неимоверни усилия да заличи тези истории, така че и следващият да не научи твоята.
По обясними причини особено място в категорията заемат крайбрежните хотели със социалистически дух в к.к. Св. Св. Константин и Елена.

Женския маникюр. Палци горе.

GTA2. Elvis has left the building! Единствената компютърна игра, за която някога съм дал пари. В един момент бях луднал по цялата история с Claude Speed, Zaibatsu и прочеето образи от пантеона на играта, а тематичната Wankers On Duty на Da Hool ме караше да гледам с особена гордост на тогава новия си пейджър. Мисиите в самата игра са адския фън (да не говорим за играта в мрежа), а по нивата има толкова скрити кирийки и шеги, че можеш да прекараш часове в забавление без реален прогрес в геймплея. Към тая основополагаща за GTA-серията идея втората част добавя прекрасна с простотата си графика и вертикалната перспектива на кръжащ над града хеликоптер. Откакто следващите издания качиха серията на съвсем друго ниво, двойката дори се разпространява безплатно.

Спагети с риба. Обожавам ги. Като оставим настрана настървението, с което по начало консумирам всякакви тестени варива, от комбинацията им с морски дарове коремът ми пристъргва. Едновременно подходяща и достъпна е рибата тон, която тук се предлага в овкусена версия за паста, но вероятно и в по-спартански вид би свършила работа. От варненската La Pastaria пък имам спомен за едни невероятни талиателе с риба, скариди и миди, макар и във вечер, когато не храната беше най-важното.

С облекчение и интерес предавам на: Заека (идеален повод да си рестартира блога), Деси, anchett, m1nd, bendyourcircuit.

Танцът на Хапа

Ha salido un nuevo estilo de baile
y yo no lo sabia, y yo no lo sabia...

Преди няколко дни го видях от Петър и накрая реших, че на свой ред трябва да го споделя. А ако вече си го гледал и те е разсмяло колкото мен, не се съмнявам, че ще си го пуснеш пак.
*цък*
Синята тениска е тотално видян, колегата му поне е съобразил да спусне щорите.

Legowelt в Бургас!

И изобщо в България. Вече не помня, за кого гласувах относно предстоящия Spirit of Bourgas, но синтезаторният маестро Дани Уолфърс е сред потвърдените имена за втория ден на фестивала. Под един от последните си псевдоними, Nacho Patrol, чешитестият холандец ще излезе на 15. август на обявената като Go Dutch Stage сцена, за да зарадва почитателите на мръсното хагско електро.

Ако си бях у дома, не бих се поколебал да посрещна човека с народна носия, хляб и сол (други интересни гости са Alexander Kowalski и Speedy J), но в случая ми остава единствено да дам тон за разгрявка.

Уточненията продължават

Поредните любопитни понятия, връхлетели ме изневиделица:

Labello -- (от лат. "красиви устни") най-старият продукт на немския козметичен концерн Beiersdorf, представляващ подхранващ гланц за устни. Същевременно и първата марка, въвела типичната за днешните червила винтова конструкция. Извън това, според Кеча, немците използват думата за поетично название на екскремент. What the fuck is wrong with german people, както казваше Ерик Картман.

Ломело -- китна община в италианската провинция Павиа с няколко древни забележителности и прогресивно намаляващо население.

лепорело -- дълъг, сгъваем хартиен носител, използван предимно за информация и реклама. Названието идва от едноименния Моцартов герой, който като слуга на Дон Жуан имал задачата да води списък с любовните му завоевания. Когато обемът му станал твърде непрегледен, Лепорело решил да го нагъне. Гениално, нали? Предполагам, че смешната дума диплянка е българският еквивалент.

Michael Nouri ≡ Красимир Гергов

Най-закъсалата рубрика се завръща благодарение на случайността. Вчера по телевизията попаднах на трейлъра на The Proposal (който между другото ми изглежда доста забавен), където що да видя -- Красимир Гергов играе шефа на Сандра Бълок.


(източник: WireImage.com/www.slava.bg)

Най не било Красимир Гергов, най ми било Майкъл Нури -- американски киноактьор, известен с ролята си на д-р Робъртс като бащата на Самър от Ориндж Каунти. Който го е гледал, сигурно помни близо двуметровия чичко с телосложение на бодибилдър, който в редките случаи, когато не задяваше Джули Купър, кротко разлистваше учебници по медицина и упражняваше разни елитни спортове. Двайсет години по-рано Нури изпълнява и една от главните роли във Flashdance.

Колко точно е висок Гергов, не можах да открия, но и той дава вид на върлина, още повече че е със спортно образование и манекенско минало. Актуалните му занимания -- публични и тайни -- се концентрират в областта на медиите и рекламата, както и в противоречивото развитие на голфа в България. Гергов е един от редицата бивши сътрудници на Държавна сигурност в българските медии.

Love in july

I dance all nights long on small disco clubs and walk in the moonshine thinking about my love affairs.

Когато преди време си съставях топ 5 любими певци, съвсем пропуснах името Sally Shapiro. След Karin Dreijer от The Knife, зад него стои още една шведка с прекрасен глас, подкрепен от електронни мелодии и почти толкова мистериозна самоличност. Също в комплект с представител на противоположния пол (в случая: продуцента Johan Agebjörn) г-ца Шапиро прави вълшебно диско с открито итало-влияние и устойчиво сантиментална тематика, на което можеш да мечтаеш еднакво добре за плажове и снежни върхове. Дебютът й за моите уши дойде миналото лято с He Keeps Me Alive за Permanent Vacation.

Освен музиката си, Сали, чието истинско име е неизвестно, е разпространила единствено свои снимки, на които напомня Кирстен Дънст; няма да я откриеш нито на концерт, нито в иначе разнообразните клипчета към песните й. Към най-новата от тях, излязла преди броени дни за споменатия по-горе лейбъл като втори сингъл от предстоящия й албум, е ето това симпатично видео:

Schlägerei, ey!

Както някои от вас вече научиха, снощи твърде нелепо влязох в регистрите на местната полиция. Причината може да бъде определена като спречкване, защото до сериозен бой на практика не се стигна. Честно казано, случката дори не си струва писането, но тъй като много хора поискаха подробности, й отделям малко внимание тук.

На връщане от дискотека около 4:00 с Томас, Фабиан и Ванеса, баш в центъра на Триер ни пресрещна непознат, но видимо счупен поне колкото нас младеж. Моментът, в който това се случи, съвпадна с този, в който Фабиан ме блъскаше, докато се облекчавах в един ъгъл на улицата -- блед щрих от асоциалното поведение, в което изпада след злоупотреба с алкохол. Същото явно е било в основата на спречкването (трудността да възстановя събитията е породена от моята злоупотреба), защото непознатият е отправил някаква реплика към Фабиан, един вид застъпвайки се за мен, която той веднага захапал за начало на спора. Фабиан обича да спори, а с два промила в кръвта благи слова като "Hast du'n Problem?" и "Geh kacken, Meister!" си проправят още по-лесно път към устата му, така че следващото, което видях, закопчавайки обратно колана си, беше как келешът му бодна един крак в топките. Вече и Томас се наежи и двамата се поблъскаха напред-назад, преди непознатият да започне да посяга съвсем открито за удар в главата на някогашния ни съквартирант. Беше доста смешно, защото с бързината на професионален боксьор Томас приклякаше като мътеща кокошка, оставяйки юмрука на противника си да виси. На фона на разправията Ванеса не спираше да заплашва нападателя -- първо с морални принципи, после с полиция, която в края на краищата наистина извика.
Сблъсъкът на вербално ниво продължаваше. Към ласкавите реплики на Фабиан започнах да се присъединявам и аз, а когато в подканата си да се маха Томас нарече оня "Mongo" и той го прие особено тежко, дойде и моят ред за телесен контакт. Ся, побойник не съм. Освен спорадичните кютеци с Косьо (при един от които си пукнах палеца на дясната ръка) и конфликтите по време на дежурството в голямото междучасие ("Ще ми влизаш със закуска, а?") нямам кажи-речи никакво бойно досие. Прибавяйки факта, че не се чувствах особено афектиран, главата на врага не беше първата ми цел. Направихме и ние едно блъскане, след което с импровизирана подсечка успях да съборя пердашкото върху плочките. Погледът, с който се изправи, окончателно ме убеди в безсмислието на по-нататъшния сблъсък: изпънал кожата на лицето си в отчаян опит да асимилира ситуацията, движението на очите му напомняше ония мяткащи се топчета в прозрачни сферички, които слагат на някои играчки. Тоя беше много зян. Не знам в каква връзка, в разгара на разправията тъпакът дори обяви, че идва откъм Паулинщрасе, където същата вечер е ял бой. И кво -- ся се пробва в другия край на града, дали няма поне тук да сложи малко на някого? Баси дебила.
По някое време откъм дискотеката се зададоха един познат българин и приятелката му, които се прибираха. Още преди да ни достигнат, съзрях опасността в подобна схватка да се намесват (още) българи и директно ги посрещнах с молба да не се занимават. Е, отне ми време да убедя момчето, което през рамото на приятелката си успешно се погрижи за поредния комичен момент с настойчивото "Дай ми да го ударя. Само един път ще го ударя.". Само един път ве! Ехехехехех! То на онзи повече нямаше и да му потрябва. А ако не беше дошла полиция, рано или късно някой от нас наистина щеше да го сгъне.
Накрая цъфнаха и ченгелите -- двама възстарички господа и един млад, вероятно пресен-пресен колега. В светлината на Пасат-а им човек се чувства като на снимачна площадка; спонтанно си представих, какво щеше да е да те спрат неочаквано с "Polizei! Bitte stehenbleiben!". Кво било станало. Ванеса и Фабиан си разказаха историите, чичовците ни записаха личните данни, казаха ни да очакваме поща и -- по живо, по здраво. Какво са правили с оня после, нямам представа.

По пътя към къщи Томас се вайкаше, че сега родителите му -- на чийто адрес към момента се води -- съвсем ще се отрекат от него, след като заряза работата си и ще се връща да учи. Фабиан пък директно отиде на преглед в болницата, за да си извади медицинско за смачканите топки. Ключовата дума: Hodenprellung.

Тениски на килограм

Един от любимите ми дизайнери -- Mehdi Rouchiche, известен като Godspill -- е обявил сериозно намаление на част от тениските си. Повечето от картинките по тях красят и обложките на някои плочи, издадени за холандския електро-лейбъл Crème Organization.

Начаса щях да си взема тази, но S ще ми е малка. Всъщност номерациите са поразграбени, така че побързайте.

Кравешки бръмбар

Банани с майонеза

"Ако ви болеше колкото ви мързеше, щяхте да сте мъртви", ни казваше в пети клас г-жа Димитрова по география и, доколкото зависи от мен, ситуацията днес изглежда по същия начин. Но пък с какво да ви занимая? Да кача 2-3-5 арт-фешън снимки с набичен контраст и безцелно съдържание -- сбъркали сте блога. С клипчетата пак тъй. А и стига, че публикувам почти ежедневно по някое във Фейсбук, което никой не гледа/слуша.

***

След като миналата събота с Кеча дружно опорочихме деня за размисъл, в ранния неделен следобед, след четири часа сън и още замаяни, цъфнахме пред посолството в Бон за изборите, където чакахме 2-3 часа, за да пуснем бюлетините си. Като цяло в краткия, но съдържателен уикенд успях да пия една бяла бира (4,20€!) на дюселдорфския бряг на Рейн, да зърна Dortmunder U и най-накрая да се запозная с Анчето на живо в старата немска столица -- последното, бидейки в дългосрочен план най-ценно. Нови знания:

• В дортмундския регион червените човечета на светофара са две и светят едновременно. Заедно със зеленото, сигналите за пешеходеца стават общо три. Защо обаче е така, дори таксиметровият шофьор-металист не можа да ми обясни.
• Най-краткият път от Нийдердолендорф (район на Кьонигсвинтер) до Бад Годесберг (район на Бон, където се намира българското дипломатическо бюро) е директно през Рейн -- с ферибот. 1,10€ за хора и 2 и нещо за МПС + водач.
• Преоткрих за себе си слушането на музика по време на път. Не знам дали ви е известно, но доскоро изобщо не притежавах преносим mp3-плеър. Поток от картини през прозореца на вагона на фона на Cocoon Classics или залез над Koblenz Hbf, озвучен от Ги Борато. Няма такова нещо.

***

Практиката върви много тегаво и моментът, в който ще си бия камшика, стремително наближава. Аман. До Кьолн ли трябва да ида за читав стаж в рекламна агенция? Томас, който като бакалавър по машиностроене от седмица работи за 7(S) Engineering в Щутгарт, е в същата положение с разликата, че взима 30-40 бона годишно. Явно и това не е достатъчно, когато умираш от скука в офиса -- наесен го очакваме отново като студент в Триер.

***

Вчера най-сетне се записах за дебелия по социология. Дълбочината, на която ще ми влезе през октомври, зависи от това, колко от двата сборника на Йекел и двете папки с текстове ще успея да усвоя дотогава. Нормативът ми е 2,0.

***

Безвъзвратно се зарибих по Семейство Симпсън. Човекът-пчела ще ми докара инфаркт от смях. В 18:10 не смей да мърдаш от ProSieben.

Откакто ми изчезна немската програма, по австрийските и швейцарските версии на частните канали се сблъсквам и с чудесни тв реклами. Römerquelle e минералнa водa, Check Your Lovelife е платформа за самоконтрол относно СПИН.

***

Тоя винил ме подлуди. На Caminando не ми остава друго освен да се чекна с хавайски венец и пола от палмови листа, а Вилалобос буквално ме подтиква към свръхдоза!
Горещите имена са Tony Lionni (чут първо с Found A Place от поредицата на Berghain) и Aril Brikha (чут първо с Winter EP за Kompakt).

Епичното America на Dusty Kid пък е парчето за оптимистичен старт на деня.

Диалог 2

- Яде ли?

- Ja, doch.

Балада за българските герои

Докато на архивите не се гледа като на исторически източници, а се използват за политическо оръжие, не може да се стигне до онова критично разглеждане, което единствено е в състояние да предложи възможност за пречистване, наказание и прошка.

Силен документален филм (5 части!) за мрачното комунистическо минало и не твърде обнадеждаващото настояще на България, който Денис ми показа. 45 обезпокоителни минути в разкази и мнения на бивши затворници, съвременници, експерти.

Автор е писателят Илия Троянов, известен май повече в Германия, отколкото у нас. Филмът е заснет през 2007 в сътрудничество с ZDF.

__

Deutsche Fassung (HQ)

Orange sky

We spend so much of our lives not saying the things we wanna say, the things we should say. We speak in code. We send little messages. Origami. So now, plainly, simply, I wanna say that I love you both.

Светещото в коремчето

В един много стар брой на Мики Маус, на последната страница имаше тест. Под някаква разбираема форма, той показваше на децата, каква е времевата им ориентация. От тоя тест за първи път получих диагнозата, че съм си заврял главата в миналото като щраус. Че вървя обърнат назад и оценявам преживяванията, едва когато са отминали. Че се измъчвам от спомени, които друг просто би регистрирал с усмивка, продължавайки напред.

Но как? Как да се зарадваш на неизвестното бъдеще, когато сивото ти настояще те тормози, а от щастливото минало е останал само разкъсващ сърцето спомен? Как въпреки болката да загърбиш този спомен, когато той осмисля случилото и случващото се с теб?

Не детството ми липсва, а един скъп човек. Някога той ми даде от светещото в коремчето. Аз го пазя и до днес. Понякога е топло, понякога пари. Винаги боли.

Гай Смайли

От два дни в главата ми звучи Esperanza, въпреки че не я чухме в събота, когато симпатичният й израелски автор гостува на клуб Mania в Слънчев бряг. Първо може би е редно да благодаря на мис Кукуун, без чието потвърждение с Питона едва ли щяхме да се осмелим да минем стотината километра от Варна, след като преди половин година идването в България на един още по-известен сънародник и адаш на госта се провали.

Пътуването по крайбрежната E87 се оказа доста приятно и като изключим тук-там острите завои, фучащите BMW-та с бургаска регистрация и едно ненужно отклонение в дивото, с което ни финтира Google Maps, се озовахме почти неусетно пред възшарената сграда на клуба. (Един съвет: осигурете си винетка предварително, защото в бензиностанциите по пътя имаха само месечни.)

Понеже не вървеше да се изсипем в 11 като за театър, обиколихме пешеходната зона на курорта. Адски се кефя на врявата на такива места по това време на годината. Low life туристи от всякакви националности се шляят на групи в търсене на -- приоритетно алкохолно -- забавление, а родният търговец е повече от радостен да им го предостави. Барове с пиянски промоции, атрактивни викачи и раздавач(к)и на флайери, манджа на всеки ъгъл, стрелбища, сергии, магазинчета за часовници ("buy 3, get 4" сякаш са чорапи), бънджи, влакче, вело-рикши, стриптийз, казина, обменни бюра, силна музика... Като цяло една кичозна лудница, в която е забавно да се разхождаш, стига да не си част от нея.

Dance Club Mania се помещава в една странно изглеждаща сграда на два-три етажа, първият от които е зает от bar & dinner със същото име. Така, за да влезеш в клуба, трябва да се качиш по едно от откритите стълбища в двата й края. Въпреки двете си нива, самият клуб ми се стори по-малък отколкото очаквах, но на влизане към 00:30 беше още потискащо празен. При 20 лева за вход това от една страна не изненадваше, тъй като с местоположението си клубът е потенциална опция за всеки гост на курорта, а не само на дай-хард феновете, които са по-толерантни към разхода. От друга обаче, Mania може би просто не е най-подходящата локация за подобно събитие, що се отнася до публиката му. А може би сезонът още не е започнал. Така или иначе, моментът, в който можеше да танцуваш без да се набиваш на очи, дойде едва към 2:30. Не знам дали заради относително ниската гъстота на населението, въздухът в клуба беше приятен въпреки цигарите. Единствено трите лева за водичка ми влязоха малко криво.

Guy J е изпълнител, когото за първи път чух покрай Chaim в общото им Isreality EP, а след Geko за прогресивния Bedrock на John Digweed тотално се влюбих в мелодичния му звук. Изобщо, израелците от доста време са в подем и, наред с горните, активисти като Guy Gerber, Shlomi Aber и Gel Abril оформят стабилно ядро в съвременната електронна музика. Guy J беше и едно от имената, които предложих в анкетата за следващия Time Warp. До събота го бях виждал само на снимки, където изглеждаше, че е по-дребен от колегите си.

Някъде след 1:00 още седяхме на една от страничните масички и се забавлявахме с пепелниците, които басът на Стивън караше да подскачат и дрънчат върху стъкления плот, когато през денсинга мина малко момченце с голяма раница, придружавано от някакъв мъж. Гай Джей, човек! Метър и седемдесет да е бил, с отпуснати встрани ръце и лъчезарен поглед -- като първолак на първия си учебен ден. Колкото Gregor Tresher навремето ме беше изненадал с баскетболен ръст, толкова смешно ми стана от тоя симпатичен елф. След сравнително дълго размотаване край Стивън, към 2:00 човекът зае централното място зад пулта, макар и при леко вяло ръкопляскане от страна на посетителите.

Първото парче беше супер красиво и звучеше съвсем в негов стил, т.е. най-вероятно си е било негово, но за съжаление не ми говореше нищо. Всъщност всички парчета, които впоследствие разпознах, бяха негови собствени продукции. След около половинчасова прелюдия, в която публиката постепенно се мобилизира, истинското начало дойде с въпросната Geko, на която окончателно се убедих в качеството на озвучителната техника в клуба. Свирукането на заден фон звучеше кристално ясно и, редувайки говорителите, заприлича на надпяване между горски птици. Гай влезе в авторска серийка и преля в последната си продукция за Turbo -- Shaman. Някъде тук забелязах, че преходите му не бяха от най-класните, но по-късно вече не ми правеше впечатление. Бях се потопил в потока на музиката. В по детски слънчевата усмивка на госта се четеше някаква неописуема доброта, невинност, наивност дори, която ме изпълваше с надежда. Понякога самият той вдигаше ръка във въздуха, обърнал с любопитство очи към движещите се под звуците му хора, радвайки се заедно с тях. Гай Джей просто изглежда така, както звучи музиката му.

Когато поредното непознато парче се разви до някаква брутална резачка, изкрещях за първи път. Оттук нататък не пропусках да вдигам ръце към пулта при всяко натрупване и да ги прокарвам през зелено-червените лъчи на поставения над него лазер. Питона видимо също беше в пауър. От колоните вече звучеше Fall Star и така и не разбрахме, кога от тавана на клуба, съвсем централно се беше спуснал прозрачен екран, върху който затанцуваха пъстри прожекции, известяващи между другото имената на диджеите и мястото за афтърпарти.

С все по-продължителни затишия, към 5:30 Гай даваше знак, че приключва. Агитката непосредствено под пулта го аплодираше усилено; аз се включвах от дистанция и едва в самия край се отбих да стисна ръката му. Изправих палеца на другата и с искрена усмивка му казах "Great". Било е взаимно.

Наобратно

Веднъж казах, че се прибирам в България не заради потрошените тротоари, а заради някои от хората, които крачат по тях. След като последните станаха с един по-малко, предстоящото ми завръщане утре изглежда по-безсмислено от всякога. Никога не съм предполагал, че след седем двупосочни полета и едноседмични мъки след всяко кацане на немско летище може да дойде момент, в който от мисълта за срещата с дома да ми стане криво.

Е, моментът дойде. Добре заварили.

Stringtime's up

Вчера, в късния предиобед, асоциалната Анна, изнасяйки се от жилището, е отменила валидността на това съобщение. Предполагам, че е станало по невнимание, но нито я видях повече, нито имах желание да се карам.

Сам по себе си, плакатът не значеше нищо; от значение бяха други неща във времето, през което той висеше над стълбището. Оголената стена ще ми напомня за липсата им.

Pimp my green groceries

Sup dawg, we heard you liked bananas so we put a banana in the banana, so you can eat while you eat.

Поредните два безполезни артикула от консуматорската обител на Кауфланд идат под формата на кутия за банан с вид на банан и...

..кутия за чесън с вид на чесън.

Tanz in den Mai

Редовно подчертавам, че Триер е малък град с нощен живот, разнообразен колкото работата на поточна линия. В такава среда всяко по-мащабно парти е добре дошло, а когато става дума за своеобразен мини-фестивал на закрито летвата се вдига бая високо. И въпреки че сред "фантастичните 13" диджея снощи, повечето от които и без това можеш да чуеш всеки уикенд в някой от петте клубчета в града, особен интерес заслужаваха точно двама, починът за подобно мероприятие е повече от похвален.

Не знам дали заради мащабите на партито, пропагандата по плакати и флайери споменаваше единствено предварителна продажба на билети и дори не беше обявила цена. След като няколко дни се каних, взех своя едва в деня на събитието от билетния център с цената на 11,75 € и идеята да си спестя някое и друго евро от тази на вечерната каса. Е, доживях цената на входа на парти да е по-ниска от тази на картите от предварителната продажба! Всеки, който не се беше кахърил за билетче, влизаше за кръгла десятка. Ебал съм ви търговската политика. При все това на опашката пред клуба трима глупаци се жалваха, че осем евро им била границата и сега с мъка трябвало да прежалят десетте. А без пари не искате ли да влезете? Или направо на вас да ви платят, а вътре да бичат Карл Кокс и Лоран Гарние бек ту бек?

Магнитът в лайнъпа бяха любимите на Тобиас Format:B и хамбургският мискет Einmusik. За първите знаех единствено, че са двама -- колкото да установя липсата на единия, когато им дойде редът. Явно стандартен диджей-сет могат да карат и поотделно, което е доста тъпо, щом се водят дуо. Музиката им също не беше впечатляваща, а няколко прехода пичът откровено осра. Тобиас се изкефи тук-там на някои познати неща, от които бях слушал само ремикса им на Istanbul от Luciano Esse & Tony D. Като цяло, прекалено еднообразно за моя вкус, особено при вече трезвеното състояние, в което бях към 4 сутринта.

Einmusik, който пускаше лайв, беше всъщност преди Format:B, но изнесе такова представление, че ако го бях споменал първи, другото щеше да бъде излишно. 90-минутната му лекция беше абсолютният хайлайт на вечерта. Изобщо не видях с каква апаратура борави; човекът се кълчеше яко зад пулта и танцуваше заедно с публиката в пиковите моменти. Звукът му беше много различен от стандартния за партитата на Minimalsause, което идва като комплимент, защото беше изпълнен с мелодия. Ето такава музика искам на парти, не само тупц-тупц и тракане като от сачмата във флакон със спрей. Хамбургерът правеше страхотни брейкове и интензивни натрупвания на музикални пластове, а пред кулминацията на Jittery Heritage почти всички ръце бяха горе. Преди това чухме още Shaw и куп други чудесни, но непознати парчета. Имам бегло подозрение, че прозвуча и K5000/Ehrfurcht, излязла за симпатичния белгийски лейбъл Dogtown (редом до продукции на Chaim и Guy J). След края на изпълнението си, човекът дори остана още няколко часа, надъхвайки публиката чисто визуално за обречените опити на колегите си да запазят неговото ниво.

Прибрах се по светло с танцова стъпка.

Мислиш, че можеш да си позволиш кофти реклама?

Рекламите на МакДоналдс никога не са блестяли с идея или изпълнение, а тая, която напоследък се развърта из ефира на частните немски телевизии, е вече adската простотия.

В тъпкан автобус на градския транспорт противно риж младеж с кесия от въпросния ресторант и вид на упадъчен интелектуалец си проправя място през пътниците и доближава едно от ония четворни сепаренца в задната част на возилото, където от едната страна и един до друг седят сравнително симпатични момче и момиче. Рижият тип уж любезно моли момчето, седящо откъм пътеката за правостоящите, да стане, при което и то, и зрителят очакват, че натрапникът си е изпуснал нещо, но биват опровергани най-късно, когато същият безцеремонно заема освободената седалка, обръща се наляво и, прегръщайки кесията, пуска едно "Как е, сладурано?" към мацката до себе си. Вместо директно да го приспи с един между очите, прекараният наивник с драматичен напън поставя крайно адекватния въпрос "Мислиш, че можеш да си позволиш всичко??", та след едно "Разбира се!" рижият като фокусник да наизвади пет манджи от кесията, назовавайки всяка поотделно, преди да бъде скрит от заключителната инфо-визуализация на спота.

Изобщо, МакДоналдс каква точно комуникационна стратегия преследват? Сандвичите им нагъвам здраво и без да съм гледал подобни безсмислици по телевизията, а ако толкова държат да опресняват потребителското съзнание за марката си, то биха могли да го правят по далеч не толкова нелеп начин. Златно М, лееща се кола и близки кадри на сочни бургери му е майката, оставете простотиите за Роналд и рождените дни в детския кът!