В един много стар брой на Мики Маус, на последната страница имаше тест. Под някаква разбираема форма, той показваше на децата, каква е времевата им ориентация. От тоя тест за първи път получих диагнозата, че съм си заврял главата в миналото като щраус. Че вървя обърнат назад и оценявам преживяванията, едва когато са отминали. Че се измъчвам от спомени, които друг просто би регистрирал с усмивка, продължавайки напред.
Но как? Как да се зарадваш на неизвестното бъдеще, когато сивото ти настояще те тормози, а от щастливото минало е останал само разкъсващ сърцето спомен? Как въпреки болката да загърбиш този спомен, когато той осмисля случилото и случващото се с теб?
Не детството ми липсва, а един скъп човек. Някога той ми даде от светещото в коремчето. Аз го пазя и до днес. Понякога е топло, понякога пари. Винаги боли.
Love.
ОтговорИзтриване