Мина време... Мина много време. Една вечер най-сетне ми просветна, че тя никога повече няма да се върне и започнах да изхвърлям нещата, които ми напомняха за нея -- дрехи, снимки, книги, плочи... всичко. И стигнах до една ваза, която тя беше купила веднъж от пазара. Държеше цветя в нея -- хубава ваза, такава, от глина. [...] Държах я в ръцете си тая ваза, не ми даваше сърце да я изхвърля. Започнах да я галя, да я целувам, да й шепна и -- оппа -- пак се разревах. Какво да правя сега с нея? И тогава... [...] ...тогава... я напълних с топла вода, извадих си го, набутах го в тясното й гърло и започнах да... [...] ... да я... любя. Чуках я тая ваза, чуках я в топлото гърло и плачех, чуках я и плачех, чуках я, докато свърших. Хареса ми. Чувствах се като извратеняк, но ми хареса. Направих го на следващия ден, после -- на следващия, и в деня след него, и в деня след това... Чуках я тая ваза, пълна с топла течност, много дълго време. Чуках я, докато се спука. Мога да кажа -- тази ваза аз я спуках от... любов.
Карабашлиев, Захари (2008): 18% сиво. София, Стр. 259-260.
За книгата благодаря на abigeya.
Книгата чака и при мен на опашката да бъде прочетена.
ОтговорИзтриванеЦитатът споделям мълчаливо.
Прочетох романа преди няколко месеца. Хареса ми. Тази част, която си цитирал, е особено паметна, заедно с още една в хотелска стая с проститутка. Но да не те spoil-вам, може да не си свършил, пардон стигнал до там ;)
ОтговорИзтриванеВ момента на цитата вече го бях прочел. Това в хотелската стая е доста по-рано, а жената не е проститутка ;-)
ОтговорИзтриванеТова наистина трябва да се прочете. Вълнуващо!
ОтговорИзтриванеи аз си записах :)
ОтговорИзтриванеей така се вдигат продажбите с 50%. за съжаление...
ОтговорИзтриваненаистина добро.