Хубав ден

След ежеседмично зачукващия ме вторник, срядата беше просто прекрасна. Отскочихме до Люксембург, където по заръка на Лойпера трябваше да отразим изложбата Charles Bernhœft, photographe de la Belle Époque в Musée National d'Histoire et d'Art.
Понеже я закриват на 14.05, а есето за нея (ахаа, къде била причината) следва да предадем дори на 11., завчера вече тъкмо кроях планове, как е най-удачно да измина има-няма петдесетте километра до херцогството, когато Давид (ударение на а-то, моля) направи предложение, на което не можех да откажа:

Hallo Grundkursler,

ich wollte nur anbieten, dass ich am Mittwoch zur Fotoausstellung, die ja obligatorisch für den Grundkurs ist, fahre und noch 4 Sitzplätze (plus 3 im Kofferraum :P ) frei sind - Spritkosten werden auch gerecht geteilt ;) . Abfahrt wäre nach einem gepflegten Mittagessen (--> es gibt Hähnchenschnitzel!), also kurz nach 13.00 Uhr (ich bin da flexibel, falls wer länger isst...keiner wird zurück gelassen). Treffpunkt wäre dann auch vor der Mensa. Kontaktinfos gibts auf meiner Homepage O_o. Wenn sich nicht genug Leute finden, fahr ich Freitag (bitte um Verständnis g).

Also, meldet euch, per Mail, SMS, Rauchzeichen oder sonstwie.

LG
David

При час на тръгване 13:00 единственото ми опасение беше семинарът от 16 c.t., и по-точно евентуалното ми закъснение за него. От последвалата кореспонденция научих възвратния глагол sich sputen (добре, подсмихвай се ако го знаеш вече), който се оказа ключова дума в уверението на шофьора.
Въпросният Hähnchenschnitzel между другото беше страхотен, може би заради странния, но особено приятен плодов сос, двете ярки парченца череши в който помислих за Бонибон.
Времето беше като по поръчка за пътуването, така че якето ми остана в раницата, а аз скърцах по тениска.
Освен драйвъра, в групата бяха още Йоана, Лиза и Михаел, така че уплътнихме Астра-та оптимално. Последният зае мястото на shotgun, макар че не го разиграхме официално. Малък хайлайт на пътуването беше хахото с бяла престилка, който човъркаше по ръба на покрива на синагогата в Триер. Михаел го описа като зъл алхимик, който използва терена за адските си кръстоски. Лиза пък предложи, че е самоубиец. При всички положение изглеждаше нелепо и се погрижи за стартов смях. Таймингът ни беше добър и след около час разкази за миналото на Триер, дискусии дали министърпрезидентът на Райнланд-Пфалц е по-дебел отколкото добър и колко пари взима Лойпера заради Prof. Dr.-то пред името си пристигнахме в Люксембург. (Около последото се завъртяха суми от рода на 8-10 хил. евро на месец, при което някои твърдо решиха да се насочат към академичните среди след завършването.)
Оттам обаче се изправихме пред проблема да намерим самия музей. Сега, ясно ти е, че Люкса не е особено голям като територия, и - както Заека беше рекъл - не трябва да му влизаш с висока скорост, че току виж си го напуснал преди края на спирачния път. Въпреки това изгубихме поне половин час в търсене на пустия музей. И тез кривите люксембургци (бах, така ли се казват?) бичат само на френски, изпляскали де що има табели на същия, от който и дума не отбирам (това обаче не ми попречи да изчаткам като Гомез Адамс, чувайки Йоана да го говори :-P), та добре, че германците имат афинитет към него и след запитване на няколко случайни минувачи все пак получихме частичен ориентир. Първоначалният такъв, даден от един френскоговорящ мустакатко, когото едва посмяхме да заговорим, се оказа пълна измама. Оня изглежда не е бил наясно със собствената си локация, камо ли да дава Auskunft за разни културни учреждения, защото съветът му ни отведе точно никъде. Накрая решихме да паркираме - нещо, не по-лесно осъществимо от намирането на музея - и да продължим куеста пеш.
Първите анкетирани в пешеходната зона бяха двойка дърти англичани, които май дадоха окончателния хинт, който ни помогна да се доберем до изложбата. (Преди тях на практика бяха три лели-холандки, които само поклатиха глави и размятаха ръце в стил "аа, не ме търси".)
Гонехме график и снимки и разходки за ръчичка не бяха предвидени. Сред суматохата впечатление ми направиха мистериозният Beauty Free Shop, чиято идея поне от името не успях да схвана (Йоана го свърза с beauty for free, но според мен да си нещо-free означава въпросното да ти липсва, така че туй ще да е бил някъв гешефт за джофри). В един подлез пък, вече пеша, се разминахме с няколко декласирани елемента в алкохолен делириум, които вече окончателно ме убедиха във вездесъщото си присъствие като социален тип по тия краища на света.
Входът в музея беше фрий за студенти. Изложбата не беше особено интересна, но все пак се напънах да свърша нещо, така и така се бяхме вдигнали заради нея. Вършах с тетрадка и химикал, гледах скучни снимки от края на по-миналия век и записвах някои от неразбираемите френски фрази до тях. Шарл Бернхьоф или както там се чете това засукано име е бил някакъв професионален люксембургски фотограф. Снимал е предимно портрети, но понеже бил много печен, получавал поръчки и от разни индустриални предприятия. Солидна част от работата му заемат снимките на различни градове по света, които навремето е систематизирал в тематични папки за съответните места. При втората снимка, която снимах с телефона си, забелязах, че охраната, която през цялото време крачеше отнесено из залите, ме видя и някак инстинктивно усетих, че тази ми постъпка не му се е понравила. Затова спрях. Пък и както казах, не беше голямото чудо вътре, че да влизам в схватка с местните. Впечалението ми явно беше споделено, защото на излизане се оказа, че Лиза и Йоана са прекарали половината време в залата за съвременно изкуство.

Връщането по вече познатия път към паркинга, а оттам - към аутобана беше доста бързо предвид това, че оставаха двайсетина минути до началото на семинара, за който вече беше ясно, че ще закъснеем. Темите на разговор тоя път бяха предимно музикални, но не пропуснахме да се подиграем на палячовския "люксембургски" по радиото, който е нещо като random комбинация от немски и френски слова. Постепенно преминахме към далеч по-екзистенциален дебат относно значението на думата eigentlich, както и по въпроса "Защо пилотите-камикадзе носят каски?". Давид беше така добър да закара всеки до входната му врата, а мен - до университета - за последната третина от семинара. На всичкото отгоре още със сядането ми подадоха Anwesenheitsliste-то, в което с висша наглост се подписах и за Йоана.

В замяна на втората гумена халка на часовника ми, която потъна някъде из Люксембург, пътуването се погрижи за наистина чудесно настроение.