Научни факти

Ако се отбиваш системно тук, не ще ти е убягнало, че съм едва ли не на щат в местния център за невропсихологически изследвания и вече го раздавам ебаси обръгналия Versuchsperson. За последните десет дни участвах в още три експеримента, единия - на два пъти.

Първо трябваше половин час да гледам снимки, чието съдържание варираше между голи мацки, разчленени трупове тип rotten dot com и разни безобидни портрети на деца, баби, дядовци, чичовци и подобни. Всеки от фотосите изскачаше за една-две секунди, след което трябваше да го оценя по две скали - приятно/неприятно и възбуждащо/спокойно. Понеже ме оставиха сам пред компа, можех направо да си ги напляскам както ми дойде на мишката, но нали съм съвестен, а и все ще се видим пак, карах стриктно по процедурата. Голите каки естествено рейтвах подобаващо, изключение правеха появите на черни или азиатски маймуни, които бяха откровено отвратителни. Изродските картинки от автомобилни катастрофи, болестни състояни и други аномалии като цяло не бяха голям шок, а и на мен след талибанските екзекуции не знам какво може да ми обърне корема повече. Релаксираните физиономии и ситуации ми бяха съвсем безразлични и получиха почти едни и същи оценки.

Приблизително същото време, но една седмица по-късно, прекарах в седене на стол, концентрирайки се в залепен на стената, леко вдясно от мен, лист с голям черен кръг връз него. Тук вече ми лепнаха познатите електроди за еднократна употреба, общо пет на брой, два от тях - на лицето, което предварително получи частичен пийлинг като бонус. Основният момент беше ала-диджейският Sennheiser на ушите ми, от който периодично чувах кратко пииип-кане, имащо за цел да ме стряска. Тази си цел то по-скоро не постигна, поне не и на съзнателно ниво, ама не аз правя опита (Beeinflussung der Schreckreaktion), нали. Към слушалките доста дърварски, но все пак ефективно, беше закрепена тръбичка, насочена към лявото ми око. Тя пък ме "стряскаше" с леки въздушни вълни, които ме караха инстинктивно да го затварям. Всъщност само благодарение на нея изобщо стоях буден, натоварването за мен беше почти нулево, а и на оня кръг не му беше чиста работата. Сега се замислям, че като нищо можеха да ме брейнуошнат като в Cypher, който между другото е страхотен филм.

Голямата работа беше вчера и днес. Още от телефонния разговор с ръководителя преди месец ми стана ясно, че Untersuchung der Schmerzverarbeitung е своего рода Jackass с научна цел. Първият етап се състоеше главно в попълването на куп отегчителни Fragebogen, въпросите в които чисто не надхвърляха 15, но различните формулировки бяха раздули обема тройно. Tова явно са стандартни психологически тестове, защото попълвах подобни (макар и значително по-малко) и на другите опити. Гвоздеят на програмата за деня беше потапянето на ръката ми до китката в лед, който за пет минути я направи болезнено червена. Нещо като да си играеш със сняг без ръкавици. Изрично попитах дали държат на дясната, понеже след това щях да хапвам и - да мога да си вдигна лъжицата, ми беше мисълта. Тъй трябвало. На 30-секундни интервали трябваше да оценявам болката си от нула до десет. Непосредствено преди края дадох деветка, до максимума по моя преценка не стигна. Кръвното ми налягане беше измерено на лявата ръка - преди и след мъчението.
Истинската инквизиция обаче ме очакваше в болницата на милосърдните братя (маса сектантско име, ако ме питат), където над два часа експериментираха с издръжливостта ми. След малка порция въпросчета от вътрешната страна на предмишницата ми лепнаха голям колкото кибритена кутийка накрайник. Едната му широка част беше метална пластинка, която - благодарение на окабеляването - можеше да променя температурата си в голям диапазон. Разбираемо тя беше обърната към ръката ми. Изкарах няколко горещи и студени чекинга, при които натисках двата бутона на мишката за "да" и "не", докато се установи прага на болката при термично въздействие. Алената правоъгълна градинка върху кожата ми изчезна сравнително бързо след това. Понеже третираните по този начин места ставали особено чувствителни към слънчевата светлина, предложих да сменят формата на накрайника и да основат тату-студио. Същата проверка трябваше да се направи и за механичното натоварване, предизвиквано от два адски девайса, които бих оприличил на пневматични орехотрошачки. (Тая дивотия струвала 40 000 евро, човече!) Гадните машинки притискаха кожичките между показалеца и средния пръст, както и между средния и безименния пръст на лявата ми ръка. (40 хилки да си щипеш пръстите ве!) За разлика от "горелката" кофтито при тях беше, че стояха стегнати дори без допълнителното налягане, защото иначе щяха да паднат. Така не след дълго вече чувствах туптенето на кръвта си в притиснатите места. И пак трябваше да раздавам 0-10 за всяко от 15-секундните въздействия на дразненията, част от които бяха и комбинация от двете. Дългите тестове бяха всъщност загрявка (о, да) към основната част, която представляваше абсолютно същия алгоритъм, но извършен едновременно с томографското сканиране на мозъка ми. Скенерът - казах и предния път - е много шумен. Комунукацията ми с госпожица ръководителя, която дотогава беше особено интензивна, се превърна в еднопосочното полу-крещене на оценките от моя страна, което насочвах чрез подръчно избачкания гласов проводник от предтелефонната ера, състоящ се от тръбичка и отрязан от шише за минерална вода връх. Плачеше за патент тая джаджа!

По-малко от десет часа след опита следите от участието ми са почти незабележими. Между другото си получих снимките от Visuelle Prozesse, та скоро ще може да надникнеш в частния ми кабинет ;-)