Watergate във Варна

Тия дни разсмях една приятелка със странен сън, в който участваше гласът й. Снощният ми беше и по-странен, и по-детайлен, та може да е интересен и на вас.

Сънувах, че берлинският Watergate е във Варна. Ама не на морския бряг, както човек би си помислил, ами до пазар "Чаталджа" (ей това се казва "излъган хоризонт на очакване"!) — от страната на ДСК, западналия пъб и книжарница "АБВ". Но вода наистина имаше. Пространството между отсрещния тротоар и входа на клуба беше изкуствен воден басейн, от който импровизиран парапет от корабни въжета отделяше тясната платформа пред входа. Тротоар всъщност липсваше, улица — също. Реално липсваше почти всичко, което да идентифицира района като "Пазар Чаталджа", включително самият пазар, заменен от постапокалиптични индустриални пейзажи а ла Beneath A Steel Sky, но, както често се случва в сънищата, усещането беше за точно това място. Клубът заемаше целия приземен етаж на сградата, в която се намираше — иначе жилищен блок, за който напомняха шахтите покрай външната стена.

Беше ден, но отвътре глухо звучеше музика. Не толкова заради светлината, колкото от някакво особено опасение, че няма да се впиша в атмосферата, си сложих тъмни очила и едва тогава влязох. Къс коридор водеше към сравнително малка, почти празна зала, в която няма и десетина души с алтернативна външност стояха по ъглите и се поклащаха, пийваха и си говореха. На вид нищо общо с истинския Уотъргейт на Шпрее, но, както казах, вътрешното чувство беше категорично. Някъде тук май ми просветна, какво, или по-точно кого, търсех. Вечерта гост щеше да бъде Tomcraft, който, видиш ли, ми беше приятел, с когото исках да се видя. Сега, Томкрафт в Уотъргейт е малко като Scary Movie на фестивала в Кан, затова и мениджърът, риж брадат пич, не звучеше супер ентусиазиран, когато го попитах, кога приблизително ще се вясне гостът, личната си връзка с когото стратегически пропуснах да спомена. Заговорих го на английски, може би за по-сигурно, като сам бях изненадан от автентичния британски акцент, който с отварянето на устата ми буквално потече. Активният ми английски не е твърде добър и бях повече от радостен да се сетя за думата approximately във формулировката на питането си. Мениджърът отговаряше също с британски акцент. Всеки път, когато дойдеше моят ред да кажа нещо, накланях глава назад и намествах очилата си, сякаш от това да стоят на носа ми зависеше качеството на репликата. Имам чувството, че изглеждах като Bruno Costa от края на първата сцена в The Punisher.

В крайна сметка се оказа, че Томкрафт още дори не е потвърдил участието си за вечерта, с което въпросът за мен се разреши и си тръгнах. В интерес на истината, впечатленията от околната среда се появиха чак на излизане, но беше логично да споделя първо тях.