Кажи, баба, тенкю

Днес, 10:20. Спя. Звъни се. Събуждам се и се ослушвам. Повторното звънене е придружено от почукване по вратата. Ставам - по боксерки и горница на пижама - и отврям. Кой? Бабата. От долния етаж. Чувам нещо, не по-разбираемо от легендарния пърформанс на Георги Калоянчев на изпита му по немски. След което в ръката ми бива тикната банкнота. Опитвам се да откажа. Неуспешно. Пускам възможно най-искреното "Okey, danke schön!" и затварям.

Във вторник, на излизане от къщи същата ме засече във входа и с видима радост от този факт ме помоли за услуга. Жената била излязла за малко да свърши нещо, оставила вратата отворена, станало течение, вратата се затворила. Бабата останала отвън, котаракът и манжата на котлона - вътре. Аз трябваше да вляза у тях през балкона и да й отворя. "Катерене по балкони" в общия случай е дисциплина, която ако ме видиш да упражнявам, то или аз не съм добре, или ти. Този обаче се издигаше на минимално разстояние от земята, така че, качен на стол, го достигнах без да се налага да си зареждам капсулите с паяжина. Минах през тясната кухня, пазейки се едновременно от неспокойния Мориц и къкрещата тенджера, добрах се до входната врата и я отворих.

Понеже не очаквах и особена формална благодарност, тоя жест ме изненада. Да дадеш 20 евро на човек, когото едва познаваш, за нещо толкова дребно - наистина беше нищо работа - е повече от благородно. Излишно е да ходя да й го обяснявам; тя, предполагам, го осъзнава добре.
Бабата е пич.