вторник, април 07, 2009

По следите на изкривеното време

Честно, не знам нито откъде да започна, нито докъде да се огранича. Time Warp в събота/неделя беше не само първото ми посещение на фестивала в 15-годишната му история, но и единственото от такъв мащаб, на което някога съм бил. Трудно ми е да намеря думи и за носталгията, която ще ме държи още дълго.
Time Warp е незабравимо преживяване. В момента на стъпване на коя да е от сцените, името като на шега се оказва програмно: събитието ти дава истинска пролука във времето, кътче спокойствие от ежедневието, възможност да изтанцуваш болката си, без дори да мислиш за нея. Или както Геша беше казал -- "Спомнете си за чувството, което сте изпитали, когато за последен път сте ходили на парти. Влизате и грижите ви остават навън. Имате чувство, че вътре е раят и искате да останете колкото се може по-дълго."

Впечатленията ми от музиката са като цяло бегли, защото стимулите бяха много и се сменяха бързо. Който търси специално тях, да прескочи до първия болд.

Теренът на манхаймския Maimarkt, който Time Warp по традиция ползва, е нещо огромно. Още на входа организаторите раздаваха малки рекламни книжлета, които на две от страниците си съдържаха най-ценната за посетителите информация -- програмата на диджеите отляво и карта на целия парк, включително промо-щандове и тоалетни, отдясно. Апропо, тоалетните бяха и стационарни, и походни, но като цяло недостатъчно на брой. Съвсем без оглед на това, че очаквано го играеха средища на най-девиантните сред посетителите на мероприятието, санитарните възли нон-стоп се кичеха с такива опашки, щото първият и единствен път, в който облекчих човешката си нужда на таймуорпска земя, го направих до един трансформатор отвън.

След период на аклиматизация, в който не и без мъка успяхме да открием гардероба (представляващ просторна зала с номерирани шкафчета, за които наемаш ключ) и щанда на Sunshine Live, който ползвахме за отправна точка, постепенно свикнахме с разположението на помещенията и ориентацията по миниатюрния грундрис в брошурата. Освен петте сцени, паркът разполагаше с редица "сервизни" сгради за ядене, игра, почивка и медицинска помощ. Споменаване заслужава и сравнително широката централна улица между тях, по която постоянно сновяха хора.

В социален аспект партито беше по-шарено от дъгата. Рейвъри, хипари, фешън-маниаци, пропадняци, наркомани, хулигани, на токчета фини дами, полуголи, навлечени и недооблечени, скот като скот, хиляди маса народ! Особено мнозинство имаха италианците, които на националната им гордост Марко Карола ме отказаха да остана повече от четвърт час с блъсканията и тъпите си подвиквания. С 1-2 изключения всички, които без свян се надрусаха пред очите ми, бяха също италианци. В тая връзка, причината за опашките пред тоалетните явно не е била и в това. В кенефа на варненския Comics примерно винаги си принуден да ползваш писоара по простата причина, че десетина минути след началото на всяко парти там, се намира някоя изсъхнала джанка, която да се заключи и да припадне в кабинката. Без да гарантирам, че по-стеснителните не са го практикували и в тоалетните, видях как на сцената директно до мен едър рус тип с тениска на Amnesia внимателно изважда портфейла си, от него -- прозрачно пликче с бял прах и банковата си карта, после го затваря, обръщайки го хоризонтално, изсипва известно количество от пликчето отгоре, намества си го с картата и го опъва на два пъти.
Из залите периодично се понасяше миризма на трева, а някъде след 10 сутринта, отново непосредствено пред мен, момче и момиче си разделиха един екс. Към тоя момент въпросът "Do you have a pill?" ми беше задаван около три пъти от различни индивиди в еднакно окаяно състояние, а този, касаещ моето желание да се изпъна -- веднъж, от костюмиран азиатец, чиято безумна усмивка спонтанно свързах с дилъра от 99 Francs. Един (предполагаем) такъв пък охраната бързо-бързо изведе от сета на Хотин в късния предиобед.
А всъщност консумацията на дрога и наркоманията са различни неща. И ако първото се случва в някакви разумни граници, то до второто изобщо не е нужно да се стига. Изглежда все още много хора не осъзнават това, но нека не забравяме, че впечатление правят само злоупотребилите.

Относно легалната консумация също имам забележки. Досега сигурно е станало ясно отношението ми към цигарите и пушещите сред публиката на всички сцени определено не го подобриха. Към това дежурните продавачи бяха пласирани повсеместно и допълнително подхранваха горчивия аромат в носоглътката ми. Вентилацията на помещенията за щастие беше отлична и често усещах приятен свеж полъх.
Проблем представляваше и нещо, което на никое електронно парти не бива да бъде такъв: водата. Тя се предлагаше в две разновидности, нито една от които не беше нормална минерална вода в шишенце. В единия вариант срещу 2 евро получаваш 0,4-литрова чаша с оная газирана вода, която немците с любов наричат Sprudel, а аз -- лайна. Дори да пренебрегнеш тежестта в стомаха и оригните, чашата в момента на добирането ти до някое по-централно място за танцуване (барът на всяка сцена беше в края й), вече е полупразна и то не от пиене. Алтернативата се казваше Storm и имаше колкото предимства, толкова и недостатъци. На удобното пластмасово шише и липсата на CO2 отговаряха безобразни цена (4€ за 0,5l) и съдържание на кофеин (170mg/l). Последното за чий изобщо беше, не ми стана ясно, но й вкараха яко промо при липса на истински конкурент. Вкусът беше окей.
Водата в тоалетните, казаха ми, не ставала за пиене.

Anthony Rother, с чийто лайв стартирахме, не ме вдигна чак колкото очаквах, въпреки че за него се бях надъхвал особено. Чуха се Moderntronic и Father, но като цяло -- предвид идеята на лайва -- нямаше много познати композиции и може би това малко ми липсваше. От друга страна Ротер пееше на живо с вокодер и, въпреки че не го виждах оттам, където бяхме застани, се изкефих яко. Той беше и един от малкото, които ползваха микрофона, за да комуникират с публиката.

След приятелското "Macht's gut, Kids!", Ротер предаде на сънародника си Chris Liebing, който на фона на огромно шаващо око със сменящ цвета си ирис, зачука с техно като да сме '97. На някои това се хареса (разбрах, че Лийбинг раздавал допълнително след последния на своята сцена), на други не.

Не само защото бях сред вторите, не останах дълго. Паралелно с първия час Лийбинг вървеше другият лайв, който отдавна си бях заплюл -- този на Joris Voorn. Е тук вече се наиграх! Още със стъпването на сцената, съседна на тази, от която идвахме, ни посрещна онзи детройтски звук, който хем те удря здраво в кръста, хем те кара да настръхнеш от кеф. По-бавно и чувствено техно, един вид. С 45 минути от същото, кулминирали в собствения му ремикс на Dark Flower от Роберт Бабич, на който аз вече тотално издивях, Воорн си спечели първото място в личния ми топ 3 за партито.

Следващият диджей в програмата беше на същата сцена и се казваше Sven Väth. В интерес на истината чичко беше единственият, когото бях слушал на парти преди това, от което желанието ми да го направя отново само се беше усилило. Свен е легенда, няма спор, а поведението му зад пулта тая вечер затвърди имиджа му на неостаряващ шоумен. Първият му час беше наистина силен. Някъде тук за пръв път забелязах внушителните визуализации на сцената. В това отношение floor 2 беше недостижим (все пак тук накрая се очакваше и самия Хотин): освен стената от екрани зад диджей-пулта, от тавана на залата -- окачени независимо в четирите си края, така че да могат да променят ъгъла си спрямо земята -- висяха три хоризонтални платформи със светлинни диоди, които допълваха главните изображения отпред. В най-интензивните моменти от сетовете, платформите се спускаха ниско над публиката, потапяйки я в море от разноцветни образи. Когато Свен изплющя Living Near Africa на Иларио Аликанте, всеобщият подем беше продиктуван колкото от лудия шамански ритъм и саксофона, толкова и от синьо-червената вълна, текнала по окачения таван.
На по-късен етап чичо Свен взе да бие лошо, но на мен ми стана скучно и се помотах из другите сцени. При връщането ми за последния му час бях посрещнат от онова "Йеееееееееееааааааа", познато от TDK Time Warp 2006, което обаче се повтаряше ритмично и без промяна, така че може и да е било запис. Така или иначе, в един момент Свен вече наистина държеше микрофона и честитеше рождения ден на партито с патетичен тон, но оттам нататък единственото, което протичаше през него, бяха невменяеми крясъци, придружаващи вече усилената музика. Death By House на Лен Факи даде начало на финала, в който Свен се покекна на пулта и успешно уподоби тоя танц. Разликата беше в това, че тук чичко се оказа обут с шалвари! Ама яко виснали шалвари, които в комбинация с начупено-раирана тениска, елече и капела, придаваха на приносителя им абсурдно-комичен вид. В еуфорията от танца си Свен без да иска ритна грамофона, който малко прескочи.
Последното парче и преход към лайва на Матю Джонсън дойде с епичната Symphony For The Apocalypse.

Изпълненията, с които разредих четирите часа на Свен, бяха няколко, но никое -- особено впечатляващо. Carl Cox беше забавен, но прекалено бърз за моя вкус. Микрофонният екшън при него май беше най-голям от всички и сетът му приличаше доста на радиопредаване. Самият Кокси носеше черна тениска с бананите от обложката на новия Джош Уинк, хилеше се както само той може и припомпваше кросфейдъра с демонстративно движение на цялото рамо.

Напоследък не спирам да въртя The Tribe, но както казах, Marco Carola почти пропуснах. Ричи, който се кефеше на италианската публика, после каза, че било супер яко.

Laurent Garnier хванах съвсем в края и то само защото за момент се насилих да си намеря място на възтесния floor 4. Видях мустака му и чух да пуска You Make Me Feel (Mighty Real) кажи-речи в оригинал.

Dave Clarke слушах само в началото. Пак доста техноиден ми дойде.

Към 8 сутринта краката вече едва ме държаха, а аз ходех като наебан. Все пак ми оставаха поне три имена, които задължително исках да отразя, така че със старта на първото от тях, Luciano, се мобилизирах. Еми ей ти го второто място в топ 3. Лусиано изкърти! Започнала с леко перкусионно поклащане, след половин час публиката крещеше като обезумяла при всяко вкарване на баса, което Лусиано демонстративно предизвестяваше с вдигната нагоре (една!) ръка, обърната с дланта навътре. Същински матадор! В един цикъл от хендклепс пичът дори навря Never Leave You на Лумидий. Сетът на чилиеца беше и мястото, където смазаният Свен се яви за втори път в цялата си прелест. Чичко отново застана върху пулта, но този път на четири крака и в профил и започна да чупи невероятни стойки, приличащи на упражнения от йога.

Първото, което чух от Ricardo Villalobos звучеше почти като електро и ме грабна незабавно. Не знам как точно си манипулира записите, но на моменти ритъмът се променяше супер свежо, а после изведнъж се връщаше в познатата линия. При Вилалобос се случи една от плочите да започне да прескача от само себе си, така че след четвъртото пропукване диджеят беше принуден да я извади с отчаян бекспин, пускайки следващата. Сега, нужно е да си особено тъп, за да освиркаш Рикардо Вилалобос за такова нещо, и въпреки бързата му реакция, такъв дръвник наистина се намери. На бас, че е бил италианец.
За съжаление краката ми вече туптяха като на спринтьора в онази сцена от The Animatrix.

Последните си сили пренесохме при Richie Hawtin, който от три часа тресеше floor 2 заедно с гениалния виджей на m_nus Али Демирел. Първоначалния ми скептицизъм към монотонния звук на канадеца неусетно премина в тотална еуфория от аудиовизуалната сплав на препълнената зала и убедително влизане в челната ми тройка. Музиката на Хотин беше минималистична до степен, в която различаваш максимум 2-3 отделни инструмента, но за сметка на това чуваш всеки от тях особено отчетливо. На моменти имах чувството, че ниските честоти ще разкъсат гръдния ми кош. Анимациите на Демирел перфектно допълваха мрачната атмосфера на сета, а когато на централния екран се яви "Викът" на Мунк, изкрещях в нещо средно между безумна радост и страх.

И накрая за протокола: юфка дюнер от City Döner на Mannheim Hbf е истината. Благодарности на Галя и Ясински.

Няма коментари:

Публикуване на коментар