София, България.

Когато преди няколко седмици се видяхме с авторката на следващото -- немска колежка в университета, а в момента на обмен в Гърция -- и разговаряхме кратко, нищо не даде знак за меко казано амбивалентното й впечатление от престоя в родината ми.

Че се чувствам засегнат, е плод повече на вродена привързаност към България, отколкото на несъгласие с описаното. Защото, за съжаление, мога да си го представя твърде добре.

Преводът е мой. Оригиналът на текста е тук, снимки от екскурзията има там.

Вече не толкова прясно, но все пак заслужаващо разказване: една разходка през уикенда в средата на октомври из столицата на България - София -, шест часа с влак от Солун.

Тръгнахме осем човека, напълно неподготвени, без карта на града и без да знаем дори названието на чуждата валута. След преминаване на границата вече бяхме само седем. Нашият китайски приятел не знаеше, че България няма нищо общо с Шенгенското споразумение и беше отпратен обратно на гръцката граница. Общо взето ситуацията беше по-скоро за яд (собствена вина) отколкото за страх, но все пак българската гранична служителка можеше да се отнесе към случая далеч по-учтиво. Смятам, че човек в нейното положение трябва поне да поназнайва английски език. Но задължително според мен е любезното отношение към идващите туристи. На един китайски студент на обмен в Гърция, който дори държи в ръка обратен билет за по-следващия ден, не може да се крещи "Bulgaria no Sheng, NO Sheng, out RIGHT now!!!" като да е глух. Клетият се почувства като тежък престъпник, а ние - като съучастници. Първото впечатление от този съвсем друг свят, който София ми разкри.

Самият град е прекрасен, обграден от планини и бляскави стари сгради, които - доколкото им се отдава значение - са перфектно реставрирани. Хората от своя страна се показаха в две светлини. Едната част от населението изглежда да покрепя присъединяването към ЕС, отворена е към западни влияния, говори английски и е готова да помогне на туристите. Така например при търсенето на препоръчания ни от приятели хостел бяхме пресрещнати от внимателна минувачка, която ни насочи към по-добра и по-евтина алтернатива, без да сме я молили за помощ. Другата част от населението - и не само по-възрастните хора - се прояви като прикрита и недоверчива, често дори презрителна и гледаща отгоре и избягваше всякакъв контакт. Трябваше примерно да молим петима таксиметрови шофьори да ни закарат до гарата, преди да намерим някой, който не се правеше, че не разбира и думичка английски, и да се примирим в не един магазин или кафене с очевидни подигравки от страна на персонала.

През този уикенд за пръв път разбрах какво е чувството от един истински - макар и малък - културен шок. Моето самосъжаление в първите седмици в Солун беше нищо, сравнено с чувството на безпомощност и изоставеност, което ме спохождаше от време на време през трите дни в София: прастари влакове на международна гара, която те връща в социалистически времена. Лепенки на вратите на магазините, посочващи забрана за внасяне на оръжие. Език, който в моите уши не би могъл да звучи по-чуждо. Хора, недвусмислено клатещи глава, когато казват "да" и многократно кимащи, когато отричат. А част от пътя към къщи - през гетата на предградията.

София беше красива и внушителна, уикендът беше готин. И все пак накрая на приключението (и да, беше такова) у всеки от седмина ни остана като неприятно усещане въпросът: Наистина ли всички нови страни-членки са готови за Европейския съюз?