сряда, септември 13, 2006

Reise, Reise

Мързелив съм. Поредното доказателство е настоящото ентри, което трябваше да е завършено преди повече от седмица. Предупреждавам те, че това е комай най-дългият текст, който някога съм публикувал тук, та ако не ти е интересен, зарежи го овреме.

- Тате, научих нова песничка, тате!
- Така ли? Как се казва бе, тате?
- Удомача.
- А.. я запей...
- 'Удомачаааааа совник тракаа...'


Вийдър айнмал ин Булгариен, хаймат шмект гут, я! Темата на тоя постинг обаче е отнесена към един по-ранен етап, а именно пътуването насам. Последното, въпреки че отново се разтегна до два дни, беше далеч по-леко и приятно от зимния експириънс, за който одеве мислех да пиша, но в крайна сметка умишлено обрекох на забвение. Така де, Заарбрюкен-Варна-Заарбрюкен (през Бургас!) с автобус вече ми е не worst case scenario, ами направо предпочитам да ме халосат с права лопата в главата и да приключваме.
Дийзмал - самолетче - Франкфурт/Хан-София. Ама щото евтинко, нали, и с прекачване в Будапеща. След като чух за единайсетчасов кибик на унгарското летище, моите шест ми се сториха съвсем приемлива опция преди потеглянето и наистина минаха безпроблемно, както ще се разбере по-натам.

Вечерта преди полета Йо ненадейно ми предложи в кюто лично да ме закара от Триер до Хан, с което ми спести ранното ставане, бързането за автобусната спирка на гарата и дванайсет точки за Jozi Reisen. Каза, че наскоро возил братовчедка си нататък, та имал вече тренинг за маршрута. Впрочем трябва да отбележа, че немските пътища нямат нищо общо с нашите и е нужно нещо повече от това да си сляп, глух и сакат, за да се изгубиш. Пичът ме подбра в пункт девет и половина и отпрашихме по магистралата, следейки за малките бели табелки със самолетче връз тях. В следващия малко повече от час поговорихме за пътуванията, ориентирането, немските ландшафти и прочее, а дори чухме и новия сингъл на Scissor Sisters не къде да е, а по инак консервативния Deutschlandfunk.

Пристигнахме доста рано и почнахме да дирим място за паркиране. Тук е моментът да се спомене алчността на местните, които, използвайки натоварените и често пълни до пръсване официални паркинги около летището, са накачили знаци и табели по къщята си - паркинг 4 евро/час. Офертата е повече от неатрактивна, а подобно нахалство веднагически ме наведе на мисълта да запокитя камък към прозореца на някой мазен гешефтар. Интересно е, че прасетата явно са се спогодили помежду си за цената, защото вариации няма.
Пробвахме се на паркинга на някакъв рент-а-кар, но бродещият наоколо с омачкана тетрадката келеш ни сгащи и се разсмърдя въпреки обяснението, че сме за не повече от петнайсетина минути. В крайна сметка се фиксирахме в служебния паркинг на някаква административна сграда в района с надеждата, че никой няма да забележи. Имахме късмет.
Замислих се, че Йо можеше направо да ме изсипе на терминала и да отпраши, спестявайки си горното главоболене. Но колегата явно искаше да ме изпрати както си му е реда, а и компанията му определено ме радваше, особено в непознатата обстановка на разкопаното летище.

Помотахме се малко докато намерим точния чек-ин и се метнахме на опашката. Оглеждах се за българи. Не щото ми трябват, просто ми беше интересно да видя що за индивиди пътуват за родината. От аутфита до поведението, мнозинството от тях правеше яко кофти впечатление. Предаването на багажа бе последвано кратко сбогуване с Йо, след което се отправих към гейта, минавайки през контрола на ръчния багаж.

Нямам идея за модела на самолета, сигурното е, че беше адкси кирлив - поне отвътре. Шегата настрана, почувствах се като в препълнен със слънчогледови семки и потни мишци 209 в средата на юли и, въпреки че вътре не смърдеше, омазаната с разтопени M&M's поставка за чашка пред мен най-малкото ме потискаше. Докато разлистя втъкнатия сред книжата отпред Hot Gossip, от който получих безценното инфо, как леля Шарън била освиркана от редакцията, понеже не пожелала да си махне слънчевите очила за снимка, кацнахме в Будапеща.

Кацането всъщност далеч не беше така безаварийно както изглежда. Поне не и в личен план. Още с първото осезаемо снижаване на дясното ухо започна да ме боли и малко време беше нужно, преди болката от налягането да стане непоносима, а аз да се сгърча закопчан на седалката, вперил измъчен поглед в празно пластмасово шишенце от сок. Начинът, по който последното се смачка пред очите ми, ме наведе на болезнената аналогия с онова, което се случваше в евстахиевата ми тръба. Оттам нататък пътуването ми продължи in mono where available.

От сутринта бях вкарал само едно кисело мляко с плодове и шоколадови бисквитки, та стомахът ми вече биеше тревога и първият ми objective след пас-контрола беше да потърся възможност за стабилен обяд. Единствената такава на за мен учудващо бедното откъм кафенета, магазини и прочее Ferihegy беше бистрото. Манджите зад витрината ми идваха прекалено 'домашни' - обикновено предпочитам да сгъна нещо в МакДоналдс и сие -, но в крайна сметка останах доволен от пуешкото с кашкавал, грах и гъби + картофени крокети, въпреки че трябваше да се бръкна девет евро за него. На излизане пред погледа ми попадна интригуваща напитка в ярко оранжева опаковка - C ICE, обявена като швейцарски чай с канабис. Сега, аз канабиса (че и чая) не свързвам първо с белия кръст на червен фон, още повече, че кутийката сочеше Австрия за страна производител. Вкусът в крайна сметка не беше по-различен от всеки друг студен чай - питие, което не обичам.
Оставащите часове на летището прекарах в търсене на магазини, седене, неколкократно посещение на тоалетната и откровено размотаване. В едно ъгълче намерих дори свободен контакт, на който доизгледах V For Vendetta дето почти бях забравил, че съм го почнал. Има идеи, ама глупавичък е филмът. В района имаше и wireless, но единственият сайт, който се отваря без пари е тоя на телекома, който учтиво те моли за име и парола, респективно те подканва към закупуване на ваучер.

На чек-ина за втория полет вниманието ми привлече квартет дивни рокери от марс - двама чичаци и два по-млади индивида, но всичките едри, с кофти окосмение, татуси и мърляви кожени дрехи със зеленикаво лого Desperados Riders или нещо от рода. При верно леко безсрамния ми опит да ги заснема единият изръмжа 'ноу фото', изглеждайки ме така, щото веднага затрих снимката и започнах да си пея темата на телетъбис наум. След проверката на ръчния, където станах свидетел, как в чантата на една българска баба откриха твърде сериозен макар и кухненски нож, който безвъзвратно потъна в специален отвор на своеобразното КПП, се помотах малко из duty free-то, купих едно унгарско вино за Б., у когото щях да пренощувам преди да потегля за Варна, ядох студен сандвич с моцарела и домати, пих едно млекце, зяпнал седящата наблизо симпатична англичанка, и се метнах на машината.

Тоя самолет очаквано беше пълен предимно с българи. Последното пролича още при излитането, когато явно не един и двамата селтаци на седалките зад мен бяха изрично помолени да спрат да снимат иначе наистина яките стюардеси. Вече беше тъмно и не виждах къде точно из площта на летището се намирахме, но след кратко придвижване по земя, лично вторият пилот заяви по радиоточката (о, да, държах на тая дума, все едно дали е уместна), че сме изправени пред технически проблем, който трябва да бъде отстранен от спецовете в централата. Наложи се да пропътуваме разстоянието обратно, където по думите на говорещия предстоеше да престоим кратко. След извършената проверка вече добре познатия глас обяви, че един час закъснение не ни мърда, а аз, който дотогава не се бях замислял, че всичко е вървяло добре, го осъзнах и леко се подразних. Чакаха ме в София все пак. Допълнителен дразнител беше и практиката информацията от обслужващите полета да се подава първо на унгарски - език, който по моя преценка повечето от пасажерите, включително моя милост, не отбираха ни най-малко, а едва впоследствие - на английски. Както и да е, със закъснение, точно отговарящо на обявеното и още една ото-рино-ларинголожка атака над организма ми кацнахме в столицата и зачакахме около лентата с багажа като гладни котета пред закусвалня.

У Б. ядох домашна баница и пих айрян. Междувременно гледах Канал 1. Беше ми яко.
На сутринта пак ядох баница, тоя път с прясно мляко. Кеф!
За съжаление се бях успал заради пропуска да сменя часовата зона на телефона, който трябваше да ме събуди. Цъфнах в 10:00 на централна автогара, тъкмо четвърт час след последния Биомет към Варна. До следващия ми оставаха три. Купих си билетче, после вестник, изумих се от разхищението на пространство в тоалетната преди да разбера, че съм влязъл в тази за инвалиди по погрешка, накрая седнах насред чакалнята и зачетох родните новости. Първа страница: Полицаи на психотест. Въпросник като антикорупционно средство сред органите на реда, wtf?! Първо лексиконче, ако сгафиш там, отиваш незнамсикъде и чаааак след това - на детектора. Ма да ве, пратете ги и на Роршах, и на 'Кой герой от Приятели съм?'. А и сякаш ако (у)знаят какво е наказанието за взимане на подкуп, ще спрат ако са го правели. Други: Сървайвър срещу ББ3, учителите - по-бедни, Стоичков сипал на северните съседи и т.н., и т.н. Ноу плейс лайк хоум.

В автобяса се пласирах на оптималното за рецепция на задния телевизор място и принципно любимото ми в редките пътувания с тоя сървис. За мое съжаление чорлавата кака в червено ми заяви, че бусът е пълен и трябва да заема мястото си според билета - 44 - на последната двойка седалки, вляво преди 'дивана' накрая, за обитателите на който ще стане дума след малко. Екрана вече виждах от една твърде неприятна перспектива, отчасти и заради непрестанно клюмащия надясно чичо отпред. Но както обикновено се случва, филма бях гледал и всъщност ми беше все тая. До Велико Търново всичко мина окей, пристигнахме по план.
Наредих се на традиционната опашка за кенеф, където имах чувството, че всички ме гледаха като да бях извънземен. Ако си минавал през по далечния санитарен възел в тая старопрестолна база, знаеш, че от вратата с надпис WC (ако такъв изобщо съществува), на която плащаш таксата, има едно известно разстояние до вратите на двата фактически кенефа. Там вече мирише. Поради изкривената представа за време и пространство на повечето посетители опашката от чакащи често навлиза в него. Оказал се на мястото на първи кандидат за една от двете тоалетни, се спрях още на 'входа' и кротко зачаках. Още преди да се освободи която и да е от тях, гърбавият нещастник зад мен ме ръгна грубо в гърба с думите 'Ай ве, ко чакаш?'. Ако в същия момент един от двата кенефа не се беше освободил, един вече готов отговор току да бе видял бял ден, а авторът му - звезди посред него.
Сандвич за лев и четирисет - ебаси! Грабнах два дори само заради пренебрежимата спрямо немските цени цена - такива сравнения ме гонеха още от стъпването в София -, ха и едно сокче с тях. Нагъвайки на 'перона', забелязах, как съмнителен или не толкова, понеже си беше отявлен циганор, субект ме измери от глава до пети няколко пъти, след което се приближи на некомфортно малко разстояние и след отказа ми на невероятно дългата му тирада по измолването на левче, рече кротко "Еееми, аз тва искам." и замина. Още докато ме оглеждаше, се чудех защо точно мен избра - добросърдечен, материално обезпечен или как точно изглеждам, по дяволите? Не, не съм лош човек, напротив. Но тоя чичо вместо да пафка - а той го правеше в лицето ми - и да мрънка за жълти стотинки, сто процента може да си намери някакъв финансов източник. Капачката на сокчето ме озори.

От Търново към Варна скоростта спадна значително. Споменатите по-горе сачове на седалките в края на буса взеха да не издържат: "Баааа, ко прай тоз феееее, дай газ ве, мче!", "Ооо, веч няя се качвам аз на Биомета, нееее" и прочее негодувания, изречени естествено с възможно най-дебелашкия тон available. За умствения багаж на тая група индивиди можех да съдя и по коментарите им на пусканите по време на пътуването филми. Докато на Мистър и Мисис Смит никой не обели и дума по простата причина, че сексуалните заигравки там, ако и да са в изобилие, функционират на едно откровено недостъпно за подобни декласирани елементи ниво, то на френския Ils имаше селташки забележки от рода "Оо, ский го тоз как глеа порно!", "Тез ся чукат ли се?", а бидейки в крайна сметка позаплетен трилър, филмът повдигна въпроси в кухите им лейки: "Ми аз изобщу не разбрах ква е идеята..." Няма и да разбереш, майка ти проста деба!
По-късно ми стана ясно, че калпаците са някви прости хамали, ама в буквалния смисъл - говореха си за кораби, товари, работодатели, Италия, италианки ("ъъ, ся кат са качим на кораба, тряя ни дадат ена талянка така, хъхъхъ"), а като хайлайт изскачаше осребряването на билетите за текущото пътуване.

Пропуснах да отбележа, че до мен през цялото време седеше червенокосо (следващата дума рядко се появява в изказа ми, но тук просто заспива) пиче, чието място според билета беше от другата страна на пътеката, но пред алтернативата на малолетния нехранимайко и изглеждащия като типичен (евро)футболен тарикат баща-тире-чичо-му-or-whatever до него оттатък, компанията й бе за предпочитане. За червенокоската ми беше интересно да разбера дали 'отива' или 'се връща' във Варна. Единственият телефонен разговор, който проведе в автобуса, ми бе предостатъчен. Освен, че бе отговорено в прав текст на въпроса ми, за пръв път чух момиче да се обръща към друго момиче на 'копеле'. Е няма такъв филм! Макар че като се сетя как мъже си говорят на 'путко' ми става по-скоро мъчно...

На варненската автогара се изсипах с леко присвит корем.

2 коментара:

  1. Ама как обичам такива пътеписи.. :lol: :lol:

    ОтговорИзтриване
  2. Ей най-после намерих време да го изчета тоя post! Да ти кажа, Tzak, и аз много пъти съм се чудил що точно мене бъхтят за "стишки" на улицата, и пак не знам дали нещо не ми пише на челото, което аз не виждам. Инак за reise-то, да не ти пука толкова, нали знаеш - ende gut, alles gut ;] Надявам се вече си инейбнал стереото...

    ОтговорИзтриване